Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (166)

3.

— Позволих си да сложа трапезата за господата долу, в кръчмата! — съобщи притежателят на „Бялата роза“ — дребен, пълен човек с приветливо лице. — Мисля, че ще е по-добре да вечеряте долу, за да можем да приготвим стаите за спане.

Съобщението не беше много приятно за пътниците. Те предпочитаха да останат сами, но трябваше да се съобразят с условията. Слязоха в кръчмата и бяха изненадани от чистотата и уютността й. Стопанката изглежда беше голяма кулинарка, защото заекът, който поднесоха на гостите, беше много вкусно приготвен, а омлетът би направил чест на всеки първокласен парижки ресторант. Виното от своя страна беше чудесно.

И тъй, Клотилда, Мадлен и лорд Лоуел вечеряха в добро настроение и започнаха да се примиряват с нещастието, което ги сполетя. Останалите гости, които не бяха много, не ги смущаваха вече. Това бяха първенците на селото, които навярно бяха дошли само за да видят богатите англичани, за които ковачът им беше разказал чудеса. Иначе хората бяха учтиви и когато забелязаха, че димът от лулите им пречи на все още не дотам здравата Клотилда, веднага ги изгасиха. От благодарност за вниманието, лордът поръча на кръчмаря да почерпи селяните с най-хубавото вино.

Неочаквано, обаче, вратата се отвори и в коридора се чуха шумни стъпки на военни. Зададе се необикновено шествие. Влязоха шестима войници, предвождани от един ефрейтор. Между тях се намираше войник, облечен също в ефрейторска униформа, но без пушка. Ръцете му бяха вързани на гърба. Той не беше вече млад човек и в цялото му държание нямаше нищо военно. Съвсем съкрушен, огледа намиращите се в кръчмата гости. Поглеждаше умолително към всеки от тях, сякаш търсеше помощ и спасение, но не можеше да ги намери.

— Ей, вие там! — извика грубо предвождащият групата ефрейтор. — Елате насам.

Дребният, пълничък стопанин услужливо се приближи, но явно беше недоволен от пристигането на тези неочаквани гости.

— Какво желаете, господин ефрейтор? — попита.

— Искаме да пренощуваме във вашия хан — отвърна ефрейторът — и утре, щом съмне, ще продължим пътя си към Париж. Трябва да закараме този дезертьор, когото хванахме в Сен Дени… Дайте ни някое помещение, в което да можем да затворим този човек, а ние ще спим на тавана. Постелете ни малко слама.

— Съжалявам много — отговори ханджията, — но в цялата къща няма помещение, което бих могъл да дам на господата.

— Няма ли друг хан в селото?

— Не, господине. За щастие „Бялата роза“ е единственият.

— Много неприятно! — промърмори ефрейторът. — На този студ е невъзможно да продължим пътя си. Но щом не можем да си легнем, поне ще седнем. Свалете пушките, момчета, разположете се около тази голяма, кръгла маса и тук на топло ще дочакаме сутринта. Да имаше поне едно помещение, за да затворим дезертьора. Някой килер или нещо подобно?

— Съжалявам — отвърна ханджията, като погледна състрадателно дезертьора.

— Това ходене от Сен Дени дотук ме съсипа. Аз не съм войник, свикнал да ходи по цели дни. Колко пъти още да ви казвам, че не съм дезертьорът Етиен, за когото ме смятате, и на когото, може би, малко приличам, аз съм…

— Млък, затваряй си устата! — изкрещя ефрейторът. — Ако кажете още една дума без разрешение, ще ви лиша от парчето хляб, което ви се полага за вечеря. Този човек постоянно отрича, че е ефрейтор Етиен, преструва се, че не може да ходи, а пък в хастара на дрехата му намерихме всички книжа на беглеца Етиен. Но в Париж, пред военния съд, ще му мине меракът да лъже. Сега да седнем, момчета, а вие, кръчмарю, донесете ни нещо за пиене.

