Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (180)

18.

Дърветата по протежение на парижките булеварди бяха покрити с цели пластове кристални маргарити, които при слънчевата светлина блестяха като брилянти. Париж се възползваше от този чудесен ден. В елегантни коли, с шейни с красиво облечени коне, светът излизаше на разходка в Булонския лес. Кочияшите весело плющяха с камшиците и под музиката на звънчетата шейните се плъзгаха бързо по снега. Лицата на красивите парижанки се зачервяваха от студ, доволство и здраве. Оставаха само четири дни до Коледа.

Дамата обаче, която стоеше добре увита в елегантна шейна, нямаше предпразнично настроение. Погледът й беше мрачен, а конете като че ли нарочно бяха облечени в черно. Техните звънчета звъняха някак си меланхолично, подобно на погребален марш. Кочияшът избра по поръка на господарката по-самотен път. Бяха пребродили почти цялата гора и бяха на края й.

Кочияшът спря и каза:

— Да излезем ли сега вън от Булонския лес или да се върна?

— Карай по-нататък! — нареди господарката остро.

Кочияшът подкара конете, мърморейки нещо неразбрано. След като продължиха известно време, навлязоха в нова, по-гъста гора.

Пътничката бе запитана отново:

— Нататък е гората, която води за Белмари. Желаете ли да продължим?

Едно „да“ беше отговорът.

Това бе госпожа Буланси, любовницата на граф Естерхази, дъщерята на покойната вече Казота, която излизаше извън Париж по един необикновен път. Тя трепереше от студ и се загъна още повече в коженото си палто. Странни мисли занимаваха днес душата на Помпадура. Защото ако някой вдигнеше гъстия воал, щеше да види сълзи, да, сълзи в нейните очи. Тази жена плачеше, макар че беше груба и безмилостна. Същата жена, която със собствените си ръце удуши майка си, която с най-голямо хладнокръвие беше готова да затрие всеки живот, който би се изпречил пред нейните егоистични планове, сега плачеше. Сълзите й течаха по-горчиво, когато погледът й попаднеше на една малка елегантна кутия, поставена върху възглавницата на шейната до нея и покрита с коженото й палто. Тази кутия, изработена от фина кожа, й служеше за украшения и други скъпоценности. Сега тя криеше друга скъпоценност. Едно малко детско трупче почиваше в нея. Един малък сух труп, една отпусната главица с хлътнали, затворени очички. Ръчичките му бяха съединени на гърдите и Помпадура беше поставила в тях бяла роза. Дъщерята на Казота искаше да погребе детето, онова дете, плод на младежката й любов, което злината на старата държа цели десет години консервирано в спирт.

От вчера вечер, когато беше направила това откритие, не можеше да помисли за нищо друго. За пръв път през онази нощ черният майор намери вратите на своята любовница затворени. Тя му беше съобщила по слугата, че има силна мигрена и не може да го приеме. А колко страстно го очакваше само преди един ден! Не беше го виждала от близо седмица. В последно време Помпадура не беше особено доволна от любовника си. Тя не вярваше повече в него, подозираше го, че я лъже с друга. Но как, с кого — още не можеше да узнае. Дори шпионинът, когото имаше при Естерхази, неговият кочияш, не можеше да й даде ясни сведения. Нищо, освен това, че старият слуга на графа, Баптист, беше уволнен изведнъж без никакъв мотив. Това я беше разгневило ужасно много, докато изведнъж смъртта на майка й и откриването на малкото детско трупче даде друга насока на нейните мисли. Сега се чудеше къде да намери спокойно място за гроб на детето си.

Шейната спря. Бяха стигнали в края на гората. Помпадура слезе и взе в ръцете си кожената кутия и още един предмет, завит в хартия.

— Ще ме чакаш тук — заповяда на кочияша — колкото и да закъснея.

Той също слезе и покри потните коне. Беше свикнал с капризите на своята господарка, така че нищо не го учудваше вече. Беше добре платен и това му стигаше.

