Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (169)

6.

С големи неспокойни крачки съдията Бертулус кръстосваше из една от стаите на своя дом. На креслото до прозореца седеше достойната ръководителка на неговото домакинство госпожица Риголет и следеше с плах поглед движенията му. Госпожица Риголет беше вече прехвърлила петдесетте, но продължаваше да се облича доста младежки с палаво кокетство, предназначено, може би, за сърцето на съдията Бертулус.

Обаче в този момент съдията не изглеждаше ни най-малко разположен да обръща внимание на поувяхналите прелести на госпожица Риголет, защото очите му гледаха сърдито, а от устните му се отронваха откъслечни изречения и думи, от които се разбираше, че съдията се намира в отвратително настроение.

— Боже мой, изслушайте ме най-сетне! — реши се госпожица Риголет. — Чакайте да ви кажа няколко думи. Работата съвсем не е толкова страшна, колкото вие си я представяте… Младежко лекомислие и нищо повече. Вие знаете, че Фердинанд има чудесно сърце.

— Колко чудесни сърца са пропадали заради такова лекомислие и слабохарактерност! — прониза я с поглед Бертулус. — Най-добрите инстинкти и заложби на човека могат да бъдат задушени от безволието. Помнете ми думата, госпожице Риголет, синът ми един ден ще ми стовари срам на главата.

— Пази Боже! — възкликна старата госпожица. — Не, господин Бертулус, нашият Фердинанд няма да направи такова нещо!

— За съжаление, ще стане тъй, както го предвиждам! — изрече глухо съдията, като въздъхна и се отпусна на едно кресло. — Аз и без това вече разбирам откъде взема средства за своя разточителен живот. Какво ще кажете, госпожице Риголет, ако ви съобщя, че Фердинанд е подарил вчера на една гризетка от Латинския квартал брилянтен пръстен за две хиляди франка?

— Ужасно! — изпъшка госпожица Риголет и лицето й стана тъмночервено от срам. — На една гризетка ли казахте? Това е, доколкото знам, една неморална жена. Моля ви се, господин Бертулус, не говорете в мое присъствие за такива жени!

— Трябва да говоря с вас за това, госпожице! — надигна се съдията и прекара нервно пръсти през побелялата си коса. — Аз нямам никого другиго, комуто бих могъл да се доверя, а Фердинанд започна вече да ми създава сериозни грижи. Представете си, снощи отивам в клуба да изиграя партия „омър“, да се поразтуша малко от неприятностите, които ми създава процесът на Естерхази. Между старите ми другари, с които се срещам от двадесет години, в клуба се оказва и известният парижки бижутер Хамаранд. Вие може би знаете, госпожице Риголет, че Хамаранд е баща на съпругата на нещастния капитан Драйфус. Чудесен човек, когото винаги съм уважавал. Щом влязох в игралната зала, Хамаранд се приближи до мен.

— Само две думи, любезни Бертулус — ми пошепна той. — Искам да ви питам нещо.

— Стари приятелю — му казах, като се оттеглих с него в един ъгъл на салона, — вие знаете, че съм винаги на ваше разположение, но ако въпросът ви засяга процеса на Естерхази, по-добре не ми го задавайте. Дори и брат да ми бяхте, нямаше да ви отговоря.

Хамаранд поклати отрицателно глава.

— Не се касае за работите на моята нещастна дъщеря — отговори той, — а за вашия собствен интерес, господин Бертулус. Считам за свой дълг да ви обърна внимание върху един факт, който може би, ще ви бъде много неприятен.

— Можете да си представите, госпожице Риголет, как наострих уши и колко внимателно се вгледах в лицето на събеседника си.

— Представете си — продължи Хамаранд, — преди около два часа, когато моите младежи се канеха да затварят дюкяна, при мен влезе съмнително накичена, красива млада дама и пожела да говори с мен. Щом я разгледах по-отблизо, я познах. Ние, бижутерите, трябва да познаваме хората, които могат да ни причинят щети и затова притежаваме, подобно на полицията, сбирка от портрети на престъпници. Действително, в дадения случай не се касае за престъпничка, а за една известна полусветска дама от Латинския квартал на име госпожица Зизи. Нейната „специалност“ е съблазняване на младежи от видни и богати семейства. В това отношение има големи успехи. Колко младежи, пристигнали в Париж с големи надежди, богато снабдени от родителите си със средства, за да учат и завършат образованието си, са били съблазнявани от нея и не само те са били съсипвани материално, но и техните семейства.

