Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (173)

11.

В Париж, в града на радостите и удоволствията, имаше един човек, който, без да се двоуми, би заменил жилището си за най-изоставения кът на пустинята. Това беше Равелак, убиецът на жени. Окован с вериги и строго надзираван, той лежеше в оная килия, която престъпниците наричаха „къща за пазене“, а други й даваха страховитото име „кървава майка“. От стените на тази килия не беше излизал още нито един жив престъпник. Тя служеше за пазене на осъдените на смърт в последните дни или седмици на живота им. От вратата на тази килия водеше само един път, пътя към гилотината.

Смъртта, големият скок от топлия живот в студената безкрайна нощ, не излизаше от ума на Равелак денем и нощем. Този път той разбираше, че е загубен. След три дни щеше да бъде екзекутиран.

— Весела комедия ще бъде — мърмореше си той, — когато палачът и неговите помощници ме вържат за машината. Този път вече ще бъдат внимателни да не се отскубна като тогава. Ще ми вържат ръцете и краката и ще ме заколят като теле. Проклети да бъдат Помпадура и черният майор. Жертвах се за тях, а сега не искат и да знаят за мен, като че ли през целия си живот не са ме познавали. Но ще ги наредя и аз. Вярно е, че съдебният следовател не желае вече да ме изслуша. Съобщих му, че искам да направя признания и наистина желаех да отворя очите на правосъдието за прословутия граф Естерхази и неговата любовница Помпадура, но ми отговори да го оставя на мира с моите лъжи. Да, знаем ние, този скот, съдебният следовател, сигурно е бил наобиколен от черния майор или от някой негов приятел. Не ме оставя да говоря, но въпреки всичко, все пак, ще проговоря! Когато ме поведат към ешафода ще рева с все гърло по целия двор, за да се чуе това, което кажа за майор Естерхази. Да, ще направя това, пък ако ще и адът да се провали, ще го направя!

Равелак спря изведнъж. Вратата на неговата тъмница се отвори. Влезе пазачът. Придружаваше го елегантно облечен господин, който разглеждаше през бляскавите си очила убиеца на жени.

— Остави ме насаме със затворника — нареди старецът на пазача.

— Не зная дали е умно, господин докторе — засуети се пазачът. — Този затворник е много силен и опасен дори и в окови.

— Не ме е страх от него. От двадесет години съм тъмничен лекар и зная как да третирам подобни величия. Получих ненадейно тая заран нареждане да проверя този затворник от здравословна гледна точка и особено по отношение на умствените функции.

— В това отношение — пошепна пазачът на доктора — мога да ви уверя, господин докторе, че в цял Париж няма по-голям шмекер от него.

Докторът махна с ръка.

— И мен ми се вижда странно — додаде той, — че ми се заповядва да го изследвам в това отношение. След три дена и без това ще му отсекат главата. Какво значение има да се знае днес какво съдържа тая глава…

Пазачът се оттегли усмихнат. Лекарят седна спокойно докато се затвори желязната врата. После се доближи до затворника, който си блъскаше мозъка да отгатне какво може да означава това неочаквано посещение, защото колкото и да напрягаше слух, не можа да долови нищо от разговора между доктора и пазача.

— Стани — заповяда доктор Дюбоа.

— Защо! И така съм си добре!

Равелак остана излегнат на сламеника си.

— Повтарям: стани, трябва да ти говоря. Този път убиецът на жени се подчини.

— Аз съм лекар — обясни посетителят. — Трябва да те прегледам.

— Върви по дяволите! — изсмя се нахално Равелак. — За гилотината съм достатъчно здрав.

Дюбоа хвърли поглед към вратата. Тя беше затворена и не можеше да го чуят.

— Няма да бъдете екзекутиран, Равелак! — прошепна той на ухото на престъпника, който се сепна, вглеждайки се в доктора със странен израз.

— Ти ли ще попречиш на това? — запита той недоверчиво.

— Да.

