Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (165)

2.

Оставихме Мадлен Готие в Лондон, заета с изпълнението на двойна самарянска длъжност. За едната тя получаваше царска заплата, защото лорд Лоуел, след като няколко дни беше наблюдавал преданите грижи, които тихото и скромно момиче проявяваше към болната Клотилда, съобщи на Мадлен, че й е определил постоянна заплата. Цифрата, която той посочи, надминаваше и най-смелите очаквания на Мадлен. Това я освобождаваше от всякакви материални грижи. Обаче лорд Лоуел постави едно условие, на което тя едва след дълго колебание се съгласи. Той поиска от нея тя да се пресели в неговата къща, за да може напълно да се посвети на болната.

Мадлен отначало не искаше да се съгласи, защото си мислеше за Маврус Ленски, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза и за когото, въпреки уморителната й работа, се грижеше като сестра…

Действително сега художникът нямаше вече толкова належаща нужда от нея, както в началото. Нервите му се бяха поуспокоили, той беше станал тих и мълчалив, беше разбрал, че Мадлен не е Клотилда и я бе накарал да му разкаже как го е намерила на улицата ранен и възбуден до лудост и как се погрижила за него и го е довела в тази къща.

Художникът с благодарност я увери, че никога няма да забрави услугата й. Но мрачните му погледи плашеха Мадлен, а упоритата му затвореност й вдъхваше страх. Какво можеше да й помогне старателно заключената врата против лудостта на този човек, лудост, която съвсем не беше изчезнала. Той изглеждаше силен и в момент на припадък, който беше твърде възможен, можеше да разбие вратата, да нахълта при нея и тогава…

Мадлен потреперваше при тази мисъл. Да вика за помощ би било безполезно, тъй като къщичката беше изолирана, а шумът на реката и свиренето на вятъра биха заглушили виковете й.

Вътрешно, в себе си, Мадлен отдавна желаеше да се раздели с Маврус Ленски, но въпреки това се поколеба, когато лорд Лоуел й предложи да се пресели у тях. Нещо повече — първия ден тя направо отказа на лорда. Обаче една случка, която се разигра през следващата нощ, я накара да съжалява за отказа си и затвърди решението й да се раздели с лудия.

През нощта тя си легна едва след като чу равномерното му дишане, уверена, че спи дълбоко. Дръпна резето, сложи и масата пред вратата и си легна. След около час обаче се събуди от особен шум. Стори й се, че мишки гризат прага на стаята й. Без да запали лампата, тъй като луната осветяваше достатъчно стаята, тя седна полуоблечена в леглото и се ослуша. Откритието, което направи, беше ужасно. Художникът се опитваше с къс желязо да изкърти вратата. Отначало той работеше, колкото се може по-тихо, но скоро, като видя, че вратата не се поддава, се разсърди и лудостта му внезапно избухна. Захвърли желязото и заудря с брадва по вратата без да го е грижа, че това може да събуди Мадлен. Ужасена, тя разбра, че дъските не ще устоят дълго на това нападение. Бавно, но сигурно те поддаваха, а лудият продължаваше да сипе удари по тях.

Мадлен помисли за бягство, но през вратата беше невъзможно. Оставаше й само прозорецът. Къщата беше едноетажна и не много висока. Момичето можеше с доста голяма сигурност да разчита, че няма да се нарани, ако се опита да скочи през прозореца на улицата.

Облече се бързо. Ръцете не я слушаха, трепереха. През цялото време чуваше сърдитите възгласи на художника, безумното му бърборене.

— Ще разбия на късчета вратата — скърцаше със зъби нещастникът. — Аз трябва да вляза при нея, трябва да вляза. Тя ще стане моята Сузана! Другата ми избяга, но и тази е хубава! Ще я убия и след това ще я рисувам! Ще предам угасването в погледа й, замръзването на чертите на лицето й, и тук, в тази къща, ще се роди едно произведение, каквото човечеството от петстотин години не е виждало… Няма ли да се отвориш ти, проклета врата! Ето, ето ти смъртоносния удар! И както насичам тебе, така ще убия и нея!