— Опасна жена! — неволно прекъсна бижутера. — Тази госпожица Зизи би трябвало да бъде обезвредена!

— Да, само ако законите предвиждаха някакви наказания за такива жени! — съгласи се гневно Хамаранд. — Но нищо подобно няма! Един търговец, който помогне на друг при нужда и му вземе девет процента, вместо шест, бива затварян, но спекулантите с женските съблазни закон не ги лови! Тези жени са вампири, които не пускат жертвата си, докато не изсмучат и последната й капка кръв! Но да оставим това, законът винаги ще съдържа празноти в това отношение, защото за престъпленията поради женска красота не са виновни хората, а самата природа… Да се върнем на думата си за госпожица Зизи! Тя ме погледна с най-приятната си усмивка и извади от джоба си хубава кутийка.

— Господин Хамаранд — изчурулика, — бихте ли откупили от мен този пръстен, който ми подари днес един мой обожател? За него са платени две хиляди и петстотин франка, а аз се нуждая спешно от две хиляди.

— Госпожице — отговорих, — преди да отворите кутийката ще трябва да ми кажете и името на човека, който ви го е подарил. Не плащам нито сантим за скъпоценност, на която не зная точния произход.

— Нямам особени основания да държа това в тайна — съпроводи с лекомислена усмивка думите си гризетката. — Той е млад човек от добро парижко семейство и без всякакво съмнение е добил пръстена по честен път. Момчето е влюбено в мен. Уверена съм, че ако му бях поискала да ми купи някой малък замък в Нормандия, би направил и това.

— Името му? — попитах делово.

— Фердинанд Бертулус — отговори гризетката. — Синът на първия парижки съдия!…

— В този момент аз се олюлях — продължи Бертулус след кратка пауза и погледна с болка старата госпожица — и с глух стон се стоварих в едно кресло.

— За Бога, Бертулус, какво ви е? — засуети се Хамаранд и се наведе загрижено над мен. — Лошо ли ви стана? Знаех, че това съобщение ще ви разстрои, но все пак не допусках такъв отрицателен ефект.

Постепенно се съвзех, след като изпих чашата вода, която Хамаранд ми донесе.

— Откупихте ли пръстена от гризетката? — попитах.

— Нямах подобно намерение — отговори бижутерът. — Не я оставих да отвори кутийката, за да ми покаже пръстена, но тъй като съобразих, че може би ще е добре да не изпускам из очи тая работа, обясних на малката Зизи, че е късно и както вижда, бързам да затворя дюкяна. Затова да дойде на другата сутрин, навярно тогава ще можем да направим пазарлъка. Исках да използвам времето, за да ви съобщя това, драги приятелю, и да разбера дали синът ви разполага с толкова пари,( че да може да плаща по две хиляди и петстотин франка за един-единствен подарък на някаква гризетка.

— Аз стиснах ръката на Хамаранд и му благодарих за приятелските грижи към мен — завърши Бертулус разказа си. — Разбира се, че исках преди всичко да повикам и разпитам Фердинанд, но той не си е идвал нито снощи, нито през цялата нощ и ето сега е вече единадесет часа и десет минути преди обяд, а още го няма. Добре знам къде бих могъл да го намеря, но моето достойнство и общественото ми положение не ми позволяват да прекрача прага на тази госпожица Зизи, у която сега навярно тъкмо закусва.

— За Бога, господин Бертулус — уплаши се госпожица Риголет. — Не бива да влизате в тази къща. Онази ужасна жена може да омагьоса и вас! Демоничната хубост има неограничена власт. Чувала съм да разказват, че даже стари мъже с бели коси…

— Моля ви, пощадете ме от глупавите си предположения — сряза я сърдито съдията. — Нямам настроение да слушам подобни шеги.

— Какво желаете?

