Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (167)

4.

Когато Галицин се събуди от тежкия си сън, лъчите на слънцето падаха отвесно и той заключи, че е около обяд. Озърна се, разтърка очите си и в първия момент не успя да си спомни къде всъщност се намира и как се е озовал на този непознат остров. Но изведнъж събитията се върнаха в ума му и ужас обхвана душата му. Беше на малко късче земя, която по всяка вероятност лежеше между Южна и Северна Америка, на пуст остров, чийто единствен обитател беше той. Значи, тук го бяха довели неговите престъпления, това беше наказанието му за тях.

Червения Галицин потръпна. Закри лицето си с ръце и заплака като дете. Целият му живот премина пред очите му. Почти на всяка крачка той беше потъпквал човешките и божиите закони. Още от дете беше обиждал и наскърбявал родителите си, а когато по-късно постъпи като офицер в руската армия, беше живял толкова разточително, че беше опропастил напълно стария си баща. Княз Галицин, който разполагаше само със скромното си състояние, плащаше за своя син, докато не му остана нищо. Единственото, което успя да запази, беше едно малко имение, в което се оттегли заедно с жена си. Какво друго можеше да направи нещастният старец, освен да пожертва и това малко имение, и това свое последно убежище, когато един ден получи от Петербург съобщение, че синът му е фалшифицирал подписа му върху полици и че той или трябва да плати или ще трябва да се примири с мисълта да види единствения си син и наследник на княжеската титла като фалшификатор в затвора.

Двамината стари хора не спаха цялата нощ и се съвещаваха какво да правят. На следната сутрин малкото имение беше продадено на един търговец от близкия град. Този купувач отдавна беше хвърлил око на хубавия имот и плати доста добра цена за него. Парите изпратиха в Петербург за изплащането на полиците с фалшифицирания подпис. Ала на третия ден старият княз и беловласата му съпруга бяха намерени мъртви в леглата им. Хората сметнаха това за нещастие, но Галицин знаеше добре, че беше убийство. Той беше тласнал собствените си родители към смъртта. Отцеубиец! Галицин изпъшка, като си спомни това. Заудря се с юмруци по главата и отново се строполи върху пясъка на брега.

Ала неприятните спомени не му даваха покой. Той никога не беше удържал на думата си. Никога не беше вървял по правите пътеки на живота. Беше лъгал и мамил приятелите си, беше ги използвал за свои цели, докато най-после беше останал без приятели. Преди години обичаше едно момиче, Ета, и го беше предал на полицията, за да си осигури блестяща кариера посредством разкритието на едно нихилистично съзаклятие. Любимата му беше изпратена заради него в Сибир, но за сметка на това започна стремително да се издига. Стана богат, влиятелен и получи важна длъжност в тайната петербургска полиция.

С какво можеше да оправдае тази длъжност? Главно с това, че издаваше почтени хора, излизаше като обвинител срещу тях, докато биваха осъждани и изпращани в Сибир. Някои от тях бяха дори обесени и Галицин по задължение беше присъствал на тяхната екзекуция. И сега тук, на този пуст остров, сам осъден, може би на мъчителна смърт, той не можеше да се откъсне от ужасната картина.

В двора на Петропавловската крепост през една мъглива снежна утрин бяха обесени една след друга четири негови жертви. Четирима души, които той чрез своята лъжлива клетва беше тласнал към смъртта. Беше ги обвинил, че са нихилисти, без те да имат каквато и да било връзка с бунтовниците. Галицин видя как им сложиха примките на врата, чу последната им молитва и последното им изхъркване. Струваше му се, че и сега изникват пред него неподвижните, изцъклени очи, които го гледаха с презрение, с мъчително обвинение.

Нещастникът изрева и се загърчи по пясъка. Тук, на този остров, в ужасната самота, той не можеше да се отърве от тези страшни видения. Чувстваше, че ще полудее, ако не види повече човешко лице, ако не чуе човешки глас. Обхвана го дълбоко разкаяние за досегашния му живот. Ах, да можеше да започне нов живот! Колко различен би бил той от досегашния му!

