Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (184)

22.

От кулата на „Нотр Дам“ прозвучаха десет удара. Помпадура, обвита в черно манто се разхождаше нагоре — надолу пред украсената с орнаменти врата на прочутата катедрала. През воала, който покриваше лицето й, очи,те й блестяха като на хищник, който дебне жертвата си. — Ще ми падне в ръцете — прошепна отмъстителната жена. — Не е ли подушил Естерхази клопката, която приготвих на неговата нова любовница? Всичко е подготвено, само да дойде и ще успея… Ха-ха, прекрасна Мелиора, няма вече да целуваш румени и горещи устни, а ако пожелаеш нещо подобно, ще намериш хора на всички възрасти, но студени и превърнати в скелети… Но ти си циганка, а казват, че циганите разбират от чародейство… Ще очароваш някого и ще го съживиш… Скоро ще можеш да опиташ силата на занаята си… Скоро ще можеш…

Помпадура прекъсна монолога си. Един младеж пресичаше площада пред „Нотр Дам“. Светлината на пълната луна падаше върху лицето му. Беше Мелиора. Тя беше облечена в тъмен костюм, а върху раменете си имаше леко манто. Буйната си коса беше скрила под малка черна шапка. Помпадура я позна отдалече и я посрещна. Идеше й да викне от радост, че вижда успеха на замисъла си.

Мелиора, без да забравя ролята си, я поздрави почтително.

— Дойде ли, Максим — възкликна Помпадура, преструвайки се на неспокойна. — Как е господарят ти?

— Господин графът няма вече треска и върви, госпожо, към оздравяване.

— Какво каза лекарят?

— Зарадва ни, че най-много след осем дни господин графът ще може да напусне леглото.

— А сега сам ли го остави?

— Да, госпожо, той не поиска и да чуе за прислужничка или за друг слуга.

— Бедният граф, ще почувства твоето отсъствие! Мелиора не забеляза заядливата ирония, която криеха тези думи.

— Смятам, че няма да отсъствам дълго.

— Без съмнение. Господин графът не ти ли каза, че ще изпълниш някои и други работи, които изискват преди всичко пълно мълчание и дискретност?

— Зная да мълча и ще мълча, госпожо.

— Но ти е необходима и известна доза кураж, младежо. Трябва да слезеш в тъмни подземия и да минеш през места, където рядко стъпва човешки крак. Страхувам се, че не ще бъдеш в състояние да изпълниш това…

— Не се страхувам от нищо — възкликна Мелиора почти забравяйки ролята, която трябваше да играе. — Аз съм бродил нощем из пустата тогава, когато по небето не е имало нито една звезда и вълците вият наоколо, аз…

Изведнъж тя млъкна, разбрала, че без малко щеше да се издаде. Помпадура се вгледа в своята дегизирана съперница и изрече подигравателно:

— Но как си стигнал в унгарските пусти? Говориш наистина като че ли си истински циганин.

Мелиора почервеня цяла.

— Бях — промълви тя, — служих… две години у един унгарски барон, който имаше замък в пустата.

— О, тогава навярно си виждал цигани през живота си.

— Виждал съм…

— Трябва да са интересни хора, нали? Но сега си спомням, че неотдавна дебютира във „Фоли Бержер“ един циганин, който е, говори се, голям артист… Как го викаха? Ах, да! Аладар Форкаш. Не си ли го срещал случайно в пустата?

Мелиора остана с втренчени в госпожа Буланси очи. Пронизаха я студени и горещи тръпки. Страшна мисъл премина през ума й. Не се ли криеше опасен замисъл зад думите на тази жена или това беше само една случайност? Защо споменаваше Аладар Форкаш, човека, чието име само караше Мелиора да трепери с цялото си същество!…

Докато се водеше този разговор, те стигнаха до прага на „Нотр Дам“.

— Да влезем — побутна я Помпадура.

— Как, в църквата — възкликна Мелиора, взирайки се страхливо в тъмната вътрешност.

— Да, тук трябва да влезем. Под олтара има един подземен вход. Оттам ще стигнем до къщата, откъдето ще трябва да вземем книжа, които могат да бъдат опасни за граф Естерхази, ако попаднат в чужди ръце. Наистина пътят не е много приятен, особено нощем, но ако се страхуваш, младежо, можеш да останеш тук да ме почакаш.