Последните думи бяха придружени от лудешки смях, който прониза сърцето на Мадлен. Най-после тя се облече, наметна палтото си и се втурна към прозореца. С треперещи пръсти отвори и двете му крила, но… о, ужас!… Пред нея се намираше тъмна стена.

— Полудяла ли съм? — запита се тя. — Откъде се взе тази стена тук?

Сутринта преди да излезе от къщи прозорецът си беше както всички прозорци. Беше се любувала от него на изгледа към Темза! Обаче постепенно нещастницата си изясни какво беше станало по време на нейното отсъствие. С хитрост, свойствена за лудите, Ленски старателно беше подготвил убийството. За да й попречи на бягството, той беше зазидал прозореца с тухли. Значи бягство от тук беше невъзможно! А вратата вече се разпадаше, лудият беше успял да я разбие. Мадлен настръхна, смъртен ужас сви гърлото й, то не можеше да издаде никакъв звук. Не беше в състояние да измисли нещо за своето спасение. Пред нея стоеше художникът! Беше облечен само с долна риза. С едната си ръка размахваше брадвата, а в другата държеше лампа. Ужасно разкривеното му лице, треперещите му устни, от които течеше пяна — всичко това го правеше толкова страшен, че Мадлен се вцепени от ужас. Тя бавно се заоттегля към мястото си. До него стоеше малка нощна масичка, която момичето неволно бутна. То чу леко иззвъняване на малко шишенце. През ума й мина спасителна мисъл. Въздъхна облекчено, защото беше намерила начин да се избави от лудия. В шишенцето, което тя бързо сграбчи в ръце, имаше силно приспивателно. Лекарят го беше предписал на Клотилда против безсънието й. Това лекарство се използваше посредством малко гумено балонче, прикрепено към самото шише. Лекарството се пръскаше в лицето на болния. Лекарят беше предпочел този начин на употреба, за да не дава на болния вътрешно това толкова силно лекарство. Щом Мадлен й напръскваше лицето, главата й се отпускаше на възглавницата, тя заспиваше и спеше непробудно до сутринта. Този ден Мадлен на излизане беше забелязала, че лекарството се е свършило. Тя взе шишенцето и го даде в аптеката, за да го напълнят отново и да го занесе на другата сутрин на Клотилда.

Това случайно благоприятно обстоятелство спомогна за нейното спасение. Мадлен дочака спокойно лудият да се приближи до нея. С един ритник той отмести масата, а лампата сложи на креслото. С вдигната нагоре брадва се приближаваше бавно, дебнейки младото момиче, решил отначало само да го зашемети с лек удар по главата с тъпото на брадвата. Той замахна да я удари. В същия миг Мадлен натисна балончето и лекарството като облак обви главата на Маврус Ленски. Ръката с брадвата се отпусна, той отвори уста, за да вдъхне по-силно, защото нещо го задушаваше. Мадлен бързо стисна втори път балончето и действието на лекарството се прояви още по-силно. Цялото тяло на нападателя се разтрепера, коленете му се подгънаха и той изтърва брадвата. След още едно пръскане в лицето на лудия, той падна и се простря на пода. Очите му се затвориха и… той заспа. Заспа толкова дълбоко, че колкото и да го разтърсваше Мадлен, не можа да го събуди. Но въпреки това, тя беше уверена, че не е умрял, че не му е направила никакво зло. Знаеше, че той ще спи до сутринта, може би и малко повече и когато се събуди, ще може да стане и дори да си отиде, ако пожелае.

Тя обаче не искаше вече нито минута да живее под един покрив с такъв опасен луд. Събра набързо нещата си и напусна къщата. Тъй като сега имаше достатъчно пари, отиде в добър хотел, където макар че не успя да заспи от възбуда, можеше поне да си почине на удобно легло с чувство за абсолютна сигурност.

На следната сутрин съобщи на лорда, че приема предложението му да се пресели в неговата къща. Лоуел с благодарност й стисна ръката.

