Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (170)

7.

Старият влезе в спалнята си, където имаше писалище. Отвори едно от чекмеджетата му и с трепереща ръка извади оттам револвер. Погледна го с мътен поглед и дребна сълза бавно се отрони надолу по бузата в побелялата му брада. След това сложи револвера във вътрешния джоб на дрехата си. Две помещения го деляха от стаята, в която се намираше синът му, но той вървеше толкова бавно, като че ли му предстоеше дълъг път. Краката отказваха да му служат и той няколко пъти беше принуден да се подпре, за да не падне. А когато стигна пред вратата на малката пушалня, закри лицето си с ръка и простена като ранен. Ръцете му се отпуснаха тежко върху дръжката на вратата. Тя се отвори и Бертулус влезе. Фердинанд стоеше облегнат на срещуположната страна. Той представляваше символ на душевна мъка.

Буйната му руса коса падаше разчорлена върху челото му, безумна усмивка блуждаеше по устните му, връзката му се беше развързала и висеше от едната страна на бялата му яка, а очите му светеха с трескав блясък. Щом видя баща си, младежът трепна. Той сякаш предчувстваше, че го очаква нещо страшно. Бертулус застана в средата на стаята и спря задълго погледа си върху своя син, преди да го унищожи.

— Фердинанд — произнесе с мъка белокосият съдия, — ще ти кажа само няколко думи, но знай, че това причинява силна болка на раненото ми сърце. Ти му нанесе рана, която никога няма да заздравее. Знаеш колко те обичам, колко големи надежди възлагах на теб. Аз не можех да си представя старините без теб, моя обичан син, който трябваше да ми бъде радост и опора в дните, които аз вече не бих могъл да запълвам с предана работа. Днешният ден сложи край на всичко. Въздушните кули се сринаха изведнъж, сякаш насилствено разрушени от една безумна, но мощна ръка. Но да не говорим вече за мен, аз ще се справя, както мога с живота си. Дано само той не трае дълго…

Но какво ще стане с теб? Ти си опозорен. В тази минута, в която двамата разговаряме, мръсният лихвар може би вече разказва на петима други за фалшификацията, извършена от сина на съдията Бертулус. Тези петима ще разкажат на петдесетина, а от тия петдесетина ще станат пет хиляди и довечера още ще го знае цял Париж.

Какво те очаква? Презрението на хората, затвор и опропастен живот. Само не си въобразявай, че моето влияние може да те избави от тези последствия. Напротив, аз съм първият съдия в Париж, цял живот съм учил хората да се подчиняват на законите, на правдата и честта. Няма да направя изключение и за своя собствен син. За тебе има само един изход, Фердинанд. Знаеш ли кой е той, нещастнико? Говори де, не карай клетия си баща да каже и това последно ужасно заключение!

Фердинанд не отговори. Блед и мълчалив, той гледаше втренчено в пода.

— Ето последното заключение — изговори глухо съдията и извади от джоба си скрития револвер.

Подаде го на младежа и ръцете му вече не трепереха. Желязно спокойствие се беше разляло по цялото му тяло.

— Татко! — простена Фердинанд и лицето му се изкриви от ужас. — Ти искаш… ти имаш намерение… Твоят съвет…

— Това е единственият изход — прекъсна го спокоен Бертулус. — Светът е дал на безчестника едно средство, с което да може да заличи престъплението си. Който не може да живее с чест, трябва да съумее поне да умре с чест. Направи го, нещастнико, избягай във вечността и ще отнемеш на хората правото да те съдят.

— Татко! — повтори младежът, като протегна умолително ръце към строгия съдия. — Татко, забравяш ли, че съм твой син, че ти си ми дал живот? Можеш ли ти да искаш от мен да го унищожа и то когато още не е дори разцъфнал? Ах, това е жестоко, това е неестествено!

— Неестествено е синът на един честен човек да направи престъпление — прекъсна Бертулус сина си. — Жестоко е, когато оня, върху когото си градил всички свои надежди, с един замах ги разрушава. Но стига толкова! Ще ти задам само един въпрос! Толкова ли си страхлив, че да предпочетеш затвора пред смъртта? Не си прави излишни илюзии, наказателният закон предвижда за престъпление като твоето затвор. В случая не може да има никакви смекчаващи вината обстоятелства и ти ще бъдеш осъден на пет или десет години затвор. Ще бъдеш отделен от хората и ще бъдеш затворен зад железни решетки заедно с измета на обществото.