Лорд Лоуел отдавна беше станал. Изглежда тази сцена го заинтересува и не само него, но и Клотилда и Мадлен. Момичето пошепна нещо на ухото на Клотилда, която развълнувана го предаде също шепнешком на лорд Лоуел. Англичанинът направи с очи знак на дамите да мълчат и стана.

— Господин ефрейтор — обърна се любезно, — чух, че поръчахте на ханджията да ви донесе вино. Ще трябва, обаче, да ми позволите да ви смятам за свои гости. Днес празнуваме рождения ден на тази дама и всичките тези господа — и той посочи селяните — приеха да ги почерпя. И тъй, поръчайте си най-напред хубава вечеря, а след това и вино, колкото ви се пие.

Човек трябва да е бил войник, за да разбере радостта на пехотинците от Сен Дени от щедрото предложение. Лицата им светнаха и те вече започнаха да преглъщат.

Ефрейторът се усмихна под мустак:

— Много сте любезен, господине, приемаме, разбира се, с удоволствие вашата покана. Вън е студено. Така ще се стоплим поне вътрешно.

— Нали — продължи лордът, — ще ми позволите да включа в числото на гостите си и вашия пленник. Каквото и да е прегрешил, не бива да го лишаваме от малко храна и вино.

Ефрейторът се поколеба, помъчи се да си спомни какви са предписанията в такива случаи, ала лордът настоя на своето и той не можа да откаже на такъв любезен и щедър господин. Тъй че се съгласи и дезертьорът да получи вечеря и вино.

— Слава Богу — изпъшка нещастникът, като погледна благодарно лорда. — От вчера сутринта тия зверове не са ми дали да се нахраня както трябва. Съвсем съм премалял и ако това беше продължило, нямаше да стигна жив в Париж.

Ханджията попита всекиго какво желае да яде и всеки си поръча каквото му харесва. Когато дойде ред дезертьорът да направи избор, лордът бързо се обади:

— За него заешки пастет.

— Хайде, нека да е заешки пастет — промърмори дезертьорът. — Ял съм и по-хубави работи, но като се има предвид досегашната ми арестантска храна, този заешки пастет ще остане завинаги един светъл спомен за мен.

Ханджията излезе, за да даде в кухнята необходимите нареждания, а лордът го последва. След известно време стопанинът и жена му занесоха на войнишката маса големи чинии с топла храна и храбрите защитници на родината се заловиха усърдно с нея.

На дезертьора развързаха ръцете. Той направи гимнастически упражнения, за да разкърши изтръпналите си ръце. В това време му донесоха неговия заешки пастет. Беше хубаво приготвен и изглеждаше вкусен.

Войниците бяха толкова заети с яденето, че не вдигаха глави от чиниите, а ефрейторът разговаряше с лорда, който го разпитваше за всевъзможни неща, които сигурно не го интересуваха, но слушаше с голямо внимание събеседника си. По този начин дезертьорът можа спокойно да се нахрани, без да бъде изложен на строгите погледи на ефрейтора.

След като отпи глътка вино, той разряза пастета на две, изведнъж се сепна и се готвеше да зададе въпрос на ханджията, когато един бърз поглед на лорда го накара да млъкне. Набоде едно малко парче на вилицата си и с него измъкна и малко листче, което кой знае по какъв начин беше попаднало в ястието. Арестантът се престори, че яденето го е опарило и като извика леко, изпусна вилицата, която падна на пода. Когато се наведе под масата, за да я вдигне, той прочете малкото думи, написани върху скритото в пастета листче:

„Познахме ви, господин Емил Зола. Независимо от това как сте попаднал в това положение, ние ще ви освободим още тази нощ. Бъдете уверен, че тук имате приятели, които ще направят всичко, за да ви по помогнат.“

Когато арестантът се изправи, лицето му изразяваше досада и той промърмори:

— Най-хубавото парче падна на земята. Но сега знам всичко. Някому се е зловидяло моето ядене.

„Сега знам всичко“ — тези думи бяха предназначени за Лоуел и той ги разбра. Лордът се върна при дамите:

— Зола вече знае. Разбра, че ще го спасим. Сега на работа.

