Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (175)

13.

Вече казахме, че Андре, малкият син на Херманса, много трудно беше освободен от Дома за крадци на Гаспар Мурие. Сега нека се върнем и проследим събитията, свързани с това премеждие.

Херманса и Матийо разговаряха неспокойно:

— Размислих достатъчно. Знам, че онова, което искам да сторя, не ще подобри с нищо участта на обичния ми съпруг. Знам дори, че рискувам да бъда наказана и аз като съучастник на Жоржина, но всички тия съображения изчезват пред мисълта, че невинна страда заради мен. Искам да й помогна. Ще се явя пред съдиите и ще викна…

Матийо Драйфус взе ръката на своята снаха, която беше силно възбудена. Помоли младата жена да седне и да го изслуша. Запали цигара, за да успокои и той нервите си, защото не беше толкова спокоен, колкото се показваше. С ръце зад гърба си, той се разхождаше напред-назад из стаята.

— Вярно е, че Жоржина действа по наше поръчение и че аз лично й дадох необходимите инструменти, които намериха у нея. Заловиха я, когато се опита да сложи ръка на важни писма от кореспонденцията, разменена между Естерхази и неговата любовница. Беше арестувана и днес ще бъде съдена за кражба, а може би и за нещо повече. Цялата тази работа, разбира се, е много печална и мисълта, че ние сме виновни за това, ужасно ме измъчва. Участта на Жоржина е занапред и наша и ако бъде осъдена от съдиите и света, ние ще продължим да я обичаме като сестра и ще й осигурим бъдещето по блестящ начин. Какво обаче бихме допринесли, ако се пожертваш и ти. Съкрушителни доказателства против Естерхази и неговата любовница не можем да дадем. Ще бъдем, следователно, обвинени като морални подбудители на кражбата, а тъй като името Драйфус е белязано вече във Франция, повече от сигурно е, че ще бъдем осъдени. Възможно е да бъдем дори хвърлени в затвора. А тогава моят брат ще бъде окончателно загубен. А също така, бихме изгубили надежда да намерим когато и да било Андре. Освен всичко — Жоржина ще бъде осъдена, и то може би по-сурово, като се разчуе, че е била във връзка със семейство Драйфус. Но за да отстраня и последното ти колебание за намерението, което имаш, ще ти покажа едно писмо, което момичето ни изпрати от затвора. Адвокатът Лабори, който е ангажиран да я защитава, ми го донесе.

— Писмо от Жоржина? — възкликна Херманса. — Дай да го прочета!…

Матийо Драйфус извади свита хартийка от джоба си и я разтвори. Тя съдържаше редове, написани с молив:

„Страдам неизразимо, но моите страдания и нещастия ще бъдат хиляди пъти по-големи, ако вашето име бъде замесено в моето дело. Съзнанието, че мога да се жертвам за вас и за благородния мъченик на острова е единственото нещо, което ме утешава и подкрепя. Заклевам ви, оставете ме на съдбата! Не искам да зная, че светът ще ме нарече крадла и че ще остана в затвора.

Дори и да бъда оправдана, не бих могла да бъда щастлива, защото… съществува само един човек, който искам да не ме счита за лоша, но него много малко го интересува моята участ.

И така, още веднъж се заклевам в името на Бога, че ще отричам каквато и да било връзка с вас, дори ако ще да дойдете да свидетелствате пред съда.

Една жертва е достатъчна!

Сбогом и останете с добър спомен за вашата нещастна

Антоанета Лемур.“

Матийо и Херманса се спогледаха трогнати.

— Какво благородно същество! — възкликна Матийо.

— А се говори — каза Херманса, — че в наше време благородните чувства са угаснали… О, не, те съществуват, особено сред обикновените хора. Матийо изгори писмото.

— Сега, Херманса — продължи той, — навярно няма вече да упорстваш с намерението си да се явиш в съда. Повярвай ми, това благородно момиче ни посочи истинския път. Не по-малко страдаме и ние, но трябва да потиснем болката и да помислим и за самите нас, за светата мисия, която ни предстои да изпълним — освобождаването на мъченика от Дяволския остров и възвръщане на неговата чест.

Дълбоко затрогнат Матийо напусна стаята и скоро след това Херманса го видя да излиза от къщата. Тя остана сама. Опита се да разсее мислите си, вземайки ръчната си работа, но напразно. Всичко е напразно. Херманса усещаше как с всяка минута се приближава фаталният час на Жоржина.

