Тези думи бяха произнесени на 21 януари 1897 година сред Атлантическия океан и то от хора, които, насядали върху тясна дъска, плаваха върху вълните на това безбрежно море. Корабокрушенците бяха четирима: двама мъже, една жена и едно момче. Момчето беше вече толкова изтощено от глад и жажда, че едва се държеше за дъската. Съвсем отпаднало, то беше се облегнало на гърдите на единия от мъжете, който с дясната си ръка го беше прегърнал, а с лявата се държеше здраво за дъската.

Жената, облечена в затворнически дрехи, беше вече загубила съзнание и се намираше почти в предсмъртно състояние.

Мълчаливо, седнали върху тясната дъска, нещастниците наблюдаваха напрегнато как вятърът ги приближава все повече и повече до брега, който от минута на минута все по-ясно се виждаше. Изведнъж дъската беше повлечена от вълните. За момент тя се издигна над тях, след това, заедно с насядалите върху нея хора, процепи въздуха, сякаш беше излязла от дулото на исполинско оръдие, и след няколко секунди хората лежаха върху мекия пясък на брега. Те бяха спасени, поне бяха запазени от бушуващата ярост на океана.

За щастие четиримата бяха изхвърлени толкова навътре на брега, че приливът не можеше да ги достигне и повлече обратно в морето.

Кои бяха тези хора, каква ужасна съдба ги беше събрала върху тази дъска сред океана, какви душевни и физически връзки ги свързваха помежду им?

Мъжът с добродушното лице, чиито очи излъчваха неукротима енергия, е Латур, клоунът, когото видяхме, че стана моряк на „Черната Мария“.

Момчето, което съвършено изтощено лежи в краката му, е разбира се, неразделният другар на бившия клоун, любимецът му Роберт Естерхази! Припадналата жена, която не проявява никакви признаци на живот и лежи с широко разтворени ръце и обърнато към слънцето лице върху пясъка, е Натали Естерхази, нещастната съпруга на черния майор, майката на Роберт. Грубата сива рокля, която обгръща тялото й, е същата оная рокля, която тя сама облече в „Сен Лазар“, когато с Фернанда Турвил размениха ролите си.

А кой беше четвъртият човек, който най-малко беше пострадал от неволната морска баня и преумората през последните дни, защото вече се беше изправил на краката си и със скръстени над гърдите ръце гледаше съчувствено и разтревожено лежащата пред него нещастна жена.

За да си обясним съдбата на тези хора, ще трябва да се върнем малко назад в разказа си.

Знаем, че Натали, Роберт и Латур се намираха на парахода „Черната Мария“, когато по време на буря се разбунтува екипажът му. Моряците, предвождани от кормчията, бяха изпразнили буретата с ракия, които се намираха на парахода, и в пияно състояние бяха решили да откраднат парахода и да го използват за пиратство. Но това тяхно намерение беше осуетено благодарение на намесата на Латур. Той беше подмамил тълпата бунтовници в машинното отделение и ги беше заключил там, откъдето не можеха да излязат, защото желязната врата беше много здрава. За тази услуга, която той направи на капитана на „Черната Мария“ Делклюзьор, той поиска само свободата на намиращите се на борда затворници. Капитанът се беше съгласил да спре на западния африкански бряг и там да остави затворниците, които бяха осъдени на по-дълго или по-кратко заточение в Каена.

Тъй като трябваше да се откажат от използването на парна тяга, защото машинното помещение беше, както казахме, заето от бунтовниците, те вдигнаха ветрилата и насочиха кораба на изток. Тъкмо Латур, Роберт и Натали, изпълнени с надежда, седяха един до друг и мислеха как да стигнат от Африка до най-близката френска колония, за да се върнат оттам в Париж, когато се случи нещастие, което сложи край на плановете и надеждите им.

На втория ден след заключването на бунтовниците, към дванадесет часа по обяд, се чу ужасен трясък и след миг „Черната Мария“ се превърна в негодна развалина. Цялата задна част от парахода беше изчезнала, погълната от водата заедно с всичко живо в нея. Ония обаче, които по време на експлозията се намираха на предната палуба, макар и да бяха пощадени от смъртта, знаеха, че тя не е далеч от тях. Нямаше да минат и петнадесет минути и жалките остатъци от „Черната Мария“ щяха също да потънат в морето.

Бунтовниците сами бяха причинили нещастието. В машинното отделение те не можеха да намерят нищо за ядене, но затова пък откриха едно буренце ракия, скрито там навярно от механиците или огнярите за своя лична употреба. Негодниците продължиха започнатия на палубата гуляй и в резултат на това един от тях, пиян до умопомрачение, подклал пещта на котела, в който имало съвсем малко вода. Хората на палубата чули предупредителния сигнал, който известявал за близката катастрофа, ала преди капитан Делклюзьор да успее да слезе в машинното отделение, котелът експлодирал и докарал катастрофата.

Разбира се, самите бунтовници загинали разкъсани на парчета от експлодиралия котел. Ала смъртта на тези негодници с нищо не помогна на останалите живи хора. Тяхното положение беше много тежко. Това, на което те още се намираха, не можеше да се нарече даже развалина, то беше само купчина едва държащи се едно за друго парчета, които след няколко минути водата щеше окончателно да погълне.

Ужасен край очакваше Латур, Натали и Роберт. Те не знаеха дали да се смятат щастливи, че по време на катастрофата са били в предната част на палубата и не са загинали, или не, тъй като мъчителният час, който преживяха, едва ли можеше да се смята за щастие.

Роберт прегърна майка си, Латур стискаше ръцете на момчето и така те стояха безпомощни, отчаяни и обречени на гибел. В този момент една ръка легна на рамото на Латур и той чу някой да казва:

— Какво чакате, господин Латур, да стане много късно, да се разруши и потъне и тази част на парахода?

Латур учудено се обърна.

Спокойният тон, с който бяха казани тези думи, подейства утешително дори в тази страшна минута. Той видя пред себе си човек, когото не беше забелязал по-рано на парахода. Беше облечен в затворнически дрехи, а на ръцете му още личаха белезите на веригите, които бе носил доскоро. Лицето му излъчваше интелигентност. Той имаше къса черна брада, прошарена тук-там с бели косми. Гъстата му коса беше също тъй посребряла.

