Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (164)

1.

Губернаторът на Френска Гвиана, княз Галицин, се разхождаше нагоре-надолу низ стаята си, с кръстосани на гърба ръце, като от време на време се спираше пред писалището си и хвърляше поглед върху дългото писмо, което току-що беше получил от Париж. То го беше накарало да се замисли. Правителството му съобщаваше, че сега във Франция имало силно движение в полза на осъдения Драйфус и че от разни страни се настоявало за ревизия на делото му. Почти изключена била възможността да се стигне до ревизия. Драйфус навярно щял да си остане докрай на Дяволския остров, само че Галицин трябвало да се погрижи затворникът да бъде лишен от всяка възможност да избяга. Вероятно било известни среди на направят опит да го освободят, затова Драйфус трябвало да бъде откъснат съвсем от външния свят. Галицин отговарял с честта и службата си, ако не бъдат взети всички мерки за избягване на подобна ситуация. Той трябвало да направи невъзможно всяко доближаване до Дяволския остров.

Галицин позвъни и заповяда на влезлия слуга да повика първия секретар, господин Либел. Младият човек се яви и попита началника си какво желае:

— Прочетете писмото, което получих от Париж — нареди Галицин — и ми кажете, какво бихте сторил на мое място, за да направите още по-невъзможно, отколкото е сега, бягството на затворника.

Либел прочете писмото, сви рамене и го сложи обратно на писалището.

— Смятам, че е невъзможно Драйфус да избяга — каза той. — Докато няма параход на разположение, той няма къде да бяга. Пък даже и параход не би могъл да го вземе, ако не изпрати лодка до брега на Дяволския остров, защото плуването е абсолютно невъзможно. В морето има по-добри пазачи, отколкото на сушата. Думата ми е за акулите. Те веднага биха го погълнали, ако се опита чрез плуване да стигне до параход.

— Въпреки това — реши Галицин, — ще увелича предпазните мерки. Ще наредя да се започне веднага изграждането на наблюдателна кула, от която да се вижда далече в морето и да се съобщава за приближаването на всеки параход. На платформата на тази кула ще поставим оръдие, което ще обстрелва всеки плавателен съд, който въпреки предупреждението приближи на повече от три морски мили до острова. Освен това няма да се задоволим вече с живия плет, ами ще направим и една здрава дъсчена ограда, която ще лиши Драйфус от всяка възможност да вижда морето. Въобще не е необходимо къщата му да има прозорци. Ще наредя да ги заковат и вместо тях да поставят прозорци на покрива. Тях той не ще може да стига, защото няма стълба. Ще бъде лишен и от възможността да избяга през прозореца… И така, господин Либел — завърши Галицин разговора си със своя секретар, — ще подготвите писмени заповеди и ще се погрижите за тяхното изпълнение. Разчитам напълно на вас!^[1]

Либел се поклони и излезе от стаята. На вратата той срещна чернооката жена, за която се знаеше, че е любовница на губернатора от няколко месеца. Той презираше тази жена и не я поздравяваше. Черната Ета му хвърли полугневен, полуироничен поглед, който той, обаче, не забеляза. Тя влезе, при Галицин и го поздрави, като му подаде ръка.

— Ах, скъпа Ета! — каза зарадван князът. — На какво дължа честта да бъда посетен от теб? Дали не ти е дошъл най-сетне друг ум и си решила да изпълниш желанието ми да възобновим нашите добри отношения и сладките петербургски спомени?

— Остави това сега, Галицин — отговори рускинята, като се отпусна в удобен люлееш се стол, — ида, за да сключим една сделка с теб.

— Сделка ли? — попита учуден Галицин. — Откога започнахме да правим сделки помежду си?

— Това е компенсационна сделка — засмя се чернооката жена. — Живот за живот, жертва за жертва. Ти ще ми подариш един човек, а аз ще ти дам в замяна четирима. Това безспорно е изгодна сделка за тебе и ти трябва да се съгласиш, Галицин?

— Защо говориш със загадки, Ета? — смръщи се губернаторът.

— Добре, сега ще ме разбереш. Имай добрината да седнеш тук до мен на това кресло. Имаш ли цигари?

Галицин извади сребърна табакера и я подаде на бившата си любовница. Тя взе цигара, запали я и като изпущаше весело кълба дим, започна:

— Виждаш ли, драги Галицин, от три месеца съм тук, в Каена, а пък още не съм изпълнила задачата, за която съм дошла?

— Задачата? — учуди се Галицин. — Не дойде ли като затворничка и не те ли освободих аз? Не те ли запазих от участта да бъдеш изпратена на Дяволския остров?

— Драги приятелю — отговори рускинята, като сви презрително рамене, — ти не си ме освободил, защото всъщност аз не бях затворничка. Ще ти кажа цялата истина. Неприятелите на капитан Драйфус ме изпратиха тук с поръка да го убия. За да ми се даде възможност да стъпя на Дяволския остров, ме закараха в „Сен Лазар“, откъдето с транспорт престъпници ме изпратиха тук. В действителност аз съм свободна всеки момент да се върна в Париж, при условие че съм изпълнила задачата, с която ме натовариха.

— Наистина ли тази задача се състои в това да убиеш Драйфус, а не да го освободиш? — изгледа я недоверчиво Галицин.

— Така е, както ти казвам. Изпратена съм да убия Драйфус. И сега те питам: ще ми позволиш ли под някакъв предлог да отида на Дяволския остров и да убия Драйфус и няма ли след това да ми попречиш да се върна във Франция с първия параход?

— Искаш да ме напуснеш ли? — стресна се Галицин. — Значи не може вече да се пробуди в сърцето ти предишната любов към мен…

— Аз ти простих, Галицин — отговори Ета, но да те обичам, не мога. Не искам безвъзмездно да ми предоставиш Драйфус. В замяна на него ти предлагам четирима други, на които можеш да си отмъстиш.

— За кого ти е думата?

Ета стана и се приближи до княза.

— Аз говоря — каза с глух глас тя — за каенската зазиданица, за Алиса Тери.

Галицин скочи от стола си. Той беше пребледнял, а очите му мрачно горяха. Така гледаше рускинята, като че ли искаше да я прониже с поглед.

— Ета — кресна той, — как си узнала тази тайна, която никому не съм поверявал.

Чернооката жена се изсмя иронично.

— Тази тайна скоро ще бъде известна на цяла Каена — отговори подигравателно рускинята. — Нещо повече дори, след два месеца всички парижки вестници ще печатат историята на зазиданата жена и от това, ти драги, Галицин, няма много да спечелиш.

— Дявол да те вземе! Искаш да ме издадеш. Искаш да разгласиш тайната ми в Париж.

— Аз ли?! Нямам сметка. Самата Алиса Тери ще се погрижи за това да разгласи навсякъде твоите жестокости.

— Алиса Тери ли? — каза мрачно Галицин. — Тя няма да види никога бял свят. Тя е затворничка в тайните килии.

