Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (174)

12.

Равелак беше отнесен в моргата на затвора. Тя представляваше нещо като маза, където труповете бяха проснати на дървени маси. Беше разсъблечен, защото бе прието затворниците да се заравят само по риза.

Хората, които го отнесоха долу, го захвърлиха бързо и излязоха веднага навън, защото се страхуваха от това място. Равелак виждаше, чувстваше и чуваше всичко, но не можеше да се движи, не можеше да вика, защото беше парализиран напълно. Лудостта го беше напуснала. Струваше му се, че идеите и мислите му са по-ясни отпреди. Но какви бяха тия мисли? Можеха ли да се опишат? Не! Защото, кой би могъл да каже какво чувства един човек, който живее, знае, че живее и все пак има чувството, че го третират като безжизнен труп, знае, че ще бъде жив заровен! Той прекара една ужасна нощ в моргата, като се страхуваше да не полудее отново. Цяла армия от плъхове лазеше по вцепененото му тяло. Рано сутринта двама души донесоха ковчег, направен от шест грубо изрязани дъски, боядисани в черно. Никакъв християнски знак не се виждаше по него. Хората оставиха ковчега долу, после вдигнаха Равелак и го поставиха вътре, но ковчегът излезе малък.

Краката на мнимия мъртвец стърчаха навън.

— Какво да направим? — запита единият от тях.

— Счупи му краката на това куче — отвърна другият, — заслужава го напълно, защото не малко човешки живота тежат на съвестта му.

Равелак чувстваше как сърцето му се свива от страх. Напрегна всички сили да изтръгне поне един звук, да викне да го оставят по-добре да умре на гилотината, отколкото жив да го заровят. За негово щастие, другият дърводелец беше достатъчно разумен, за да не се вслуша в съвета на другаря си. Той не счупи краката на мъртвеца, а с големи усилия навря трупа на Равелак между шестте дъски. Болките на престъпника бяха неимоверни, но той не можеше да се оплаче.

— Нима ще заковат капака с гвоздеи — запита се „мъртвецът“.

Знаеше, че в такъв случай ще се задуши. Но и от тая участ временно се отърва.

Дърводелците си казаха, че капакът ще бъде сложен едва вечерта…

Значи, до вечерта… Оставаха му не повече от дванадесет часа на земята. Тръпки от ужас побиха Равелак. Той потръпна само вътрешно. Външно нищо не даваше да се разбере, че може още да мисли и чувства.

Един от дърводелците го заплю в лицето.

— Дано не намериш спокойствие и в земята, мизернико — добави, — чудовища като теб би трябвало да бъдат живи заравяни, да умрат постепенно и в пълно съзнание за смъртта си!

После работниците си отидоха. Равелак остана пак сам… сам в своя ковчег. Той броеше часовете, минутите, секундите. Ах, как летят те днес, по-бързо от всеки друг път в живота му! Цялото му мизерно съществувание премина през ума му. Всяко престъпление, което беше извършил, всяка жертва, която беше удушил, му се представяха с убийствена точност. Жените, които беше убил, изпъкваха една след друга в паметта му, сякаш му шепнеха на ухото: „Убиваше с жестокост, но много по-жестока ще бъде твоята смърт“.

Колко човешки живота беше унищожил само с един удар! Изпъкна и Драйфус пред неговия поглед. Пленникът от Дяволския остров, на когото беше сторил толкова злини, го гледаше сериозно и въпросително. Ах, как завиждаше сега той на тая жертва на правосъдието, този самотен човек на отдалечения сред морето остров… С каква радост би останал за цял живот заточен в Каена. Защото Драйфус все още беше жив, виждаше морето, небето, скалите, на които стоеше, можеше да се храни, да пие, да спи, да диша, а той, Равелак беше осъден да се задуши постепенно в гроба. По дяволите! Оня доктор Дюбоа го беше излъгал… Но какъв ужас го беше обзел, когато надвечер вратата се отвори и влязоха двама души, облечени в черно. Бяха двама гробари. От техния разговор Равелак разбра, че бяха баща и син. Старият гледа известно време мнимият труп и направи знак на сина си да се приближи.