— Какво бих могъл да направя? — зачуди се Латур.

— Какво бих могъл да направя, за да спася себе си и приятелите си? Нали виждате, че смъртта ни е въпрос само на няколко минути.

— Тези минути трябва да се използват — твърдо и енергично го прекъсна непознатият. — Да действаме заедно, господин Латур!

— Какво смятате да правим, господине? Непознатият хвърли дълъг изпитателен поглед върху развалината, на която плаваха.

— Спасителните лодки са се откъснали при експлозията и вълните са ги отнесли — разбра той. — Ще трябва да потърсим нещо друго.

— Друга лодка! Не виждам нищо подобно.

— Виждате ли онази дъска? — посочи непознатият.

— Тя е доста голяма и ще може да удържи както мен, тъй и вас, дамата и момчето.

— Какво ще правим с една дъска сред океана?

— Всичко, ако Бог е решил да подпомогне нашите усилия. Елате, господин Латур, вземете дамата и момчето със себе си и върху тази дъска да изчакаме потъването на последната част от „Черната Мария“.

Вътрешен глас подсказа на Латур да се подчини на този човек. Той обясни набързо на Натали и Роберт каква е работата и те, макар и да не вярваха твърде, все пак последваха Латур и седнаха заедно с него и непознатия върху една доста дълга и широка дъска. Той взе дълго парче дърво, което искаше да употреби като весло или средство за прогонване на приближаващите се акули.

— Най-важното сега е — обясни черноокият мъж — да се държим здраво за нашата дъска, защото по всяка вероятност ще получим силен тласък при потъването на парахода.

Нещастниците механично изпълняваха неговите нареждания.

— Кой сте вие, господине? — попита Латур. — Въпреки голямата опасност запазвате спокойствие, хладнокръвие и давате заповедите си с такава вяра в бъдещето, докато всичко наоколо вика, реве, проклина и плаче!

Непознатият се поклони, сякаш се намираше в елегантен салон, сред най-доброто парижко общество.

— Казвам се Уилям МакГоер и съм репортер на „Ню Йорк Хералд“.

— Вие сте репортер! — учуди се Латур. — И пътувате със затворниците, които изпращат за Каена…

— Това е една малка комедия — отговори американецът с тънка усмивка. Този странен човек можеше да се усмихва дори пред лицето на смъртта. — Нашият главен редактор ми поръча да отида на всяка цена на Дяволския остров и да проуча условията, при които живее нещастният мъченик Драйфус. Разбира се, с цел всичко това да бъде по-късно публикувано в редица статии в „Ню Йорк Хералд“. Не ми оставаше нищо друго, освен да извърша привидно престъпление, за което да ме осъдят на двегодишно заточение в Каена. Страхувам се, обаче, че при сегашните условия „Ню Йорк Хералд“ ще трябва доста дълго да чака за своите статии.

Но едва репортерът изрече последните си думи, една вълна изхвърли всички в морето. Тя заля както дъската, така и седналите върху нея хора. Скоро след това се показаха на повърхността, всички на местата си.

— Слава Богу, най-мъчното мина — обяви Уилям МакГоер. — Опасността да бъдем погълнати от водовъртежа отмина. Вижте какво щеше да ни сполети, ако бяхме останали една минута по-дълго върху развалините на „Черната Мария“! Погледнете там!

Латур, Натали и Роберт погледнаха към парахода и ужасени видяха как той, разбит от вълните, потъна, като повлече след себе си и всички пътници, които се намираха върху него. А дъската си плаваше над вълните и приличаше действително на малка лодка. За щастие на претърпелите корабокрушение наши приятели, вятърът, който дотогава духаше, затихна, морето се успокои и поне пряката опасност беше избягната.

На какво, обаче, можеха да се надяват нещастните? Където и да погледнеха, очите им виждаха само вода, при това нощта настъпваше, а Роберт и майка му се измъчваха от непоносима жажда.

Най-сетне се стъмни съвсем. Сутринта започна да вали. Всяка капка, която падаше от небето, беше жадно погълната от измъчените нещастници. Уилям МакГоер беше направил от своята кърпичка нещо като торбичка, която бързо се напълни с вода и по такъв начин всички можеха да утолят жаждата си. Но дъждовните облаци се разпръснаха, денят настъпи, а заедно с него и непоносимата горещина.

Тласкани от силен североизточен вятър, корабокрушенците заплаваха с почти застрашителна скорост. Започна да ги измъчва и гладът. Нямаха нищо за ядене, дори коричка. Латур намери само малко тютюн в джобовете си, но и той беше посрещнат с радост и поделен между четиримата пътници. Те дъвчеха тютюневите листа и смучеха образуваната течност. Денят мина без да срещнат параход. Нощта отново се спусна над нещастниците. Едва разменяха по някоя дума помежду си, пък и за какво ли друго биха могли да говорят, освен за предстоящата смърт.

През нощта Натали започна да бълнува, тя пъшкаше, мислеше, че мъжът й граф Естерхази я преследва, със сърцераздирателен глас викаше Роберт и Латур на помощ, после започна да пее, да се смее, докато най-сетне млъкна съвсем.

Латур я прегърна с една ръка, тя се отпусна в безсъзнание на неговите гърди. И Роберт започна постепенно да губи сили. Изглеждаше, че майката и синът няма да дочакат живи деня.

— Колко страшно е да гледаш как бавно умират хора, които обичаш — прошепна Латур на репортера. — Това е много по-страшно, отколкото когато смъртта настъпи бързо и изведнъж. Репортерът сви рамене:

— Господин Латур, вашите приятели са още живи. Значи, може още да се надявате, че заедно с тях ще се измъкнем живи от това блато.

— Значи, вие все още не сте загубил надежда, че ще се спасим?

— Ако бях загубил надежда — отвърна американецът, — щях да се хвърля в морето. Нямаше да си правя труда повече.

Слънцето, което в този момент се подаде на хоризонта и прогони нощните облаци, заля морето със светлина, която ставаше все по-ярка и направи въздуха прозрачен и ясен.