Фердинанд се строполи разхълцан в краката на баща си.

— Милост! — изхълца той. — Смили се над мене, татко… страх ме е от смъртта. Ужас ме обхваща, като си помисля, че аз, сега млад и пълен с живот, след няколко минути ще лежа тук, безжизнен, студен, вдървен, ще бъда само един разлагащ се труп. Има още един изход! Дай ми средства и аз ще избягам в Америка, преди да са ме арестували. Там ще започна нов живот, ще работя, ще…

— Егоист! — кресна Бертулус. — Очакваш да подпомогна твоето бягство! Аз, пазителят на законите! Ако го направя, бих ли могъл да остана съдия, дори само още един час? Не бих ли унищожил с един замах цялото си честно минало? Не, всичко мога да жертвам за теб, само честното си име — не. Ето ти револвера, изпълни си сам присъдата!

Той подаде оръжието в ръката на смаяния си син и като се наведе над него, му пошепна ясно и отчетливо на ухото:

— Излизам и те оставям сам. Вратата ще заключа отвън, тази стая няма прозорец, от който да можеш да избягаш. Десет минути след излизането ми ще трябва да чуя изстрела, който ще ми извести, че ти със смъртта си изкупваш престъплението си. Ако не го чуя, ще се върна при теб и, заклевам се в белите си коси, заклевам се в паметта на майка ти, която е за мен най-святото нещо на света и която и ти, въпреки поквареното си сърце, би трябвало поне малко да почиташ, че ще те убия аз, а след половин минута ще убия и себе си. С твоето колебание няма да постигнеш нищо друго, освен да ме направиш убиец и самоубиец. А сега отговори ми — искаш ли да изпълниш последното ми желание, последното желание, което ти отправям тук, на земята!?

Фердинанд стана бавно от пода. Цветът на лицето му беше станал сив, от челото му струеше пот.

— Татко! — каза той със задавен от сълзи глас. — Татко, ще те послушам! Съгласен съм да умра, но преди да го направя, кажи ми, че си ми простил.

Бертулус разтвори ръце и изрече развълнувано:

— Ела да те прегърна, да те целуна още веднъж за последен път, дете мое. Сега, когато устните ми те целуват, ти заявявам: умри с мир в душата си, твоят стар баща ти прощава всичко, което си му сторил, и когато удари моят час, ще поискам да ме погребат до теб. Смъртта прави всички равни. Приживе бях принуден да се срамувам за теб, ала мъртъв мога спокойно да лежа при тебе. <

Синът притисна обляното си в сълзи лице до бащиното и сълзите му се смесиха със сълзите на стария човек, който сега плачеше като дете.

— Сбогом, дете мое, за последен път сбогом! — с мъка промълви той и Фердинанд чу как ключът беше обърнат два пъти.

Той вдигна бавно револвера и опря дулото на челото си.

— Да умра! — пошепна с треперещ глас, — да умра, когато животът е толкова хубав и тъй добре бих могъл да го използвам! Ах, колко жестока е тази присъда на баща ми! Но трябва, той има право, няма друг изход! Пък и дори да не бях съгласен с това, дори и да исках да избягам, няма как. Тази стая е цял капан, няма никакви прозорци, а единствената врата е заключена.

Той сложи пръстта си върху спусъка, но в следния момент отпусна ръката си и след това запрати револвера надалеч.

— Не мога — прошепна. — Не мога, нямам кураж за тази страшна постъпка.

Разплакан се хвърли на коженото канапе, опряно до стената на пушалнята. Тялото му рухна тежко върху него и така навярно беше натиснал таен бутон, защото в този миг гърбът на канапето се разтвори и за голямо свое учудване, Фердинанд откри нещо, което дотогава не знаеше. Облегалото на канапето беше празно и образуваше скривалище, състоящо се от няколко прегради. В него имаше само една преписка. Младежът я извади и я разгледа с любопитство, което най-добре свидетелствуваше, че иска да живее.

Преписката беше увита в хартия, върху която бяха написани няколко реда. Фердинанд позна веднага, че това е почеркът на баща му.