— Ти си мислиш така! — прекъсна го Ета. — И си въобразяваш, че тя е на сигурно място, зад стената, която си накарал да издигнат, и че тя там е погребана завинаги! Ала се лъжеш, Галицин! Алиса Тери е свободна, а заедно с нея още един човек, който също беше затворен в страшното подземие.

— Невъзможно! — извика Галицин и се олюля. — Ти ме лъжеш! Алиса Тери да е избягала и то заедно с Арман Боне! Това е приказка, с която искаш да склониш да изпълня молбата ти.

— Дай ми още една цигара, Галицин! — изгледа го равнодушно Ета. — Благодаря ти! Пък ако не вярваш на моите съобщения, можем да прекъснем този разговор.

Тя отново се излегна на люлеещия се стол и пушейки затананика руска песен.

Галицин се спусна навън и извика:

— Ще разбера тази работа, веднага ще разбера дали си ме излъгала или казваш истината!

Той излезе, а Ета продължи спокойно да се люлее на стола си, да си тананика и да пуши.

След четвърт час губернаторът се върна обратно. Лицето му беше бледо и разкривено. Той изохка глухо и се отпусна на близкото кресло:

— Няма ги — прошепна той. — Избягали са и аз съм загубен. Вчера бяха там… Вчера!

— Не си загубен, Галицин, ако сключим сделката — пошепна му черната Ета. — Ти ще ми дадеш Драйфус и един параход, който веднага щом си свърша работата да ме отведе във Франция, а пък аз още днес ще ти предам твоите хора. И не само тях, ами и помощниците им, хората, които освободиха Алиса Тери и Арман Боне и се канят заедно да избягат във Франция с тях.

Губернаторът стана. Той дишаше тежко.

— Добре — процеди той. — Съгласен съм. Наистина съм длъжен да бдя над живота на Драйфус, правителството ми го е заповядало. Трябва да го пазя от зло, както и да не му дам да избяга, но аз ще го пожертвам. Смъртта му би била лесно обяснима — треската го е отнесла и толкоз! А пък ти само ми помогни да си върна Алиса Тери и Арман Боне.

— Почакай до тази вечер. Тогава ще го направя — стана решително Ета.

Тя разви пред губернатора плана си как да заловят двамата бегълци, а заедно с тях и хората, които им помогнаха да избягат. Галицин се окуражаваше все повече и повече от разказа на Ета. Той кимаше с глава в знак на съгласие и хвърляше иронични погледи към вратата на стаята, в която работеше неговият пръв секретар Либел.

Алиса Тери и Арман Боне се намираха в къщата на Либел, където предполагаха, че са на сигурно място.

След като нещастните затворници за пръв път след цяла година преспаха на меки, чисти легла и спаха толкова хубаво, че като се събудиха им се струваше, че се намират на небето, след като се нахраниха хубаво, те започнаха да се съвещават какво да направят, за да напуснат незабелязано Каена и да не попаднат отново в ръцете на губернатора.

Четиримата — Алиса Тери, Арман Боне, Херберт Франк и Либел, седяха в гостната и шепнешком обсъждаха предстоящото бягство и окончателното освобождаване. За чудене беше колко бързо се поправяха двамата нещастни затворници. Мисълта, че са свободни и може би отново ще видят родината си, беше вече сама по себе си достатъчна, за да заруменеят бузите им и да почерпят смелост и сила. Либел се беше погрижил да достави както на Алиса Тери, така и на Арман подходящо облекло, което беше купил от магазин в Каена с голяма предпазливост.

С дрехите на Арман беше лесно, той ги купи уж за себе си, понеже бяха почти еднакви на ръст и телосложение. Що се отнася до дрехите на Алиса, трябваше да разкаже на търговеца, че с идния параход очаква сестра си от Европа и тъй като е уверен, че тя не познава местния тропически климат и едва ли носи подходящо облекло, е решил предварително да й купи някои най-необходими горни и долни дрехи.

По такъв начин и тази покупка не възбуди подозрение.

— Единственият начин, по който можем да напуснем Каена — заяви Либел, когато се събраха на съвещание, — е с параход. Но трябва предварително да се откажем от намерението да избягаме с някой от редовно циркулиращите между Каена и Франция параходи, защото откакто Галицин е губернатор, колониалната полиция претърсва най-внимателно всички кораби преди тръгването. И най-малко подозрителният човек бива спиран и връщан обратно. Въпреки това има изход от положението. Аз съм страстен любител на водния спорт и най-голямото ми удоволствие е да се разхождам с яхта. Това обстоятелство ще ни улесни в най-голяма степен. Преди година си поръчах тук, в Каена, яхта, пригодна и за по-дълги пътешествия. Тя има отлични ветрила, каютата е достатъчно голяма и е толкова лека, че при най-слаб вятър може да развие висока скорост. Снабдена е също й с всички навигационни инструменти и съоръжения, необходими за по-дълго плаване. На мнение съм още тази вечер, щом се стъмни, да се качим на яхтата и да се опитаме да достигнем до най-южната част на Съединените щати, до полуостров Флорида. За необходимите провизии се погрижих още преди няколко дни. Ходя всеки ден да наглеждам яхтата си и при всяко отиване занасям храна, а също вино и коняк. Ако не ни изненада някоя буря, смятам, че пътуването ни ще мине гладко, и стигнем ли веднъж Флорида, можем да се смятаме за спасени.

— Предложението е добро — забеляза Херберт Франк, — макар че винаги е малко рисковано да се пътува по океана с малък ветроход. Но тъй като няма друг начин за спасение, ще се задоволим с този. Сега остава още да обмислим как да отидем незабелязано до яхтата. Да тръгнем така просто из улиците ми се вижда опасно. Галицин навярно вече е открил, че жертвите му са избягали и в Каена сноват шпиони, натоварени да ни открият.

— Не е голяма пречка — отвърна Либел. — Аз обмислих тази работа и реших, че няма на никого да направи впечатление, ако си купя ново ветрило за яхтата и наредя да ми го донесат вкъщи. Разбира се, след това ще трябва да го занеса, от къщи до яхтата. В платното ще скрием Алиса Тери и Арман Боне, а ние двамата, драги приятелю Франк, по такъв начин ще ги занесем бавно, но сигурно до яхтата и всеки, който ни види, ще смята, че носим сгънато корабно ветрило.

— Отлично — възкликна Херберт. — Планът е чудесен и мисля, че няма да стане нужда да променим нищо в него.

— Планът е лош! — извика в този момент един глас зад вратата. — Вие сте заблудени, ако мислите, че ще го изпълните.

Уплаха парализира за миг малката група, която беше насядала около масата. Но след това те скочиха и се спуснаха към вратата, на чийто праг беше застанала хубава черноока жена.

— Коя сте и какво търсите? — Херберт Франк бръкна в джоба да извади револвера си.

Либел бързо му хвана ръката и по такъв начин го предпази от съдбоносно прибързване.