Изведнъж репортерът вдигна ръцете си и посочи на запад:

— Вижте! Знаех, че ще стигнем някаква земя!

— Земя! — извика Латур с пълен глас. — Земя!… Наистина земя!… Графиня Натали, Роберт, съберете сили… Надявайте се!… Радвайте се!… Земя, земя!

Но само Роберт с лека въздишка повтори думата „земя“. Графиня Натали беше като вцепенена. Вълните тласкаха дъската с обнадеждените пътници, които в трескаво вълнение чакаха да стигнат до земята, докато най-сетне настъпи моментът, който описахме по-рано, когато дъската, грабната от грамадна вълна, беше изхвърлена на брега.

Няколко минути цареше мълчание. След това се чу гласът на Латур:

— Жив ли е Роберт?

— Да, жив е! — отговори Уилям МакГоер, като се наведе над момчето. — След малко и той ще скочи на краката си. Но ми се струва, че положението на нещастната жена е сериозно.

— След Бога трябва да благодаря на вас, мистър МакГоер — каза Латур. — Без вас щяхме да лежим сега на дъното на океана.

— Само се отплатих за вашата услуга — отговори спокойно американецът. — Благодарение на вас затворниците от „Черната Мария“ бяха освободени от ужасните килии и изведени на палубата. Благодарение на вас ни снеха оковите, следователно аз ви дължа живота си поне толкова, колкото вие на мене. Впрочем най-добре ще е да отправим своите благодарности за нашето спасение към Бога, горе на небето!

— Това е и моето мнение — потвърди бившият клоун и погледна с благодарност към небето.

— Чичо Латур — се чу в същия миг зад тях, — мили чичо Латур, значи сме спасени?

С радостен вик Латур прегърна малкия Роберт.

— Да, спасени сме, синко — промълви той, — поне се намираме на здрава почва. Какво, обаче, ни очаква тук, това ще покаже бъдещето.

Чак сега момчето откри майка си и с глух стон коленичи до нея.

— Майко, майчице! — изплака той. — Събуди се! Отговори ми, отвори си очите! Не, не бива да умираш! Ти трябва да живееш! Нали сега сме спасени!

— Майка ти ще се събуди, Роберт — прозвуча зад него спокойният глас на репортера. — Дай й само малко време, за да се съвземе, а ние трябва преди всичко да намерим нещо за ядене, защото мисля, че госпожата има нужда от храна и почивка.

— Храна ли? — сепна се отчаяно Латур. — Накъдето и да погледна, не виждам нищо друго освен небе, море и пуст бряг! Изглежда, че тази земя не е обитавана от хора, защото никъде не се вижда дим или друга човешка следа…

— Ние сме, както изглежда, на остров — каза репортерът. — Да не губим надежда, че съдбата не ни е изпратила на някой пуст остров, а напротив, ни е завела на остров, където живеят цивилизовани хора.

— А ако е и безлюден? — изгледа го със страх Роберт. — Какво ще правим тогава?

— Тогава островът ще е наш и ние ще сме негови господари — отговори американецът. — Ще направим всичко, за да се обзаведем, колкото е възможно по-добре. Но, хайде, Латур, да направим една обиколка край брега. Надявам се да намерим там нещо за ядене. Роберт ще остане при майка си.

Двамата мъже тръгнаха покрай брега, за географското положение на който имаха само приблизително понятие. Те вървяха бързо по примесената с камъни песъчлива почва, по която липсваше всякаква растителност. Неравният каменист терен имаше на много места пукнатини, които много затрудняваха ходенето. От него всеки миг се вдигаха големи, тежки птици, които се разлетяваха на всички страни. Американецът ги взе за морски чайки и водни лястовици. Изведнъж се намериха пред покрита с водорасли скала, която след няколко часа щеше вероятно да бъде залята от прилива. На тази скала висяха миди, които съвсем не бяха за пренебрегване от гладни като нашите приятели хора.

— Но това са каменни миди! — възкликна американецът.

— Ядат ли се? — попита Латур.

— Напълно. Сега ще ги опитаме.

Уилям МакГоер отвори няколко от мидите и двамата с Латур ги изядоха.

Те напълниха кърпата на американеца и побързаха да се върнат на мястото, където бяха оставили Натали и Роберт. Тук се потвърди предположението на американеца, че графинята е припаднала само от изтощение, защото след като глътна насила вкараните в устата й миди, тя веднага отвори очи и каза няколко откъслечни думи. Роберт, разплакан от радост, прегърна майка си. Тя беше още твърде слаба, за да може да му отговори, но все пак можа да притисне къдрокосата главица на сина си до гърдите си.

— Тъй, сега се нахранихме — въздъхна американецът. — Предстои ни да намерим още две неща: прясна вода и някакво жилище, което, разбира се, няма да бъде елегантна квартира, а може би само пещера, в която ще се чувстваме малко по-удобно. За тази цел ви предлагам, Латур, на направим нов излет, но този път вече към вътрешността на острова.

Роберт пак остана да пази майка си, а двамата мъже тръгнаха да изследват острова. Стигнаха гора, която се изправи пред погледа им. Бяха вървели около половин час, когато излязоха на гладко плато, образувано от една скала. Зад тази отвесна стена започваше растителност, която се простираше навътре, докъдето им стигаше погледът. Виждаха се големи зелени дървета. Уилям МакГоер и Латур внимателно разглеждаха този остров, на който може би им беше съдено да прекарат дълги години, та дори и целия си живот, ако той се намираше далече от параходните пътища.

— Доволен съм от това, което виждам — каза репортерът.

И действително, щом приближиха гората, видяха буйна река, която бързаше към морето и чиято бистра чиста вода веднага опитаха.

— Сега ни липсва само жилище! — постанови американецът. — Но и него скоро ще намерим. Тук, в подножието на скалата сигурно има пещера, която ще ни запази от дъжд и вятър.