… Беше десет часа и четиридесет минути. Залата на съда се пълнеше от любопитни, които желаят да видят красивата крадла, за която вестниците така шумно пишеха. Девет часа и петдесет минути! Може би Жоржина вече е въведена в залата. Ах, как ли горят бузите й на подсъдимата скамейка, под погледите на толкова хора. Тя, честното и невинно момиче, проникнато от съзнанието, че се жертва и страда за други…

Херманса въздъхна дълбоко. Ръкоделието й падна от ръцете. Нейното благородно чувство се противеше при мисълта, че трябва да приеме жертва, която коства честта на едно човешко същество.

Разнесоха се десет удара от стенния часовник.

Десет часът! Сега трябваше да започне делото. Хаос от мисли се объркаха в главата на Херманса. Навярно прокурорът взема думата за обвинение. Сигурно е строг и злъчен, защото обвиняемата не може да се оправдава. Заловена на местопрестъплението и привлечена като крадла пред съда, тя съвсем сигурно ще бъде осъдена. И никой няма да се застъпи за невинното момиче, никой, който да обясни на съдиите, че е чисто като ангел, че е неспособна, абсолютно неспособна да открадне нещо…

Херманса подскочи като ужилена.

— Не, хиляди пъти не! — възкликна. — Не мога да понеса тая мисъл… не желая тази жертва, не я искам, защото вечно ще ми пари душата като неугасена искра. Не искам винаги други хора да бъдат намесвани в нашето нещастие. Трябва да я спася, да я освободя от затвора. Колкото и да ми се сърди Матийо, този път не мога да споделя мнението му и няма да се вслушам в хладния разсъдък, а в сърцето си. Женското сърце може да го наричат слабо, но в много случаи то намира по-сигурно правилния път, отколкото мъжкият разум. А сега няма да се двоумя повече. Има още време. Ако побързам за съда, ще успея да защитя Жоржина. Ще я оправдая, обвинявайки себе си. Нищо не трябва да ме разколебава. Чувствам в себе си сили да отстраня всяка възможна пречка, която се изправя пред мен.

Да, тя беше твърдо решена. С упоритост, свойствена на много жени, съзнаващи своя дълг, тя искаше да изпълни плана си. Повика слугата и му каза, че е възможно да не се върне вкъщи и в такъв случай да я извини пред господин Драйфус.

Часовникът й показваше десет и четвърт. На ъгъла на улица „Фуршамбол“ нае файтон.

— В съдебната зала — заръча.

Не след дълго спря пред монументалната сграда и слезе. Както и трябваше да се очаква, вестта за процеса беше събрала много народ. Из кулоарите на палатата се тълпеше неописуема навалица. Пред залата, в която щеше да се състои процесът над Жоржина, множеството беше тъй компактно, че трябваше да се намеси и властта, за да въдвори ред. Херманса едва успя да се ориентира. Всеки се опитваше да се промъкне вътре. Тя се придвижи няколко крачки напред, когато изведнъж… Усети, че някой бръкна в джоба й. Викна ужасена:

— Крадец… джебчия!…

Обърна се. И изведнъж й се стори, че полудява.

Дядо Карус изпълни обещанието си да въведе Андре в разбойническото изкуство. Бедното дете беше спало съвсем малко през цялата нощ. Едва на разсъмване се унесе в къс нервен сън, от който беше пробуден грубо. Мурие стоеше над него.

— Гледай го как спи, диването — викна страшният човек. — Другите са отдавна на работа. Свършва вече този мързел. Бързо се обличай и слизай долу. Дядо Карус дойде да те вземе.

Андре се облече бързо и слезе на чешмата на двора да се измие. Дядо Карус го чакаше.

— Ела, момче. Ще видиш как ще се разберем ние с теб!

— И ако искаш да запазиш гърба си здрав — добави Гаспар със своя остър глас, — внимавай и се дръж добре.

— Ще стане — викна търговецът на стари дрехи, — а ако всичко е добре, довечера ще се върнем с цяла кесия, пълна с пари.

Засмя се на това пророкуване, взе момчето за ръка и излязоха на улицата.

След осем дни беше Коледа. Времето, макар и студено, не беше много лошо. През целия път той говори на детето най-различни неща. И макар Андре да не разбираше много от казаното, все пак се чувстваше далеч по-добре. Въпреки че беше престъпник, пияница, паднал на най-ниско житейско стъпало, дядо Карус изпитваше слабост към природата и децата. От неговите уста нито веднъж не излезе ни една лоша дума. Напротив, за детето като че ли се задаваше по-лек живот. Андре приличаше на човек, който излиза от тъмна пещера на слънце.

Така стигнаха в града. Упътиха се направо към съдебната палата. Когато минаха по една тясна улица, дядо Карус спря пред малко магазинче и се замисли.

— „Зелената чаша“ — измърмори той, — това е най-доброто кръчме в Париж.

