Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (177)

15.

Беше вечерта на същия ден, през който се случи потресаващата сцена, която едва не подлуди бедната Херманса.

По-ужасен й се виждаше този ден дори и от оная нощ, когато мъжът й беше ненадейно арестуван като предател… Тя лежеше на канапето в стаята си и тихо плачеше с глава скрита между възглавниците… Матийо стоеше близо до нея и напразно полагаше всички усилия, за да я утеши. Това ново нещастие се струваше и нему като жесток удар. И все пак трябваше да намери нещо утешително за нещастната Херманса!

— Не плачи, мила — й каза, — не проля ли достатъчно сълзи днес…

Горката мъченица се понадигна малко и махна отчаяно с ръка:

— Моите сълзи ще текат до края на живота ми…

— Изслушай ме, Херманса — не се съгласи Матийо. — Днешната случка трябва да приемем по-скоро като щастие, отколкото като нещастие за нас, защото поне сега знаем положително, най-малко две неща. Първо, че Андре е жив, и второ — че живее в Париж. Виждаш ли, тая заран не знаехме още дали тия мизерници не са убили горкото дете, защото убийството за тях е нещо еднакво лесно, както и отвличането.

— За мен той е като убит! — възкликна Херманса възбудено. — За какво му е онова бедно, изтощено тяло, когато те са умъртвили душата му?… Ако днес, ако утре нашата щастлива участ пожелае моят нещастен съпруг да се върне и той ме запита: „Къде е синът ми?“, какво бих могла да отговоря? Как да му кажа: „Детето ти е живо, но е крадец, живее сред човешката измет, където го захвърлиха мизерните грабители. Той поиска да окраде дори собствената си майка!…“ Вярваш ли, Матийо, че бих могла да имам смелостта да отговоря на Алфред така? Не, по-добре е да чуе: „Синът ти е мъртъв. Оплаквай го заедно с мен!…“

Тя падна, въздишайки болезнено върху възглавниците.

При тия думи, обаче, Матийо скочи като ужилен, почти разгневен.

— За пръв път, Херманса — прозвуча гласът му остро, — не мога да се съглася с теб. Ти извърши голям грях, защото каза нещо, което една майка не трябва да изговаря? Как? Знаеш, че детето ти е живо, а искаш да се откажеш от него и да го оплакваш като умряло? Не разбираш ли, че ония зли хора, в чиято власт се намира сега детето, го насъскват да стане крадец. Бог знае с какъв бой и заплахи го дресират! Но всичко това, навярно, не ще успее да съсипе добрата му природа. Той се е подчинил, защото не е могъл да направи нищо друго пред изтезателите си, но веднъж изтръгнато от ръцете на тези злосторници и въведено отново в нашата среда, душата му ще се измие точно така, както телесната нечистота след баня. Тогава ще имаш, скъпа Херманса, една радост, каквато често други майки не могат да имат, защото ще можеш да се гордееш, че си дала на детето си за втори път живот. Единственото нещо, което сега трябва да оплакваш, е обстоятелството, че си нямала достатъчно сили и присъствие на духа, за да вземеш детето си. Но твоята слабост е лесно обяснима, защото изненадата е била твърде голяма и ужасна… А… сега, скъпа сестро, дай ръката си и обещай, че твоята любов към Андре няма да угасне, а напротив ще расте още повече…

Херманса плачеше горчиво, докато Матийо й говореше така. Всяка негова дума я пронизваше в сърцето. Тя му стисна горещо ръката:

— Прости на една обезнадеждена майка за думите й, произнесени в неимоверно душевно страдание… О, бедното, обично мое дете, колко повече го обичам сега, когато е лишено от моята любов и грижи… Да, имаш право, Матийо, искам да стана, да бъда здрава и силна, за да помогна… Но имаш ли поне някаква надежда, че можем да изтръгнем детето от ноктите на тия злосторници?

— Вярвам, че ще успеем. От утре няма да се занимавам с нищо друго освен с това. Ще пребродя всички кръчми и свърталища, където се събират престъпниците. Господин Бриер, с когото говорих вече затова, ми обеща да ми даде за водач един от агентите си. Нещо повече, обеща ми, че ще вложи цялото си влияние лично директорът на криминалната полиция Гилберт да ни придружава. Ще претърсим всички гнезда на порока и престъплението и ще бъде невъзможно да не попаднем на някоя следа, по която да открием престъпниците, които отвлякоха Андре. Гилберт е най-големият познавач на престъпния свят в Париж. Ако се заеме с тая работа, не се съмнявам, че само след няколко дни ще имаме благоприятен резултат. Лично аз желая да го имам на всяка цена до себе си, защото за мен самия това предприятие би било доста опасно…