— Не, госпожо, ще дойда с вас — отвърна Мелиора решително.

Тя за нищо на света не би останала, особено когато се съмняваха в смелостта й. Но ръката й се загуби в джоба на пелерината и стисна конвулсивно дръжката на малка кама, която черният майор й беше дал за всеки случай. Влезе в църквата наред със спътничката си. Гробно мълчание цареше в полутъмнината. Нищо не помръдваше. Нито едно човешко същество, никакъв звук… Скулптурните фигури по стените едва се различаваха като сенки при слабата светлина, която идваше от няколко свещници. На Мелиора й се струваше, като че ли вдигнатите ръце на тези образи й правеха знак да спре. Тя позабави крачките си. Но, Буланси я хвана за ръката и я повлече бързо към олтара. Само стъпките им ехтяха глухо под огромния свод. Стигнаха до олтара. Трябваше да изкачат пет стъпала. Дванадесетте апостоли бяха групирани, а в краката им гореше вечното кандило.

— Стигнахме — пошепна Помпадура.

В същия миг Мелиора се отдръпна назад уплашено. Пред нея се изправи мрачен образ, като призрак сякаш изникна от земята. Всъщност, той стоеше отдавна неподвижен на стъпалата на олтара. Беше монах. Бледото му лице приличаше на мумия под черната му шапка. Бялата дълга брада достигаше до пояса му. Очите му, обаче, имаха дяволски отблясък. Мрачният му поглед беше отправен към Мелиора с израз на неизразима злоба или лудост. Този поглед накара Мелиора да потръпне. Без да иска, тя се отпусна назад и скръсти ръце на гърди, сякаш искаше да се предпази от неизвестна опасност. Помпадура, обаче, се поклони почтително и дълбоко пред свещеника.

— Благословете, пресвещени отче — издума тя, поднасяйки ръката му до устните си. — Благодаря ви, че ни дочакахте така късно, когато бихте могъл спокойно да си почивате.

— Само един покой е даден на човека — беше отговорът, — спокойствието на гроба. Този, който чувства кръвта да се носи по вените му, също не знае дали в един миг студената смърт няма да обхване тялото му и не след дълго да стане плячка на червеите.

Мелиора потрепера.

— Щастливи са онези — продължаваше монахът, повишавайки глас, — които не се чувстват обременени от никакъв земен грях, които никога не са разбивали едно сърце, което с любов им се е отдавало! Те няма защо да се страхуват от смъртта!

Неговият пронизващ поглед не се отклоняваше дори за момент от бледото лице на преоблечената циганка.

— Готов ли сте, свети отче — изрече пак Помпадура, — да ни придружите през подземния таен вход, който води към оная къща, за която ви говорих?

— Готов съм и бъдете уверени, че ще намерите къщата, която търсите…

Той се обърна и изведнъж под огромния свод на църквата се разнесе зловещ смях, който прозвуча от устните му.

Мелиора не знаеше какво да мисли, но й се стори, че тоя глас беше по-млад, по-мощен, струваше й се дори, че го беше чувала някъде.

Монахът направи знак. Жените се приближиха до статуята на апостол Павел. Тук черноризецът запали с трепереща ръка борина. После натисна секретна брава, която се намираше в краката на статуята, и каменният апостол се завъртя, Тласкан от невидима сила. Откри се тъмна дупка. Тесни полуизгнили стълби водеха надолу.

— Следвайте ме, ако не се страхувате.

Старият монах заслиза надолу, държейки запалената борина над главата си.

— Върви по стъпките му — нареди Помпадура на мнимия слуга на граф Естерхази.

Мелиора се двоумеше. В този момент я беше обхванало предчувствие, което й казваше, че я очаква опасност. Но беше вече много късно, за да се отърве от фаталността.

— Напред, Максим — й викна Помпадура и я тласна леко към стълбите.

Трябваше да се подчини и да върви. Помпадура я следваше.

— Внимавайте — каза им монахът по-долу — да не се докоснете до главата на апостол Павел, защото веднага ще се върне на мястото си, й тогава сме загубени!

— Загубени? Защо? — попита Помпадура.