Тази дума беше произнесена с решителност. Това направи извънредно голямо впечатление на престъпника, той веднага изостави нахалното си държание и започна да трепери.

— Подиграваш се с мене — промълви той, — пробуждаш в мен надежди, които сам после ще разрушиш. Това е най-новото мъчение, измислено от властта, за да ми вгорчи още повече последните дни, които ми остават.

— Не говори глупости, пак ще бъдеш свободен.

— Господине, не ме тласкай към лудост.

— Да, ще трябва да полудееш…

Равелак все повече губеше разума си, той не можеше да разбере намерението на този човек.

— Не знам добре ли чух — каза той. — Искаш да ме накараш да полудея?

— Да, защото за теб не съществува друг път на спасение, освен пътят, водещ през лудницата. А сега, изслушай ме, Равелак. Изпратен съм от един човек, който има интерес да те освободи от затвора и гилотината.

— А! Навярно черният майор…

— Не произнасяй никакви имена. Не беше лесна работа да се уреди ново преглеждане на умственото ти състояние. Трябваше да се използва различно влияние. Сега решихме да опитаме единственото средство, чрез което би могъл да се спасиш. Трябва наистина да загубиш ума си за няколко дни.

— Разбирам — прошепна Равелак ухилен. — Трябва да се преструвам… В това можеш да бъдеш сигурен, докторе. От такива работи отбирам. Не веднъж съм се преструвал на луд. Също така мога отлично да имитирам и епилептични припадъци. Искаш ли да направя един опит, господин докторе? Жалко, че нямам парче сапун подръка, за да си направя пяна на устата…

Докторът махна неодобрително с ръка.

— Това са фокуси, които в дадения случай не биха ти помогнали с нищо, приятелю — каза той. — Когато се появи лудостта, няма да бъда повикан да я констатирам, а други лекари и учени с опит, които не ще можеш да изиграеш с подобна комедия, колкото и добре да бъде изиграна тя. Не, казвам ти повторно, че трябва да полудееш истински.

— По дяволите, но това не бих могъл да сторя доброволно — каза затворникът.

Доктор Дюбоа извади малко шишенце от джоба на дрехата си.

— Ако изпиеш съдържанието на това шишенце — обясни той, — ще постигнеш желания ефект. Най-напред ще станеш печален и меланхоличен, после нечовешки раздразнен, а мислите ти объркани. Ще започнеш да бълнуваш, а накрая ще дойде необуздана лудост. Това състояние ще продължи около три-четири дни, възможно е и по-малко. Ще зависи от твоята устойчивост. По-късно ще изпаднеш в състояние на каталепсия, подобно на смъртта. Когато работите стигнат дотук, останалото вече е моя работа. Ще се събудиш свободен.

Лицето на Равелак придоби малко кисел вид, докато докторът говореше. Почеса се зад ухото и няколко мига остана замислен, с поглед впит в пода.

— Това е една магария, която би следвало да направя — разсъди той. — По дяволите, не ми се ще особено, да се хвърля доброволно в лапите на лудостта, за да съм после схванат като дърво.

— Ако главата ти падне под ножа на гилотината — напомни доктор Дюбоа напълно спокойно, — ще лежиш още по-схванат. Колкото до това, имаш честната ми дума. Освен това нямаме време за дълги разговори. Самият аз ще дам повод за съмнение, ако остана дълго време в килията ти. Ще изпиеш ли течността или не?

— Дявол го взел! Остави ме поне малко да поразмисля — сопна се престъпникът сърдито. — Сигурно ли е поне, че ще добия свободата си след края на тая история?

— Напълно сигурно, това мога да ти гарантирам.

— Кажи ми поне изпратен ли си от черния майор или от Помпадура?

— Е, добре — да!

— А, значи все пак не са ме забравили — отсъди Равелак усмихнат. — С това си правят голяма услуга, защото, кълна ти се. докторе, в последния момент на живота си щях да повлека след себе си в ада Естерхази и неговата любовница, ако ме бяха предоставили на собствената ми участ. Знаеш ли ти какво извърших за тези хора?