Мадлен и Клотилда станаха и се прибраха в стаите си, които се намираха на горния етаж:

— Трябва да го спасим — реши Клотилда, — трябва да го освободим от това унизително положение. Предчувствам, че той е арестуван заради заповеди или интриги на моя „уважаем“ съпруг и неговите оръдия.

— Ще го освободим — подкрепи я твърдо Мадлен. — За щастие имаме доста приспивателни прахове. Ще трябва да употребим всичкия прах, който имаме. Утре сме в Париж и оттам ще си купим други…

При тези думи тя отвори елегантен кожен калъф, от който извади сребърна кутийка. След това слезе в кухнята. Ханджията беше зает със сипването на горещ пунш в голяма порцеланова купа, предназначена за войниците.

— Струва ми се, че някой ви повика от кръчмата. Навярно лордът иска да поръча нещо.

Лорд Лоуел, благодарение на своята необикновена щедрост, беше нещо като Бог в очите на ханджията и нему се струваше, че е престъпление да го остави да чака макар и една минута. Затова остави купата с горещия пунш и изтича в кръчмата, за да види какво иска лордът. Мадлен използва момента, за да изсипе цялото съдържание на сребърната кутийка в горещия пунш. Белият прах бързо се стопи. След това тя се върна в кръчмата, където се намираше и Клотилда, и седна при спътницата си.

Времето вече беше напреднало. Селските първенци си отидоха, поклащайки се, готови да понесат мърморенето на жените си. В кръчмата останаха само лордът с дамите и войниците от Сен Дени с арестувания Зола.

Ханджията внесе и сложи на масата им купата с пунша. Напълниха чашите, а ефрейторът беше станал толкова снизходителен, че благоволи да бутне и към Зола една чаша. Писателят искаше да отпие, когато лордът внезапно запя весела английска песен. Обаче вместо истинското съдържание на песента, думите съдържаха следното предупреждение: „Не пийте приятелю, ние ще приспим войниците“.

Зола излезе много несръчен, изпусна чашата на земята, тя се счупи и ароматният пунш потече по пода.

— Каква загуба! — кресна ядно ефрейторът. — Който не внимава, няма да пие пунш. Друга чаша няма.

Той не подозираше каква услуга направи на своя арестант. Сънотворното прояви бързо своето действие. След четвърт час войниците един след друг започнаха да се измъкват и да търсят място за лягане. На скамейката до печката двама вече легнаха. Един се пъхна под нея, а билярдът, който се намираше в един ъгъл на помещението, послужи за легло на останалите трима. Ефрейторът се държа най-дълго. Клатушкайки се, той се отправи към масата, на която седяха лордът с Клотилда и Мадлен.

— Уважаеми госпожи — опита да се поклони той, като държеше до половина напълнената си чаша с трепереща ръка и гледаше с изцъклени очи Клотилда и Мадлен, — позволете на един честен ефрейтор, който стана причина да дойдем тук и да намерим такова приятно общество… общество… пътуване, аз съм честен ефрейтор… да живее дезертьорът… да живее обществото.

Падна и се търкулна под масата. Там заспа и шумно захърка.

Лорд Лоуел стана и обиколи и другите войници, за да провери дали спят. Констатира, че никога в живота си не беше виждал хора да спят и да хъркат толкова хубаво, както войниците от Сен Дени.

След това той отиде при спокойно седящия на стола си арестант и му протегна двете си ръце:

— Господин Емил Зола, имам чест да ви съобщя, че сте свободен.

Знаменитият писател стана и стисна развълнувано ръцете на лорда.

— Господине! — изрече трогнат той. — Аз още не ви познавам, но изпитвам най-дълбока благодарност към вас и вашите дами. Вие ми услужихте много повече, отколкото предполагате. Ако бяха ме закарали в Париж, моите неприятели, генерал Боазльо, полковник Анри, майор Пати дьо Клам и другите офицери биха използвали тази грешка, арестуването ми като дезертьора Етиен, и биха ме затворили под неговото име в някоя килия на „Мон Валериен“, откъдето вече нямаше да изляза жив.