— Защото тогава никой няма да бъде в състояние да го помръдне от мястото му. Ще останем затворени завинаги в подземието.

Те продължаваха да слизат мълчаливо по стълбите. Червената светлина на борината осветяваше мрачния път. Мелиора преброи шестдесет и седем стъпала. Цяла глутница плъхове се разбягаха пред тях, уплашени от стъпките, които се приближаваха. Студен, плесенясал въздух ги удари в лицето. Мелиора почувства, че се задушава. Най-после стигнаха долу. Бяха в тесен коридор, който се разширяваше все повече с всяка крачка. Изведнъж борината угасна. Вятърът ли я беше угасил или треперещият старец я беше изтървал. Обкръжи ги дълбока тъмнина. Монахът изглежда търсеше в джоба на расото си нещо. Мина минута в дълбоко мълчание, после двете жени чуха гласа му:

— Осемдесет години, да, когато някой е на осемдесет години, духът му е като тази борина — от време на време угасва и тогава настъпва тъмнина в мозъка му… Забравил съм кибрита си… Той е горе на първото стъпало на олтара. Краката ми не държат добре, трудно бих могъл да изкача пак стъпалата на стълбата, по която слязохме… Не би ли имала ти добрината, млада госпожо, да ми го донесеш?

Тази молба отправи към госпожа Буланси. Но Мелиора възкликна бързо:

— Аз, слугата, трябва да отида, а не госпожата… Циганката искаше да се възползва от случая, за да излезе от това ужасно подземие и да не се върне вече. Тя мислеше да побегне с всички сили от църквата и да се хвърли в прегръдките на Естерхази.

Вече беше се обърнала и направи няколко крачки към стълбите, когато почувства, че е хваната за ръката и един глас й пошушна на ухото:

— Стой, младежо, заповядвам ти да останеш. Не те познавам и не мога да те оставя сам в църквата, в която има ценни предмети от злато и сребро. Не е недоверието, което ме кара да говоря така, а правилникът на църквата.

— Отивам, свети отче — обади се Помпадура. — След няколко минути ще се върна. Вие вървете бавно със слугата напред, ще намерите пътя и в тъмното, аз ще ви настигна.

Мелиора чу стъпките на госпожа Буланси да се отдалечават. Един момент тя се поколеба дали не беше по-добре да избяга, но изостави веднага тази мисъл, защото ако стигнеше до борба, без друго щеше да бъде победена в това непознато място. От друга страна, тя се окуражаваше и се упрекваше, че е недоверчива и страхлива. Какво, прочее, се беше случило, за да бъде подозрителна. Че борината угасна? Една случайност и нищо повече. И дори този подземен път, този стар, зловещ монах, мистерията, която обкръжаваше цялата тази нощна експедиция? Не беше ли я предупредил черният майор, че я очакват необикновени срещи, не беше ли й казал открито да не се учудва на нищо, което ще й се види потайно и неразбираемо? И така, напред! Няколко часа на страх и трепет, а в замяна на това признателността на обичния човек.

— Да вървим напред, сине — подкани я монахът глухо.

Същевременно тя почувства силна ръка, която я поведе нататък. Старикът я стискаше със сила и енергия, които Мелиора не можеше да подозира у един осемдесетгодишен човек. Така вървяха няколко минути в тъмнината, без да разменят нито дума. Водачът най-после спря, сякаш искаше да си отдъхне.

Изведнъж глух удар прозвуча над тях като че ли беше гръмнало оръдие. После пак настъпи гробна тишина…

— Какво беше това — пошепна Мелиора, обхваната от неописуем страх, — какво означава това?

Тогава в ушите й прозвуча зловещо:

— Питаш ме какво означава ли? Ще ти кажа, за да не се усъмниш нито за момент върху участта, която те очаква. Каменният апостол се върна на мястото си. Сега сме живи погребани.

— За Бога! — изпищя Мелиора. — Не е вярно, не е възможно… трябва да съществува някакъв изход от тази гробница… Ще стигнем, въпреки дълбоката тъмнина, до тая къща, където трябва да отидем и тогава сме спасени.