— Оставете — спря младият секретар детектива, — аз познавам тази дама. Нейното появяване показва, че всичко е загубено и че не можем вече да се надяваме да спасим не само нашите бегълци, но и собствения си живот от ръцете на Червения Галицин. Тази дама — и той посочи новодошлата — е любовницата на губернатора!

Настана мъртва тишина, по лицата на всички се изписа мъчително очакване. Черната Ета притвори вратата зад себе си и се. приближи до групата приятели.

— Либел има право! — каза тя. — Аз съм любовницата на губернатора, така поне мислят всички в Каена, понеже живея под един покрив с Червения Галицин! Дойдох да ви кажа, че сте издадени!

— Издадени — изпъшка Херберт Франк. — Значи Галицин знае всичко! Кой е издайникът?

— Аз!

Ета сложи ръка на гърдите си и с това потвърди своето признание.

— Какво са ви сторили тия нещастници, госпожо? — попита тъжно Либел. — Какво ви е накарало да потъпчете чувството на състрадание, присъщо на всяко женско сърце, и да издадете на техния пазач, губернатора, две човешки същества, чийто единствен грях е, че са искали да освободят един невинно осъден?

Ета се изсмя късо и подигравателно.

— Повярвайте ми — отговори твърдо тя. — Ако не бях го направила, вие щяхте тази вечер непременно да попаднете в ръцете на Червения Галицин. Това е толкова вярно, колкото е вярно това, че се намирам между вас. Аз ви спасих… като ви издадох.

— Госпожо! — скочи Либел. — Колко бих желал да е истина това!

Алиса и Арман също се спуснаха към черната Ета и развълнувано й стиснаха ръцете.

— О, госпожо! — погледнаха я благодарно те. — Ако сте искали с това да помогнете за нашето спасение, ще ви бъдем вечно признателни!

— Да седнем — каза спокойно рускинята. — А сега, изслушайте ме.

Всички отново насядаха около масата.

— Аз имам само няколко минути на разположение, затова ще гледам да ви обясня всичко бързо. Дойдох в тази страна с лоши намерения — да изпълня една кървава поръчка. Хора, чиито имена не искам сега да назова, ме натовариха с поръчението да пристигна в Каена и да убия Драйфус. Платиха цяло богатство за това. Щом пристигнах обаче, познах в лицето на Галицин човека, когото някога бях обичала и който в отговор на моята предана любов и вярност ме издаде на руската полиция и уреди да ме пратят на заточение в Сибир. Когато ме видя, старата любов отново пламна в него и той си помисли, че ще може лесно да ме усмири и да ме накара пак да му стана любовница. Но вместо това, аз го завладях! Тъй като живея в неговия дворец, можах да го проследя къде ходи. Видях подземните килии на крепостта, видях помещението, в което беше зазидана тази дама, смелата американка Алиса Тери. Бях свидетелка на нечовешките обноски, с които Галицин измъчваше своята нещастна жертва като палач от времето на инквизицията. Това още повече увеличи омразата ми към Галицин. За мен щеше да бъде много лесно да го убия, но аз не искам да си мърся ръцете с кръвта му. Ще го накажа по-жестоко, по-мъчително, ще го смъкна от височината, на която се е изкачил с помощта на своята хитрост, подлост и насилие. Аз ще ви помогна да избягате. Нещо повече, ние ще вземем още някого с нас, някой, чието бягство ще провали губернатора. Ние ще освободим Драйфус.

— Ще освободим Драйфус! — изтръгна се радостно от устата на всички. — О, да беше възможно това!

— Възможно е! — спря ги рускинята. — Още днес ще поискам да отида на Дяволския остров, още днес ще говоря с нещастника и ще подготвя неговото освобождение! Имате ли някакъв параход на разположение?

— Аз имам една яхта — отговори Либел. — С нея смятаме да избягаме.

— Добре! Подредете нещата така, че към десет часа вечерта да минете край южната страна на Дяволския остров. Там ще намерите мен и Драйфус. Преди обаче да тръгнете от Каена, при вас ще дойде един моряк и ще ви предложи да го вземете за кормчия. Това ще е Червения Галицин, който, преоблечен, ще иска да се промъкне при вас, за да закара кораба ви в залива на Дяволския остров, където вас, разбира се, ще ви хванат и арестуват. Аз сама му предложих този план, за да ви го предам в ръцете. Щом наближите Дяволския остров, нахвърлете се отгоре му, вържете го и го затворете временно в кабината. По-късно, като излезем в открито море, лесно ще се разправим с това чудовище. Можем да го пратим да си търси смъртта на дъното на океана.

Либел и Франк се спогледаха въпросително. Двойната игра на рускинята не им хареса. Кого лъжеше тя, Галицин или тях?… Ета стана.

— Не бъдете недоверчиви към мен — каза Ета с обикновеното си спокойствие. — За съжаление, не мога да ви гарантирам това с нищо друго, освен с думите си, но тях аз не съм престъпвала.

— Възможно ли е Галицин да е толкова непредпазлив — попита Либел, — за да се качи сам на нашата яхта. Не разбира ли той, че там ще се намира в наша власт?

— Той ще заповяда неговият кораб, претъпкан с войници, да следи отдалече яхтата — обясни Ета, — обаче параходът ще почне да ви преследва, едва след като получи от Галицин заповед, изразена чрез револверен изстрел. Предполагам, че вие ще попречите да се даде този сигнал. Сега довиждане. След един час отивам на Дяволския остров, а тази вечер ще ви чакам с Драйфус на скалата, която от южната част се врязва силно в морето! С един скок ще сме при вас. Довиждане!

Чернооката рускиня изчезна също, тъй бързо, както беше дошла. Останалите приятели започнаха да споделят мнението си за рускинята. Единствена Алиса имаше пълна вяра в добрите й намерения.

— Тя иска да отмъсти на Галицин — изрече младата американка. — Това ни осигурява нейната подкрепа. Ще видите, че тя няма да ни излъже.

— Дай Боже! — въздъхна Либел. — Както и да е, сега вече няма връщане, трябва да вървим смело напред и да се надяваме на успех.

И Херберт Франк беше на същото мнение. Всички се заловиха да довършат приготовленията за пътуването.

Тъмна беззвездна нощ беше обвила каенското пристанище. Близо до брега се люлееше яхта. В тъмнината на нощта се движеше странно шествие. Двама мъже носеха навито корабно платно, което изглеждаше необикновено тежко. Те пристигнаха на яхтата и веднага изчезнаха с товара си в кабината.

Алиса Тери и Арман Боне останаха на яхтата. Либел и Херберт Франк, отново облечен като професор Миспелбах, слязоха още веднъж на брега, за да отвържат въжето, с което беше привързана яхтата за брега.

— Тежка работа, господа — чу се. внезапно един глас до тях.

Те погледнаха нагоре. Едър моряк седеше изправен до тях. Той имаше къса тъмна брада, а лявата му буза беше превързана с широка черна кърпа, която навярно покриваше прясна рана.

