Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (18)

19.

Беше приготвена великолепна трапеза в голямата зала на двореца на княз Григорий Мирович. Всичко беше готово за гостите, които бяха поканени. Един ден по-късно, на пети декември, щеше да стане венчавката на младата княгиня Мирович с граф Естерхази, майор от френския генерален щаб. Това беше отбелязано в поканите, които старият княз беше разпратил до видните лица на Париж.

Старият княз! Той не беше много стар, това се виждаше, когато се разхождаше из залата за банкета и с внимание разглеждаше украсената със златни и сребърни прибори маса.

Григорий Мирович не беше навършил още и петдесет години. Той имаше благороден римски профил. С побелялата си дълга брада приличаше на стар герой или на страшен войвода. Когато Мирович мислеше за Павловна, тогава той гледаше умилено, любезно, с преданост. Обаче той можеше да гледа и мрачно и свирепо. Това обикновено ставаше, когато князът беше сам и си спомняше миналото или пък когато си мислеше, че някой може да разруши щастието на Павловна или да й стори някакво зло.

Сега лицето на княз Мирович бе спокойно и весело.

— Направих това, което обещах, в което се заклех — каза тихо той, — когато жестокият баща на любимата Катерина предаде детето ми в ръцете на един несретник, за да погуби с това щастието на любовта ни.

Тогава се заклех, че моята Павловна ще стане богата жена.

Белобрадият мъж въздъхна.

— Ти искаше, барон Фон Острау, да направиш детето ни улично момиче — каза той тихо и очите му светнаха с демоничен огън, — и заплати с живота си за тази своя жестокост. Аз спасих детето си от ръцете на разбойниците и утре тя ще стане графиня Естерхази.

— Още не е станала — пошепна някой зад него, — Григорий Мирович. Ти още не си постигнал целта си.

Мирович се стресна.

— Ти ли си, Жаксон — каза той, като се обърна, — уплаши ме.

Приятелят на фалшификатора стоеше пред него и се усмихваше.

— Отучи се от благородните си навици, приятелю Мирович — подсмихна се кисело той. — Скоро ще се свърши твоето князуване.

— Какво искаш да кажеш с това? — извика Мирович. — Кажи ми какво искаш от мене, не ме мъчи повече.

— Ще ти кажа — отвърна англичанинът. — Накъсо — не ми харесва, че жениш дъщеря си и ти казвам да върнеш годежа още тази вечер под някакъв предлог!

— Ти луд ли си, Жаксон?

— Не съм луд, приятелю. — Ще погубиш себе си и мен, пък и твоята Павловна.

— Тебе ли? Не си ли имал достатъчно пари в последните дни?

— Това е вярно, ти сега изкусно изработваш френските пари. Последните двадесет хиляди размених без никаква опасност. Кажи ми сега, как ще изплатиш зестрата на зет си, която си обещал, че ще му броиш на другия ден? На това не можеш да ми отговориш, човече, не виждаш ли, че това е пропастта, в която и двамата ще паднем! Един княз трябва да удържи думата си и ако не можеш заплати четири милиона рубли, тогава ще бъдем разобличени. Че не си в състояние да заплатиш, в това съм толкова сигурен и уверен, колкото че бих могъл да съживя един мъртъв, който преди шестнадесет години…

— Спри — извика князът. — Стига си ме ядосвал с тази история. Наистина си успял да се възползваш от моята тайна. Цели шестнадесет години те храних с моите фалшификации в Русия и когато поисках да напусна тази работа и да заживея като почтен човек, ти ме застави да започна пак престъпното си дело. Ти стана демонът на моя живот.

— Да не се отдалечаваме от темата — каза англичанинът. — Да приказваме за зестрата, която вдругиден трябва да се даде.

Григорий Мирович стана.

— Ще броя зестрата — каза той. Жаксон толкова се стресна, че приседна.

— Не знаех, че си полудял — прошепна той. — Ти искаш да броиш четири милиона рубли. Това е цяло безумие.

— Не, Жаксон — отвърна князът. — Това е плод на прекараните в безсъние четиридесет нощи.

После той отиде до вратата, за да се убеди, че не ги подслушва някой и пак дойде при другаря си.

— Ще ти кажа всичко, за да те успокоя — прошепна князът. — Работил съм четиридесет нощи на улица „Наполеон“, улеснен от едно съвсем ново откритие и изфабрикувах половин милион руски и френски банкноти. Те са тъй изкусно направени, че и най-опитният човек не може да ги различи от истинските: толкова сполучливи банкноти досега не съм правил.

Жаксон се изправи бавно.

— Какво ще правиш с това състояние?

— Що за въпрос! Ще ги броя на зет си и ще му дам обещание, че всеки три месеца ще получава такава сума, докато изплатя цялата зестра. Той непременно ще се съгласи с това предложение, тъй като и най-богатият човек не може да брои четири милиона наведнъж.

— Твоята мисъл е добра, Мирович — похвали го Жаксон ласкаво. — Искам да ти кажа много неща, но чини ми се, че някой иде. Извини ме, забравих, че съм твой слуга, кажи ми къде ще се видим тази нощ?

— В стаята ми в къщата на госпожа Легуве — прошепна князът. — Нали имаш втори ключ.

— Добре, ще дойда.

— Не забравяй, че там се казвам професор Григорович — му каза той тихо и после добави високо:

— Франк, добре сте наредили трапезата, надявам се, че всеки от прислужниците ще бъде на мястото си.