— Ще дойда и аз с теб — викна Херманса със светнали очи. — Не ме гледай така учудено… аз като майка съм длъжна с риск на живота да търся детето си. И вярвам — добави тя решително, — окото на майката ще съумее да открие с повече сигурност следите, по които ще стигнем до откриването на детето ми… И през ум не ми минава да те придружа като жена — продължи Херманса. — Знаеш, че и друг пък съм носила мъжки дрехи и са ме взимали за мъж. Ще направя и сега същото. Не вярвам, че в Париж може да има по-мизерен живот от оня, който прекарах на „плаващия ад“.

Матийо я погледна трогнат и възхитен едновременно:

— Дай ръката си, храбра и смела жено! Разбрахме се, ще ме придружаваш.

 

Херманса стисна ръката на девера си. В. същия момент долу се позвъни.

— Кой може да бъде така късно? — учуди се Матийо. — Часът е близо десет…

След минута разбраха. Доктор Бургер влезе в стаята. Младият лекар не беше си взел дори пардесюто. Той поздрави набързо двамата и каза:

— Трябва веднага да дойдеш с мен, Матийо.

— Да дойда с теб? Какво се е случило?

— Нищо необикновено — отговори лекарят. — Ще ти обясня всичко с няколко думи. Тъкмо вечеряхме с мама, когато ми съобщиха, че една бедно облечена жена иска да говори с мен. Излязох в коридора и се озовах лице в лице с момиче, което имаше вид на най-нещастните хора, прогонени от човешкото общество.

— Какво искаш от мене? — запитах я аз малко грубо.

— Ах, господин докторе — ми отвърна, — елате бързо, елате да дадете помощ на една умираща.

— Но коя си ти и коя е болната, за която говориш?

— Коя съм ли? — повтори тя, завивайки се още по-плътно в шала си. — Не е важно. Дойдох при вас, защото никой друг не иска да знае за горката умираща жена, тя не бива да остане без помощ, защото страда ужасно.

— Но коя е тази жена?

— Тя е мама Казота.

— Не я познавам, коя е?

— О, тя е богата жена, ще ви заплати труда. Мама Казота е кръчмарката на „Червената воденица“…

— На „Червената воденица“? Това е една дупка, доколкото ми е известно, с най-лоша репутация.

— Да, възможно е. Мама Казота не беше светица през живота си и навярно има много грехове на съвестта си. Може би затова и страда така жестоко… Ах, господин докторе, само да я чуеше как се оплаква и охка, би затрогнала и стените…

— Викай тогава свещеник, за да й облекчи душата. Аз не я познавам и не желая да имам разправии с нея.

Но когато казах това, плаха ръка се докосна леко до рамото ми. Беше ръката на мама.

— Сине мой — каза тя, — не трябва да бягаш от дълга си. Една нещастна, една умираща се нуждае от помощта ти…

— Но, мамо… — забелязах аз тихо, — тя е паднала жена, може би и престъпница.

— Дори да е най-грешното и най-порочното създание на света, сега тя се бори със смъртта и целият й живот трябва да бъде забравен в такъв момент. Особено почтен лекар няма защо да се занимава с друго нещо, освен с желанието и усилието да спаси един човешки живот, или най-малкото да облекчи страданията на умиращия.

Целунах ръката на мама и й благодарих за тези уместни думи. После се облякох и тръгнах с жената, която ме чакаше. Взех със себе си и подвижната аптечка, а в ръката си държах бастуна с острието, който вземам всеки път нощем, когато излизам. Особено днес, когато трябваше да прекося квартала на парижките престъпници, не можех да го забравя. Останах много учуден, когато моята водачка не ме поведе към голямата врата на „Червената воденица“, а през тясна забутана уличка, откъм която къщата правеше отвратително впечатление. Вдясно от входната врата има малка мръсна кръчма, през чиято отворена врата видях най-различни подозрителни физиономии, пиещи с големи чаши. Влязохме в лошо осветен вестибюл. Жената, която ме водеше, ми каза да внимавам по стълбите, защото не са в добро състояние. Впрочем, ние бързо ги изкачихме. Още оттук се чуваха стенанията на болната. Моята придружителка отвори вратата и влязохме. Озовах се в стая, доста добре мебелирана, но която от дълго време не е била проветрявана. Въздухът беше непоносимо тежък. Върху едно легло до печката лежеше стара жена. Посивялата й коса падаше до шията й, а челото й беше покрито със студена пот. Старицата беше подута като балон. Ръцете й, които лежаха върху покривката, бяха огромни като на великан, а краката като на слон. Очите й едва се виждаха от подутото и жълто като лимон лице.