Към прореза на реката действително намериха макар и не истинска пещера, но все пак малка празнина, образувана от натрупването на грамадни скали, което често се среща при подобен скалист релеф. МакГоер и Латур проникнаха доста навътре в този образуван от скали и постлан с пясък коридор, в който не липсваше светлина, тъй като тя проникваше през цепнатините на натрупаните скали. Американецът веднага заяви, че това е напълно подходящо жилище.

— Остава само да се запушат дупките, през които духа вятърът, но това лесно ще направим с камъни и пясък.

— Обаче жилище без огнище не може — сети се Латур, — затова ще трябва да потърсим гориво, тъй като не можем постоянно да се храним с миди. Ще трябва да се погрижим и за топла храна.

— Добре — съгласи се американецът. — Идете в гората, драги Латур, тук ще намерите счупени от вятъра клони, съберете ги и ги донесете тук. В това време аз ще се погрижа да направя някакво огнище.

Латур веднага се запъти към гората. Набързо събра дърва. След това ги повлече към реката, която, както знаем, течеше покрай тяхната пещера и спусна в нея събрания товар. Когато стигна там, американецът беше вече направил огнище, разбира се, много просто, от няколко големи плоски камъка, сложени един върху друг от двете страни. Димът щеше да излиза през една цепнатина в скалите.

Латур и американецът побързаха да се върнат при Натали и Роберт, тъй като искаха да ги заведат колкото се може по-скоро в новото им жилище. Понеже графинята още не беше в състояние да ходи, Латур и МакГоер я носеха един след друг. Те стигнаха благополучно до пещерата и Роберт беше натоварен със задачата да събере от брега колкото може морска трева и да я донесе в пещерата. Не след дълго момчето се върна с морска трева, която беше достатъчна за постеля на Натали.

Докато се извършваха тия приготовления, започна да се смрачава и Латур настоя да потърсят нещо за вечеря.

Пещерата беше старателно прегледана и в нея не намериха никакви следи от опасни животни. Решиха, че графинята е в пълна безопасност, затова двамата мъже позволиха на Роберт да ги придружи до близката гора. Те тръгнаха по гребена на гранитното платно, което се състоеше от дълга редица чудни по форма скали. Там намериха дупки с гнезда на стотици птици.

— Я вижте — извика ги американецът, — ето скални диви гълъби. Познавам ги по бялата перушина.

— … Ще си направим от тях чудесен омлет — допълни Латур.

— Ама, чичо Латур! — подсети го момчето. — В какво ще направиш омлета, в шапката си ли?

— Не, такива магии не мога да правя — усмихна се бившият клоун. — Ще трябва да се задоволим с печени яйца, но те уверявам, моето момче, те ще ни харесат.

Тримата започнаха да търсят и действително намериха сума яйца. Напълниха кърпата на Роберт и се върнаха обратно в пещерата.

Латур сложи в огнището малко дърва, а в това време американецът пренесе остатъка от горивото в едно странично помещение. Когато МакГоер свърши тази работа и се върна при другите, той намери Латур изправен пред огнището да търси нещо из джобовете си.

— Какво правите, господин Латур? — попита американецът.

— Аз търся това — обясни бившият клоун, — от което при сегашните условия може би зависи животът ни. Търся кибрит.

— Наистина — сепна се репортерът, — това е много важно. Не си ли взехте запалката, когато напуснахте „Черната Мария“!?

— Загубил съм я — отчаяно го погледна Латур. — И Роберт също няма кибрит. Може би ще накладем огъня, като търкаме подобно на диваците две дървета едно о друго, но това е навярно твърде трудно.

— Съвсем невъзможно! — уточни американецът.

— И въпреки това, такъв начин за добиване на огън е съвсем обикновен у диваците, които населяват островите на Тихия океан! — намеси се Роберт.

Репортерът на „Ню Йорк Хералд“ поклати решително глава.

— За да се получи огън по такъв начин — каза той, — е необходимо човек да има силата на дивака, неговата опитност и специалното дърво, което те употребяват.

Докато го изричаше, МакГоер претърси старателно всичките си джобове и действително намери в тях една клечка кибрит. Тази малка клечица представляваше за нашите приятели богатство с неизмерима стойност. Ако не успеят да запалят огън с нея, ще са загубени. Не биха могли продължително време да се хранят само със сурова храна и биха мръзнали през студения сезон.

— Ще ме оставите ли аз да запаля огъня? — попита Латур.

Той взе клечката и я разгледа внимателно. За щастие беше здрава.

— Би трябвало да имаме хартия сега! — въздъхна Латур.

Роберт претърси джобовете си и извади едно парченце пожълтяла хартия. Латур сложи няколко шепи сухи листа и мъх под натрупаните на огнището дървета, така че въздухът свободно да минава и огънят лесно да пламне.

Роберт смачка хартията и я мушна под тях. Латур потърси сухо камъче и с разтуптяно сърце и сдържан дъх започна да драсна кибрита. Първото драсване излезе безуспешно. Беше натиснал твърде леко от страх да не откърти фосфора.

— Не, не мога — пошепна той. — Не мога, приятели. Мисълта, че с едно несръчно движение мога да ви лиша от топлина, парализира моите движения. Не съм в състояние да запаля огъня.

— Добре, тогава аз ще се опитам — каза американецът и взе кибритената клечка от ръката на французина.

Никога в живота си МакГоер не е бивал толкова развълнуван като сега. Сърцето му биеше силно, но въпреки това той енергично драсна клечката. Показа се живо пламъче и се усети остра миризма на дим. Американецът бавно обърна клечката, за да се запали по-добре и я сложи под хартията, която пламна и след няколко секунди сухите листа и мъхът бяха в пламъци. Скоро след това дърветата запращяха и пламъците осветиха тъмнината.

— Най-сетне — развесели се МакГоер. — Никога в живота си не съм бил толкова нервен.

Огънят гореше хубаво, пушекът намери удобен изход и приятна топлина се разля наоколо. Роберт пое грижата да поддържа огъня, така че винаги да има малко жар под пепелта. Латур се хвалеше, че знае да готви яйца по двадесет различни начина, но тъй като сега нямаше на разположение никакви съдове, трябваше да се задоволи да опече яйцата в горещата пепел. След няколко минути те бяха готови и Латур покани приятелите си да вечерят. Твърдите яйца бяха много вкусни и тъй като яйцето съдържа всичко необходимо за поддържане на живота на човека, нещастниците се нахраниха добре и подкрепиха силите си.

