Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (168)

5.

В третокласен парижки ресторант, няколко дни след като Зола, с помощта на лорд Лоуел беше успял да избяга, на една маса седяха двама мъже. Единият от тях беше елегантно облечен, а другият — с тъй наречената сиромашка елегантност. Първият беше полковник Анри, а вторият — Готие, бащата на Мадлен. Бившият актьор се опитваше поне в облеклото да прилича на джентълмен, но това не му се удаваше. Въпреки шарената вратовръзка, която носеше, и грамадния фалшив брилянт, който светеше в нея, личеше ясно, че дрехите му не бяха кроени по мярка, а бяха купени от вехтошар.

Двамата мъже бяха вече изпразнили една бутилка вино и Анри поръча втора. Седяха на масата в ъгъла, където можеха свободно да си шепнат, без да ги чуват другите гости.

— Наистина ли не вярвате, драги Готие — продължи, след като келнерът се отдалечи Анри, — че ще можете да ни доставите въпросните преписки? Това е невероятно! Нали сте писар при съдията Бертулус? През ръцете ви сигурно минават или поне имате достъп до всички книжа, които се намират там!

Готие поизтегли повечко десния си маншет, навярно за да се види голямото фалшиво златно копче.

— С всички други книжа би било лесно — изрече дълбокомислено той, — обаче с преписката против майор Естерхази и мадам Габриела Пей въпросът стои малко по-иначе. Тези документи навярно са толкова важни за Бертулус, че не ги слага вече в своето писалище, от което само той има ключ. Научих от сигурно място, че крие тази обемиста преписка в собствената си спалня. Може би се съмнявате, господин полковник, обаче всичко е точно тъй както ви го казвам. Съдията Бертулус спи буквално върху тези книжа, с което обаче, не искам да кажа, че спи, когато работи върху тях, или че бави процеса. Тъкмо обратно, той трескаво работи над тях, за да ускори осъждането на Естерхази като фалшификатор. Но щом си легне, ги слага под възглавницата.

— Дявол да го вземе! — промърмори ядно Анри. — Този Бертулус си дава много зор, за да съсипе Естерхази!

— Да, тъй е! — потвърди Готие. — Знам от собствените си наблюдения, че съдията отдавна иска да тикне Естерхази в затвора, защото го смята за изпечен мошеник. Но доскоро нямаше никакви доказателства против него. Сега обаче, доказателствата са налице. Фалшифицираните телеграми и писма, отправени от майор Естерхази до полковник Пикар, когато последният се е намирал в Тунис, са единственият обвинителен материал, който Бертулус може да използва против Естерхази.

— Тези писма и телеграми в преписката ли се намират? — попита Анри.

— Разбира се, те са пришити към нея!

— Оригиналите или копията?

— Оригиналите. Книжата утре или вдругиден ще бъдат предадени във висшата съдебна палата и щом тя ги прегледа, ще се насрочи датата на процеса.

— Това не бива да стане! — отсече стреснат Анри и изпи набързо чаша вино. — Кажете, Готие! Да предположим, че тези писма и телеграми липсват от преписката, какво би станало тогава?

— Боже Господи! — възкликна актьорът. — Бертулус ще си остане със спомена, че е работил напразно няколко седмици. Впрочем, не вярвам, че касапите биха платили много за такава хартия.

— Значи, без писмата и телеграмите преписката няма никакво значение?

— Абсолютно никакво!

— Добре тогава — пошепна Анри и се наведе така над масата, че устните му почти докоснаха ухото на Готие. — Тези телеграми и писма трябва да изчезнат на всяка цена!

— Дори и милиони да платите за това — отговори тихо Готие, — пак би било невъзможно да се откраднат, тъй като, както ви казах, Бертулус слага нощно време книжата под възглавницата си, а през деня никой от нас, писарите, няма право да влиза в частното жилище на съдията.

Анри предложи на актьора хубава пура, която той запали с удоволствие.

— Кажете ми още нещо, Готие помоли Анри. — Кой живее заедно с Бертулус в квартирата му?

— Знаете, че Бертулус е вдовец! — започна Готие. — При него живее една стара дама, госпожица Риголет, чиято възраст не мога точно да ви кажа, защото тя се облича доста младежки, макар че лицето й изглежда старо.