— Сега вече съм напълно спокоен — каза той, — като знам, че сте винаги около Клотилда. Уверен съм, че тя ще преодолее нервната треска и ще оздравее.

Радост озари благородните черти на този човек, който се грижеше за Клотилда като брат, който обича сестра си и е готов на всякакви жертви за нея.

Предсказанието на лорд Лоуел се сбъдна. Състоянието на Клотилда се подобряваше от ден на ден. Не изминаха и две седмици и тя можеше вече да става от леглото. Беше прекарала нервна треска в най-тежка форма. Само благодарение на здравата си млада натура, успя да надмогне болестта, която иначе би я отнесла в гроба. Когато за пръв път, облечена в чудесна домашна дреха, купена й от лорда, тя седна в креслото до прозореца, Клотилда се обърна към младото момиче:

— Мила Мадлен, моля ви да съобщите на лорд Лоуел, че желая да го видя. Кажете, че го моля да отдели за мен четвърт час.

Мадлен излезе, за да съобщи на лорда желанието на Клотилда. Завари го пред писалището му. Като чу, че Клотилда иска да говори с него, той трепна. Предчувстваше, че между него и гостенката му ще се води разговор, който по всяка вероятност, ще доведе до раздяла. Въпреки това веднага стана и отиде в стаята, където го чакаше Клотилда Боазльо. Мадлен, разбира се, го пусна да влезе сам. Тя беше достатъчно коректна, за да разбере, че може би искат да си кажат неща, при които третият човек е излишен.

Когато лордът влезе, той! застана като закован, с поглед втренчен в Клотилда. Беше я виждал често докато беше още здрава и живееше при художника и винаги я намираше за много красива, но днес със своето свежо и леко бледо лице, заобиколено от златочервени коси, тя му се стори хиляди пъти по-хубава, хиляди пъти по-съблазнителна и той трябваше да положи свръх усилия, за да не покаже възторга си, да не издаде чувствата, които изпитваше.

Клотилда му протегна изящната си бяла ръка.

— Елате при мен, драги приятелю — помоли тя, — искам да ви благодаря сърдечно за всичко, което сторихте за мен! Думите съвсем не са достатъчни, за да изразят тази благодарност. Необходими са дела, необходим е цял живот, изпълнен с неизчерпаема благодарност.

— Само изпълних дълга си — поклони се лордът. — Прибрах в моя дом една беззащитна, застрашена жена и когато видях, че тя е болна, сериозно болна, разбира се, не можах да я оставя на произвола на съдбата, без да се погрижа за нейното лечение. Всеки на мое място би направил същото. Това е най-елементарното изискване на човечността. Впрочем, аз мисля, Клотилда, че би било по-добре да не говорим вече за това. Как се чувствате, уважаема приятелко? Имате ли някакво желание, искате ли нещо, което бих могъл да ви доставя? Моля ви, кажете ми и ще го имате веднага!

— Зная — въздъхна Клотилда, — че ме ограждате с нежни грижи. Но тъкмо те затрудняват моето оставане тук, във вашата къща. Няма вече дълго да ви бъда в тежест, лорд Лоуел!

Лордът побледня. Стана тъкмо това, от което най-много се боеше.

— Да, приятелю — поде отново Клотилда. — Ние трябва да се сбогуваме. Нашите пътища се разделят. Моят води към мрака на един самотен живот.

— Клотилда! — възкликна дълбоко развълнуван лорд Лоуел. — Не знаете ли, не чувствате ли колко ме наскърбявате с тези си думи? Трябва ли и устните ми да кажат онова, което вие сигурно сте прочела в очите ми, а именно, че моят живот ще стане още по-мрачен, още по-самотен, ако трябва да се разделим?

— И въпреки това е неизбежно! Седнете до мен и ще ви разкажа подробно причините за това мое решение. По-точно казано, не мога да ви дам никакви други обяснения, освен да ви разкажа историята на моя живот. Ще гледам да бъда кратка, много кратка дори, защото говоренето още ме изморява, пък и срамът ме кара да мина набързо през някои събития. Не, не ме гледайте така учудено, аз не съм недостойна жена, аз съм само една нещастница.