Тези няколко реда гласяха:

„В случай че умра внезапно, нека се знае, че аз след обмисляне реших да крия тук тази преписка. Тя се отнася до процеса Естерхази — Пей. Тук приложените писма и телеграми доказват ясно, че черният майор и любовницата му са извършили фалшификация с цел да съсипят полковник Пикар. Тъй като не е изключена възможността приятелите на Естерхази, главно генерал Боазльо, полковник Анри и майор Пати дьо Клам, да наемат престъпници, които да откраднат тези писма и телеграми, предпочетох да ги държа през деня в това скривалище, а нощно време под моята възглавница. Ако умра внезапно от насилствена смърт, което при днешните условия във Франция е твърде възможно, тази преписка ще спомогне за осъждането поне на един от мерзавците.

Бертулус“

Лека червенина покри отново бузите на Фердинанд.

— Значи, тези писма и телеграми имат известна стойност — каза си той. — Може би генерал Боазльо ще даде за тях десет хиляди франка. Те биха ми свършили работа. С десет хиляди франка след две седмици съм в Америка.

Мисълта, че такава хубава сума би направила възможно бягството му в Америка, оживи нещастника. С треперещи от вълнение ръце той прелисти книжата. След няколко минути вече беше извадил оттам всички писма и телеграми и ги беше скрил в пазвата си. След това сложи преписката обратно, затвори скривалището и канапето се върна в предишното положение.

Тогава той дръпна масата в средата на стаята, сложи върху нея стол, покатери се върху тази импровизирана стълба и с трескава бързина се опита да отвори някой от прозорците на стъкления покрив. Успя. Отвори един от тях тихо и безшумно. Подаде главата си навън. Условията за по-нататъшното му бягство изглеждаха благоприятни. От стъкления покрив, който изглеждаше достатъчно здрав, за да го удържи, можеше да се покачи на един балкон, от който пък лесно можеше да скочи в градината.

Фердинанд слезе пак в стаята и вдигна револвера от пода. След това даде бързо два изстрела един след друг. Единият куршум попадна в канапето и го подпали. В следния момент Фердинанд отново се беше качил на масата и стола. Вдигна се на стъкления покрив и бързо и ловко премина по него. Един скок и се намери на балкона, а оттам — в градината. Затича се по улицата, без да се обърне нито веднъж към бащината си къща.

След няколко минути се смеси с тълпата, която се движеше из оживените улици и изчезна в потока пешеходци и коли.

Когато остави сина си, Бертулус отиде в канцеларията. С желязна енергия се бореше против силното вълнение. Когато беше между своите секретари и писари, той изглеждаше толкова спокоен, че никой от тях не би допуснал, че този човек преди малко се е простил завинаги с най-скъпото си същество.

— Още днес — обърна се той към първия си секретар — ще изпратим делото Естерхази — Пей на Върховния съд. Напишете необходимото писмо, а след това ще ви дам и самата преписка!

— Добре, господин Бертулус! — отговори първият секретар.

След това съдията обиколи един след друг и писарите, подписа разни писма и книжа и направи поправки там, където откри грешки.

Този човек имаше достатъчно самообладание, за да се занимава усърдно със своята работа даже в решителния момент, в който, както той мислеше, синът му се прощава с живота.

Изведнъж се чу гръм, после втори, всички в бюрото се сепнаха.

— Какво беше това? — попита вторият секретар. — Господин Бертулус, струва ми се, че във вашата квартира се гръмна!

— Гръмна се! — повтори несъзнателно съдията и погледна секретаря си като осъден на смърт, комуто съобщават, че са дошли да го отведат на екзекуция. После се сепна. — Не се ли лъжите, наистина ли се гръмна?

Вратата на канцеларията се отвори бързо и госпожица Риголет се спусна вътре смъртнобледа.

— Господин Бертулус — извика тя, — сигурно е станало ужасно нещастие. Чуха се два гърмежа от пушалнята, в която се намираше Фердинанд. При това в цялата къща мирише ужасно на изгоряло. О, Боже мой, защо стоите тъй неподвижен! Елате с мен! Елате да видим какво е станало.

Съдията Бертулус се изправи като разбуден от дълбок сън.