— Тежка е тази работа, казах. Такива благородни господа като вас не би трябвало да я вършат сами. Какво ще кажете, господа, не бихте ли дали възможност на един нещастен, захвърлен тук от съдбата да спечели някоя пара?

— Вие сте моряк, нали? — попита Либел, като се спогледаха с Херберт Франк, защото и двамата разбраха, че това е преоблеченият Галицин. — Как така сте попаднали на сухо тук, в Каена?

— Както обикновено се случват тия работи — отговори флегматично морякът. — Нашият кораб беше акостирал в пристанището, когато имах щастието да падна от фокмачтата и да си изкълча десния крак. Закараха ме в болницата, там лежах и скучаех три седмици. Когато оздравях и можех вече да ходя, параходът беше отпътувал. Сега скитам из пристанището и въпреки всичкото ми старание не ми се отдава възможност да спечеля няколко франка. Струва ми се, господа, че ще направите едно добро дело, ако ме вземете на вашата хубава яхта.

— Мисля, че би се намерила работа за вас — кимна Либел, — стига да нямате големи претенции.

— Това предоставям напълно на вас, господа — отвърна бързо морякът. — Аз ще върша каквото трябва, а вие ще ми платите каквото ми се полага.

Той се засмя уж весело, а всъщност смехът му издаваше подигравка и предварително тържествуване.

— Закъде ще пътуваме? — попита той.

— О, само ще се поразходим край брега — отговори Либел. — Можете ли да управлявате яхта?

— Ръката ми е сраснала с кормилото, както казакът с коня си — отговори морякът.

— Какво общо имате вие с казаците — засече го Либел, — да не сте руснак.

— Пазил ме Господ, господине, аз съм българин. Говорите ли български?

Хитрият Галицин беше избрал, разбира се, такава народност, която да бъде близка с неговата и чийто език да не може да бъде проверен. Кой би могъл тук,, във Френска Гвиана да знае български?

Либел извади една десетфранкова банкнота и я подаде на моряка като аванс срещу заплатата му. Матросът наплюнчи банкнотата и скочи на борда на яхтата, на която със златни букви беше написал името й „Либел — Водно конче“.

Малкият ветроход беше лек и подвижен като истинско водно конче, което лети над цъфнали ливади.

— Сега той е в ръцете ни — пошепна Либел на своя приятел Херберт Франк.

— Или ние в неговите! — отвърна загрижено детективът. Но после прибави смело: — Както и да е, след час ще знаем какво ни предстои. Ще знаем дали Ета ни е измамила или е жена, която винаги ще може да разчита на моето приятелство!

Новоангажираният моряк седеше спокойно на палубата и се занимаваше с кормилото. Той не слезе нито веднъж в каютата. Изглежда, че нямаше никакъв интерес към нея. Либел и Франк се качиха на яхтата и след четвърт час тя грациозно и безшумно излезе от каенското пристанище. Пристанищната стража не им направи никакви спънки. Тя знаеше, че първият секретар на губернатора често прави такива нощни разходки. В това нямаше нищо подозрително.

Новият моряк трябваше да обслужва платната, а Либел седна при кормилото. Той насочи яхтата право към Дяволския остров.

Либел и Франк забелязаха, че морякът усилено се взираше в нощта и следеше внимателно движенията на малък параход, който се носеше на доста голямо разстояние зад тях.

— Това е държавният параход — прошепна Херберт Франк на младия французин. — Погледнете само как този мръсник Галицин не снема поглед от него. Ще ми се да го сграбча и да го хвърля в морето.

— Оставете това, драги приятелю — възпря го Либел, — да не му правим зло, докато не прояви враждебността си към нас. Сега ме оставете, трябва много да внимавам, за да не се натъкна на скала, защото вече наближаваме каменистия бряг на Дяволския остров.

В тъмнината се очертаха острите контури на една вдаваща се в морето скала. Това беше Дяволският остров, където страдаше мъченикът Драйфус!

— Господине! — попита морякът, като се обърна към Либел, — познавате ли добре пътя? Тук има повече подводни скали, отколкото игли в ателие за дамски дрехи. Ако имаме нещастието да се натъкнем на някоя от тях, тя ще разпори корема на вашата яхта и всички ще отидем на дъното. Мисля, че ще е по-добре да ме пуснете на руля.

Либел стана.

— Добре, седнете вие — кимна безразлично, — ще минем покрай южната страна на Дяволския остров. Внимавайте да плаваме поне на три мили разстояние от сушата, защото току виж, че оръдията взели да ни обстрелват, а това би било крайно неприятно.

— Наистина ще е неприятно! — изръмжа морякът и седна на руля.

Либел се оттегли при главната мачта, на която се беше облегнал Херберт Франк.

— Внимавайте! — пошепна той на приятеля си. — Галицин иска да ни закара в залива на Дяволския остров, за да попаднем като мишки в капан и да се разправи после лесно с нас. Ала няма да го бъде.

— Да го пребия ли с един удар? — напрегна се Франк. — Смятам, че най-добре ще е да го ударим силно в главата, за да падне в несвяст, преди да е успял да извади револвера си и да даде на своите хора уговорения сигнал.

— Да почакаме още малко! — отвърна Либел. — Нека ни закара по-близо до Дяволския остров, за да ни е по-лесно да вземем Драйфус и рускинята.

Морякът на руля вършеше спокойно работата си. Действително, не беше лесно да се избягват скалите, които се издигаха в морето около този неприветлив остров. Но Галицин, разбира се, познаваше много добре терена и успя да доближи ветрохода на около два кабелта от брега. Намиращите се на борда на яхтата ясно виждаха светлините на наблюдателната кула. Различаваха и силуетите на мизерните къщурки, в които живееха затворниците. Забелязаха и голямата дъсчена стена, издигната по заповед на Галицин пред бараката на Драйфус, за да откъсне окончателно нещастника от външния свят.

— Сега! — каза нетърпеливо Херберт Франк. — Ако изпуснем момента, изгубени сме! Виждате ли го мръсника, бръкнал е с ръка в джоба. Навярно иска да извади револвера си и да стреля. Идете при него и го заговорете! Останалото оставете на мен. Аз ще направя каквото трябва.

Либел тръгна към моряка, а детективът бавно отиде към задната част на яхтата и вдигна оттам една дъска.

— Вижда ми се чудно — започна Либел разговора с матроса, — че не са ни забелязали от Дяволския остров и не са дали още обикновените предупредителни сигнали. Наистина, нямаме светлина на борда, но възможно ли е да не са ни видели…

— Пък и да бяха ни видели — подхвърли морякът, — с тая яхта бих се опитал да избягам от преследванията на държавния параход. Ако Драйфусовото семейство би ми дало такава яхта и би ми платило само пет хиляди франка, бих задигнал капитана от тези пусти скали и бих избягал с него, така че триста дяволи не биха могли да ме стигнат!