И красивата жена разказа тъжната история на живота си. Когато стигна до опита на лудия Ленски да я убие, тя изрече с въздишка:

— Останалото го знаете. Нещастникът беше обхванат от буйна лудост и аз за малко щях да стана жертва на тази лудост. Отдавна щях да съм в гроба, ако вашата бдителност не беше ме спасила! Вие ме взехте в дома си, вам дължа своя живот и своето здраве! Вие чухте всичко, милорд, и ви е ясно защо не мога да остана повече във вашия дом. Твърде горда съм, за да стана ваша любовница, а да стана ваша съпруга нямам право. Принадлежала съм на човек, с когото не бях венчана, недостойно би било за вас да ми дадете името си. И дори ако вашата любов и преданост ви заслепят дотолкова, че ви накарат да забравите всичко и ми го предложите, аз ще бъда принудена, милорд, да ви откажа. Не бих желала да съм причина за нещастието и общественото порицание на един човек, комуто дължа толкова много!

Клотилда млъкна. Две едри сълзи трепнаха на копринените й ресници. Лордът пък беше закрил очи с дясната си ръка, на която светеше едър брилянт. Дълбоко мълчание се възцари в стаята. Най-сетне той отново проговори. Гласът на този човек с твърд и непоколебим характер, привикнал да заповядва и да изисква подчинение, звучеше леко и кротко, като глас на молещо се дете.

— Ако между нас не може да става дума за любов, Клотилда — промълви той, — не отблъсквайте приятелството ми. Аз ви предлагам най-чистото, най-благородно, приятелство, каквото може да свързва две души. Не ме отблъсквайте! Повярвайте ми, вие се нуждаете от покровителство, защото според това, което сама ми разказахте, имате двама опасни врагове. Единият е луд, ала от другия трябва да се пазите. Той е по-опасен от лудия, защото не насочва открито ножа си, а действа тайно, прикрито. Говоря, разбира се, за съпруга ви, генерал Боазльо.

— Не ме е страх от Боазльо! — възрази твърдо Клотилда. — Аз не бягам от борбата с него, а напротив — търся и искам да я предизвикам.

— В такъв случай навярно имате сигурно оръжие срещу него — усъмни се Лоуел. Очите на Клотилда светнаха.

— Действително имам такова оръжие — заяви тя. — И вам, комуто напълно се доверявам, ще кажа, за да чуя съвета ви. Лорд Лоуел, вие навярно сте чувал за съдбата на нещастния капитан Драйфус, който е изпратен на Дяволския остров, защото бил предал Франция на неприятелите й.

— Винаги искрено съм съчувствал на нещастника — изрече лордът, — защото го смятам за невинен.

— Той е невинен! — извика твърдо Клотилда и бузите й, малко преди това още бледи, заруменяха и я направиха още по-прелестна. — Заклевам ви се, че капитан Драйфус е невинен и мисля, че мога да го докажа.

Лорд Лоуел скочи. Сивите му очи се оживиха и той забърза възбудено:

— Как, Клотилда, възможно ли е да докажете невинността на Драйфус, да върнете обратно нещастния мъченик в обятията на жена му и детето му и да не го направите досега! Всяка изминала минута е тежко престъпление към нещастника, който е подложен на неописуеми страдания…

— Имате право, милорд, но нека ви кажа защо досега не съм съобщила тайната си. Ако спася Драйфус, ще тласна съпруга си, генерал Боазльо, в пропастта. Защото той принадлежи към оная тайна организация, която обвини Драйфус и сега прави всичко възможно, за да попречи на неговото завръщане от Дяволския остров. Той е, може би, главата на тази организация.

— Вие ми казахте, че не обичате Боазльо — не разбра лорд Лоуел, — но даже да ви беше най-скъпото нещо на света, пак би трябвало без колебание да го издадете. Той сам ще си е виновен за това, Клотилда. Вие вляхте течен огън в жилите ми, вие преобърнахте душата ми, а тук — и той удари с ръка в гърдите, — тук е развълнувано, бурно море. Да не губим нито минута, Клотилда. Елате с мен в, Париж, излезте открито против генерал Боазльо. и съмишлениците му, докажете на света невинността на капитан Драйфус и вие ще сте най-заслужилият човек на света!