— Вашето предположение е вярно, господин Зола — чу се гласът на Клотилда, която се приближи заедно с Мадлен. — Биха ви убили тайно!— Това ви казвам аз, която още официално съм съпруга на генерал Боазльо!

— Съпругата на генерал Боазльо! — изненада се Зола. — Значи, вие сте Клотилда Боазльо, която ние с Пикар и Матийо Драйфус искахме да освободим от лудницата на доктор Дюбоа… Ах, кого виждам! Това е госпожица Мадлен Готие, смелата млада дама, която ни помогна толкова много тогава, при нашето опасно предприятие! О, благодаря вам, мили, добри хора, че се погрижихте за моето спасение. Никога няма да забравя това, което направихте тази нощ за мен!

Сълзи потекоха по бузите му. Лордът му каза името си и двамата мъже още веднъж си стиснаха сърдечно ръцете. Понякога един час е достатъчен, за да свърже двама души във вечно приятелство. Това именно стана с Мортимър Лоуел и Емил Зола.

— А сега, приятелю — поде отново англичанинът, — елате с мен в нашата стая. Там ще обсъдим подробностите по вашето бягство, защото съвсем не сме толкова сигурни, колкото изглежда.

Те се качиха горе и след няколко минути обмислиха начина, по който могат да избавят Зола от по-нататъшни преследвания, преди всичко как да се измъкне незабелязано от къщата, защото това съвсем не бе толкова лесно, колкото изглеждаше.

Лордът взе една свещ и излезе. Когато се върна, лицето му изразяваше досада.

— Излизането от този хан — съобщи той, — е свързано с доста големи мъчнотии. Всички врати, както към улицата, тъй и към двора, са добре заключени. Освен това в двора се разхождат две големи кучета, с които не бих желал да имам работа. Сигурно не биха пуснали никога да излезе оттук.

— Не би ли било най-добре — попита Зола — чисто и просто да се доверим на ханджията и жена му?

Лордът помисли малко и поклати отрицателно глава.

— Даже и да искат да ни помогнат — каза той, — пак не биха могли, защото с това биха се изложили на тежко наказание. Аз съм на мнение да не намесваме ханджията в тази работа, а сами да уредим бягството. Дойде ми наум една идея.

И Лоуел разказа на дамите и на Зола плана, който беше намислил. След съвещанието лордът събуди слугата си, който спеше в една малка стаичка, и му заповяда да се облече и да дойде в неговата стая. Не след дълго той застана пред масата, около която бяха насядали Зола, дамите и лордът. Слугата беше не много едър ирландец, но със здрава мускулатура, бивш боксьор. По време на едно свое пътуване из Англия лордът посетил боксовото състезание, което ставало в театъра на провинциален градец.

Един знаменит боксьор, Патрик О’Донел, бил вече победил всички свои противници и в края на представлението самодоволно предлагал възнаграждение от петстотин фунта стерлинги на оня, който би го победил. Но никой не посмял да му излезе насреща. Силните мускули на боксьора и здравите му юмруци вдъхвали респект. Обаче лордът се ядосал на самохвалството на този млад човек. Той слязъл от ложата си, отишъл на сцената, свалил дрехата и жилетката си и извикал на боксьора:

— Ела, момче, да си премерим силите. Но ще плащаш, ако те победя.

И Патрик О’Донел не само изгубил борбата, но и бил натупан така здраво от лорд Лоуел, че в края на краищата лежал стенейки в краката му. Когато пък дошло ред за заплащане, се оказало, че боксьорът не само че не разполагал с петстотин фунта стерлинги, ами нямал дори и един фунт, защото преди представлението кредиторите му били взели всичко, даже и часовника и иглата за вратовръзката му.

— Но въпреки това аз ще си платя! — извикал Патрик О’Донел. — Аз съм честен човек и не искам някой да има право да каже, че не съм си удържал думата.