— Лъжете се, приятелю! — каза Либел. — Драйфус така се охранява, че никакво бягство не е мислимо. Но дори и да успееше да стигне до някоя лодка, оръдията отгоре веднага биха я разбили. Какво бихте могли да направите тогава?

— Ако ме обстрелват с оръдия, ще им отвърна с револвера си. Виждате ли, ето така!

Той бързо извади револвера от джоба си и го издигна над главата си, като че ли така, просто за удоволствие, иска да стреля по посока към Дяволския остров. Готвеше се да натисне спусъка, когато… с трясък се стовари дъската, която Херберт Франк беше приготвил над главата на мнимия моряк. Той трепна, револверът му падна от ръката, отвори уста, за да извика, но втори, още по-силен удар го повали в безсъзнание върху палубата на малката яхта.

Херберт Франк и Либер се спуснаха върху него и му вързаха ръцете и краката.

— Дали да не му запушим и устата? — попита Херберт. — За всеки случай…

Но мекият й добродушен Либел помоли Франк да не прави това. Той не можеше да понесе мисълта, че Галицин може да се задуши.

— И без това ще го смъкнем долу в каютата. Когато се свести, нека вика и реве колкото си ще, там никой няма да го чуе.

— Но не и преди да му смъкна поне маската от лицето — реши Франк и дръпна фалшивата брада от лицето на мнимия моряк.

Появи се вулгарното, жестоко лице на Червения Галицин. Той още лежеше със затворени очи и дишаше слабо, макар че не беше сериозно ранен. Двамата приятели го хванаха и го повлякоха по малкия трап надолу в кабината, в която се намираха Алиса Тери и Арман Боне.

— Водим ви компания! — засмя се Херберт. — Внимавайте само, вълкът е вързан, но си е вълк! Не го наближавайте много.

Те сложиха Галицин в ъгъла на кабината, без да му обръщат повече внимание. Арман Боне се зае да пази да не би той, след като се свести, да се развърже някак си. Алиса не гледаше вързания със злорадство или тържество, макар че това би било напълно естествено, тъй като мъките, които този човек й беше причинил, бяха толкова големи, че щяха да я погубят душевно и телесно. Всичко това би дало право на Алиса да почувства в този момент радостта от отмъщението. Но младата американка беше твърде благородна, за да изпитва подобни чувства. Тя гледаше на Галицин с онова състрадание, което благородните натури имат и изпитват винаги спрямо падналия.

Само преди час този човек беше още всемогъщият господар на Френска Гвиана, а сега лежеше с вързани ръце и крака, като последен престъпник.

В това време Франк и Либел се бяха върнали на палубата и младият французин отново пое управлението. Яхтата бързо зави край острова и се насочи към южната му страна. Сега предстоеше изпълнението на най-важната част от тяхната задача. Трябваше да вземат мъченика Драйфус и Черната Ета.

Яхтата се движеше безшумно покрай южния бряг на Дяволския остров. Приятелите вече ясно различаваха стръмната, вдаваща се в морето скала. Това беше мястото, откъдето трябваше да вземат двамата си спътници. Те предпазливо доближиха до самото подножие на скалата. Херберт Франк сви ветрилата и яхтата застина във водата.

— Виждаш ли ги? — повика тихо Либел.

— Нищо не виждам! — отвърна Франк. — Нито Ета, нито Драйфус са там. На скалата няма никой!

— Ще чакаме! — реши Франк. — Никак не ми харесва това, че не са тук в уреченото време. Наблизо все още стои държавният параход. Хората на Галицин чакат револверния изстрел, който ще ги повика на помощ срещу нас!

— Тихо! — пошепна му Либел. — Там горе на скалата се появи тъмна сянка. Ето и втора след нея! Какво е това? Не чухте ли, Франк?

Преди немецът да успее да отговори, един ужасен, сърцераздирателен вик процепи нощта. На скалата се появи жена. Вятърът развяваше черните й коси. Тя беше вдигнала нагоре ръцете си и махаше, като че ли искаше да предупреди хората от яхтата да бягат.

— Ета! — извикаха едновременно и двамата приятели.

Да, действително, това беше рускинята. Като луда се беше спуснала почти до ръба на скалата.

— Бягайте! — извика тя с пронизителен глас. — Спасявайте се! Всичко е загубено! Драйфус не може да бъде освободен! Той не може! Той е…

Чу се гръм! Той заля мълчаливото море. Рускинята се олюля!

— Улучиха ме!… Ще умра на Дяволския остров… Потресаващо, сърцераздирателно прозвуча нейният стон в нощта.

— Не можем вече да я спасим! — изпъшка Либел. — Сега трябва да помислим за нас самите и за безопасността на двамата, с чието спасение се нагърбихме! Бързо ветрилата, Франк, ще трябва да напрегнем сетни сили, защото иначе сме загубени!

Нямаше нужда от това предупреждение, за да започне детективът да бърза. Не измина и минута и вятърът изду ветрилата и яхтата литна по гърба на океана!

Бегълците скоро забелязаха, че ги преследват. Изстрелът от Дяволския остров беше стреснал екипажа на държавния параход. Там навярно помислиха, че това е уговореният сигнал и потеглиха с пълна пара. От борда на яхтата ясно виждаха как корабът цепи вълните и се приближава все по-бързо към тях. Започна надпреварване между парата и вятъра, едно невиждано досега състезание. Благодарение на лекотата и отличния си корпус яхтата плаваше като делфин. Тя ту се издигаше върху меките гребени на вълните, ту се гмуркаше надолу, за да се подаде веднага пак на повърхността!

Ала и параходът правеше всички усилия, за да я настигне! Машината беше форсирана докрай, за да се движи с такава скорост. Херберт и Либел загрижено забелязаха, че разстоянието между тях и парахода постепенно намалява. Към това се прибави още едно неблагоприятно обстоятелство. Времето се промени. Докато преди малко небето беше покрито с гъсти, черни облаци и морето беше обвито в пълен мрак, изведнъж облаците се разпръснаха и луната и звездите светнаха на небето с целия си южен блясък. Пред очите на хората се появи чистото нощно небе. Обаче Франк и Либел проклинаха тази небесна красота. Небето изглеждаше осветено от хиляди свещи, като че ли само за да може да се вижда по-добре тяхната яхта! Тъмнината би помогнала на бягството им, а сега светлината улесняваше тяхната гибел!

Бегълците започнаха да се съмняват в своето спасение и знаеха, че рискуват свободата и живота си. Мълчаливо се прегърнаха, стиснаха си ръцете и се заклеха в искрено приятелство и обич до гроб.

— Нека слезем долу, приятелю! — отрони тъжно Либел. — Трябва да съобщим на Алиса и Арман за предстоящото нещастие! Да се посъветваме с тях, дали не ще е по-добре да свалим ветрилата и да оставим парахода да ни настигне.