— Не би ли могло да се направи нещо с госпожица Риголет? Не бихме ли могли да й предложим някаква сума срещу тези книжа или пък само срещу писмата и телеграмите?

— Може. Ако искате след пет минути Бертулус да знае всичко — изсмя се Готие, — направете на госпожица Риголет такова предложение! Тя е въплътената честност! Не бихте могли да я накарате да вземе дори и една игла, която не е нейна.

— Добре, да оставим старата настрана! — реши Анри. — Какви слуги и слугини има в тази къща?

— Само един слуга, който е там вече от двадесет и пет години и е готов да умре за господаря си, и една стара готвачка, госпожица Тереза, която би ме ударила с машата по главата, ако се осмеля да й направя подобно предложение.

— Значи, всички са неподходящи! — изпъшка Анри, като поклати недоволно глава. — Няма ли Бертулус деца?

— Ах, това щях насмалко да забравя! — сепна се Готие, като се плесна с ръка по челото. — Разбира се, той има един син, веселия господин Фердинанд! Познавате ли младия Бертулус, господин Анри?

— Не съм имал тази чест — изръмжа иронично Анри, — но навярно той прилича на баща си и също е такъв дребнав педант като него.

— Тъкмо обратно — разпали се Готие. — В цял Париж няма по-лекомислен младеж от Фердинанд Бертулус!

— Къде работи?

— Студент е по право. Но, струва ми се, неговото учение е останало съвсем на заден план, защото вместо да изучава юриспруденцията, той се занимава с хубавата госпожица Зизи, една прелестна гризетка от Латинския квартал. Трябва с известна гордост да подчертая, че аз устроих запознанството на младия Бертулус с малката Зизи.

Анри се замисли. Бавно изтърси пепелта от хаванската си пура върху ръба на чинията.

— Разбира ли се добре старият Бертулус със сина си? — попита най-сетне.

— Да се разбират ли? — изсмя се Готие. — Възможно ли е това при такова различие на характерите? Бертулус е въплътената честност и правдивост. Мисълта да дължи някому и пет сантима би му била непоносима, а синчето му прави дългове като… извинявайте, господин полковник, той прави дългове като един майор и никак не бърза с изплащането им. Фердинанд е добро момче, сърдечно момче, но лекомислието му е безгранично. Бертулус, разбира се, го обича, би дал душата си за него, той е единственото му дете, но много се гневи когато научи, че Фердинанд е подписвал полици, правил е дългове или не си е удържал на думата. В такъв момент, господин Анри, съдията Бертулус е в състояние, подобно на старите римляни, да прати и собствения си син на ешафода.

Анри се облегна на креслото си, затвори очи и изглежда се замисли.

— Вярвате ли, че малката Зизи от Латинския квартал е удовлетворила молбите на младия човек? — попита Анри след няколко минути.

— Пази Боже! Тя е хитра и знае, че в такъв случай скоро не ще може да очаква от него нищо. Води го за носа, оставя го да се измъчва от желанията си и в това време му изпразва джобовете с малките си бели пръстчета.

— Добре! — Анри стана. — Идете веднага при малката гризетка в Латинския квартал и й кажете да напише на Фердинанд Бертулус писмо, в което да го помоли да се срещнат. Когато влюбеният глупак отиде при нея, тя да му поиска да й купи хубав брилянтен пръстен, който била видяла на витрината на Питу. Нали знаете, Готие, заложната му къща се намира на улица „Мадона“.

— Познавам всички заложни къщи в Париж, господин полковник! — изрече актьорът тъжно. — Зная, че тази заложна къща по-рано принадлежеше на баща му, стария Соломон Дулсети. Той ме е лъгал често, мошеникът!

— Оставете сега тези спомени! — възпря го Анри. — По-добре побързайте да отидете при малката Зизи! Нека му обещае, че ако й купи този пръстен, тя ще задоволи най-горещото му желание!

— И после! — заинтересува се Готие. — Какво ще стане след това?

— Това вече не е ваша работа! — сряза го грубо Анри. — Вам ще се плати за посредничеството, а малката Зизи ще задържи за компенсация пръстена, който ще получи. А сега довиждане, Готие! Оставете ме да изляза пръв. Няма нужда хората да ни виждат заедно на улицата.

Анри излезе. Няколко минути след това напусна ресторанта и бившият актьор и се отправи с бързи крачки към уютното жилище на малката Зизи в Латинския квартал.