След като бил превързан от присъстващите лекари, той се явил пред лорда, направил дълбок поклон и казал:

— Дължа ви петстотин фунта, милорд! Колко бихте ми плащали годишно, ако ме вземете за слуга? Вие действително сте по-добър боксьор от мен, което още чувствам по цялото си тяло. Все пак бих могъл да ви пазя добре, пък и няма да ми липсва нито вярност, нито преданост.

— Добре — кимнал лордът. — Ако искате да постъпите при мен, ще ви плащам двеста фунта годишно.

— Решено! — съгласил се ирландецът. — След две години и половина ще съм си изплатил дълга и отново ще стана свободен човек!

Лордът, разбира се, само привидно се съгласил с това предложение. След три месеца той заявил на своя слуга, че му опрощава петстотинте фунта и увеличава заплатата му на триста фунта годишно…

Лорд Лоуел не би могъл да желае по-добър, по-верен, по-съобразителен слуга от Патрик О’Донел. Ако господарят му наредеше: „О’Донел, иди да разбиеш носа на президента на Съединените американски щати“, ирландецът би отпътувал веднага за Вашингтон и в Белия дом би изпълнил точно поръчката за голямо неудоволствие на президента.

На същия този Патрик О’Донел лордът каза:

— Слушай, добри мой Патрик, сега е дошъл моментът да ми покажеш напълно своята вярност. Ще облечеш ефрейторската униформа на този господин и ще му дадеш своята ливрея. Ти действително нямаш брада, но аз ще те поначерня с въглен, така че поне от пръв поглед да не могат да те познаят. След това ще слезеш долу в кръчмата, ще седнеш на масата и ще играеш колкото е възможно по-дълго ролята на арестувания, а пък този господин — и лордът посочи Зола — ще се качи на нашия кон и веднага ще отпътува.

— Милорд, ще направя всичко с най-голямо удоволствие — заяви Патрик О’Донел.

— Ще трябва, обаче, да те предупредя — прибави лорд Лоуел, — че ефрейторът и шестимата войници няма вечно да спят и когато се събудят и разберат, че ти не си истинският техен арестант, ще се разсърдят и ще те натупат.

Патрик О’Донел се изправи гордо, сви юмруци и дори изпод ливреята личеше, че мускулите му са напрегнати.

— Милорд — попита той, — може ли, докато французите още спят, да им взема оръжието и патроните и да ги обезвредя?

— Разбира се — отговори Лоуел, — нямам нищо против, дори ако им вземеш ножовете и ги скриеш или повредиш.

— Тогава всичко е ол’райт! — зарадва се О’Донел. — Щом французите не могат да стрелят и дори нямат и ножове, здравата ще ги набия. След това нека си съберат кокалите в кърпа и си ги носят в Сен Дени.

— Значи, мога да разчитам на теб, Патрик! — завърши късо Лоуел. — Тогава идете с господина в съседната стая и си разменете дрехите!

Това стана бързо и след няколко минути Зола се яви пред дамите и лорда облечен в ливреята на слугата, а Патрик О’Донел — в ефрейторска униформа.

Лордът направи с въглен брада на боксьора. След това Патрик О’Донел слезе в кръчмата и се залови да прибира патроните на войниците и да ги хвърля в бъчвата с оцет, която намери зад тезгяха. Цевите на пушките напълни с остатъците от виното, а ножовете пусна в същата бъчва. После седна до масата, запуши си лулата и зачака да види как ще се развият събитията.

Лорд Лоуел пък отиде към спалнята на ханджията и го събуди от най-сладкия му сън. Облечен само в халат, той излезе в коридора.

— Ах, милорд — поклони се услужливо, — с какво мога да услужа на ваше благородие?

— Трябва да изпратя бързо едно важно писмо — отговори лордът. — За тази цел слугата ми ще замине веднага с кон за Париж. Моля ви, бъдете тъй добър да се погрижите да се махнат кучетата от двора и да се отворят портите.

— С удоволствие! Ще бъде направено веднага! Лорд Лоуел се върна в стаята си, където Емил Зола се сбогуваше с дамите.