— Виждаш ли, сине — му каза, — този човек беше мизерен убиец и все пак почива така мирно, като че ли е правил само добро в живота си. Да, смъртта изтрива всичко… И това хората наричат правда. Аз, обаче, ти казвам, че е неправда. Как ще бъде някой добър в живота, щом трябва да си каже, че в края на краищата ще го постигне същата участ, каквато и един мизерник, който през целия си земен живот е проливал само кръвта на себеподобните си и е прегрешавал хиляди пъти срещу божиите закони? За подобен тип би трябвало да съществува особена смърт, придружена с най-жестоки изпитания.

Равелак слушаше тия думи и всяка от тях го засягаше така, като че ли го пробождаше с нож. В действителност не умираше ли той от особена смърт? Не понасяше ли той адски мъки? Да, справедлив и разумен е Господ. Знае да те удари тогава, когато му дойде времето. И сред ужаса на своите нечовешки страдания Равелак си помисли за пръв път за Бога. Прочете мислено кратка молитва. Тази молитва беше може би най-големият му грях, извършен в живота. Стараеше се, и сега, в ковчега, да измами Бога, че се покайва. Искаше да го излъже с обещанието, че ако го освободи, ще започне нов, чист, неопетнен живот. И докато мислеше за всичко това, вече в дъното на своята заспала съвест, възнамеряваше да не удържи на обещанието си.

Но беше настъпил страшният момент. Гробарите поставиха капака на ковчега. Дълбока тъмнина го заобиколи. Изворът на всеки живот — светлината, беше пресъхнал за него. Оставаше само въздухът… и после всичко щеше да бъде свършено. Младият гробар поиска да закове добре гвоздеите по краищата на капака, но старият каза:

— Остави, стигат му и два гвоздея в двата края. Така по-бързо ще го изядат червеите. Хайде да го отнесем.

Извадиха ковчега от мазата, поставиха го на една кола, която чакаше навън, и тръгнаха с него за гробищата. Равелак чувстваше всички подрусвания от неравностите по пътя. Лошо затвореният капак пропущаше въздуха да влиза в ковчега. Не се задушаваше още, но все пак липсата на достатъчно въздух започна да го мъчи.

Колата спря. Бяха стигнали гробищата.

— Остават още само няколко минути — си каза Равелак — и после ще започне жестока борба.

Хиляди игли сякаш се забиха в мозъка му. Той почувства как студена пот ороси челото му. Опита се да помръдне ръката си. Всичко бе напразно. Не успя. Не можеше дори езика си да помръдне. Нито звук не искаше да излезе от гърлото му, въпреки че се напъваше поне да изохка. И все пак почувства, че се извършва промяна в състоянието му. Кръвта се сгорещяваше и започваше бавно да циркулира. Сърцето му започна слабо да бие. Да, сега вече знаеше, че ще се пробуди, но това може би щеше да стане точно след четвърт час, а тогава щеше да бъде много късно…

— Много късно! — помисли си той ужасен. — Много късно. Тогава вече ще бъдеш заровен. Когато пръстта бъде хвърлена над ковчега, тогава всяка надежда за спасение ще изчезне завинаги.

Гробарите замъкнаха бавно ковчега до изкопания гроб. Оставиха го на земята и извадиха въжето. Есенният вятър духаше безжалостно и дърветата се огъваха до земята.

— Днес не е особено приятно да си вън — каза старият. — С нетърпение чакам да се върнем в топлата си стаичка… Чуден е нашият занаят. Човек не може никога да свикне със смъртта. Дори и днес не знам какво ми е. Като че ли бих извършил грях, ако заровим по достоен начин злодей като тоя тук… Така, синко, вържи добре, въжето около ковчега, да го спуснем бързо долу, после да кажем едно „Отче наш“, да го заровим и да си ходим.

Мнимият мъртвец чу всичко. Сега ковчегът висеше и изведнъж се удари в дъното на гроба… Последва ужасен шум… въжето беше изтеглено.

— Свърши се! — разбра Равелак.

Студена пот рукна по лицето му, а заедно с потта и сълзи, сълзи, замръзващи от ужас.

Последва глух удар… Първата лопата пръст падна върху капака на ковчега. Бум…бум…бум. Пръстта падаше като водопад.

Тогава в отчаяние и свръхчовешки усилия, Равелак успя най-сетне да изтръгне един страшен рев от треперещите си гърди.

— Тате, за Бога, тате, чу ли нещо? — разтрепера се младият гробар.

Старият се опря настръхнал на лопатата. Вслуша се, задържайки дишането си. Последва нов вик.

— Исусе, господи! — изстена старикът. — Убиецът не намира спокойствие и в гроба!

Захвърли лопатата и побягна. Младият го последва.