Помпадура изчезна в близката гора. Тя крачеше леко и унесено без да обръща внимание на неутъпкания път. Често потъваше до колене в снега, измокряйки краката си, макар и обути в топли ботушки. Не можеше да изкопае гроба близо до края на гората. Трябваше да влезе по-навътре. Вървя близо час. Нощта се беше вече надвесила, но луната и блясъкът на снега й светеха достатъчно.

Най-после намери подходящо място. То беше близо до стар дъб, чиито клони, покрити със сняг падаха до самата земя. Тук снегът беше по-тънък и земята бе разровена от някакви животни.

Тя остави кутията, разви хартията и извади малка желязна лопата. Необикновената й работа беше тежка. Пот потече по челото й и трябваше от време на време да си почива. Замръзналата земя се копаеше трудно. Накрая тя все пак успя да изрови гроб, достатъчно голям, за да се побере в него малкият ковчег на бедното дете.;Помпадура взе кутията, притисна я към гърдите си и после я остави бавно в гробчето.

— Най-после след десет години ще намериш покой, бедно мое дете — промълви тя, а от очите й се търкулнаха едри сълзи. — В мир и спокойствие ще спиш тук, сладка моя рожбо, далече от шума и заразата на Париж. Звездите ще осветяват самотния ти гроб. Остани с Бога, остани с добро, мило мое дете. С тебе заедно заравям тук моята младост и всичко онова, което е било добро и благородно в душата ми. Вземи в този гроб всичко със себе си… Сбогом…

Тя прекъсна изведнъж, защото зад гърба си чу подозрителен шум. Значи някой е наблюдавал печалния й труд? Озърна се изплашена. В следния момент подскочи, издавайки вик на уплаха. Зад нея стоеше мъж с дълга черна брада. С ръце, скръстени на гърдите, той стоеше пред нея, като гледаше изпитателно с черните си лъчезарни очи. Мургавото му лице беше дълбоко набръчкано и измъчено. Беше облечен в старинно облекло на циганин от унгарските степи. Тесни панталони, ботуши, богато бродирана риза, над която беше наметната затворена кожена полушубка — това беше живописният костюм на непознатия. Вероятно беше някакъв авантюрист. Онова, което безпокоеше Помпадура, беше обстоятелството, че мъжът държеше в ръката си пистолет. Със светкавична бързина и тя извади от палтото си малък салонен револвер и го насочи към човека с черната брада.

Тогава той отпусна оръжието си и разтвори ризата на мощните си гърди.

— Стреляйте, госпожо — изрече спокойно и с достойнство на развален френски език, — но се целете добре и ще ми доставите голямо удоволствие, ако ме убиете на място.

Помпадура също отпусна револвера си. Беше разбрала, че този човек не искаше да вземе чужд живот, а по-скоро своя собствен.

— Госпожо, видях ви да плачете — продължи циганинът — и мога да си представя, че не сте заровила в земята метални съкровища, а част от собственото си сърце…

Помпадура направи мълчалив знак на съгласие.

— О, госпожо, има моменти, в които нашето сърце се къса на парчета! Онова слабо сърце, което е така лудо да люби, да вярва и да се остави да бъде излъгано…

Последва минута на гробно мълчание. Циганинът се приближи до малкия гроб.

— Защо не направихте този гроб малко по-голям? — усмихна се болезнено. — Тогава би имало място и за мен.

Помпадура дойде на себе си, приближи се до него и постави ръката си на рамото му.

— Защо искате да се самоубиете? — го запита. — Вие сте млад, животът може пак да ви се усмихне. Защо да се прощавате така рано с него! Ако се нуждаете от пари, бих могла да ви помогна с известна сума, ако ми обещаете, че ще премълчите видяното и ще оставите непобутнат малкия гроб, в който почива моето дете.

Тогава циганинът се изправи гордо.

— Госпожо — направи той достоен жест, — за моето мълчание може да бъдете сигурна, гробовете са свети за циганите. За това се кълна в Хекате, голямата майка, която закриля мургавите синове на унгарската пуста.

Той млъкна, за момент, после продължи с презрителен тон:

— Колкото до вашето парично предложение, ще ви отговоря така: Аз съм Аладар Форкаш, царят на цигуларите.

— Как? — възкликна Буланси и неволно отстъпи назад. — Вие сте прочутият артист, за когото говори цял Париж с такъв ентусиазъм, този, който всяка вечер бива аплодиран във „Фоли Бержер“?