— Сбогом, Клотилда Боазльо — каза той, — и вие, Мадлен! Ако Господ ни изпрати по-добри времена, ще се срещнем пак в Париж и ще си спомняме, може би, с удоволствие за тая нощ, в която преживяхме толкова необикновени събития…

— Дано Бог ви запази от всяко зло по пътя! — пожелаха му двете. — Дано даде да се върнете скоро в отечеството си и то в онова, което е признало истината и правдата!

— В Париж ли ще се върнете — попита лордът, — или ще се опитате да минете границата?

— Ще опитам да мина границата — отвърна Зола. — Вижда ми се все пак по-сигурно, отколкото да се връщам още веднъж в Париж, където твърде добре ме познават и където, за нещастие, имам толкова много неприятели. Но, милорд, как да ви благодаря за всичко онова, което направихте за мен?

— Като ме наречете свой приятел! — отговори лордът. — Това е за мен достатъчна награда! Впрочем, още един деликатен въпрос. Имате ли достатъчно пари?

— Нося дванадесет хиляди франка скрити на гърдите ми — отговори Зола, — които ония негодници, в казармата на Сен Дени, за щастие, не можаха да намерят. Те претърсиха само горните ми дрехи… Но как да ви върна обратно коня, милорд?

— Моля ви, задръжте го в знак на моето приятелство! — поклони се леко англичанинът. — Животното е добро както за езда, така и за впрягане. Чистокръвен йоркшир, извънредно силно и издръжливо. Само с няколко часа почивка ще ви отнесе спокойно до границата.

Зола благодари и стисна ръката на лорда. След това се поклони още веднъж на дамите и заедно с Лоуел напусна стаята. Излязоха на двора, осветен само от един фенер. Там файтонджията държеше оседлания кон. Зола го възседна. За щастие, той беше учил да язди още преди години, когато лекарите му бяха препоръчали това и умееше доста добре да се справя с коня.

Ханджията погледна слугата.

— Чудна работа! — промърмори той. — Как може да се излъже човек! Сега, когато фенерът освети лицето му, ми се стори, че това е дезертьорът. Бих могъл дори да се закълна в това, ако преди малко не бях видял дезертьора да седи на масата в кръчмата! Изглеждаше заспал!

— Значи, ти знаеш, Патрик — обърна се лордът към преоблечения Зола, — кому да предадеш писмото? Отговора ще занесеш в Париж, аз ще бъда там утре вечер. Нали знаеш къде живея в Париж?

— Тъй вярно, милорд! — рапортува Зола с променен глас.

— Още нещо! — сети се лорд Лоуел. — Писмото е много важно, а пътищата към Париж не са много сигурни. Ето ти моя револвер. Ще се браниш, ако те нападнат. Патрони има в джоба на седлото.

— Благодаря, милорд! — отговори мнимият слуга, като взе револвера от англичанина.

В същия миг в кръчмата се вдигна такъв шум и трясък, като че ли в „Бялата роза“ се бяха събрали всички дяволи от ада.

— Боже господи! Какво ли е това? — извика уплашено ханджията. — Струва ми се, че войниците са се скарали и сбили и сега трошат всичко наред — чаши, чинии, столове, маси, каквото им попадне!

Той забърза по стълбата нагоре, за да спасява каквото може.

— Бягайте, Зола! Бягайте! — прошепна лорд Лоуел на своя приятел. — Както изглежда приспивателното не е подействало толкова силно, колкото предполагахме! Войниците са се събудили и моят добър Патрик О’Донел им показва вече как се трошат грънци у нас в Англия.

— Да бързаме тогава! — сепна се Зола. — Още веднъж хиляди благодарности и вярно приятелство до гроб!

Той пришпори коня и в галоп напусна двора през предварително широко отворената от ханджията порта. Шумът в кръчмата се усили. Чуваха се стенания, пъшкане, псувни и клетви на английски и френски език, уплашените викове на ханджията, който гледаше как пред очите му трошат покъщнината.