Докторът направи нетърпеливо движение.

— Не знам и не искам да зная нищо — избъбра той шепнешком. — Питам те за последен път: ще вземеш ли лекарството или не?

Равелак замлъкна отново.

Дюбоа постави бавно стъклото в джоба си, поклати раздразнен глава и се обърна към вратата.

— По дяволите! — измърмори престъпникът след него. — Няма какво да се прави… Луд или екзекутиран!… Дай шишето насам!

Дюбоа се върна веднага. Извади отново шишенцето, отвори го и го подаде на Равелак. Той спря погледа си за момент на синята течност в стъклото и после го поднесе към устата си.

— Изпий го бързо! — подкани го лекарят.

. Равелак посегна да го изпие, когато изведнъж се сепна и хвърли към доктора остър поглед.

— Искаш да ме отровиш, хитрецо — процеди той, — сега разбрах плана ви! Помпадура и черният майор си въобразяват, че ще се отърват лесно по този начин от мен, като затворят завинаги устата на един опасен свидетел. Но нека знаят, че Равелак е много по-хитър, отколкото го мислят, за да се поддаде на такава уловка. Вземи си шишето. Няма да го изпия!

— Не!? — пошепна Дюбоа, без да мигне. — Добре.

Това спокойствие направи впечатление на престъпника. С едно бързо движение той поднесе шишето до устните си и го изпразни.

— Постъпи много разумно — отбеляза невъзмутимо доктор Дюбоа, вземайки шишето обратно. — Ще видиш, че не си излъган.

— Надявам се — отвърна Равелак с прегракнал глас. — А сега каквото ще да става.

Лекарят извади сребърна кутийка от джоба си, отвори я и взе от нея една таблетка.

— Вземи тази таблетка в устата си и я остави да се стопи бавно — нареди той на затворника. — Трябва да се неутрализира миризмата на лекарството, което ти дадох, защото колегите имат остро обоняние и биха могли да отгатнат причината за внезапното ти полудяване.

Дюбоа го успокои още веднъж и напусна килията. Пред вратата го очакваше пазачът.

— Е, господин докторе — запита той, — нали този човек е с напълно здрав разум?

— Все още — отговори Дюбоа, — но се опасявам, че в скоро време ще го загуби. Констатирах начало на лудост и ще отида при директора на затвора да му обърна внимание да бъде по-внимателен и да надзирава по-отблизо Равелак.

Дюбоа се отдалечи към кабинета на директора.

В течение на следващите часове Равелак не почувства никакъв ефект от опасното лекарство. Напротив, чувстваше се добре — здрав, почти весел. На разсъмване яде с голям апетит, после подкара една песен. Внезапно, обаче, се почувства уморен и се простря на сламеника.

— Добрият доктор — каза си той, — сигурно ми е дал слабо лекарство. Той не познава силната ми природа…

Заспа, прозявайки се. Но сънят му не беше никак спокоен. Сънуваше, че плава сред морето върху дъска и слънцето пали темето му. Или се виждаше влачен към гилотината и чувстваше острието на ножа върху врата си. Спа само час и внезапно се пробуди. Надигна се с мъка, потърка очите си и се огледа учуден наоколо.

Би се заклел, че не е в затвора… Намираше се в бедната стаичка, където живееше с майка си. А самият той не беше вече осъденият на смърт убиец на жени Равелак. Беше момчето Равелак, което прилежно помагаше на майка си, една бедна шивачка.