Обърна се към Андре и го запита с бащинска загриженост.

— Не си ли гладен, момче?

— Не, дядо Карус. Закусвах вече.

— Но си жаден навярно.

— Не не съм жаден.

— Чудно как децата не ожадняват! На мен ми е пресъхнал езикът, а пък и да минеш край „Зелената чаша“, без да се отбиеш, е истинско престъпление срещу цивилизацията!

Взе за ръка Андре и влезе с него в кръчмата. Тъмното помещение беше пълно с подозрителни мутри. Крадци и вагабонти стояха около тезгяха.

— Ето и дядо Карус! — провикна се някой.

— Бъдете малко по-учтиви — възкликна Карус, — не виждате ли, че съм с внучето си!

— Искаш да опариш младия стомах на своя внук, навярно, за да ти бъде достоен последовател в пиянството, нали?

Дядо Карус поръча за себе си малка ракия, а за Андре вишновка. Андре не потръпна като друг път, а глътна наведнъж съдържанието на чашата.

След първата ракия дядо Карус поиска втора и трета, но устоя пред изкушението да се напие и в девет и половина напусна кръчмата заедно с момчето. Вече се упътиха направо към съдебната палата.

Когато старецът съзря навалицата, се усмихна доволен.

— Добре пресметнах — намигна той на Андре. — Знам, че тук ще се събере много свят. Тъкмо както ни трябва на нас. Сега да си изберем някоя личност и да не я изпущаме от погледа си.

Поогледа се наоколо като генерал на полесражение.

— А! — възкликна той изведнъж, навеждайки се към Андре. — Виждаш ли там онази елегантна дама в черно, която стои гърбом към нас?

— Да — кимна Андре.

— Не забелязваш ли малка подутина в страничния джоб на роклята? Трябва да има нещо в тоя джоб… Чудесно, чудесно! Сега на работа, момче, на работа! И си спомни, че си ученик на Гаспар Мурие, царят на джебчиите.

— Страх ме е, ръцете ми треперят и краката ми са изстинали — изплака момчето.

— Ах! Това е страхът на начинаещия, нищо повече. С всички джебчии е както и с артистите. В началото треперят, но по-късно свикват.

— Ще ме хване, няма да мога.

— Само как говориш! Не остава друго, освен да си представиш, че си вкъщи пред куклата със звънчетата и че те не трябва да звъннат. Хайде, началото трябва да бъде сторено.

Той бутна леко Андре напред, но и неговите ръце трепереха. Старият крадец беше обхванат от странно чувство. Той тласкаше едно невинно същество към първата кражба!

Андре обаче мислеше за камшика с деветте опашки на Гаспар Мурие. Малкото му сърце биеше до пукване, а гърлото му беше свито, но все пак се промъкна зад госпожата. Приближи до нея точно така, както беше научен. След това започна проучването. Бавно и внимателно се убеди, че джобът съдържа нещо твърдо, навярно портмоне. Вдигна ръка, хвърли поглед към хората, които се притискаха наоколо и се приближи още повече до госпожата, която не усещаше нищо. Ненадейно детето беше обхванато от странно чувство. Струваше му се, че го пронизва ток. Неопределени спомени минаха през главата му. За момент му се стори, че беше вкъщи, в прегръдките на майка си… Но камшикът на Мурие се мерна веднага. И сънят изчезна. Отново вдигна ръка и я пъхна в джоба на роклята. Напипа портмонето с пръстите си и… „Да не звъннат звънчетата“, му мина през ума. Но навалицата зад него го притисна, някой го блъсна без да иска. Препъна се, падна и дръпна роклята… Тогава се чу вик:

— Крадец!… Джебчия!… Жената се обърна.

— Откраднаха ми портмонето! — викна тя. — Това момче, това…

Изведнъж спря. Херманса позна детето си! За миг остана като вцепенена. После викна като луда. Един вик, който беше в състояние да вкамени хората на място. Пред нея, само на три крачки стоеше детето, което тя търсеше с такава любов и отчаяние, нейното дете, чието лице виждаше насън… Но това ли беше Андре, нейното дете, което така силно обичаше, за което се грижеше и пазеше дори и от най-малкия ветрец, чиято душа и тяло бяха така грижливо гледани! Пред нея стоеше един мръсен и окъсан джебчия. Русите му къдрици, доскоро гордост за майка му, бяха невчесани, разбъркани, хубавото личице, което тя целуваше безброй пъти с такава любов, беше слабо, сухо, болнаво, побледняло от ужас. По восъчните страни се кривеше слисана, болезнена усмивка.

Един крадец… да, крадец едва на седем години. Не можеше да има никакво съмнение в това, момчето държеше кесията й в ръцете си.