Този въпрос Бертулус отправи към своя писар Готие, който, след като напразно беше чукал няколко пъти на вратата, влезе и направи дълбок поклони.

— Господин Бертулус — съобщи Готие, — в канцеларията преди малко дойде един господин, който желае да ви види и да говори с вас по някаква много важна и много бърза работа.

— Нека се отнесе до секретаря ми — опита се да го отпрати Бертулус. — Днес не приемам никого.

— Казах го вече на господина — Готие зае поза, каквато навярно е заемал на сцената, когато е играл ролята на пръв министър при някой цар. — Но господинът настоява да говори лично с вас. Съобщението било важно и от частен характер.

— Как се казва господинът?

— Съобщи името Питу!

— Питу… Питу? Не познавам човек с такова име…

— Господинът няма много приятна външност — позволи си да забележи Готие. — Независимо от това, че има доста значителна изпъкналост на гърба си, която простият народ би нарекъл гърбица, той прилича много на потомците на оня народ, който има щастието да премине Червеното море като по суша.

— Забранявам ви да говорите по такъв начин! — кресна Бертулус. — Евреин или християнин, това е без значение за съдията. Доведете при мен господина!

— Как, тук, в тази стая? — учуди се Готие.

— Правете това, което ви казвам, и оставете настрана актьорските си пози, когато влизате при мене. Не можете ли да забравите, че някога сте играл ролята на Марк Антоний, че хората от предградието са се възхищавали от вас?

— Такова нещо не се забравя никога, господин Бертулус — обяви тържествено Готие, като вдигна очи към небето. — О, ако ме бяхте видели тогава! Бях цял римлянин, господин Бертулус!

— Вие сте непоправим шут! Идете сега и ми доведете господина!

След няколко минути гърбавият Питу влезе в стаята. Той беше облечен елегантно и с дългата си остра брада не правеше лошо впечатление. Обаче Бертулус, който беше опитен познавач на хора, веднага забеляза лукавството и скритата злоба в погледа му.

Госпожица Риголет шумно се оттегли.

— Желаете да говорите с мен, господине? — съдията Бертулус посочи едно кресло. — Много съм зает, но тъй като, според думите ви, се касаело за частна работа, съм готов да ви изслушам.

— Името ми е Питу Дулсети — започна гърбавият, с Аз съм търговец от улица „Мадона“ и търгувам със злато и диаманти, но и с пари.

— Разбирам — кимна Бертулус и погледна презрително лихваря. — Но трябва да прибавя, господине, че нямам намерение да купувам злато, нито диаманти, а още по-малко да сключвам с вас някакви парични сделки срещу полици. Затова не знам какво бихте могъл да ми съобщите.

— Но въпреки това, тъкмо заради една полица съм дошъл при вас, господин Бертулус — отговори Питу, като го стрелна нахално с лукавите си очи. — Във всеки случай, в портфейла си имам полица за две хиляди и петстотин франка, подписана от вас.

Бертулус се вцепени, но само за момент. След това високо се изсмя.

— Трябва да има някаква грешка, господин Питу, защото не помня някога в живота си да съм подписвал полица.

Питу сложи цилиндъра на креслото до себе си, извади голям портфейл от джоба си, разтвори го и измъкна оттам лист хартия, която разгъна внимателно. Беше полица, която без да изпуска от ръката си, показа на белокосия съдия.

— Имайте добрината да се уверите сам! — предложи той. — Аз съм делови човек и знам какво казвам и какво правя. Тази полица ми е предадена вчера. Вашето име ли е подписано върху нея или не?

Бертулус гледаше ужасен, с широко разтворени очи листа хартия пред себе си. Лицето му беше побледняло като на мъртвец, устните му се разтрепераха и той намести по-добре златните очила върху носа си.

— Моля ви, елате с мен по-близо до прозореца, господине! — глухо промълви той. — Дайте ми възможност да разгледам по-добре този подпис. Тук е малко тъмно, мержелее ми се пред очите и не виждам нищо.

Двамата мъже приближиха прозореца. Бертулус треперещ дръпна завесите встрани и дневната светлина освети полицата, която Питу държеше с две ръце, сякаш се боеше да не му я дръпнат насила.