Той носеше готовата работа в магазина, носеше нова работа за следващата седмица, събираше парите и ги донасяше непобутнати на майка си. Да, до дванадесетгодишна възраст той беше честно момче. Но в същия двор с тях живееха родителите на Паулина — дългата Паулина, както я наричаха. Тя беше слабо русо момиче, което току-що бе навършило четиринадесет години. Денят, в който по католически обичай Паулина отиде за първи път да се причести, малкият Равелак я срещна на прага. Видя я в бели дрехи с голи ръце и не се знае защо му се прииска да я погъделичка под мишницата. Русата Паулина се засмя:

— Грозен си, вярно, грозен като маймуна, но си събудено момче…

Оттогава станаха приятели. Паулина работеше в една пералня, но вечер, когато се връщаше вкъщи, често биваше с Равелак, било на тавана, било в мазето. Там си разправяха един другиму, колко е весел животът в Париж и какво би могло да се прави с пари!

— Ако поискаш, ще имаш пари — каза Паулина един ден на Равелак. — Не донасяш ли всяка седмица по дванадесет — четиринадесет франка на майка си?

— Да, но това са нейни пари.

— Какво от това! Майка ти сигурно има икономисани.

— Да, има сто и тридесет франка под часовника на скрина.

— Сто и тридесет франка! Че какво ще прави старата с тези пари? Знаеш ли какво, маймунке? Бихме могли спокойно да прекараме една весела седмица, ако вземеш тези сто и тридесет франка изпод часовника, а покрай тях и парите от идната седмица. Ще можем да си поиграем на мъж и жена, ще се разходим с файтон, ще отидем на театър и ще обядваме в ресторант.

Русата Паулина беше добила голямо влияние над малкия Равелак. Следващата събота вдовицата Равелак напразно очакваше своя син. Родителите на Паулина също ругаеха и кълняха, защото и тяхното момиче не се върна вече вкъщи. Обаче не беше изчезнало само момичето. Вдовицата Равелак откри, че покрай парите от събота бяха изчезнали и икономиите й от толкова горчив труд.

Между това децата прекарваха чудесно. След една седмица откраднатите пари бяха изхарчени до сантим. Чудноватата двойка, която се представяше за брат и сестра от Марсилия, беше изхвърлена от хотела, където се бе приютила. Сега спяха вече в Булонския лес на благоуханната трева. Спяха наистина добре, но гладуваха.

— Вече трябва да крадем — разсъди русата Паулина.

Казваше „ние“, но оставяше Равелак сам да оперира. И Равелак крадеше.

Вечер, когато се срещаше с Паулина, й даваше всичко, което прибереше, но, чудна работа, докато той не можеше да задигне друго, освен неща от пазара или кошовете, Паулина всяка вечер показваше пет или шест франка, за които казваше, че не ги е откраднала.

Една вечер госпожицата не дойде на срещата. След две седмици Равелак я видя във файтон заедно с плешив господин. Носеше хубаво лятно облекло и сламена шапка с цветя…

Когато престъпникът стигна в спомените си дотук, започна да плаче горчиво. Равелак ревеше обхванат от такова странно отчаяние, че му идеше да си разбие главата в стената. Ах! Паулина!… Срещнал я беше още веднъж след дълги години. Тая среща беше бурна. Междувременно той бе вече преминал през цялата школа на престъпленията. Завладян и от разцъфтялата му страст, три жени вече бяха станали негови жертви.

Тогава, една вечер, минавайки по улица „Фигаро“, среща богато облечена дама. Тя се взря в него и възкликна:

— Ти ли си, наистина, маймуно?

Беше Паулина. Не го остави на мира. Трябваше да отиде у дома й. На втория ден жената беше намерена убита в леглото й. По шията й имаше следи от десет човешки пръста. Беше удушена.

— Умряла, при упражнение на професията си — казваха тъжно полицейските служители в дисекционната зала, прибирайки трупа й…

…Пазачът до вратата дочу дълъг рев. Влезе в килията и завари затворника да се гърчи и търкаля по пода. Оковите му дрънчаха злокобно. С накъсани, понякога нечленоразделни думи той оплакваше миналия си живот. Доктор Дюбоа беше повикан веднага. Той нареди да се махнат веригите на затворника. В подобно състояние не можеше да става и дума за бягство. Заръча само проформа едно безполезно лекарство и напусна затвора. Изкачвайки стълбите, се усмихна доволен от резултата на своето лекарство.