— Да се предадем! — сепна се Херберт Франк. — Не, в никакъв случай! Докато сме живи, трябва да се борим, да се надяваме и да бягаме до последния момент! Няма защо да бързаме да се предаваме, винаги ще успеем да го направим!

В този миг зад тях се появиха Алиса и Арман. г Дали бяха забелязали, че става нещо, дали се безпокояха за това, че Драйфус и Ета още не бяха при тях, или някакъв вътрешен глас им беше подсказал, че опасността наближава, не се знаеше, но тях вече не ги сдържаше в душната каюта и излязоха горе на палубата, за да се осведомят за обстановката. Видяха приближаващия се параход и тъжно поклатиха глави. Нямаше нужда да им обясняват какво е станало и какво ще става занапред.

— Да се оставим отново да ни тикнат в подземията на Каенския затвор! — извика отчаян Арман Боне. — Не, за себе си предпочитам смъртта пред нови мъки! Сбогом приятели! Един скок в морето ще ме направи свободен! По-добре в гърлото на акулите, отколкото в ръцете на Галицин и неговите палачи!

— И аз мисля като Арман! — присъедини се Алиса Тери. — И аз предпочитам да умра!

— Ако се хвърлите в морето, и аз ще последвам вашия пример! — реши Либел.

Само немецът остана твърд и непоколебим.

— Какви глупаци сте вие! — извика сърдито той. — Искате да умрете, когато има още надежда за спасение? Не знаете ли, че параходът може толкова да ни наближи, че да можем с ръка да го стигнем, и пак да не ни сполети никакво зло, ако такава е волята господна! Неговите пътища са чудни, затова ви съветвам, уповавайте се на неговата милост до последния момент!… Докато съм жив, аз ще се надявам!

— Не виждащ ли, Франк — Либел кършеше отчаян ръце, — тези хора, там на парахода, го карат, като че ли подклаждат машината с огън от ада! Никога не съм виждал да плават с такава скорост.

— Тъкмо за това не е изключена възможността да ни помогне Бог — отвърна многозначително детективът.

В същото време се чу гръм от оръдие.

— Това е за нас! — разбра Херберт Франк. — Но вие трябва по-точно да стреляте, французи. Така можете да пробиете само дупки в морето, но не и в нашата красива яхта.

Гранатата на корабното оръдие беше ударила далеч от ветрохода. След две минути се чу втори изстрел. Този път снарядът прелетя над главната мачта, без да я достигне. — Малко по-ниско! — иронично отбеляза Херберт Франк. — Много за големи ни смятате.

— Моля ви се, слезте в каютата! — настойчиво замоли Либел. — Страх ме е за живота ви!

— Не се страхувайте за мене! — заяви младата американка. — Мястото ми е при вас, моите приятели! Ако паднете, и аз ще съумея достойно да посрещна смъртта.

Един ужасен трясък, хиляди пъти по-силен от гърмежа на оръдията, прокънтя над морето и предизвика такова сътресение на въздуха, че малката яхта цяла потрепера.

— Милостиви боже! — извика Либел. — С какво ли оръдие гърмят пък сега тези хора!

— Това не беше изстрел! — кресна възбудено Херберт Франк, ала гласът му издаваше радост, тържество. — Това беше експлозия. Я погледнете там, Либел! Параходът е изчезнал! Не казах ли аз, че пътуват твърде бързо, за да могат да ни стигнат! Парният котел не е издържал и се е пръснал!

Развълнувани, Либел, Алиса и Арман погледнаха към мястото, където преди няколко секунди още държавният параход се извисяваше над вълните. Не се виждаше нищо вече! На повърхността плаваха дъски, а между тях се виждаха хора, които напразно се мъчеха да се борят с вълните!

— Да върнем назад яхтата! — предложи Либел. — Може би ще успеем да спасим някого от нещастния екипаж.

— Човешкият ни дълг изисква това! Направете го, приятелю — съгласи се Херберт, — макар че аз лично не вярвам да успеем. Докато стигнем там, акулите ще са се разправили с тях. Те са по-бързи от нас!

Либел кимна е глава. Той много добре знаеше, че Херберт има право. Въпреки това, той обърна руля и яхтата полетя към мястото на катастрофата.

Пристигнаха твърде късно. Не се виждаше вече никакво човешко тяло, а само множество акули, които изобилстваха по тези места, особено край Дяволския остров.

— Направихме, каквото можахме! — Херберт Франк сви рамене. — Сега да помислим за себе си! Ако времето и вятърът останат както сега, с Божия помощ ще стигнем Флорида и пак ще бъдем свободни и щастливи човешки същества.

Алиса Тери беше коленичила. Едри сълзи течаха по бузите й. Тя се молеше.

— Обзалагам се — промърмори немският детектив, — че тя по-малко благодари на Бога за собственото си спасение, отколкото се моли за успокоение на душите на ония нещастници, които Галицин изпрати на преждевременна смърт.

— Галицин? — сепна се Либел. — Какво да правим с него? Не можем по никакъв начин да го вземем с нас във Флорида, защото там той сигурно ще намери начин да ни отмъсти, макар и да не може да разчита на съдействие от страна на правосъдието на Съединените щати.

— Ще наеме убийци, които да ни премахнат — съгласи се Херберт. — Аз съм решително против всякаква милост към него. Най-добре би било да го хвърлим в морето, макар и да намирам, че това е твърде леко наказание за него.

— Не бъдете толкова жесток! — помоли Алиса Тери. — Той действително е свиреп и престъпен човек, но все пак е човек!

— Но какъв! — гневно изръмжа немецът. — По дяволите тази сантименталност, която се плаши от логичните последствия и в последния момент прави най-големи грешки! Нека гласуваме какво да правим с него. Аз гласувам за смъртта му.

— И аз! — присъедини се Арман Боне. — Подлецът напълно е заслужил смъртно наказание не само заради нас, а и заради всички нещастни жертви, които гинат в подземията на каенския затвор.

— Аз пък съм против изпълнението на една смъртна присъда, която нямаме право да издаваме — намеси се младата американка. — Никой човек няма право да отнема живота на друг, па бил той най-лошият, най-престъпният на този свят!

— Съгласен съм с Алиса Тери! — кимна Либел.

— Значи двама срещу двама — засмя се Херберт Франк, — т.е. оставаме в положението, в което бяхме преди гласуването. Виждам, че ще трябва да отложим решението на този въпрос и да продължаваме, да храним този мръсник, което не е никак желателно при ограниченото количество храна, с което разполагаме.

— Имаме храна за две седмици — възрази Либел. — При благоприятно време дотогава ще успеем да стигнем във Флорида.

С това приключиха дебатите за Галицин. Мисълта им се насочи към едно по-достойно същество, към нещастния Драйфус. Проектираното от Ета освобождение на клетия мъченик не успя. Защо именно, какво беше станало с Драйфус? Какво искаше да каже Ета с последните си думи, които извика от скалата:

— Драйфус е… той е…

Точно тогава я улучи куршумът на този, който я преследваше, вероятно на някой от пазачите на Дяволския остров. Разбира се, никой от нашите приятели не можеше да отговори на въпроса. Те направиха всички възможни предположения, но в края на краищата стигнаха до извода, че освобождението на нещастния капитан е направо невъзможно.