— Какво ще кажете, господин съдия? — погледна го лихварят със зле прикрито злорадство. — Това вашето име ли е или не е?

— Моето е! — промълви глухо, с мъка съдията.

— Вие ли го написахте, вие ли подписахте тази полица?

Настана мълчание, не се чуваше нищо друго, освен тежкото дишане на Бертулус.

— Моля най-покорно за отговор! — повтори гърбавият Питу.

Старият съдия изведнъж се изправи, лицето му доби свойствения си енергичен израз. Мускулите му се стегнаха, той събра цялата си енергия, за да даде достоен отпор на това подло нападение върху неговата чест и неговия живот.

— Сега е мой ред да задавам въпроси, господине! — каза строго той. — Бих желал да знам как сте се сдобил с тази полица?

— По най-честен начин — отвърна Питу, като сви рамене. — Получих я срещу стока.

— Каква стока?

— Един пръстен, господин Бертулус, един хубав брилянтен пръстен!

Този отговор накара съдията да изстине. Сякаш и последната искра живот го беше напуснала.

— И кой, кой именно ви даде тази полица? — успя най-после с усилие да попита той.

— Вашият син, Фердинанд Бертулус!

Тих, но ужасен вик се изтръгна от гърдите на стария човек, сякаш сърцето му се беше разкъсало на части. Този вик означаваше крушение на целия му живот. И действително, до този момент Бертулус беше градил камък по камък, за да издигне една сграда, един паметник на честността и безупречния живот. Всеки камък беше труд, беше честност. А сега се бе намерил един Херострат, който подпали тази сграда и остави пламъците да я унищожат! Този Херострат, този човек, който подпали храма на фамилната му чест, беше собственият му син, кръв от кръвта му, плът от плътта му, неговият любимец, идолът на сърцето му, гордостта на неговия живот, надеждата за старините му.

Ала отчаянието на стария съдия трая само минута. След това внезапно хвана здраво гърбавия Питу за раменете, разтърси го и рече:

— Вие лъжете, господине, вие играете една подла игра, една мизерна комедия, която обаче, няма да завърши тъй, както си мислите. Вие искате да ме накарате да вярвам, че синът ми е долен фалшификатор… О, не, господине, синът ми е един Бертулус, той никога не би се забравил дотам, че да извърши фалшификация!

Студена пот изби по челото на Питу, когато видя страшното възмущение на стария човек. Той би предпочел да си прибере полицата и да избяга, но беше вече късно. Беше отишъл твърде далече в намислената от Анри интрига и трябваше да кара докрай.

— За Бога, господин Бертулус, не се вълнувайте толкова много — каза тихо той. — Ние сме двама мъже и ще съумеем да уредим тази работа. Ако полицата не е подписана от вас, значи, тя наистина е фалшифицирана, но такива фалшифицирани полици могат да се унищожат. Все ще намерим начин да се споразумеем. Всяко нещо на света си има своята цена. Аз ще искам, вие ще платите и това парче хартия ще отиде в огъня и ще стане на пепел, като че ли никога не е съществувало.

— Но то е съществувало — простена Бертулус. — Вие го видяхте, аз го видях…това е достатъчно… това е премного! Но аз все още се надявам, че тук има някакво недоразумение. Може би вие сте из маменият, господине, може би някой мизерник се е явил пред вас под името на сина ми, за да може посредством тази полица да измъкне от вас брилянтен пръстен?

— Разбира се, че знам. Той е подарен на малката Зизи от Латинския квартал. Можете сам да се уверите, господин съдия, че той блести сега върху белите пръстчета на хубавата гризетка.

— И купувачът на този пръстен ви каза, че се нарича Фердинанд Бертулус?

— Нямаше нужда да ми го казва, защото аз имам честта отдавна да познавам господин Фердинанд Бертулус!

— А! Може би сте сключвал с него и други парични сделки?

— Дребни полици, господин Бертулус. Всички младежи са такива. Те имат нужда от пари, бащите не им дават толкова, колкото им трябват…. боже мой, отде да вземат тогава, да крадат ли?