Мина дълго време, докато се поуспокои и стана способен да обсъди положението си. На няколко крачки от него се намираше голям сандък. Ония, които го бяха оставили тук, поне не бяха толкова жестоки да го оставят без храна и възможност за защита. Сандъкът навярно съдържаше хранителни припаси, имаше и пушка, наистина без патрони, но сигурно те бяха в сандъка. Първата му работа беше да изследва съдържанието му, защото от него зависеше съществуването му.

Галицин се изправи и вдигна към небето сключените си за молитва ръце. За пръв път от детството си почувства нужда да се помоли. Молитвата му беше къса. В нея той признаваше, че е вършил престъпления, ала нещастието, което го беше сполетяло, му отворило очите и той щял да се опита да стане по-добър и моли Бога да му помогне за това.

Приближи се до водата, изми си ръцете и лицето и се върна при сандъка. Той беше голям, може би метър широк и половин висок. Капакът беше само леко закован, така че Галицин успя лесно да го отвори. Прегледа внимателно своето притежание. Най-отгоре лежеше свещеното писание. Един хубаво подвързван екземпляр на френски език. Следващото нещо, което попадна в ръцете му, бяха сто патрона за пушката, торбичка с барут и друга със сачми. Той беше снабден за доста време с муниции. Това го накара да се почувства по-сигурен, тъй като не знаеше дали не му предстои борба с диви зверове или людоеди, против които можеше да разчита единствено на оръжието си. Трогна се до сълзи, като разгледа и по-нататък съдържанието на сандъка. То като че ли не беше определено за омразен враг, който трябваше да се накаже и да се накара да почувства своето нещастие, а за обичан брат, който не трябва да бъде лишен от нищо. В него имаше около двадесет консерви с фасул, грах, ориз, пушено месо и сухари; едно чувалче брашно и две големи парчета пушена сланина. Освен това — брадва, големи и малки гвоздеи, няколко ножа, един свредел, малък трион, клещи, големи макари конци и значително количество кибрит. Намери и една малка лампа, каквато се употребява на параходите, голямо парче фитил и шише с масло за горене. До сандъка лежеше и малко буре, пълно със сладка вода.

Галицин беше много доволен от богатството си. Той разбра, че Херберт Франк, Арман Боне и Алиса Тери съвсем не са имали намерение да го убият, а са искали чрез работа, чрез тежка, а може би и опасна дейност да го принудят да се разкае, да признае, че е вършил престъпления…

И виж ти, още една изненада! На дъното на сандъка той намери листче, написано с красив фин почерк на културна, интелигентна жена. Галицин го прочете и сълзи рукнаха от очите му. Съдържанието гласеше:

„Княз Галицин!

Прощавам ти всичкото зло, което си сторил на мен и на моите другари. Ако ти издържиш изпитанието на самотния остров, ако не се отпуснеш, а работиш и се молиш, ти няма да изпаднеш в отчаяние. След две години — обещавам ти това — ще дойда с параход на този остров и ако ти си още жив и се разкайваш, ще бъдеш свободен и ще се върнеш пак при хората.

Това ти обещава Каенската зазиданица

Алиса Тери.“

— А пък аз я измъчвах, изтезавах — изплака Галицин. — Аз се подигравах с нея, когато тя страдаше. О, колко ме засрамва това момиче. Не заслужавам нейното внимание и снизходителност! Дори всички други да ми простят, тя пак би трябвало да ме мрази и презира! И въпреки това смекчава наказанието ми, тя дори ми обещава освобождаване, помилване! Не, тя няма да се излъже в мене, аз ще съумея да се боря със съдбата, ще издържа изпитанието! Каквито и лишения и трудности да срещна на този остров, ще ги понеса, ще се справя с тях. Две години не са вечност!