Същия ден вечерта гърбавият Питу седеше в работния си кабинет. Това беше същата стая, която беше служила за кабинет на стария Соломон Дулсети, малката стаичка зад дюкяна, в която върху високи дървени рафтове бяха сложени големи и малки вързопчета, заложени от бедни и нещастни хора. Тук още се намираше старото, изядено от червеи писалище, с разклатени чекмеджета, пред което беше седял Соломон Дулсети и в което беше скрит тайният телеграфен апарат, с който си служеше за бързи справки. В ъгъла пък стоеше големият дървен шкаф, който прикриваше една малка стълба, по която идваха някои приятели и клиенти, които имаха достатъчно основания да не желаят да влизат през парадния вход на магазина. Срещу писалището се намираше старата, мръсна софа, върху която Естерхази често беше седял навремето, когато уреждаше полиците си със Соломон Дулсети.

И сега върху тази софа седеше висш офицер, но вече не Естерхази, а полковник Анри. В креслото пред писалището се беше разположил не Соломон Дулсети с побелялата си козя брада, а синът му, гърбавият Питу, който сега беше глава на фирмата и с успех следваше пътя, по който баща му беше натрупал богатство.

Действително, гърбавият Питу не беше наследил богатството на Соломон Дулсети. То беше навремето конфискувано от съда, за да се обезщетят поне отчасти неговите многобройни жертви. Освен това от цялата къща, обитавана от Соломон Дулсети, сега беше останал само магазинът и кабинетът, тъй като пожар беше унищожил горните етажи и само най-долният, приземният, беше останал обитаем.

Изглежда, че Анри беше имал дълъг разговор с гърбавия Питу, тъй като той стана и каза:

— Можете да разчитате на мен, господин полковник! Сега знам, че това се върши за спасението на господин майор Естерхази и любовницата му мадам Габриела Пей от ръцете на властта. С най-голямо усърдие ще помогна за това добро дело.

— В такъв случай ще бъдете и съответно възнаграден! — изрече с нотка презрение Анри. — Вие знаете, че можете да разчитате на нас. Генерал Боазльо и аз сме ваши добри приятели и винаги можем да ви бъдем полезни.

— А кой ще плати пръстена? — застана нащрек Питу. — Нали ще трябва да го предадем на младия човек?

— Разбира се! При това той трябва да бъде хубав, ценен брилянтен пръстен?

— Може ли да струва до две хиляди франка? — делово се поинтересува Питу?

— Май е множко! Но най-сетне, без разноски тези работи не стават. Дайте му пръстен за две хиляди франка и елате утре у генерал Боазльо, за да ви се плати сметката.

В това време Анри си сложи ръкавиците, загърна се добре в палтото, нахлупи шапката си и излезе през тайната стълба.

— Чудесна сделка! — усмихна се гърбавият Питу, като остана сам. — Пръстенът, който ще дам на младия Бертулус, няма да струва две хиляди франка, а само двадесет! За какво му е на влюбения глупак брилянтен пръстен!? Той може да се задоволи с фалшив. Имам такива хубави имитации, че и опитно око трудно ще познае, че не са истински.

Гърбавият евреин се приближи до един сандък, отвори го и извади оттам хубав пръстен с пет лъскави камъчета, наредени във вид на сърце.

— Като дойде, ще му дам този пръстен — реши Питу. — На мен ми струва пет франка, ще ми платят за него две хиляди! Отлична сделка!

В същия момент се чу звънецът на магазина. Мошеникът сложи пръстена в елегантна кутийка, която постави върху писалището си.

В магазина влезе модно облечен младеж с руси къдрави мустачки и любезно добродушно лице.

— А, господин Бертулус! — посрещна Питу младия човек. — Вече цял ден ви чакам. Моля, влезте! Веднага ще уредим паричния въпрос.

— Какъв паричен въпрос? — попита Фердинанд Бертулус, неприятно засегнат от начина, по който го посрещна гърбавият.

— Как, забравихте ли, господин Бертулус, че днес е падежът на полицата, която ми дадохте? Обещахте да ми платите на днешния ден три хиляди франка!

Фердинанд Бертулус въздъхна скръбно и се отпусна върху прословутата софа в кабинета.