— Беше аплодиран, госпожо — отговори Аладар Форкаш глухо. — Сега всичко това принадлежи на миналото. Струните на моята цигулка се скъсаха подобно на тези тук — той се удари в гърдите с юмрук, — където любовта ги беше накарала да пеят… Ах, госпожо, измениха ми по нечуван начин. Проклет да бъде часът, в който стъпих в Париж. Тя беше моя, всецяло моя, Мелиора, моята Мелиора. Ако бях останал с нея в пустата, ако бях се скрил с нея в някоя самотна колиба, между вълците… Бога ми, би било хиляди пъти по-добре, защото нямаше да ме сполети това нещастие… Вълците разкъсват хората само когато побеснеят от глад. А съблазнителят на жени е един вечно гладен звяр. Моят живот е сложен, разбит, изкуството ми унищожено и се заклех, че само един път ще накарам лъка ми да заиграе отново по струните. Тогава ще изсвиря песен толкова весела и пленителна, толкова огнена, както само циганин може да свири. И знаете ли, госпожо, къде ще бъда тогава с моята цигулка?

Той хвана ръката на госпожа Буланси, като я гледаше със святкащ поглед.

— Ще бъда радостен като никой друг на земята, когато свиря на гроба на граф Естерхази.

С вик на ужас Буланси се изтръгна от ръцете на циганина. Той изтри потта от челото си и продължи спокойно:

— Извинете ме, госпожо, уплаших ви с избухливостта си. И за какво ли ви разказах това? Какво ви интересува моето състояние и тоя човек, оня триж проклет граф Естерхази, който ми отне най-скъпото нещо в живота? Вие сте бледа, треперите… Позволете ми да ви подкрепя ида не говорим вече за това.

Буланси дойде на себе си.

— О, не, да говорим — помоли тихо. — Вашият разказ ме заинтересува много повече, отколкото си представяте… Кой, впрочем, не би споделил болката на един голям артист? Вие казвате, че граф Естерхази ви е сторил зло? Той е отвлякъл Мелиора, вашата любима?

— Той задигна жена ми и сега е неин любовник?

— Сега? — викна госпожа Буланси. — Казвате сега?

— Да, госпожо, докато ние тук говорим в гората, заобиколени от пустота и сняг, тя, неверницата, почива в прегръдките на мизерника.

— Лъжете!

— Желал бих да бъде лъжа.

— Но аз познавам добре граф Естерхази и зная, че няма никаква жена в къщата му. Вашата Мелиора не е при него.

— У него е, видях я със собствените си очи. Но е облечена като мъж, носи ливрея на камериер.

— Ах, господи! Нима е вярно!

Сега всичко се изясни пред очите на Помпадура. Ето защо, значи, черният майор уволни стария си слуга Баптист. За да направи място на любимата си циганка. Ето защо така ненадейно го беше обладало чудноватото му желание да разполага с новия си слуга, който не беше друг, а преоблечената му любовница, която трябвало да спи нощем на меча кожа пред прага на спалнята му. Ето как подло беше я излъгал той!

Като светкавица премина през ума й мисълта, че трябва на всяка цена да отстрани тази съперница. Да накаже и Естерхази за тази измяна тя и не помисли, защото обичаше този човек така сляпо, че за нищо на света не би поискала да му стори зло. Ето защо реши да се осигури и от страна на този циганин, който беше се заклещя да си отмъсти на черния майор. Тя реши да не го изпуска от очите си, за да не предприеме нещо против любовника й. След като поразмисли един момент за всичко това, тя се обърна към Аладар Форкаш.

— И наистина — каза му, — нима сте дотолкова обезумял, че искате да се лишите от живота си заради една невярна жена?

— Какво да диря още на този свят — промълви с болка циганинът. — За мене няма вече нито слънце, нито звезди, нито пролет, нито щастие. Мелиора беше слънцето и моята звезда, пролетта и щастието на живота ми.

— Отмъстете си за нея! Аладар поклати печално глава.