Дори Натали изяде няколко яйца, пи малко прясна вода и потъна в дълбок, освежителен сън, който според мнението на американеца, беше най-доброто средство за нея. Не след дълго умората надви и останалите. Роберт беше първият, комуто сънят затвори очите. Той легна до майка си, опря глава до гърдите й и скоро равномерното му дишане показа, че се беше пренесъл в царството на сънищата.

Другите последваха примера му.

След пристигането си в Париж първата работа на Клотилда беше да се срещне заедно с лорда с Матийо Драйфус и да му съобщи за намерението си да съдейства за освобождението на нещастния му брат.

— О, ако го сторите — трогна се Матийо, — вие ще заслужите горещата благодарност на нашето измъчено семейство.

— Обещавам ви да го направя — каза Клотилда. — Знаете ли, господин Драйфус, кой е душата на цялото съзаклятие против вашия брат? Кой е успял да излъже дори министрите, тъй като те не са виновни, те са само заблудени! Това е Забулената дама.

— Забулената дама ли? — стресна се Матийо Драйфус. — Аз съм я срещал. Тази забулена дама ми донесе веднъж няколко писма уж написани в Каенския затвор от една скъпа за мене личност. Аз заключих тези писма в желязна касетка, но на идната нощ крадци влязоха през прозореца откъм улицата в моя кабинет и задигнаха касетката. По-късно я получих анонимно обратно по пощата. От нея липсваха само въпросните писма от Каена.

— Чудна работа — промърмори лорд Лоуел. — Какъв интерес могат да представляват тези писма от Каена за Драйфусовите неприятели?

— Вие казахте — обърна се Клотилда към Матийо Драйфус, — че Забулената дама ви донесе писмата, които после ви откраднаха през нощта. Дали не са ви дали тези писма, само за да могат впоследствие да ги изнесат от вашата къща в присъствието на други лица, т.е. да ви изкарат притежател на известни писма?

— Но какво значение могат да имат — възрази Матийо. — Съдържанието им беше от съвсем личен характер. Бяха писма, адресирани до мен от едно нещастно момиче. В тях нямаше ни дума за брат ми, нито пък за каквато и да е държавна или политическа дейност.

Клотилда се замисли за момент.

— Всичките ли страници бяха изпълнени?

— Не, само две. Сега ми прави впечатление даже, че бяха изписани само двете външни страници, а вътрешните две бяха чисти.

По лицето на генералшата се мярна странна усмивка.

— Милорд — обърна се тя към Лоуел, — и вие, господин Матийо Драйфус, не знаете ли, че съществуват мастила, при които написаното остава двадесет и четири часа невидимо и се появява чак след това?

— Действително — разколебано отрони лорд Лоуел, — но не разбирам…

— Имайте търпение един момент — помоли Клотилда. — Ще ви обясня какво искам да кажа. Мисля, че съобщенията на онова нещастно момиче от Каена до господин Матийо Драйфус са написани с мастило, което изчезва след известно време, пък вътрешните страници на листа, които са написани с мастило, което се появява по-късно, съдържат текст, който потвърждава вината на капитан Алфред Драйфус. Значи, писмата, които са внесени в дома на господин Матийо Драйфус, са невинни, а ония, които са изнесени от крадците, са тежки доказателства за виновността на Драйфус. Искали са навярно да дадат по такъв начин на известни високопоставени лица неопровержими доказателства за предателството на мъченика от Дяволския остров.

Лорд Лоуел и Матийо Драйфус се спогледаха изненадани.

— Чак сега ми се отвориха очите — отрони Матийо. — Да, такава трябва да е била работата. Само така може да си обясни човек, че хора като военния министър Кавеняк и генерал Пелийо излязоха с твърдението, че притежават неопровержими доказателства за виновността на брат ми.

— Какво може да се направи? — попита лордът. — Как можем да уверим Кавеняк, че е жертва на престъпна измама?

— Да, трябва да докажем на министъра — решително изрече Матийо Драйфус, — че тези писма са фалшифицирани.

Клотилда закрачи из стаята. Мислите бушуваха в главата й, гърдите й се повдигаха от вълнение. Изведнъж тя застана между лорд Лоуел и Матийо и заяви с пророчески глас:

— Мошениците трябва да бъдат демаскирани. Кавеняк трябва да узнае, че е излъган. Има едно средство да го убедим, че писмата са фалшиви. Има един начин да извадим истината на бял свят и аз се наемам да направя това. Само че — прибави тя глухо, — това ще тласне Боазльо в пропастта. И знам, че ще се намерят хора, които ще ме осъдят за това, тъй като все пак той е бил мой съпруг. Живяла съм с него под един покрив, приемала съм от него благодеяния, но от друга страна, той се опита да ме убие и едното покрива другото. Считам, че съм свободна от всякакви задължения спрямо него. Сега ме оставете да действам. След три дни цяла Франция ще знае, че не съществуват никакви доказателства за виновността на нещастника от Дяволския остров. Че тези доказателства са изкусно фабрикувани, че съществува една банда от лъжци и фалшификатори, която, за да спаси себе си, тласна към нещастието капитан Алфред Драйфус.

Клотилда стоеше гордо изправена и говореше със страстно вълнение. Очите й блестяха от въодушевление и двамата мъже и Мадлен гледаха възхитени тази красива странна жена. В този момент тя беше въплъщение на справедливостта, която се канеше с меч в ръка да закрачи твърдо из Франция, за да спаси невинните и осъди виновните.

Клотилда беше казала на лорда, че иска да бъде три дни съвсем свободна и той трябваше да я остави да прави, каквото иска, без да се интересува от това, къде е и какво върши. Лорд Лоуел се съгласи твърде неохотно с тези условия. Той я закле да не се излага на опасност, защото се разтреперваше само при мисълта, че любимата жена може да попадне в клопка, поставена от Боазльо и неговите другари. Обаче Клотилда усмихнато му отговори:

— Мореплавател, който познава пътя, избягва опасните места. Аз познавам Боазльо и кликата му. На мен те нищо не могат да ми направят. Забравете ме за три дни, драги приятелю, мислете, че съм заминала и срещата ни ще бъде по-сърдечна и по-радостна. Особено ако постигна целта си и разбия пъклените планове на офицерите от Генералния щаб.