Той скри листчето от Алиса Тери до сърцето си и след това се залови да нарежда отново в сандъка всичките си богатства. Взе от патроните и напълни джобовете на моряшката си дреха. Първата му работа трябваше да бъде намиране на убежище, на някакъв подслон. Скалистият релеф на острова го караше да се надява, че ще открие пещера, която ще може да укрепи така, че да се чувства сигурен в нея. Трябваше да я направи недостъпна за неприятели, за да не може да бъде нападнат по време на сън.

Той отвори една от консервните кутии, отряза парче пушено месо, изяде го с малко парче сухар и пи малко вода. След тази скромна закуска и след като се запаси с още месо и сухари и с кутия кибрит, тръгна да изследва владението си. Хвърли последен поглед върху сандъка и бурето и се запита дали няма да стане нещо с тях по време на неговото отсъствие. О, не, нищо лошо не можеше да се случи! Облаци на небето нямаше, значи, не беше опасно да завали дъжд, който можеше да развали някои неща, а от крадци нямаше защо да се опасява. Където няма хора, няма и крадци!

Той взе пушката, нахлупи по-дълбоко моряшката си шапка и закрачи бавно навътре из острова. На разстояние от около миля видя гора или по-точно казано, гористи хълмове. Те бяха успоредни на брега и отделяха от него вътрешността на сушата. Ако Галицин искаше да пресече острова, трябваше да мине през тази гора. Зареди пушката и тръгна към дърветата. Скоро навлезе под сянката на исполински дървета. Докато на брега слънчевите лъчи бяха непоносимо горещи, тук те почти не проникваха през гъстите им клони. Галицин вървеше в хладен полумрак. Скоро разбра, че се намира в девствена гора, с преплетени клони, с виещи се растения, между които изобилстваха лианите, които така гъсто се преплитаха, че той с мъка се движеше и постоянно трябваше да си проправя път с нож в ръка. Гъсталакът беше пълен с птици и животни. Видя пъстри папагали, които игриво скачаха от дърво на дърво, чу чуруликането на пойни птички, но никъде не видя следи от по-големи животни, които биха могли да бъдат опасни за него. Съблазняваше го желанието да стреля по птици или маймуна, но знаеше, че с това би изхабил напразно скъпоценен патрон, от който имаше в ограничено количество и трябваше да бъде пестелив. Зарадва се, когато пред краката му падна голям тежък плод, който се оказа кокосов орех. Седна, счупи черупката, изпи млечния сок и изяде вътрешността. Като се огледа встрани, видя наоколо си множество кокосови палми. По-нататък срещна и лимонови дървета, а когато гората се поразреди, попадна сред банани. Те бяха узрели, та той си откъсна и похапна и от тях.

Значи, островът, на който го бяха оставили, съвсем не беше пуст и безплоден, както предполагаше отначало, макар че все повече й повече го смущаваше мисълта, че като че ли няма никакви хора. Колкото и внимателно да се взираше, никъде не можа да открие човешки следи. Девствената гора със своята непокътнатост явно говореше, че в нея не е стъпвал човешки крак. Най-доброто доказателство за това бяха и самите животни. Те съвсем не се плашеха от Галицин. Маймуните свободно се доближаваха до него и посягаха да го хванат с лапите си, а птиците летяха наоколо му и някои дори кацаха на раменете му.

В банановата горичка Галицин седна да си почине. Под сянката на голяма палма той изяде донесеното месо и сухари и сметна това за обяд, макар че навярно беше много по-късно, защото слънцето вече беше започнало да преваля. Мисълта, че трябва да бърза да си потърси място за нощуване, го накара да стане. Не се осмеляваше да спи на открито. На края на банановата горичка, откъдето отново се откриваше гледка към морето, той забеляза хълмисто възвишение. Разгледа го внимателно и откри входа на една доста голяма и дълбока пещера. Входът й беше препречен от голямо колкото човешки ръст парче скала, откъртено навярно от буря. От едната страна все пак имаше отвор, достатъчно голям, за да може, макар и с мъка, да се промъкне човек през него. Галицин провери още веднъж пушката си и влезе в пещерата. Не откри в нея нищо подозрително. Опасението му, че тя може би служи за леговище на някакво животно, излезе неоснователно.