Клотилда стана и подаде ръцете си на лорд Лоуел.

— Имате думата ми! — обяви тя развълнувана. — Дайте ми още няколко дни, за да се съвзема окончателно. След това елате с мен в Париж. Там ще се опитам да съборя генерал Боазльо и цялата му клика. Само една дума ще кажа, само едно доказателство е необходимо, за да падне завесата от очите на французите. Аз ще извикам Боазльо пред съда и ще му поставя един-единствен въпрос: „Познаваш ли забулената дама?“

— Колко сте хубава във вашето благородно възмущение, Клотилда — възкликна лордът и се наведе, за да целуне ръката на французойката. — Нали сега няма да се откажете от моето приятелство? Ще бъдем добри и верни другари и няма да чуете от моите уста нищо за любов, докато, може би, един ден вие сама не заговорите за нея, Клотилда, и тогава… О, не бива да се отдавам на мечтата, на неизказаното блаженство, което би изпълнило тогава душата ми…

Щастлива усмивка озари лицето на Клотилда.

— Добре — промълви тя, — вие сте мой приятел до гроб.

Още на следния ден Клотилда съобщи на лорд Лоуел, че се чувства достатъчно добре, за да може да пътува за Франция. Ала лекарят, когото англичанинът повика, поклати неодобрително глава и заяви, че пътуването с параход по Канала не би навредило на Клотилда, но че той не я съветва да пътува с железница, тъй като тя причинява известни сътресения.

Лоуел намери изход от това положение. Той притежаваше голяма удобна кола, която бе поръчал в Шотландия, когато при един лов беше паднал от коня и си беше счупил крака. Тогава, за да избегне всяко сътресение, беше пътувал до Лондон с тази кола. Лордът заяви, че е готов да вземе тази кола и от френския бряг до Париж да пътува с нея. Че Мадлен ще пътува с тях, се разбираше от само себе си. Клотилда отдавна я смяташе за своя приятелка, с която не желаеше да се разделя.

На другия ден пред вратата на вилата спря голяма, елегантна и удобна кола. Клотилда, лорд Лоуел и Мадлен се качиха в нея, а опитен файтонджия и камериерът на лорда се наместиха на капрата и потеглиха.

След шестчасово пътуване с кораба те пристигнаха благополучно в Хавър, откъдето колата, натоварена на парахода, влезе отново в ролята си. С нея се пътуваше бавно, но пък притежаваше всички възможни удобства за пътниците. Никой не подозираше, че по шосето към Париж се движи кола, от която зависи съдбата на нещастния капитан Драйфус.

В едно село между Сен Дени и Париж, поради лошия път, по който се пътуваше трудно, се счупи задното колело и трябваше да изчакат до отстраняването на повредата. Селският ковач, към когото лорд Лоуел се обърна, заяви, че работата е доста и ще са нужни два дни. Колата била необикновено голяма и колелата трябвало да издържат огромна тежест.

Клотилда, която очакваше с нетърпение да се върне в Париж и да започне борбата срещу Боазльо, намръщи мрачно вежди. Лоуел попита ковача, колко иска за тази работа и той съобщи внушителна сума.

— Ще ви платя тройно повече — измери го от глава до пети лордът, — ако работите цяла нощ и можем да тръгнем утре на обяд.

Предложението подейства и майсторът обеща да пожертва нощта си.

— Къде ще можем да пренощуваме? — осведоми се Лоуел.

— Тук има само един хан — отвърна ковачът. — Ей там, отсреща, „Бялата роза“ се казва, и мисля, че господата ще бъдат доволни.

След четвърт час, Лоуел беше ангажирал най-хубавите стаи на „Бялата роза“ за дамите и за себе си. Всички се настаниха удобно в селския хан.