Впрочем, всички скоро се умориха. Алиса и Арман отидоха да си легнат. Либел беше проявил деликатност и се беше погрижил американката да спи спокойно, отделно от мъжете. За тази цел, още преди заминаването беше накарал да преградят с дъски отделно помещение в долната част на яхтата. По настояване на Франк и Либел отиде да си легне. Остана буден само немецът, който по всичко изглеждаше, че има здрава, неуморима натура.

Яхтата плаваше под благоприятен вятър. Работа почти нямаше, необходимо беше само наглеждане на ветрилата от време на време, тъй че Херберт можеше да седне на палубата и да се отдаде на своите мисли, които го заведоха във Франция, в Париж. Пред него се появи едно чудно хубаво момиче. Нежна любовна тъга изпълни душата му. Той мислеше за Фернанда, за тая, която го отблъсна, но която той все пак обичаше дълбоко и чувстваше, че никога не ще може да я забрави.

Дали ще има щастието да я види пак? Дали тя няма да размисли и да приеме неговата любов? Въпроси, на които не можеше да отговори! Целият ни живот е съставен от безброй такива въпроси, и колко често смъртта идва преди да сме успели да намерим верния и задоволителен отговор на повечето от тях!

Пътуването с яхтата протичаше необикновено сполучливо. Цели четири дни вятърът запази същата посока и сила и ветроходът се движеше равномерно и бързо, сякаш беше движен от парна машина. Всички бяха щастливи, с изключение на Галицин, който лежеше в каютата и постоянно ругаеше. Краката му бяха свободни, обаче ръцете му продължаваха да са вързани на гърба, защото не можеше да му се вярва. Между приятелите вече не ставаше дума за неговата смърт. Сякаш между тях беше постигнато някакво мълчаливо съгласие да се отърват от него по някакъв друг начин. На петия ден от пътуването се представи удобен случай, който реши съдбата на бившия губернатор на Френска Гвиана.

— Земя! Вижте, приятели, там в далечината се вижда тясна сива ивица. Това вероятно е земя. Без съмнение, това ще е някой от многото малки острови, които лежат между Южна и Северна Америка.

— Обитаеми ли са тези острови? — попита Арман Боне.

— Повечето от тях не са. Навярно и не си струва труда да бъдат обработвани от колонисти, защото между тях има толкова неплодородни, че не вирее нищо, което да послужи за храна на човека.

В същия миг една мисъл проряза като мълния мозъка на Херберт Франк и той предложи:

— Сега вече трябва да решим съдбата на каенския кръволок. Елате, приятели, и ме изслушайте! Вие не се съгласихте с мен, когато ви съветвах да осъдим на смърт каенския престъпник и безмилостно да го хвърлим в морето. Отказвам се да решавам дали постъпих добре или не като се оставих да бъда повлиян от вашите добри сърца. Може би такава е била волята Божия — Галицин да не умре от нашите ръце. Добре, нека живее, но да живее при условия, които няма да му позволят да пакости, които няма да му дадат възможност да ни преследва със своята омраза, със своето отмъщение… Виждате ли там онзи бряг, който се синее пред нас и който ще стигнем след не повече от три часа. Без съмнение се намираме пред някой от малките острови, които лежат между Южна и Северна Америка. Те са необитаеми и в по-голямата си част са неплодородни, но това не може с положителност Да се твърди, защото някои от тях имат даже твърде богата растителност, в зависимост от това дали са от вулканичен произход или не. На мнение съм да оставим Галицин на този остров. Дали ще загине, дали ще бъде разкъсан от диви зверове или ще умре от глад, дали ще намери сносни условия за живот — всичко това нека ни бъде безразлично. Ще оставим на мъдрия Бог да го накаже, както намери за добре. И тъй, приятели, съгласни ли сте с моето предложение?

Настана дълбоко мълчание. Решаването на съдбата на един човек беше за тях твърде важно и те трябваше да обмислят всичко. Либел се обади пръв.

— Мисля — каза той, — че можем да се съгласим с предложението на Херберт Франк, но при условие че няма да оставим Галицин без оръжие, храна и вода на самотния пуст остров. Това твърде много би обременило съвестта ми и струва ми се, че никога не бих могъл да забравя нещастника, когото сме изоставили беззащитен. Да му дадем една пушка, необходимите патрони, храна и буренце с вода. С това ще сме направили всичко, което човещината изисква. Той няма да бъде по-зле, отколкото нещастния Драйфус, който също е лишен от човешко общество и получава само толкова храна, колкото да не умре от глад.

— Ще бъде много по-добре, отколкото съвършено невинния Драйфус — отвърна сърдито Херберт Франк.

— Галицин ще може да ходи свободно, ще си бъде господар, никой няма да му заповядва. А Драйфус е затворен като животно в една ужасна клетка, от която няма изглед дори към морето. Повтарям, драги приятели, не бъдете толкова милостиви към Галицин, към този човек, на чиято съвест тежат толкова престъпления.

Ала никой не послуша Херберт Франк. Алиса Тери особено настояваше да се даде на Галицин възможност да продължи своето съществуване на острова. Не можеше да се остави този човек сам, без да му се даде оръжие, за да се защитава от диви зверове или диви племена. Херберт Франк беше принуден, макар и неохотно, да се съгласи с желанието на своите приятели.

Яхтата беше насочена към острова. Все по-ясно се очертаваше той на хоризонта. Не изминаха и три часа и малката яхта навлезе в тих залив.

Извадиха Галицин от каютата и го снеха на острова, който изглеждаше пуст и необитаем. По него се виждаха само скали, в чиито пукнатини и цепнатини растяха тук-там ниски храсти, без цвят и без плод. Не се виждаше никакъв дим, който би могъл да излиза от комина на някаква колиба. Не се забелязваше и никаква човешка стъпка, нито следи от животни.

Арман и Либел, въоръжени с пушки, вървяха от двете страни на Галицин. Те го заведоха до една издадена скала, където му заповядаха да седне. Галицин поглеждаше учудено ту единия, ту другия и не можеше да разбере какво значат тези приготовления.

— Какво мислите да правите с мен? — изръмжа той.

— Да не искате да ме убиете тук? Имайте предвид, че аз съм губернатор на Френска Гвиана и че такъв човек не се убива безнаказано! Властта ще ме потърси, ще проследи какво е станало с мен и рано или късно ще излезе наяве, че сте ме убили и тогава и най-голямото наказание не ще бъде достатъчно, за да изкупите своето престъпление.

Никой не му отговори. Херберт Франк беше зает с пренасянето на малко буре и няколко сандъка от яхтата на брега на острова. Най-сетне изглежда беше свършил своята работа, защото, облегнат на пушката, пристъпи към Галицин: Направи знак на Либел и той преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете на руснака.