Наистина, тя беше почти тъмна, тъй като светлина влизаше само през отвора, през който той самият беше влязъл. Въпреки това му се видя доста подходяща за жилище. Голямата скала пред входа щеше да го пази от възможни нощни нападения. Достатъчно беше само да препречи отвора с няколко дървета, което беше лесно. Тревожеше го само мисълта как да прибере сандъка и бурето с вода през твърде тесния отвор. След кратко размишление реши да изпразни сандъка, да вкара нещата едно по едно в пещерата, след това да разглоби сандъка, да пренесе и парчетата вътре и пак да го сглоби. Бурето с вода трябваше да остане отвън, но нямаше какво да се прави.

Когато обаче излезе от пещерата, направи щастливо откритие. На десетина крачки от неговото бъдещо жилище от една скала извираше чиста, бистра вода. Опита я и намери, че е съвсем прясна.

Той побърза да се върне на мястото, където беше оставил сандъка и бурето. Нямаше нужда отново да пресича гората. Можеше да я заобиколи, като върви все покрай брега. Това щеше да удължи пътя, но като се има предвид, че по такъв начин щеше да избегне всички спънки и трудности, които се срещат в девствената гора, смяташе да го преодолее за по-кратко време. Така и излезе — за по-малко от два часа измина разстоянието, което на отиване беше взел за пет часа.

Вече се смрачаваше, леки мъгли се издигаха от морето, слънцето като че ли лежеше върху вълните и не след дълго то щеше съвсем да се скрие в тях. Галицин ускори крачките си. Преди да стане съвсем тъмно, трябваше да пренесе поне сандъка в пещерата, а бурето с вода можеше да остане за идната сутрин. За да може по-лесно да намери мястото, където беше свален на брега и откъдето предприе своето странстване из острова, преди да тръгне беше направил на пясъка едно „Г“ (началната буква на името си) от мидени черупки.

Изведнъж се намери пред тази буква. Галицин побледня и се разтрепера, вторачи безумен поглед в пясъка и в наредените черупки. Къде беше сандъкът му, къде беше бурето с вода? Къде беше храната, с която щеше да поддържа живота си на този остров, къде бяха сечивата му, патроните и другите дреболии, които Алиса Тери с такава доброта беше сложила в сандъка?

Нямаше ги, бяха изчезнали!

Нямаше нито сандък, нито буре, нито каквато и да било следа от тях. Опита се да се утеши с мисълта, че може би не е това мястото, на което ги беше оставил, обаче буквата твърде ясно показваше, че не греши. Галицин изрева от гняв и хукна по брега. Той тичаше с наведена надолу глава, с прикован в пясъка поглед, като че ли сандъкът и бурето бяха игли, които можеха да се видят само при внимателно взиране, или пък бяха изгубени в пясъка брилянти. Брилянти! Да! Нещо повече от всички брилянти на света беше за него този сандък! Най-редките скъпоценни камъни биха били тук съвършено излишни, а съдържанието на неговия сандък, главно сечивата и оръжието можеха да облекчат живота му и да му дадат възможност да прекара благополучно двегодишното си заточение.

Потънал в пот, той се върна най-сетне отново на мястото, на което беше оставил богатството си.

— Ограбен! — извика той толкова високо, че гласът му заглуши шума на вълните. — Откраднаха ми го! Значи, не съм сам на този остров. Тук живеят крадци, разбойници, може би диви племена, людоеди, а пък аз скоро ще остана без патрони и тогава съм загубен! Загубен!