— Опитах се веднъж и не успях. Втори път нямах вече смелост да й сторя нещо лошо…

— Разбирам — въздъхна печално Помпадура. — Който обича, винаги е склонен да прости, дори и тогава, когато прошката е слабост. Но защо тогава не се постараете да спечелите отново любовта й?

— Как бих могъл да го сторя? Оня, който ми я открадна, я крие от света като скъпоценна реликва. Един-единствен път можах само да я видя оттогава, но без да мога да й говоря. При това едва не заплатих с живота си…

— Как? Разкажете ми.

Форкаш прекара умислено ръка по черната си къдрава коса:

— На третия ден след като графът отнесе Мелиора, не можах да устоя да не я видя. Издебнах случай и се промъкнах в съседната къща. Качих се на тавана, а оттам на покрива. След това преминах на покрива на Естерхазиевата къща. Знаех, че в нея е скрита Мелиора. Спуснах се надолу по водосточните тръби. Нощта беше тъмна и никой не можеше да ме види. Останах така увиснал пред един прозорец, чиито пердета не бяха спуснати. И тогава…видях. Защо ме измъчвате да ви кажа, да си припомням какво видях… Те се целуваха, прегръщаха, смееха и пиеха пенливо вино от сребърни чаши. Познах жена си, макар и да носеше мъжки дрехи… След това свещите угаснаха. Имах със себе си зареден с четири куршума револвер. С едната ръка се държах за тръбата, а с другата насочих револвера към прозореца. Исках да убия и двамата, а после и себе си… Но защо треперите, госпожо? Нима моето отмъщение не щеше да бъде справедливо?… Тогава, в момента, когато пръстът ми натискаше спусъка, ръката, с която се държах, отмаля, отпусна се и аз полетях стремглаво надолу. Трябваше да събера цялото присъствие на духа си, за да не се разбия долу на паважа. На следващия ден отидох още веднъж, но намерих вратата на тавана на съседната къща заключена, а вратата беше доста солидна, за да мога да я разбия. Тогава реших да умра и да предоставя отмъщението на Бога, което рано или късно ще сполети тези двама мизерници.

Ужасена, Помпадура слушаше разказа на циганина. Потрепервайки, тя си помисли за опасността, която е висяла над главата на Естерхази и от която по една случайност се е отървал.

Сега тя протегна ръка на циганина:

— Вие сте смел човек и аз се възхищавам от вас. Ще ви помогна да завладеете отново вашата Мелиора… Искреност за искреност, доверие за доверие. Аз съм любовницата на Естерхази и имам над него по-стари права, отколкото оная, с която сега ми изневерява. Разбирате ме, нали, че е и в мой интерес да разделя Мелиора от графа. А това ще стане. Бъдете спокоен! Ще ми помогнете и вие, но трябва да се закълнете, че без мен няма да предприемете нищо против графа или против странния му прислужник.

Аладар Форкаш стисна ръката, която му бе протегната.

— Заклевам се! — произнесе тържествено.

— Добре. Обещавате ми, че няма да посягате и на собствения си живот!

— Обещавам ви.

— Елате сега с мене в моята шейна… До вратите на града ще ме придружавате. Къде живеете?

— Преместих се от хотела, където заедно с Мелиора заемахме апартамент, в един мръсен хан — „Веселият руснак“. Не исках да открият следите ми в Париж, а там съм сигурен.

— Добре, сега знам къде бих могла да ви намеря, когато ми потрябвате. Имате ли нужда от пари?

— Благодаря ви, имам достатъчно.

Те си стиснаха още веднъж ръцете, сякаш с това искаха да скрепят отмъстителния си съюз. После циганинът помогна на жената да заровят гроба на детето. Помпадура хвърли още един тъжен поглед към мястото, където беше скътала последния си спомен от младежкия си сън и тръгна сподирена от Аладар.

Кочияшът остана като гръмнат, като видя господарката си да излиза от гората с човек, облечен така фантастично и си помисли за много неща, които не смееше да изговори.

Пред вратите на града чудноватият човек слезе.

— В скоро време ще чуете за мен — пошепна му жената. — Отмъщението ми няма да закъснее и колкото по-сурово бъде, толкова по-добре…

Шейната тръгна и циганинът дълго се взира след нея.