— Тате, тате — викаше след него, — ами ако наистина е още жив?

— Никой няма да ни обвини, сине, че сме сторили грях, че не го извадихме от тъмно на светло. Хиляди пъти е по-добре един такъв злодей да не види вече никога дневна светлина. Но бъди спокоен, той не е жив, тялото му е мъртво, само душата пъшка и стене, защото навярно, сега го влачат към ада.

— Утре заран, когато духовете изчезнат, ще си изпълним дълга и ще заровим гроба.

Гробарите поеха към топлата си стая. Равелак остана в студения си гроб, борейки се със смъртта. В ковчега почти нямаше вече въздух. Ръцете му, които бяха придобили предишната си еластичност, натискаха с отчаяние капака на ковчега, силейки се да го вдигнат.

Напразно. Сега вече чувстваше, че се задавя… Главата му се замая като от пиянство. Пред очите си виждаше зелени искри.

Понадигна още веднъж главата си.

— Въздух! — викна той на върха на отчаянието си.

Изведнъж капакът на ковчега беше отместен. Двама души, от които единият носеше лампа, вдигна Равелак. Извадиха го от ковчега и го изнесоха на повърхността.

Хладният въздух възвърна всички чувства на Равелак.

— Можеш ли да стоиш? — пошепна глас на ухото му.

Равелак позна гласа на Естерхази.

— Изпий това, то ще ти възвърне силите.

Този път му проговори Помпадура, която беше облечена в мъжки дрехи. Тя му поднесе до устните малко шише и той пи. Беше силно вино.

Равелак се почувства по-добре и опирайки се о двамата си спасители, престъпникът успя да напусне гробищата. Те не минаха през главния вход, а прехвърлиха каменната ограда с въжена стълба. Вън ги чакаше файтон. Равелак беше откаран в къщата на госпожа Буланси.

На другия ден, когато гробарите се върнаха на гробищата, намериха ковчега отворен… Мъртвецът беше избягал.

Тогава старецът съжали, че не го беше заровил вчера.

— Ще ни сполети нещастие — каза той на сина си, — ако се узнае това, което се случи. Но за късмет никой не е видял отворения ковчег. Всичко ще си остане наша тайна. Ела да си свършим работата, като че ли нищо не се е случило.

Те заровиха гроба като направиха могила по всичките правила на занаята си. И така, Равелак минаваше вече за мъртвец;. Междувременно, той идваше постепенно на себе си в къщата на госпожа Буланси. Когато силите му се възвърнаха, Буланси му съобщи за посещението, което щеше да направи вечерта Естерхази, придружен от друг господин, за да говорят с него за бъдещето му. И наистина, същата вечер дойде Естерхази, придружен от господин, облечен в цивилно облекло, но в когото Равелак, като бивш войник веднага позна, че е военен.

Чужденецът не каза името си. Но след като го гледа по-дълго време Равелак позна това мефистофелско лице. Той си спомни, че когато беше ординарец на Драйфус, този офицер често идваше у неговия господар и се наричаше Пати дьо Клам.

Естерхази обясни на Равелак, че не може да остане във Франция. Чрез посредничеството на този господин той ще бъде изпратен Като войник в Африка и ще постъпи в полка, командван от полковник Пикар. Естествено, всичко това трябваше да стане под чуждо име. Ще му бъдат дадени документи на наскоро починал фелдфебел, някой си Паул Брага. По този начин изведнъж щеше да влезе с чин във войската. Поставяше му се само едно условие.

В лагера на полковник Пикар има човек, за когото се съмняваха, че се мъчи да убие своя началник, за да заеме неговото място и да напредне по-скоро. Неговото име засега не е важно. Ако се случи Пикар да умре от насилствена смърт, Равелак трябва незабавно да убие неговия адютант, при това тайно.

— Защото този господин и аз — каза черния майор, — сме най-добрите приятели на полковник Пикар, а тъй като не можем да го пазим в пустинята, държим поне неговата смърт да не остане неотмъстена.

Равелак заяви, че е готов да изпълни това задължение. Още на следващия ден напусна Париж като фелдфебел Паул Брага и пое към Африка.

Естерхази и Пати дьо Клам останаха сами, наливайки се с шампанско, потривайки доволно ръце.

— Пикардин ще убие Пикар — пошушна черният майор на приятеля си, — а Равелак пък ще убие Пикардин. Да живее геният, който измисли този майсторски удар.