— От използването на лихварски пари до кражбата има само една стъпка — отвърна сурово старият съдия. — Кажете, господин Питу, това първата и единствена полица ли е, която носи моя фалшифициран подпис?

— Да, първата и единствената.

В това време някой почука на вратата. Бертулус побърза да отвори. Пред него стоеше госпожица Риголет, която със сълзи на очи му пошепна:

— Фердинанд току-що се върна! Бертулус трепна.

— Кажете на сина ми, че го чакам — изрече глухо той. — Нека дойде веднага. А вие — той се обърна към Питу — ще застанете зад тази завеса и ще излезете оттам, само когато ви повикам по име.

Гърбавият Питу се намери в небрано лозе. Той проклинаше в себе си Анри и цялата тази история. Съдията Бертулус беше човек, с когото не можеш да се бориш тъй лесно.

Но нямаше какво да прави. Беше започнал, трябваше да изкара играта докрай. След като прибра внимателно полицата, той се оттегли зад дебелата завеса, която се спущаше от едната страна на високия прозорец чак до килима. Бертулус се разхождаше из кабинета. Вратата се отвори и Фердинанд влезе. Той изглеждаше блед и недоспал, личеше си, че беше прекарал цялата нощ във весела компания. С пресилена усмивка се изправи пред баща си.

— Искал си да говориш с мене, татко — промълви смутено, като сучеше малките си руси мустачки. — Предполагам, че искаш да ми четеш наставление по повод на моето отсъствие от къщи тази нощ, но само си спомни, че и ти някога си бил млад. Впрочем, не е станало нищо страшно. Един от моите колеги издържа докторския си изпит и по този случай устрои тържествен гуляй. Не можех да отсъствам от него.

— Лъжеш! — се процеди от устните на Бертулус. Тази дума прозвуча с такава сила, че като куршум удари по челото нищо неподозиращия Фердинанд. Той се олюля и промени няколко пъти цвета на лицето си.

— Лъжец! — повтори съдията. — Връщаш се от свърталището на порока и не би трябвало да те пусна да прекрачиш прага на тази почтена къща, преди да си се пречистил наново. Госпожица Зизи е нечиста жена, тя живее в мръсотия и тегли в калта и ония, които дружат с нея.

— Татко, татко, ти знаеш…

— Да, всичко! — прекъсна го гневно Бертулус. — Зная и цената, с която си заплатил на тази безчестна жена за нейните милувки. Тази цена е наглед само един пръстен, обаче, всъщност тя е нещо много повече. Тя е твоята чест, твоят живот, самозабравил се, безразсъдни хлапако!

Фердинанд гледаше баща си с широко разтворени очи, той още не можеше да разбере смисъла на тези намеци.

Бертулус се силеше да бъде спокоен.

— Кажи ми — започна след няколко минути отново той, — с какво плати за пръстена, който подари на своята приятелка?

Никакъв отговор.

— Говори — настоя старият човек. — Тъй като не мога да предположа, че има в Париж такъв глупак, който да ти даде на кредит един скъпоценен пръстен, трябва да вярвам, че си го платил. Кой ти даде парите?

— Играх на карти, татко — отговори студентът, — и имах късмет, спечелих.

— Още една лъжа! Нито си играл, нито си спечелил… По-точно казано, ти си играл, но си проиграл честта си. Дал си полица срещу този пръстен!

— Всемогъщи Боже! — изуми се Фердинанд Бертулус. — Кой ти каза това, татко?

— Човекът, когото си излъгал с твоята фалшификация, ето този тук, лихварят Питу.

При тези думи Бертулус дръпна завесата и гърбавият Питу смирено направи няколко крачки напред.

Фердинанд изрида от ярост. Като стрела се спусна върху гърбавия, хвана го за дрехите и запенен от гняв изрева:

— Така ли държите на клетвата? Нали ми се заклехте във всичко свято, че няма никому да покажете полицата до деня на платежа, който съвпада с деня, в който ще си получа майчиното наследство! Обещахте ли ми това, господин Питу!

— Не, това не съм ви обещавал — отвърна евреинът, който с мъка си възвърна самообладанието. — Аз ви се заклех, че докато полицата е в касата ми, никой няма да я види. Е, кажете ми, намира ли се сега в касата ми? Не, тя е в ръцете ми, значи мога да я покажа комуто си искам.