Умственото сътресение на Равелак премина бързо в друг стадий… Сега беше сякаш силно пиян, изпаднал в делириум.

— Махнете тая гадина от мене! — викаше той с прегракнал глас, свивайки се в един кът на килията. — Милиони гадини лазят по мене и се завират под кожата…

Каква мръсотия е в тая къща. Залейте я с вода, нека потъне!… Ах, бързо, сега един паяк, още един… десет… петдесет…. сто… хиляди… една вълчица се хвърля отгоре ми…не, една мечка… ах! Хванете я… хванете слона! Лази ми по краката, ще ги строши! Помощ, загубен съм.

Ревейки колкото му глас държи, той се хвърляше по пода. Устните му се покриха с бяла пяна. Равелак вика, рева, блъска се цяла нощ. Като че ли свръхчовешка сила бушуваше в него. Вадеше камъни от зида и скъса дебелата верига, с която му бяха оковани ръцете. Четирима пазачи трябваше да го държат здраво.

На втория ден вечерта Дюбоа се върна в килията на Равелак. Със себе си беше довел и друг лекар-асистент, поне така каза. Всъщност, придружаващият не беше друг, а самият Естерхази. Графът искаше лично да се увери в ефикасността на лекарството. Равелак лежеше на леглото си, не се помръдваше. Само очите му светеха в орбитите като горящи въглени. Ръцете му трепереха под одеялото, а устните му безспир мърдаха, без да промълвят нито дума. Докторът се обърна към пазача и го запита:

— Има ли още необуздани прояви?

— От време на време само, господин докторе — отговори пазачът. — В такива моменти скача изведнъж напред и едва успяваме да го удържим.

— Отложи ли се денят на екзекуцията, който беше определен за утре.

— Не, господин докторе. Господин директорът на затвора не е получил още никаква заповед. Вярвам, господин докторе, че ще бъде екзекутиран така, както го виждате. Народът иска да знае, че това чудовище най-после е екзекутирано и не би повярвал, че е болен или умрял, докато не види главата му да се търкулне под ножа на гилотината.

Дюбоа не каза нищо освен едно: „Така ли?“ После помоли пазача да ги остави сами с неговия колега при болния. Пазачът се отдалечи, като затвори вратата след себе си. Веднага щом двамата останаха сами, Дюбоа показа усмихнат болника и запита:

— Е, майор Естерхази, доволен ли си от мен? Свърших ли добра работа?

— Ужасно добра! — отвърна черният майор без да може да сдържи въздишката си при вида на Равелак. — Има вид на умиращ.

— И наистина ще умре, стига да поискаш — пошушна Дюбоа.

После продължи съвсем тихо:

— Лекарството има над него по-силен ефект, отколкото очаквах. Най-много след десетина часа Равелак ще изпадне в каталептично състояние и нито един лекар не ще бъде в състояние да познае, че не е умрял. Сърцето му ще спре да бие, никаква следа от дишане, очите ще останат изцъклени, а тялото му ще бъде вцепенено.

— Няма ли да съзнава положението си? — запита Естерхази.

— Това не съм казал — отвърна лекарят. — Напротив, веднага щом каталепсията го обхване, лудостта ще го напусне и Равелак ще вижда, ще чува и усеща всичко, но ще остане вцепенен като мъртвец.

Лекарят се приближи още по-плътно до Естерхази.

— А сега чуй съвета ми — пошушна той на ухото му. — Направи от този мним смъртник истински. Този Равелак стои на пътя ни. Знае извънредно много за теб. Не бъди глупав и го премахни сега, когато го имаш в ръцете си.

— По какъв начин? — запита черният майор.

— Сега имаш най-добрия случай — продължи лекарят със студена жестокост. — Равелак ще бъде взет за истински мъртвец, ще бъде заровен и не след дълго ще се задуши под земята. По такъв начин би се отървал от него без големи трудности и ти казвам самата истина, че повече би ми допаднало това, отколкото да го спасим, защото в противен случай би могъл да издаде всички ни.