— Хайде — реши най-после той, — да видим какво има. Вие, господин Легранд — така се казваше първият секретар, — бъдете моля ви се, тъй добър да ме придружите.

С твърди стъпки съдията, придружен от госпожица Риголет и Легранд, преминаха през няколко стаи и стигнаха до вратата на пушалнята. Тя беше заключена.

Ужасна миризма на изгоряло дърво идеше откъм вратата.

— Разбийте вратата! — нареди Бертулус решително. — Госпожица Риголет има право. Навярно е станало някакво голямо нещастие…

Легранд се върна тичешком в канцеларията, за да повика на помощ няколко писари. В това време Бертулус стоеше неподвижен, облегнат на стената на коридора и гледаше с широко разтворени очи вратата, зад която го очакваше страшната гледка. Той знаеше какво ще види, когато я разбият — в средата на стаята, върху килима ще лежи синът му, единственият му син, единственото му дете, бездушен труп, пронизан от два куршума.

Това самоубийство беше негово дело, беше негово желание. Ще може ли да понесе този удар? Няма ли цялата му енергия да се сломи, когато застане над трупа на сина си, когато погледне изкривеното му от смъртта лице? Тази мисъл беше ужасна. Дори римската натура на съдията Бертулус не беше в състояние да я понесе.

Легранд се върна с трима писари, между които беше и Готие. Те натискаха с всичка сила вратата и след дълги усилия успяха да я изкъртят. Бертулус прекрачи пръв прага. Той огледа стаята. Нямаше нищо! Никакъв труп! Никакъв самоубиец! Никаква кръв! Стаята беше изпълнена с дим. Пламъци се издигаха, чуваше се пращене, а след малко канапето, което гореше, се разчупи и падна на парчета. То представляваше само купчина горящи дъски и парчета кожа.

— Той ме измами! — промълви на себе си Бертулус, като видя отворения прозорец на стъкления покрив, откъдето Фердинанд беше избягал. — Значи, до последния момент той си остана лъжец, страхливец и подлец! Вместо да се самоубие и по такъв начин да изкупи престъплението, което извърши, той е предпочел чрез подло бягство да се избави от наказанието.

В този момент погледът на съдията падна върху горящото канапе, което Легранд и писарите се мъчеха да изгасят, С несигурни крачки отиде при малката горяща купчина.

— Канапето — каза глухо той — е изгоряло. То е станало жертва на пламъците! Ах, Легранд, помогнете ми да намерим остатъците от едно дело, което бях скрил в една кухина на облегалото! Едно дело, от което зависят животът и честта ми! Не стойте така безучастно! Помогнете ми! Трябва да го извадим! Трябва да го спасим! С риск да си изгори ръцете, нещастният старец започна да бърка из горящата купчина и да търси в нея книжата. Легранд прегърна Бертулус и го отстрани насила.

— Господин Бертулус! — изрече развълнувано, той, — моля ви се, престанете, ще се изгорите. Мъката ви е безполезна! Ако сте скрил в това канапе някое дело, то отдавна е станало жертва на пламъците. Вижте — той се наведе и вдигна малък остатък от изгорен лист хартия, — ето ви доказателството, че делото ви е унищожено от огъня. Един полуизгорял лист хартия, едно парче от онова, което търсите!

Бертулус се изсмя безумно.

— Значи, този пожар не е случаен — разбра той. — Подлеците, които съблазниха сина ми, за да ме принудят да им дам писмата и телеграмите, които доказват виновността на Естерхази, са намерили друг начин за постигане на целта си.

— Легранд… госпожице Риголет, съжалявайте ме! Плачете заедно с мен, защото днес аз загубих и погребах реномето си на съдия! Делото, което изгоря заедно с това канапе, съдържаше писмата и телеграмите на черния майор.

Бертулус нададе глух стон и падна в безсъзнание. Подчинените му го вдигнаха внимателно й го сложиха на леглото.

След три дни майор Естерхази и любовницата му Габриела Пей бяха освободени по решение на Върховния съд. Не беше възможно да се представят в съда необходимите доказателства за виновността на майора и неговата любовница.

Естерхази свободен. Естерхази невинен. Хората се изумиха, като чуха това решение на съда. Те, разбира се, не подозираха по какъв начин беше постигнато унищожаването на доказателствата за виновността на черния майор.