— Бъдете спокойни за това, приятно ми е, че можем да участваме в това тържество.

В това време влезе Павловна. Князът разтвори ръце и притисна девойката до гърдите си. Младата княгиня беше облечена в бяла копринена дреха — не носеше никакви украшения, освен гердан от маргарит, който украсяваше шията й.

Жаксон излезе.

— Много си бледа, дете мое — помилва Мирович дъщеря си. — И ако не знаех, че си щастлива годеница, бих помислил, че си плакала. Не си ли щастлива?

Павловна бавно затвори очи и с тих и скръбен глас каза:

— Скоро, татко, скоро ще бъда най-щастливата на света.

— Разбира се, дете мое — зарадва се князът. — Като съпруга на граф Естерхази, ти ще бъдеш толкова щастлива, че мнозина ще ти завиждат.

Казвайки това, той седна в един фотьойл, а Павловна се разположи срещу него. Хубавата бледа девойка погледна баща си и го помоли тихо:

— Разправи ми нещо за мама!

Мирович наведе печално глава, сякаш думата мама бе удар за него.

— Да ти разправя за майка ти ли? — каза той. — Но защо ми напомняш за нея тази вечер, когато знаеш, че просто сърцето ме заболява.

— Чудно — отвърна Павловна, — сега именно желая да науча нещо за нея, която никога не съм виждала. Ах, защо Бог ме е лишил от скъпата ми майка; когато ме е родила, защо не е взел моя живот, а нейният…

Горчиви сълзи напълниха очите й и щастливата годеница скри лицето си в гърдите на баща си.

— Павловна, дете мое — промълви Мирович, — не съм ли се грижил винаги за тебе?

— Да, ти си най-добрият баща на света — усмихна се Павловна и изтри сълзите си — Ала в такива дни, като днешния и утрешния, всяка девойка има нужда от своята майка. Кажи ми красива ли беше майка ми?

— На тебе приличаше, мило дете, тя беше хубава, любезна и добра като тебе.

— Обичахте ли се?

Очите на княза светнаха като въглени.

— Да, дете мое — каза той кротко. — Ние се обичахме и аз ще я обичам докато съм жив!

— О, майко, ти си била щастлива — каза тихо Павловна и стана.

— Днес имам право да вляза без разрешение — чу се висок глас и граф Естерхази влезе облечен в блестяща униформа.

Той взе ръката на Павловна и я целуна.

— Вие сте много бледа — й каза, — ще трябва да ви поразвеселя малко. — Може би ще ви зарадва блясъкът от камъните на тая брошка?

— Подарък — извика Павловна и смаяна направи крачка назад. — Нали ви казах да не ми подарявате нищо, което би обърнало вниманието на хората при венчавката ни.

— Истина е, Павловна — отвърна Естерхази. — И досега винаги съм ви слушал, ала трябва да приемете този подарък, защото е наследство от нашето семейство и е красил гърдите на моята майка, когато е била пред олтара.

— Вземи подаръка от годеника си — каза Мирович. — Мъж, който обича, трябва да подарява на любимата си.

— Исках утре да се накича само с този гердан от маргарит — каза Павловна.

— Маргарит ли — извика графът, — маргарит означава сълзи.

— И сълзи ще проливам — каза толкова тихо Павловна, че само графът я чу.

Той прехапа устни, лицето му се намръщи.

Естерхази изгледа Павловна с проницателен поглед. Красотата и невинността й го бяха запленили, но истинска любов към девойката той не чувстваше. Черният майор подаде брошката на годеницата си.

— Решете сама, Павловна, заслужава ли тази брошка да краси гърдите ви?

— Да — каза Естерхази и видя смущението, което обзе стария княз. Помисли си: „Как ли се беше домогнал до тази брошка евреинът Соломон Дулсети? Дали старият княз познава тази брошка?“

— Кажете ми, моля, откога притежава вашата фамилия тази брошка?

— Не зная точно — отвърна черният майор, — но трябва има около сто години.

Изведнъж белобрадият мъж се изправи, като че искаше да се нахвърли върху майора.

— Това е невъзможно. Виждал съм тази брошка у друго лице, но е възможно златарят да е направил две еднакви! Ти, Павловна — се обърна към дъщеря си, — ти ще се накичиш утре с тази брошка, тогава ще станеш още по-хубава и ще приличаш на майка си.

— Гостите започнаха да идват — съобщи слугата Франк.

— Идете в залата, деца мои — помоли князът, — там навярно ще намерите госпожица Рихтер, а и аз скоро ще дойда при вас.

Току-що Естерхази и Павловна излязоха от стаята и затвориха вратата и Мирович се хвърли на канапето като ранен звяр.

— Брошката е моя — каза той, — познах я, това са кръвните диаманти, които носеше жената, която обичах, в деня, когато се венчахме тайно. Глупаво бе от моя страна, че й подарих тази брошка при венчавката ни, понеже камъните са изцапани с кръв. Ох, страшно проклятие! Какъв образ се мярка там, махнете се страшни видения, идете в гробовете си. Боже на небето, не наказвай детето ми! Пази моята Павловна!

Силният човек падна на колене и дълго се моли. След това, като чу говора на пристигналите гости, стана. Отиде бавно към вратата, лицето му се изясни.

— Ще играя тази комедия, докато Павловна е щастлива.