Лоуел й целуна ръка и Клотилда се оттегли в стаята си. На сутринта тя стана преди още останалите да се бяха събудили. Облече се в най-простото и най-скромното облекло, което притежаваше. Златочервените си къдри боядиса тъмни, така че човек трудно можеше да я познае. Излезе от хотела и се запъти пеша към дома на генерал Боазльо. Пристигна тъкмо в момента, когато портиерът отваряше портите. Той изгледа подозрително скромно облечената непозната личност, която се канеше да влезе в двореца на генерала, като не подозираше, че пред него стои бившата му господарка:

— Какво искате, драга моя? — попита. — Кого търсите в двореца на генерал Боазльо?

— Ах, бихте ли бил тъй любезен — смотолеви Клотилда — да ми кажете, как бих могла да се срещна с една своя роднина, която служи, тук у генерала?

— Тук, у генерала ли! Как се казва вашата роднина?

— Луиза Гуран — отговори без колебание Клотилда. — Тя е, ако не се лъжа, камериерка на госпожа генералшата.

— Да, беше — кимна портиерът, — но сега вече не е, драга моя. Откакто госпожа генералшата изчезна, отиде си и Луиза Гуран. Генералът побърза да изпрати тази надменна личност, която беше шпионка на жена му.

Непознатата жена се уплаши.

— Значи моята братовчедка Луиза е останала без работа — закърши тя ръце. — О, Боже, какво нещастие за нея. Колко пъти съм й казвала, че не бива да бъде толкова горделива и да прави всичко възможно, за да запази мястото си.

— Да, щеше да го запази — заяви авторитетно слугата, като се засмя, — ако генералшата беше останала тук. Но, знаете ли, драга моя, в нашата къща, станаха такива едни особени работи… Господи Боже мой, един верен слуга не би трябвало да говори за онова, което става у неговите господари, но тази скандална история я знае вече цял Париж, тъй че не би имало никаква полза от моето мълчание.

Какъв благоприятен случай за Клотилда да узнае как съпругът й беше успял да замаскира нейното отсъствие от къщи, с какво беше обяснил на хората нейното изчезване.

— Аз не съм любопитна — подхвърли тя на портиера, — но заради братовчедка си бих искала да знам какво се е случило тук, тъй че ще ви моля, бъдете тъй любезен да ми разкажете защо генералшата не живее вече при мъжа си и защо братовчедка ми Луиза Гуран загуби мястото си…

Портиерът усмихнат потри ръце.

— Това е всъщност една най-обикновена история — започна той. — Хората казват, че в Париж всеки ден ставали такива работи, ха-ха-ха, но в този случай госпожа генералшата излезе достатъчно глупава да се остави да я хванат. Тя водеше тук чудесен живот, имаше всичко, каквото й пожелае сърцето и ако е искала да изневерява на мъжа си, могла е да го направи много по-умело, но нали знаете, драга моя, любовта прави човека сляп. Хубавата Клотилда Боазльо се е оставила да я пипнат.

— Да я пипнат ли? Че в какво?

Клотилда едва сдържаше вълнението и гнева си, като слушаше да говори по такъв начин за нея слугата, който едва преди няколко месеца й се кланяше доземи.

Портиерът се доближи приятелски до нея и се опита да я прегърне през кръста, но Клотилда с ловко движение се измъкна от ръцете му.

— Такова строго, хубаво момиче! — засмя се брадатият мъж. — Да не сте пък женена?

— Не, не съм — отговори Клотилда.

— Ето, виждате ли, значи няма нужда да сте толкова строга. Госпожа генералшата Боазльо беше женена и имаше мъж, пред когото цял свят се покланя, и пак му изневери.

— Изневери ли му? С кого?

— Че отде да знам. Навярно не е било само с един. Изглежда, обаче, че с най-голямо благоволение се е ползвал някакъв си млад художник. Ходила е постоянно в ателието му, докато най-сетне един ден генералът я е усетил. Представям си каква сцена ще се е разиграла. Бих желал да бъда мишка, за да видя всичко това, но едно знам положително — оттогава генералът не я пусна вече да пристъпи прага на дома му.

— Значи, той я отблъсна? — попита Клотилда с треперещи устни.

— Отблъсна ли? — изсмя се сурово портиерът. — Ха-ха, това са романтични приказки, които се срещат само в хубавите книжки. Генералът буквално изхвърли навън жена си и кой знае къде се скита сега със своя художник.

Информираният слуга се огледа и добави доверително:

— Впрочем, в същия ден и Луиза Гуран си събра парцалите и изхвръкна навън. Не вярвам вашата братовчедка да е в нужда, защото като камериерка на госпожата тя беше много добре поставена, получаваше пари с шепи, за да мълчи за онова, което знае, а освен това, когато напусна, изнесе два големи куфара с дрехи. Те принадлежаха на госпожата, ала господарят не искаше вече да ги вижда, затова ги подари на камериерката й.

При тези думи очите на непознатата светнаха.

— Бихте ли могъл да ми кажете сегашния адрес на моята братовчедка? — попита тя портиера. — Да ви призная искрено, бях й дала в заем сто франка, а сега сама имам нужда от тях. Бих искала да си получа обратно парите.

— Мога да ви помогна — ентусиазира се портиерът, който искаше да отмъсти на бившата камериерка, задето тя винаги енергично беше отблъсквала всичките му опити да се сближи с нея. — Луиза Гуран ми остави адреса си, защото очаквала някакви писма, които ме помоли да й препратя. Сега живее на улица „Белвиер“ №4.

— Благодаря ви — разбърза се Клотилда. — Това е всичко, което искам да зная. Впрочем, няма ли да се ожени повторно генералът, не дружи ли той с някоя дама?

— Не съм забелязал нищо подобно — беше категоричен портиерът. — Напротив, предполагам, че генералът още обича невярната си съпруга. Дори си купи една голяма картина, която изобразява жена му. Картината се казва: „Къпещата се Сузана“.