— Това е мама Казота — поясни жената, която ме доведе. — Вижте, господин докторе, всеки момент може да се пукне?…

— Доктор? — викна болната. — Ти доведе доктор, Нощна птицо?… Чумата да те тръшне! Ще му платиш сега от твоята кесия, аз няма да му дам нито пукнат грош… нито грош…

— През целия си живот е била стисната — пошушна ми жената, — а има такива богатства! Ограби всички момичета от квартала, давайки им заем с огромна лихва и снабдявайки ги с тоалети, за което им вземаше десеторно повече. „Червената воденица“ и други сделки също й донесоха много пари… Умееше да трупа богатства!

Междувременно аз се приближих до леглото на болната. Тя се опита да вдигне подутите си ръце и да ме отблъсне, но не можеше да направи толкова енергично движение. Подгънах леко завивката й, за да я прегледам. За голяма моя изненада, видях, че беше облечена в черна копринена рокля. Погледнах въпросително жената, която мама Казота нарече „Нощна птица“.

— Не знам що за каприз беше това — отговори ми тя, повдигайки рамене. — Преди десетина дни ме помоли да я облека в тази рокля и оттогава не я съблича.

Поисках да разтворя роклята й, за да прегледам състоянието на сърцето, но болната беше обзета от истински бяс и навярно би издъхнала задушена от яд, ако не се бях отказал от намерението си. Щеше дори да ми ухапе ръката.

— Остави роклята — писна тя, — искам така да бъда заровена, разбра ли, Нощна птицо? Тъй искам да бъда заровена! Да, да, заровена — повтори жената и зъбите й затракаха от ужас.

— Свършено ли е вече с нея, докторе — попита ме после младата. — Свърши се, нали… кажете ми откровено. Малко ме е еня от лая на някое куче… мама Казота е живяла, а сега може да изгние… какво от това!… Императори и царе също са изгнивали… Казота само ще ги последва…

Въпреки повърхностния преглед, който й направих, веднага видях, че тая жена едва ли ще изтрае до другия ден. Ето защо помислих, че ще е по-добре да я предупредя.

— Ти си сериозно болна — й казах — и би направила добре да уредиш, за всеки случай, всички твои земни работи. Имаш ли роднини, деца, братя?

Казота надигна подутата си глава.

— Беше ли при дъщеря ми, Нощна птицо? — едва продума тя с надебелял език.

— Ходих у нея два пъти — отговори жената, която изглежда беше добросърдечна, — но първия път дъщеря ти ми каза, че нямала време да дойде да те види, че сега тя е толкова заета, че главата й се пръскала и че ако имаш намерение да мреш, можеш спокойно да го направиш и без нея.

— Животно — измърмори старата.

— А втория — продължи болногледачката, — когато стоях при вратата и плачех, че майка й умира и я вика да дойде с мене, изпрати един слуга да ме изпъди.

— Коя е тази безсърдечна жена? — запитах аз. Нощната птица поиска да каже, но старата я прекъсна веднага:

— Нито дума… нито дума. Никой не трябва да узнае освен един човек, а на него аз сама ще му кажа.

Тя падна изнемощяла на възглавницата и известно време настъпи дълбоко мълчание в стаята. Изведнъж Казота се надигна. Очите й светеха с чуден блясък, блясъкът на отмъщението.

— Аз ще я разсипя — скръцна тя през зъби с всичките си сили, които й оставаха. — Ще си спомни добре за мен, когато пукне тоя черен звяр, за когото се е заловила и за чието удоволствие се представя като аристократка… Но и тя не е по-добра от нас всички грешници… една паднала… една развратница!…

Думите излизаха сподавено, хъркащи от разярените й гърди. Жената се приближи трепереща до леглото. Аз стоях до възглавницата на кревата. През цялата си кариера на лекар не бях виждал никога умиращ, който да бъде така силно обладан от едно-единствено чувство — чувството за отмъщение.

— Нощна птицо — викна тя, — в онова малко гърне за мляко на прозореца ще намериш банкнота от хиляда франка. Дай ми я…дай ми я веднага…

И наистина, жената извади от гърнето хилядафранкова банкнота. Казота гледа един миг парите. Изглеждаше, че мисли нещо, после веднага я бутна в ръката на болногледачката си.

— Подарявам ти я… разбираш ли… подарявам ти хиляда франка. Това е добра сумичка за теб… една хубава сумичка.