В диво отчаяние се хвърли на пясъка. Това първо нещастие го лиши изведнъж от всичките му добри намерения. Разкаянието, което се беше промъкнало в сърцето му, изчезна още при първото изпитание.

— Това ли е божието милосърдие? — изкрещя диво той. — Значи, напразно съм се разкайвал, напразно се проклинах пред него! Той ясно ми показа, че отблъсква разкаянието ми, че не желае да се върна по пътя на правото и набожността. Какъв глупак бях, че макар и само за няколко часа преклоних глава пред него.

Сега съм пак Червения Галицин, сега ще стана пак такъв, какъвто си бях преди! Проклета да бъде молитвата, която произнесоха устните ми! Не, не се прекланям пред тебе, чуваш ли ти, там горе, чуваш ли? Аз ще изляза на двубой с теб! Това е! Трябваше да дойда на този самотен остров, за да го сторя. Двубой с Бога! Да, това ще направя! Ще видим дали ще можеш да ме смажеш, мен, Червения Галицин, мен, господаря и повелителя на този остров! Сега ще дам първия изстрел и ще видим дали с втория ще можеш да ме улучиш.

Нещастният заблуден човек с размътен разум вдигна оръжието и като насочи дулото към небето, натисна спусъка. Гърмът отекна хилядократно в близката девствена гора. След това настъпи глуха тишина. Небето беше чисто и безоблачно, а морето лежеше тихо, сякаш уплашено.

— Хайде, стреляй и ти — извика безумецът. — Аз съм тук, чакам. Улучи ме, ако можеш. Не забравяй, че съм те извикал на двубой и че ще се боря с теб до последната си минута.

Ала Господ не отговори. Бог улучва, когато той намери за добре и то сигурно, безпогрешно. Заслепен, безумен човек, Бога ли ще предизвикваш на двубой? Тежко ти! Един ден горко ще се разкайваш за своята дързост!

Галицин бързаше да се върне в пещерата, той искаше непременно да прекара нощта в нея. Стигна благополучно до банановата горичка. Беше вече почти тъмно, но сребърната ивичка на ручейчето, което изтичаше от намерения преди няколко часа бистър извор, светеше отдалеч. Той бързаше да го стигне, да утоли силната си жажда и веднага след това да се прибере в пещерата.

Коленичил в гъстата трева до водата, вече се канеше да пие с шепи, но в същия миг отскочи назад с див вик. На пет крачки от него от водата се вдигна грозна остра глава. Голямата разтворена уста, в която блестяха остри зъби, беше готова да отхапе ръцете му. Две изпъкнали зелени очи дебнеха коварно насочени към него и в същото време той усети такава силна миризма, че за малко не припадна. Беше отвратителен кайман, представител на ония южноамерикански крокодили, които са едни от най-грабливите и най-опасните за човека животни.

Кайманът затвори устата си, зъбите му шумно тракаха, но Галицин беше успял да отскочи навреме и като луд бягаше към пещерата. Поуспокои се едва, когато влезе в нея и защитен от каменните стени, се почувства на сравнително сигурно място. Въпреки това косите му още бяха настръхнали, а студената пот продължаваше да оросява челото му, защото сега вече знаеше, че има твърде опасни съседи. Водата, от която трябваше да утолява жаждата си, гъмжеше от крокодили. Това беше първото нещастие, което го постигна след богохулството. Бог беше приел двубоя и отвръщаше на неговия изстрел. Този удар на Божествения противник засегна Галицин по-дълбоко, отколкото самият той предполагаше. Беше смятал, че се намира на безопасен остров, но сега се увери в две неща. Първо, че на острова има каймани и второ, че на него живеят непознати разбойници, които му отнеха сандъка и бурето с вода. Не можеше нито минута повече да се чувства сигурен.

Нещастни Галицин, ти предизвика Божия гняв и сега ще го почувстваш. Удар след удар ще се сипят върху теб и предизвиканият от тебе двубой ще има неочакван край.