Клотилда трепна. За пръв път чуваше, че картината, за която беше позирала на Маврус Ленски, е купена от съпруга й. За да прикрие изненадата и безпокойството си, тя се сбогува набързо с портиера и тръгна направо за улица „Белвиер“. На № 4 тя запита за Луиза Гуран и получи отговор, че госпожицата държи малък апартамент на третия етаж.

Клотилда бързо изкачи стълбите и почука на вратата. Отвориха й веднага и видя пред себе си бившата си камериерка, облечена в хубавичка домашна роба. Като хвърли поглед в стаята, вратата към която беше оставена отворена, генералшата разбра, че бившата й камериерка се е устроила твърде добре с парите, които беше спестила през времето, когато беше служила при нея.

— Какво обичате? — попита Луиза, която не позна господарката си. — Навярно сте сгрешила вратата. Аз не ви познавам!

— Наистина ли не ме познавате? — подсмихна се иронично Клотилда. — Погледни ме по-отблизо, Луиза, и си представи, че косата ми не е кафява, а златочервена.

Камериерката се дръпна и изписка от изненада.

— Боже мой! — промълви тя. — Възможно ли е? Вие ли сте, госпожо Боазльо?

— Да, аз съм! — отговори Клотилда, като влезе и бързо затвори след себе си вратата. — Надявам се, Луиза, че не си забравила добрините, които съм ти правила, и с готовност ще ми направиш услугата, която искам от тебе.

Със сълзи на очи камериерката се наведе и целуна ръка на бившата си господарка. След това я заведе в стаята и я накара да седне.

— Ще направя всичко, което искате от мен, госпожо генералша — заяви момичето. — Вие бяхте винаги толкова добра с мене. О, аз не съм го забравила и ще ви докажа, че съм признателна. Навярно не сте добре, госпожо генералша? — прибави тя и сълзи потекоха от очите й. — Това облекло, бледото ви лице!… Всичките ми спестявания, аз имам няколко хиляди франка, са на ваше разположение!

Клотилда се засмя:

— Не, мила моя Луиза, нямам нужда от твоите пари, аз съм богата. Сега разполагам навярно с повече, отколкото преди. Искам от теб само една рокля.

— Една рокля? — учуди се камериерката.

— Да, рокля, и то рокля, която е била по-рано моя. Спомняш ли си, Луиза, за роклята и шапката, която един ден моят съпруг, генералът, беше поискал от теб? Те му трябвали за някаква шега, за някакво маскиране.

— Ах, да — възкликна младото момиче. — Една тъмна рокля, гарнирана с три ивици кадифе, модерната наметка, черната кадифена шапка с перата и зеления воал…

— Да, да, зеленият воал! — зарадва се Клотилда.

— Имаш добра памет, Луиза, и се радвам, че не си забравила воала, защото не бях се сетила за него. Кажи ми, Луиза, тези неща у генерала ли останаха или ти ги взе със себе си.

Луиза се изчерви.

— Трябва да призная — смути се тя, — че взех със себе си роклята, наметката, шапката и воала. След вашето внезапно изчезване, госпожо Боазльо, генералът се отнесе с мене повече от неучтиво. Той ме обвини, че съм ви услужвала, като съм получавала вместо вас писмата от вашия… нека го кажа направо… от вашия любовник и съм изпращала вашите до него. Аз го уверявах в моята невинност, но всичко беше напразно. Бях принудена да напусна къщата още същата вечер. Тогава си помислих, че не ще е грешно, ако взема от вашите дрехи всичко, което мога.

— Как, значи генералът не ти ги е подарил?

— Не, аз сама набързо напълних няколко куфара и ги изпратих. Излъгах портиера, който не можеше да не види изнасянето на куфарите, че генералът ми ги е подарил и така успях да се измъкна с тях благополучно. Разбира се, всички дрехи са ваши, госпожо. Тук в съседната стая са куфарите, още неразтворени. Все се надявах да ви видя пак един ден и да ви ги върна…

— Добре си направила — кимна благосклонно Клотилда, — но да се върнем на въпроса. Тук ли са дрехите, с които беше маскиран тогава генерал Боазльо?

— Те са при другите.

— Тогава ми ги дай и задръж всичко друго.

— С удоволствие, госпожо — светна камериерката.

— Благодаря ви много за вашата добрина. Ще бъда щастлива, ако ме вземете пак при себе си…

— По-късно, а сега ми дай дрехите.

Двете жени влязоха в съседната стая. Луиза Гуран отвори голям куфар и извади от него исканите дрехи.

Клотилда ги разгледа внимателно едно по едно. След това се обърна към Луиза:

— Нека всичко да е готово, аз ще дойда довечера пак, за да се преоблека в тези дрехи, а ти ще мълчиш и няма да казваш никому, че си ме видяла. Нека парижкото общество ме смята за мъртва.

— Ах, госпожо, ако знаехте какво говорят за вас, какви подли клевети разпространяват генералът и приятелите му по ваш адрес!…

— Презирам мнението на хората — отвърна гордо Клотилда. — Не съм толкова лоша, колкото ме смятат, но генералът е престъпник.

Тя стисна ръката на учуденото момиче и излезе бързо, като се отби в първата попаднала на пътя й сладкарница. Поръча си нещо и поиска да й донесат хартия, перо и мастило. След това написа писмо със следното съдържание:

„Господин министър Кавейнак, желая да говоря с вас по въпрос, от който зависи съдбата на Франция. Трябва да се срещнем във вашата къща. Погрижете се малката вратичка откъм градината да остане тази нощ отворена и освен вас никой да не види, когато влизам в дома ви. Очаквайте ме към дванадесет часа. Ще ви съобщя нещо, което много ще ви изненада.