Лорд Лоуел се приближи усмихнат. Но това, което видя в кръчмата, го направи сериозен. Ханджията стоеше на прага, но в момента, когато лорд Лоуел се приближи до него, един от френските войници, отхвърлен от силния юмручен удар на Патрик О’Донел, полетя към стопанина на „Бялата роза“ и двамата заедно се търколиха на пода. В средата на стаята стоеше бившият боксьор. За да може да се бие по-свободно, той беше съблякъл дрехата и засукал ръкавите на ризата си чак до рамената. Напразно ефрейторът заедно с останалите пет войници се опитваха да се приближат до него. Ирландецът удряше с такава сила и ярост около себе си, че беше наистина опасно да го приближи човек.

— Елате насам, вие, френски негодници! — викаше той силно. — Ще ви покажа какво нещо са английските юмруци! Ето ти, момче, един по носа, който навираш много напред! Не ти ли стига! На ти още един! Тъй, сега няма вече да се месиш в неща, които не ти влизат в работа.

Боксьорът беше нанесъл на един от войниците такъв силен удар в корема, че човекът рухна като ударен от гръм.

— Арестувайте измамника! — викаше ефрейторът. — Той е помогнал на дезертьора да избяга! Ако не можем да закараме в Париж истинския беглец, поне ще им предадем съучастника му! След мен, момчета, срамота е, ние седмина да се страхуваме от един-единствен човек!

Ефрейторът се спусна върху Патрик О’Донел, но получи такъв силен удар в брадата, че се зашемети. Тогава ирландецът, обиден и разярен от думата „измамник“, го сграбчи и го понесе като кукла към прозореца. Тук го хвана за краката и заплаши войниците, които го приближаваха, че ще ги размаже със собствения им ефрейтор.

— Измамник ли каза ти, френски палячо! — извика гръмовито Патрик О’Донел. — Позволи си да обидиш един син на зеления остров! Сега ще лежиш за наказание в калта на двора и ще пиеш заедно с патиците от голямата локва.

Чу се силен трясък, ефрейторът полетя през прозореца и падна на двора върху купчина тор.

Войниците навярно си помислиха, че са длъжни да го последват, защото заобиколиха Патрик О’Донел, който един по един ги изхвърли по същия начин на двора. След като най-сетне изпрати и последния, той обърса потта от челото си и извика на ханджията:

— Дайте ми шише вино, господин ханджия, ако обичате! Искам да подкрепя силите си, защото, ако се върнат пак, ще трябва отново да ги изхвърлям навън.

Ала ефрейторът и шестимата войници вече не се върнаха. Пребити, те се оттеглиха от селото колкото може по-бързо и по-незабелязано. Оставиха даже и оръжието си, което по-късно уплашеният ханджия намери в бъчвата с оцета.

По пътя те се уговаряха как да излъжат началника си, като му разправят една страшна история за разбойническо нападение, за да извинят по такъв начин бягството на дезертьора и загубата на оръжието и патроните. Беше ги срам да признаят, че са били бити от един-единствен човек.

Докладваха, че са били нападнати от над стотина души, които им отнели арестанта. Те били изстреляли всичките си патрони и изпочупили ножовете си по гърбовете на нападателите, но в края на краищата били принудени да се оттеглят пред многобройния неприятел. За съжаление изпуснали пленника. Както се вижда, във Франция лъжат майсторски не само генералщабните офицери, но и простите войници.

На другия ден по обяд лорд Лоуел напусна селото с поправената си кола и пристигна безпрепятствено вечерта в Париж, където отседна в „Грандхотел“ заедно с дамите. Храбрият Патрик О’Донел, който седеше гордо на капрата до файтонджията, пресмяташе колко англичани са необходими, за да напляскат френската армия.

— Един срещу седем — си казваше той, — съвсем чиста сметка! Лошото е само, че народите не се боксират, ами оставят проклетите оръдия и пушки да решават въпросите. Да живее Великобритания!

С този вик колата пристигна в Париж.