— Казвам ти, че сме загубени — повтори монахът неумолимо. — Къщата, за която ти говориха, въобще не съществува. От това подземие има само един изход и той е пазен от каменния апостол. Върви, опитай се да го отместиш. Не си въобразявай, че те лъжа. Върни се и положи всички усилия и ако го отместиш от мястото му поне колкото черното под нокътя, ще кажа, че ти си Самсон, който събори стълбовете от храма.

Мелиора едва чуваше тези думи. Мислите й се губеха в ужаса, който заплашваше да помрачи мозъка й.

— Разбрах ли те добре, отче — промълви тя със задавен глас. — Къщата, за която ми казвахте, че се намира на другия край на подземието, не съществува?

— Да, не съществува.

— Значи, аз бях подведена?

— Да, така е.

— Била съм вкарана, значи, в клопка?

— Да…

Това „да“, студено и сухо, като че ли прободе сърцето на жената.

— Хваната съм! — викна циганката с ярост, близка до полуда. — Бях вкарана в тази примка, в една гробница… ах, сега разбирам всичко! Буланси изигра грозна комедия с мен. Как се оставих да бъда измамена!

— Излъга и беше излъгана!

Монахът й пошушна тези думи с глас, изпълнен с ирония. Мелиора едва се държеше на краката си. Тя беше като парализирана от ужас.

— Значи ти знаеш коя съм — разтрепера се циганката.

— Ти си Мелиора, доскоро любимката на княз Стефан Дубиски от Красногорка, после жена на Аладар Форкаш според светия цигански закон и по-късно любовница на граф Естерхази, черния майор.

Тези думи паднаха върху младата жена като удари с чук върху главата й.

— А сега узнай и къде се намираш, Мелиора — продължи зловещо монахът. — Осъдена на смърт, ти си вече в царството на мъртвите. Огледай се наоколо и трепери от това, което ще видиш!

Той запали борината, която пламна със същия жив пламък, както и преди малко. Мелиора нададе пронизителен вик. С блуждаещи очи тя се огледа наоколо, но трябваше да мине дълго време, докато мозъкът й схване това, което очите й виждаха. Подземието, в което се намираха, беше много по-широко и по-високо, отколкото мислеше. Но нито вдясно, нито вляво се виждаха зидове. Пред тях се издигаха цели могили от скелети, кости, черепи, парчета от изгнили ковчези. Всичко това, разхвърляно в безредие, правеше гледката още по-ужасна.

— Чувствам, че обезумявам! — възкликна циганката и притисна с ръце главата си. — Хеката, майко наша, посочи ми път, по който да изляза от това царство на мъртвите.

— Напразна е всякаква молитва — пошепна монахът, — няма никакво спасение. Ти се намиращ в парижките катакомби! Който се заблуди веднъж тук, той не може повече да намери изхода. Теб, обаче, те завлякох много навътре. Може би от векове тук не е стъпвал човешки крак.

— Не ти вярвам, не ти вярвам — викна Мелиора утешавайки се, — защото, ако е така, както казваш, и ти си загубен заедно с мене.

— Ще умра заедно с теб — беше тържественият отговор. — Тук, далече от човешкия шум, далече от слънцето и звездите, далече от всички страсти, които се надвесват пред нас в живота, търсейки жертвите си, ще угаснем бавно и постепенно. Да, постепенно — повтори суровият монах, забивайки борината сред куп кости, — постепенно и бавно ще умрем двамата. Искам да ти опиша какъв ще бъде краят ни… Най-напред ще дойде гладът и жаждата заедно с неизразимите мъки. После въздухът ще ни отрови, но няма още да ни убие. След това ще дойде лудостта заедно с всичките ужаси на болното въображение. Ще се хвърлиш, може би, като хиена върху тези кости, въобразявайки си, че ще можеш да оглозгаш нещо от тях. Накрая ще дойде и смъртта! Но не смърт като на всички други хора, тиха и спокойна, не. А смърт пълна с конвулсии, сред тези купища от човешки кости. Това ще бъде участта ни със същата сигурност, с каквато аз съм при тебе. Ти, Мелиора, заслужи подобна участ!

В същия момент, докато монахът произнасяше тези думи с гръмовен глас, той хвърли расото, свали маската и дългата бяла брада от лицето си.

Пред Мелиора стоеше мургав циганин с черни мустаци — Аладар Форкаш.