Забулената дама.“

Клотилда сгъна писмото и написа върху него адреса на военния министър. След това го занесе на пощата и оттам отиде в една аптека, откъдето накупи разни работи. Сега вече беше свободна и реши да се върне в хотела, за да прекара остатъка от деня с лорд Лоуел и Мадлен. Времето беше чудесно и затова тя тръгна пеш. Разхождаше се бавно по булевардите. Колко дълго беше лишена от удоволствието да наблюдава парижкия живот и да живее сред него. Едва сега почувства колко бе привързана към този град. За нея, както и за повечето хора, които са живели по-дълго в Париж, светът се съсредоточаваше в него. Светът беше Париж, а Париж беше светът.

Клотилда беше толкова заета с наблюдаването на красотите, които я обкръжаваха, че не забеляза господина, който от няколко минути я следеше. Той вървеше след нея и не я изпускаше нито за миг от погледа си. С известно учудване обгръщаше гъвкавата й фигура, но не възторг изпълваше погледа на този мъж, а по-скоро омраза, примесена с изненада и страх. Той се стараеше да не бъде забелязан от Клотилда, обаче продължи да я следи, докато тя стигна до „Грандхотел“ и влезе в фоайето му. Почака няколко минути, докато Клотилда се изкачи с асансьора на втория етаж, където се намираха наетите от лорд Лоуел стаи, и чак тогава влезе в хотела и се обърна към портиера:

— Забелязахте ли дамата, която влезе преди малко?

— Разбира се, господине — отвърна портиерът, — и я познах, макар че днес косите й са боядисани по-тъмни от обикновено.

Чернобрадият човек мушна в ръката на портиера няколко франка.

— Кажете ми името на тази дама — пошепна той. — Коя е тя?

— Тя е сестра на лорд Мортимър Лоуел, който е наел шест стаи на горния етаж и се казва лейди Клотилда Лоуел.

— Благодаря ви, само още едно нещо. Откога е в Париж тази дама?

— Лордът пристигна с двете дами преди два дни. Изглежда е много богат англичанин.

— С две дами ли казахте? Коя е втората?

— Компаньонката на лейди Лоуел, госпожица Мадлен Готие…

— Клотилда и Мадлен… Челото на чернобрадия мъж стана още по-мрачно. Той кимна небрежно на портиера и бързо напусна хотела. Седна в първия срещнат файтон и заповяда на файтонджията да го закара в двореца на Боазльо. След няколко минути вече стоеше пред генерала в неговата стая.

— А, Естерхази — посрещна го генералът. — Какво ви носи насам, драги майоре?

— Едно известие — промълви Естерхази, — което е достатъчно, за да ни изпълни с ужас. Генерал Боазльо, вашата съпруга е в Париж!

Генералът се олюля и с глух стон рухна на близкото кресло. Трябваше да изминат няколко минути, докато Боазльо се съвземе достатъчно, за да може Естерхази да му разкаже къде и при какви обстоятелства беше видял Клотилда.

— Значи, тя живее в „Грандхотел“? — попита генералът, крачейки нервно из стаята.

— Да, и то под името лейди Лоуел.

— Там има навярно и лорд Лоуел?

— Разбира се, той минава за брат на вашата съпруга.

— Това, разбира се, е лъжа — продължи Боазльо. — Клотилда няма никакъв брат. Този лорд трябва да й е любовник. Ха-ха, значи, тя се е разделила с художника и живее с друг! Проститутка!

— Господин генерал — възпря емоционалния му изблик Естерхази, — не би трябвало да гледате на работата от тази гледна точка, а от съвсем друга, която ми се вижда безусловно по-важна. Вие сам знаете, че жената, която носи вашето име, знае тайната ни. Тя ви е заплашила, че ще я разкрие и сигурно не е дошла в Париж с намерение да мълчи. Кой знае кой е всъщност този лорд Лоуел и ако това е истинското име на този англичанин, ако той действително се нарича лорд Лоуел, дали пък не е някой приятел на Драйфус, който е довел съпругата ви в Париж нарочно, за да направи тук своите разкрития? Във всеки случай трябва да действаме бързо и решително, като поне следим всяка стъпка на жена ви и изберем за целта сигурен човек, когото жена ви още не познава.

— Имаме такъв човек — реши бързо Боазльо. — Смятам да натоварим с тази работа Фердинанд Бертулус, сина на съдията, същия онзи младеж, който ни предаде откраднатите от баща му телеграми и писма.

— Ах, знам, това е приятният млад момък, комуто дължа свободата си — засмя се Естерхази.

— Да, същият, той живее в моята къща.

— Впрочем, аз мисля — поде отново Естерхази, — че едно просто наблюдение не е достатъчно. Ще помоля госпожа Габриела Пей да пази също пред хотела и да следи всяка стъпка на Клотилда. Фердинанд Бертулус няма нужда да знае това, пък и на Габриела няма да кажа, че сме поставили и друг шпионин освен нея.

Боазльо кимна с глава. Този план му хареса.

— Но това са второстепенни въпроси — каза той след кратка пауза. — Те не могат да предотвратят истинското нещастие. Какво ще правим, ако Клотилда действително се опита да ни издаде?

Полковник Анри, който по това време беше личен адютант на генерала, влезе в стаята тъкмо навреме. Боазльо и Естерхази му съобщиха набързо каква е работата.

— Оставам си на старото мнение — заяви Анри, — че тази жена трябва да се премахне. За нас тя е по-опасна от всички Драйфусови приятели вкупом, защото те не знаят нищо, а Клотилда Боазльо знае всичко.

— Да я премахнем — въздъхна Боазльо, като сложи ръка на очите си. — Опитахме се вече веднъж да я обезвредим, като изпратихме в Лондон гърбавия Питу да подтикне художника да я убие. Планът ни не успя и не виждам какъв друг начин бихме измислили…

— Ще обмисля тази работа — реши Анри. — Има достатъчно средства и начини за премахване на една жена.

Не мина и час и пред „Грандхотел“ крачеха бавно две лица, които се стараеха по възможност да останат незабелязани. Те не се познаваха и не знаеха, че вършат една и съща работа. Това бяха шпионите Фердинанд Бертулус и Габриела Пей, изпратени да следят Клотилда.

Към следващата част или към съдържанието

Виктор фон Фалк Капитан Драйфус (171)

Метаданни

Данни

Капитан Драйфус

Информация

История

Сваляне / Връзки

8.

Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (171)