— Мизернико! — процеди през зъби Фердинанд и отблъсна от себе си Питу като гнусен червей. — Нека животът ми тежи на съвестта ти!

— Лихварска клетва! — промърмори Бертулус. — Той е излъгал, обаче, това не смекчава неговото престъпление. Значи, ти признаваш — обърна се към сина си, — че си подписал моето име върху полицата?

— Да, татко — пошепна нещастният младеж. — Направих го, бях заслепен, аз бях луд в момента, когато го направих… Той ме съблазни… оня човек там, татко, заклевам ти се в паметта на майка ми, сам ми сложи перото в ръката.

— Това е лъжа! — намеси се надуто Питу. — Надявам се, господин съдия, че няма да повярвате на това момче, след като преди малко два пъти ви излъга най-нахално.

— Мълчете, не заставайте между мен и сина ми. Това, което ние двамата, господин Питу, има да уреждаме помежду си, скоро ще свърши. А ти, Фердинанд, ела с мен.

Младият студент не посмя да се противопостави на заповедта на баща си, макар ида четеше по лицето му, че той готви нещо страшно.

Бащата и синът напуснаха стаята. Когато излязоха в коридора, срещу тях се спусна, обляна в сълзи, добрата стара госпожица Риголет.

— Бъдете милостив, господин Бертулус — закърши ръце тя, — простете му този път, помислете си, той е ваш син!

Съдията я отблъсна сурово.

— Госпожице Риголет — сряза я строго той, — имайте добрината да се приберете в стаята си и не забравяйте, че вашите права се простират само върху домакинството. Това, което сега ще уреждам със сина си, няма нужда от намеса на трети лица.

Той заведе Фердинанд в една малка стая, която служеше за пушалня. Тя нямаше прозорци и се осветяваше през стъклен таван.

— Чакай ме тук, докато се разправя с лихваря, след това ще ти кажа всичко, което имам да ти казвам.

Младият студент се отпусна на коженото кресло. Лицето му изглеждаше изморено, очите му бяха мътни и неподвижни. Изведнъж беше загубил цялата си младежка сила и жизнерадост.

След няколко минути Бертулус беше пак при Питу.

— Да свършим набързо, господин Питу — отряза той. — Вие имате в ръцете си една фалшифицирана полица от сина ми, която е достатъчна, за да го компрометира, да го тикне дори в затвора, ако искате. Разбира се, това може да стане само, ако аз потвърдя пред съда, че подписът не е мой.

— Бихте ли наистина тръгнал против съвестта си, господин съдия? — попита дебнейки Питу. — Бихте ли си заклел, че сте подписал тази полица, бихте ли признал, че сте вършил с мен парични сделки?

Бертулус не отговори на този въпрос. Обаче в себе си призна:

— Не, не бих никога го направил. Предпочитам да пропаднем и аз, и синът ми, отколкото да излъжа пред съда!

Мълчанието продължи доста, докато съдията вземе решение:

— Аз мисля — каза той, — че работата няма да стигне дотам! Един Бертулус няма да излезе на съд срещу един Питу. Стойността на полицата е две хиляди и петстотин франка. Добре, ще ви дам пет хиляди, върнете ми я?

Питу мълчеше. Той гледаше с края на окото си полицата.

— Пет хиляди франка! — каза най-сетне той. — Много лесно искате да се отървете, господин Бертулус.

— Добре тогава, десет хиляди франка, но нито су повече. — Ако приемете моето предложение, ще ви платя веднага парите.

Питу се изправи и приближи до съдията.

— Господин Бертулус — изгледа го надменно той, — не давам въобще полицата за пари!

Беловласият човек, който в тази минута изглеждаше поне с десет години по-стар, се дръпна уплашено назад и погледна подозрително лихваря.

— Значи, не искате пари — промълви той. — Тогава искате друго нещо, какво е то?

— Много малко нещо, господин Бертулус. Хартия за хартия.

В очите на Бертулус се отрази пламъкът на някакво предчувствие.