Но Естерхази махна с глава.

— Твоят съвет е добър, обични ми докторе — каза той, — но не мога да го изпълня.

— Защо?

— Защото се нуждая още от този човек. Когато той се освободи, имам за него голяма мисия. Но мога да ти кажа нещо за успокоение. Равелак не ще остане вече в Париж. Ще напусне Европа и кой знае дали някога ще се върне оттам, където ще бъде изпратен.

— Добре, тогава ви разбирам — кимна Дюбоа. — В такъв случай ще му върна живота. Чуй какъв ми е планът. Веднага щом Равелак изпадне в каталепсия, ще дойда заедно с други лекари да констатираме смъртта му. След това ще искаме от управлението на затвора позволение да направя аутопсия на трупа, нещо, което бих могъл да извърша само вкъщи. Когато Равелак бъде у дома, все едно, че е свободен. Естествено, много по-удобно би било, ако този човек…

Лекарят не успя да продължи по-нататък. Едно тяло се хвърли върху него откъм гърба му и ненадейно го повали. В следния момент по пода на килията се търкаляха две тела като топка, от която се виждаха само ръце, крака и глави.

Какво беше станало? Нов яростен пристъп на лудост беше обхванал Равелак. Той стана бавно от леглото, без двамата да го забележат, тъй като стояха гърбом към него. Като тигър се хвърли Равелак върху доктора, пипна го за косата и го повлече на пода. Започна ужасна борба. Дюбоа не можеше да вика, защото престъпникът го беше хванал здраво за гръкляна… Но защо черният майор не се притича на помощ на своя съучастник? Той беше човек с голяма физическа сила, би му било лесно да освободи нещастника от ръцете на побеснелия. Но черният майор не се помръдна от мястото си. Напротив, той се отдръпна до вратата и със скръстени ръце наблюдаваше със злоба разиграващата се драма. Лудият беше хванал лекаря за гърдите, вдигна го и го заблъска с ужасна сила.

Кръв потече от раните му.

— Помощ — изхърка той. — Естерхази… Естерхази… спаси ме!

Гласът на издъхващия прозвуча глухо и сърцераздирателно. Черният майор се засмя, показвайки белите си зъби.

— Твоето лекарство, докторе, има чудесен ефект — каза той без да се помръдне от мястото си. — Би могло да се каже, че е вълшебно дори…

Сега Равелак вдигна нагоре тялото на своята жертва. Див, зловещ смях се изтръгна от гърдите му. После блъсна тялото на доктора в стената с такава сила, че черепът на нещастника се пръсна и мозъкът му потече… След това лудият захвърли трупа на доктора в нозете на Естерхази и започна отново да се гърчи, тръшкайки се на леглото си.

Естерхази се наведе, взирайки се в Дюбоа.

— Свърши се с него — измърмори той. — По-добре е така. Премного знаеше… моите оръдия едно друго се унищожават… Отрова против отрова… А освен това ще направя една икономия от двадесет хиляди франка, колкото му бях обещал за спасението на Равелак…

Едва сега черният майор започна да блъска с юмруци по вратата, викайки за помощ. Пазачите се притекоха веднага.

— Лудия уби доктора — викаше Естерхази, — оставете ме, оставете ме на въздух! Тази сцена беше ужасна!…

Възползвайки се от общата суматоха, той побърза да излезе навън и да напусне затвора.

Същата вечер изведнъж сърцето на Равелак престана да бие, а очите му се премрежиха, тялото му се обтегна и остана вцепенено.

Повиканите лекари обявиха единодушно, че Равелак е мъртъв.

— Все пак този злодей се отърва от ножа на гилотината — процеди един от пазачите. — Жалко!

И хвърли покривалото върху лицето на мъртвия, за да не вижда ужасно обезобразената маска на това чудовище.