— Непременно ще умре — въздъхна Нощната птица. — С ума ли си е, господин докторе? Защото от луда не бих взела пари, не биха ми донесли щастие.

— Приеми ги — само й казах аз, — старата знае какво прави.

— О, да, знам добре — потвърди Казота, отваряйки широко очите си, — някой добре ще усети, че до последно издихание не съм си загубила ума… ще го почувства болезнено това… Нощна птицо, ще ти доставя едно условие.

— Още едно условие? — промърмори жената.

— Лесно изпълнимо е моето условие. Искам да повикам един човек при смъртното си легло. Ще му открия важни неща. Искам да разправя на този човек за сторени нему злини, Ще му настръхне кожата и сълзи ще му потекат от очите от моите разкрития. Но този човек впоследствие, като ме изслуша, ще бъде щастлив. А други двама души, хора прокълнати, злодеи… хи-хи-хи… ще бъдат нещастни. Цяла сензация ще бъде не само за Париж, но и другаде, през морето ще чуят моите последни думи… моите думи… разкритията на старата Казота.

— Ще направя всичко — увери Нощната птица, потривайки доволно ръце. — Кажи ми само как се казва този човек и ще ти го доведа.

Старата вдигна подутите си ръце, свивайки дебелите си пръсти. Езикът й сякаш беше залепнал за небцето. За нея като че ли беше огромна трудност да произнесе името. Изведнъж викна:

— Матийо Драйфус е името на този човек… Доведи Матийо Драйфус, Нощна птицо, и ще създадеш най-последната радост в живота ми…

Когато доктор Бургер стигна дотук в разказа си, Матийо и Херманса го изгледаха смаяни.

— Възможно ли е? — каза братът на нещастния капитан. — Тази стара престъпница, която ти наричаш Казота, иска да ми говори.

— Да, на теб, драги приятелю — отговори младият лекар, — само на теб иска да говори, но ме изслушай докрай, тогава вземи решението си. Наблюдавах Казота. Когато произнасяше името с ужасяваща напрегнатост, цяла трепереше. Като че ли й беше извънредно трудно да го каже, като че ли я болеше да те извика при предсмъртното си легло. Но викна още веднъж:

— Бягай, Нощна птицо, бягай, не губи нито миг. Чувствам, че краят ми приближава. Чувствам, че силите ми ме напускат… Доведи тук Матийо Драйфус. Ах…въздух…задушавам се.

Поизправих старата на леглото и дишането й стана по-леко.

— Но какво да кажа на господин Драйфус? — запита жената трепереща. — Той сигурно няма да иска да дойде с мен. Ще ме изгони от дома си.

— Стори това, което ти казах — нареди Казота троснато. — Кажи на Матийо Драйфус да не се бави, да дойде с теб веднага, ако иска да чуе точни разкрития по два важни въпроса. Първо, по въпроса за невинността на неговия брат и второ, за мястото, където се намира неговият малък племенник, как го…викаха? Андре, да, Андре.

— Господи мой — викна Херманса. — Какви открития иска да ни направи старата? Побързай, Матийо, побързай. Животът на Казота за нас е безкрайно скъп. Докато ние тук говорим, тя би могла да умре, без да ни каже тайната си.

— Не се безпокойте за това, госпожо — успокои я лекарят. — Болната ще живее до утре заран. Преди да тръгна й направих морфинова инжекция, за да я успокоя. Сега лежи в сънно състояние и се надявам да я заварим жива. Само необикновено силна възбуда би могла да я убие.

— Но защо не дойде Нощната птица да ме уведоми?

— Защото аз я задържах — каза доктор Бургер. — Струваше ми се по-сигурно, ако лично аз дойда да те уведомя. А сега те питам, готов ли си да ме придружиш до смъртното легло на Казота? Наистина, ще бъдеш свидетел на грозна и отвратителна картина, каквато и аз като лекар не съм виждал. Но ще узнаеш от нея ценна за тебе тайна.

— Ела — викна Матийо. — Заведи ме, ако щеш и пред самата смърт, това няма да ме ужаси. Дано Господ даде да узная нещо.

Двамата се сбогуваха с Херманса. Тя искаше да ги придружи, но те не приеха.

По пътя говориха много малко. Всеки беше погълнат от собствените си мисли; Най-после стигнаха до вратата на старата, мрачна къща, където Казота беше живяла.

Бургер отвори вратата.

— Да влезем — посочи той към тъмния коридор.

В същия миг се отдръпна изплашен назад. Пред тях стоеше висока жена.