— Днес не съм дошъл, за да уреждам плащането на тази дреболия, господин Питу — отговори той. — Напротив, тук съм, за да сключа друга сделка. Но бъдете спокоен, скоро ще уредя паричните си проблеми. След две седмици баща ми има рожден ден. Тогава той обикновено е щедро настроен, тъй че ще използвам случая, за да направя пред него една генерална изповед. Тогава всичко ще бъде платено и вие ще получите парите си. Питу поклати замислено глава.

— Много ми е неприятно, че днес не можете да ми платите трите хиляди франка. Аз разчитам на тях. Ние сме търговци и също имаме нужда от парите си. Впрочем, на какво дължа днес честта на вашето посещение?

— Искам да купя един пръстен от вас, господин Питу — отвърна лекомисленият младеж.

— Пръстен ли? О, аз имам много хубави мъжки пръстени. Искате ли пръстен с малък камък?

— Изслушайте ме по-напред! — прекъсна го нетърпеливо Фердинанд. — Нямам намерение да купувам пръстен за себе си. Искам пръстен за малката Зизи от Латинския квартал. Нали познавате това очарователно същество?

— Госпожица Зизи ли? — Питу смигна хитро. — Най-хубавото момиче в Париж! Обаче мисля, че тя е порядъчна и трудно ще я завладеете.

— Ще я завладея! — разпали се младият Бертулус. — А пръстенът, който искам да купя от вас, ще ми послужи като стълба към нейното сърце.

— Ще ви покажа няколко пръстена — подхвърли небрежно Питу, — но знам, че госпожица Зизи има изтънчен вкус, който не се задоволява с какво да е.

— Имате право! И този път тя си е наумила да иска точно определен пръстен. Той има пет брилянта наредени във вид на сърце.

Питу се престори на уплашен.

— Какво? — измуча той. — Тъкмо този пръстен ли иска? Съжалявам, господин Бертулус! Ако смятате с него да привлечете хубавата Зизи, страхувам се, че няма да успеете, защото той е почти продаден. Преди малко беше тук богатият банкер Калман Майер, който ми предложи за него две хиляди франка.

— И вие съгласихте ли се? — трепна тревожно Бертулус. — Това би било ужасно! Не бих се осмелил вече да се покажа пред очите на малката Зизи без този пръстен! Знаете ли? Аз ще ви дам две хиляди и петстотин франка и ще го взема!

— Не ми е много приятно да се откажа от търговската си дума, но за петстотин франка повече си струва труда да си помисля! Разбира се, ще ми платите пръстена в брой, защото Калман Майер ще сложи парите на масата, щом му предам пръстена!

Синът на съдията се изчерви.

— Трябва да призная — промълви смутено той, — че джобовете ми са съвсем празни. Когато идвах при вас, разчитах на това, че ще се съгласите да ми дадете пръстена срещу полици.

— Да, срещу полици, които после не се плащат — забеляза иронично евреинът.

— Този път, обаче, ще бъдат платени точно на падежа! — заяви уверено Фердинанд. — Даже ако баща ми откаже да ми плати дълговете, след шест месеца ще получа наследство от майка си. Това представлява достатъчна гаранция!

— Достатъчна гаранция! — повтори Питу, като сви насмешливо рамене. — Млади мой приятелю, най-добрата гаранция са сухите пари или, ако ги няма тях, поне подписът на сигурен човек. Да, ако например баща ви, съдията Бертулус се съгласи да подпише полицата!

— Баща ми! Откакто се е родил досега не е подписал полица…

— Лоша работа! — промърмори Питу, като се разхождаше из стаята, уж замислено. — Не бих желал да ви откажа, защото знам, че обичате много малката Зизи, но като търговец не мога да постъпя иначе. Чакайте, дойде ми нещо наум! Така би могло да се уреди работата! Слушайте, господин Бертулус, какво ще ви предложа.

Надежда озари лицето на студента. Той не каза нищо, дори когато гърбавият Питу фамилиарно приседна до него на софата.

— Казахте — започна хитро Питу, — че след шест месеца ще получите майчиното си наследство? Добре, аз ще предвидя падежа на полицата за след шест месеца, като прибавя, разбира се и припадащите се лихви. Обаче, за да бъда съвсем сигурен, че ще получа парите на падежа, вие ще подпишете на полицата не своето име, а името на баща си.

Фердинанд побледня и смутен се отпусна върху възглавниците.