Майката и детето се гледаха един. миг вцепенени. Андре пръв разтвори треперещите си устни.

— Мама, мама… моята майка!

— Андре, детето ми… детето ми.

Херманса протегна ръце към него да го притисне до гърдите си. Но в този момент някакъв човек се хвърли между нея и детето й. Блъсна Херманса така силно, че тя падна на една страна, хвана бързо детето и хукна с него между навалицата.

— Детето ми! — викна Херманса, — детето ми, детето, Андре… Андре… Андре…

И с това скъпо имена устните си тя падна в безсъзнание. Множеството делеше любопитството си между припадналата жена и дрипавия човек със съмнителен израз. Част от тълпата хукна по следите на дядо Карус. Но старикът имаше здрави крака, когато трябваше да се бяга. Макар че Андре се блъскаше и дърпаше, той го притискаше към гърдите си. С чудовищна сръчност се промъкна между множеството файтони и хора и успя да се скрие в един близък двор. Дядо Карус познаваше отлично Париж. Дворът, в който хлътна, имаше два изхода, единият от които излизаше на малка и спокойна улица. Продължаваха още да го преследват. Но дядо Карус прекоси още няколко пресечки в Латинския квартал, после влезе в мрачна, мръсна къща със стени почернели от дим и мръсотия. На вратата й беше нарисуван някакъв тип, нещо като мъж с дълга брада, бухнала коса, облечен в дълъг кафтан с калпак от меча кожа на главата, с камшик в ръка — така, както се рисува казак.

Под фигурката висеше бяла фирма, тясна и замърсена, с надпис „При веселия руснак“.

В двора на къщата имаше маза, в която дядо Карус държеше не само събраните дрипи, но му служеше и за жилище. Той отвори вратата на зимника. Тук бе на сигурно място. Старецът стигна до куп дрипи и се строполи задъхан от умора.

— Уф, какъв бяг беше! — измърмори той, без да изпуша Андре от ръцете си. — Чудно как тия песове не ме стигнаха и не ме разкъсаха на парчета. Но по-скоро бих загубил живота си, отколкото да пусна детето от ръцете си. Моето дете! Да, ти си мое момче. Гаспар Мурие няма вече да те вземе от мен. Ти оставаш при мен, при стареца, при дядо Карус.

Той погали косите на Андре.

— Уморен ли си, мили мой? Сигурно си се уплашил, малкия ми. Има стари разбойници, които се вцепеняват, когато ги хванат. Почакай да ти донеса малко мляко. О, ние не сме тъй бедни, както си мислиш, имаме си всичко, каквото ни трябва за едно хубаво дете.

Той изкачи стълбите, после извади от стария сандък тенекиен съд. Дядо Карус имаше коза.

— Ела, Моли — викна старият пияница, гледайки гърба на козата, — от днес те повишавам в чин дойка на този коронован принц. Ела да дадеш млякото си за Андре.

Седна на столче и издои козата.

— Ще си играеш с Андре, Моли i-продължи дядо Карус ставайки. — Ще бъдеш приятелка на нашето дете. Хей, че весело ще живеем… Ти, той и аз ще образуваме небивала дружинка. И през ум не ми минаваше, че на старини ще бъда така благодарен на провидението!… Колко е хубав животът!… Трябва само да го разбираш…

Като носеше предпазливо пълния съд с мляко, той се върна в мазето при Андре:

— Пий направо оттук — предложи Карус. — Сребърните прибори и чинии ги заех на един приятел… Нали е добро млякото?… Можеш всичкото да го изпиеш, Моли ще ни даде друго. Знам, че у онзи дурак Мурие не си пил мляко. Но сега ще бъде вече иначе, всичко ще се промени… Старият дядо Карус намери най-после на улицата нещо, което пълни сърцето му с радост. Сред тия дрипи и смет около мен ето и едно дете… едно сърце… едно сърце!…

Две големи сълзи се търкулнаха по подпухналото лице на дядо Карус. Като погледна детето, той видя, че то беше заспало.

— Мамо — шепнеше насън, — мила мамичко…

Андре спеше спокойно на дрипите, а до него стоеше дядо Карус и пазеше съня му.

Херманса беше отнесена в двора, където под грижите на лекаря дойде на себе си. Огледа се наоколо с разсеян поглед.

— Къде е?… къде… къде?… искам да го видя, да го притисна в прегръдките си.

— Кого?

— Моето дете, моето дете, ах, направили са от него крадец.

И пак припадна, разтърсвана от въздишки. С голяма мъка лекарят узна коя е и къде живее.

Нещастната жена беше обзета от истеричен припадък. Тя беше откарана вкъщи с файтон.