— Говорете ясно, господин Питу — изрече сломено. — Обяснете ми открито какво искате от мен, за да ми върнете фалшифицираната от сина ми полица.

Питу погледна недоверчиво към вратата, сякаш да се увери, че не подслушва никой.

— Господин Бертулус — пошепна той, — у вас се намира делото на Естерхази. Към него са приложени известни телеграми и писма, с които единствено може да се докаже вината на майора.

— Разбира се — прекъсна го Бертулус. — Още днес писмата ще бъдат представени на Върховния съд и ще се определи денят, в който черният майор ще бъде осъден като фалшификатор.

— Този ден няма да дойде, господин Бертулус! — обяви Питу с нахална увереност. — Защото, нека ви кажа направо, в деня, в който преписката излезе от ръцете ви и бъде занесена във Върховния съд, аз ще направя публично достояние тази полица и всеки в Париж ще знае, че синът на почтения съдия Бертулус е фалшификатор.

— Подлец! — кресна старият човек. — Значи, такава била работата! Моят син е съблазнен да извърши фалшификация с мръсното намерение да се упражни натиск върху мен, да бъда принуден да предам доказателствата за виновността на Естерхази. А, господин Питу, сега разбирам всичко, сега знам, че вие сте само платено оръдие, посредник, който действа по чуждо поръчение. Аз познавам хората, които ви плащат за тази предателска дейност. Това са генерал Боазльо, полковник Анри, майор Пати дьо Клам и всички неприятели на отечеството, които искат да направят от Франция една страна без правда, без закон, без честност.

— Господин Бертулус — възпря го Питу, — ще ви запитам само още веднъж, искате ли да направим смяната? Ще ми дадете ли писмата и телеграмите, приложени към делото на Естерхази, срещу честта и живота на вашия син?

Ръцете на Бертулус стиснаха ръба на масата толкова силно, че тя изпращя, сякаш безчувственото дърво имаше сърце, което чувстваше скръбта на този стар, побелял човек. Предстоеше му страшен избор!

Но тази душевна борба трая само миг. Този човек не се нуждаеше от много време, за да намери истинския път, по който може да върви. С презрително движение той блъсна протегнатата с полицата ръка на Питу и кресна в лицето му:

— Вървете си. Напуснете веднага къщата ми и не прекрачвайте никога вече този праг! Но когато излезете на улицата и вашите съучастници напуснат тъмното скривалище, в което чакат, за да чуят резултата от нашите преговори и ви попитат: „Продаде ли старецът честта си, за да спаси безразсъдния си син?“, отговорете им: „Имало едно време един стар римлянин, който хванал синовете си, че участват в съзаклятие против отечеството си. Макар че обичал синовете си повече от собствения си живот, той ги изпратил на смърт, защото правдата била за него нещо по-висше и по-ценно, отколкото собствената му плът и кръв.“ Разкажете на цял Париж, господине, че съдията Бертулус прилича на този древноримлянин! Той ще остави сина си да загине, но няма да измени на правдата нито днес, нито когато и да било друг път!

С треперещи ръце Питу скри полицата в джоба си се измъкна като бито куче. Отдъхна си едва когато излезе навън и не виждаше вече гневното лице на стария съдия.

Бертулус с глух стон се строполи на пода. Изтощен душевно, той лежеше върху килима и прикриваше с ръце разплаканото си лице. Когато по-късно се изправи, приличаше на мъртвец.

— Всемогъщи Боже — изрече той с тих и мек глас, — ти, който виждаш сърцата на хората, знаеш колко страдах през този час и колко още страдам. Аз създадох този син, отгледах го от дете, закрилях първите му стъпки и се стараех да насадя в сърцето му всички добродетели и благородство. Но отровна роса падна върху нежния цвят и цветето се изроди. Аз трябва да го изкореня, защото съм длъжен да се погрижа това изродено цвете да не даде семе, за да не се увеличи този плевел в градината на моето семейство. Това ще разбие собственото ми сърце, ала по-добре е ние всички да загинем, отколкото един Бертулус да опозори името си.

Страшно решение се отпечата по лицето на стареца, който, олюлявайки се, излезе от стаята.