— Какво говорите, господин Питу? — изрече с мъка той. — Искате от мене една позорна фалшификация! Никога не бих извършил подобно престъпление!

— То ще стане фалшификация — отговори Питу с невъзмутимо спокойствие, — ако след шест месеца не изплатите полицата. Ако ми донесете навреме парите, ще ви я върна, вие ще я унищожите и никой няма да знае, че сте подписал баща си вместо себе си.

— Никой няма да знае! — повтори неволно студентът, като изтри потта от челото. — Вярно! Сигурен съм, че след шест месеца ще си платя дълга, но въпреки това… ако баща ми все пак научи… той ще ме убие! Не, не, Питу, да не говорим повече за това! По-добре да се откажа от пръстена и да заявя честно и открито на моята Зизи, че желанието й превишава средствата ми.

— Тя няма много да се наскърби, ако не й занесете исканото — изрече Питу с подигравателна усмивка, — защото утре все пак ще го има. Ако вие не й го подарите, Калман Майер ще й го купи. Трябва да ви кажа открито, че богатият банкер искаше да купи пръстена за нея.

Бузите на младия Бертулус пламнаха.

— Калман Майер — изпъшка той. — Отдавна подозирах, че зад гърба ми ходи с други мъже!

— Не е вярно — спря го стреснато Питу, забелязал, че е направил грешка. — Кой е казал, че госпожица Зизи ходи с чужди мъже! Аз не! Само казах, че и други мъже се мъчат да привлекат момичето. Но аз знам, че малката Зизи ви обича, господин Бертулус.

— Ако ме обича, ще се откаже от пръстена. Защото да го получи при тези условия, значи да потъна в мизерия и позор.

— Както искате! — промърмори Питу. — На ваше място не бих мислил толкова. Работата е съвсем безопасна, полицата ще остане у мен.

— Можете ли да ми се закълнете?

В какво ли не би се заклел гърбавият!? Той сложи ръка на сърцето си и се закле в небето, че никой няма да види полицата, докато тя е в неговата каса. След това той извади една полица, седна на писалището и я попълни.

— А пръстенът? — попита младият човек.

— Ето го! — отговори Питу и отвори малката елегантна кутийка. — Чудесно пръстенче, нали? Да ти е драго да гледаш камъчетата. Те са толкова ясни и хубави, че човек би помислил, че не са истински, защото рядко се случват такива камъни без никакви недостатъци.

— Камъните са наистина чудесни — промърмори Фердинанд. — Сега вече Зизи ще бъде моя. С този пръстен я купувам веднъж завинаги!

— Калман Майер ще се пукне от яд! — засмя се Питу. — А сега елате тук, млади приятелю, подпишете името на баща си!

Нещастният лекомислен младеж взе писалката. Той се поколеба още малко, гласът на съвестта му се опита да заговори, но в този момент Питу шепнешком започна да описва прелестите на гризетката от Латинския квартал, тъй че чувствеността замъгли разума на Фердинанд. Едно драсване на перото и престъплението беше извършено. Синът на съдията Бертулус стана фалшификатор.

Не го сдържаше вече в тясната стая. Трябваше да излезе навън, искаше час по-скоро да получи наградата за престъпното си лекомислие. Питу уви кутийката с пръстена в хартия, подаде го на Фердинанд, който я сложи в джоба си и бързо излезе. На вратата се извърна още веднъж и помоли гърбавия евреин:

— Не ме правете нещастен, изпълнете клетвата, която ми дадохте! Не показвайте никому полицата. Иначе ще ме тласнете към смъртта и ужасен позор ще покрие главата на стария ми баща!

— Аз се заклех, че докато полицата е в касата ми, никой няма да я види — отговори строго Питу. — Вие ме обиждате, като се съмнявате в мене, господин Бертулус!

— Извинявайте, не исках да ви обидя. А сега сбогом!

Нещастникът се отдалечи бързо. Гърбавият Питу се изсмя подигравателно.

— Глупак! — отсече той. — Дадох ти фалшив пръстен и фалшива клетва. Защото брилянтите, които сложи в джоба си, не струват нито франк. А що се отнася до клетвата, аз се заклех само, че докато е в моята каса, никой няма да види полицата. А тя няма да бъде в моята каса, когато утре я предам на твоя баща, съдията Бертулус.

Подлецът се оттегли засмян в своето змийско гнездо.