— Княз Галицин — започна детективът, — за последен път отправям дума към теб и може би съм последният човек, чийто глас чуваш. В културния свят съществуват съдилища, които съдят престъпленията на хората по определени закони. Всеки съд би осъдил теб, княз Галицин, на смърт, ако се разкриеха твоите мръсни престъпления. Ти хиляди пъти си заслужил смъртно наказание, защото си измъчвал и изтезавал нещастниците, които френското правителство ти е поверявало да пазиш. Извършил си хиляди жестокости, всяка една от които те прави достоен за гилотината. Тук е Алиса Тери, която те обвинява в това, че сия държал зазидана повече от година, през това време ти най-жестоко си я измъчвал с глад и жажда, че си се подигравал с нея, когато те е молила за капка вода, че с планомерна животинска жестокост си искал да я съсипеш телесно и душевно. И втори обвинител имаш тук. Това е Арман Боне. Ти си го оставил да лежи на гнила слама и да живее по-лошо от куче. Не си имал никаква милост към него, макар и да виждаше, че силите му все повече и повече го напускат и че неговото полудяване е било само въпрос на време. Третият обвинител не може да се яви пред теб, защото в този момент палачите ти го пазят и не му дават да мръдне. Това е капитан Драйфус, най-нещастният от всички смъртни.

Преди да поемеш управлението на Френска Гвиана, съществуването му на Дяволския остров беше действително ужасно, но все пак не му липсваше въздух, слънце, простор и ясна мисъл. Ти му отне и тях. Ти направи Дяволския остров по-страшен и от ада и сломи и последните сили на нещастния капитан. Той щеше отдавна да загине, ако не го крепеше мисълта, че е невинен. Тя му дава бодрост, тя го крепи и ще го крепи въпреки всичко, докато удари часът, в който бъде доказана невинността му. Бих могъл да ти назова още стотици обвинители, всички ония достойни за съчувствие нещастници, които гинат в Каенския затвор и на които ти, с твоите драконовски наредби, отнемаш и последната надежда. Всичко онова, което приведох досега, е повече от достатъчно, за да заслужиш най-строга присъда.

Ние, княз Галицин, стоящите около тебе, сега сме твои съдии. Решихме да те осъдим на доживотно пребиваване на този остров. Трябва да разбереш, че с това проявяваме снизходителност и милост, защото според божиите и човешките закони, ти си заслужил да те хвърлим на акулите в океана. Но твоите собствени жертви, това милостиво момиче и този благороден мъж — той посочи Алиса Тери и Арман Боне — измолиха да ти сменим наказанието. Ще останеш на този остров. Отсега нататък нека Бог се смили над тебе, нека влее разкаяние в сърцето ти, а също тъй и съзнанието, че никое престъпление не остава ненаказано на земята, и ония, които престъпват законите на човещината и природата, рано или късно получават заслуженото.

В отговор на тия думи Галицин се засмя тъй ужасно, тъй нахално, тъй дръзко, че нашите приятели неволно се дръпнаха назад. Дали не беше разбрал какво го очаква или пък беше полудял от страх, та можеше още така подигравателно да се смее?

— Подлеци! — кресна Галицин. — Да не мислите, че вярвам на глупостите, които ми говорите! Зная, че искате само да ме изплашите. В действителност вие не бихте посмели да ме оставите на този пуст остров.

— Лъжеш се, Галицин — сряза го Франк, — и скоро ще разбереш това. Пригответе се за стрелба!

Либел и Арман Боне вдигнаха пушките и ги насочиха към Галицин. В това положение те бавно се изтеглиха към брега, където ги чакаше яхтата. Галицин изтръпна. Отначало застана неподвижен и с широко разтворени очи, изразяващи смъртен страх, се втренчи в бавно отдалечаващите се приятели. Но скоро след това нададе ужасен писък и се хвърли на колене с умолително протегнати ръце.

— Милост! — изскимтя той с разтреперан глас. — Милост… чуйте ме… искам да говоря с вас… не си отивайте, преди да ме изслушате… за ваше добро… да, заклевам ви се… за вашето собствено щастие!

Обаче те не го слушаха. Бавно продължаваха да се изтеглят към брега, като все още държаха пушките готови за стрелба.

— Ще ви направя богати — хлипаше Галицин. — Аз управлявам държавната каса на Френска Гвиана. Заведете ме пак там и аз ще ви предам всичките пари, които се намират в нея. Какво ме е грижа, че това щяло да бъде кражба, нали ще спася живота си. Заклевам ви се, заклевам ви се в това ясно и чисто небе, че ще удържа думата си. Ще можете безпрепятствено да напуснете Каена и всеки от вас ще вземе със себе си толкова злато и банкноти, колкото може да носи.

На подлото му предложение отговориха с пълно мълчание.

— Вие хора ли сте? — изпищя Галицин, като се по-тътри на колене към тях. — Нямате ли сърце в гърдите си? Не знаете ли, че аз съм изгубен тук, на този пуст остров. Кой ще ме пази от дивите животни, от людоедите, които могат да ме нападат? О, каква жестокост! Проклетници, чуйте ме, спрете, трогнете се поне от сълзите ми. Ето, вижте, аз плача, да, аз плача, аз, губернаторът на Френска Гвиана — допреди няколко дни още тъй влиятелен, сега унизен се валям в праха пред вас и моля за милост.

— Милост ли? — обади се сурово Херберт Франк. — Ти бил ли си милостив? Проявил ли си милост към Драйфус, към Алиса, към Арман? Смекчил ли си поне веднъж съдбата на някои от затворниците в Каена? Сега хленчиш, тиранино, сега изведнъж разбра, че хората имали сърце в гърдите си, което трябва да бъде състрадателно към мъките на другите. Обаче, твоето собствено сърце беше безчувствено като скала и в пукнатините на тази скала се въдеха змии. Бъди проклет, княз Галицин, нека животът ти бъде пълен с опасности и страхове. Дано преди да умреш изпиташ всички страдания, които бавно разкъсват човека, така че смъртта да ти се види спасение!

Те стигнаха яхтата и бързо се качиха, защото Галицин изтича, за да ги догони. Той навярно имаше намерение насила да се качи при тях. Но преди да успее да ги настигне, въжето, с което яхтата беше вързана за брега, беше прерязано и тя леко и свободно заплава по вълните.

— Изгубен съм! — изкрещя Галицин с глас, в който нямаше вече нищо човешко. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, а около устата му се появи пяна.

— Свърши се с мене!

В този момент пред краката му падна нещо тежко. Либел му беше подхвърлил една двуцевна ловджийска пушка. А как, мислите, постъпи този мизерен човек, след като получи и това последно благодеяние от своите съдии? Той чевръсто нагласи пушката за стрелба и я насочи към яхтата. Ала тя беше празна и той с проклятие я хвърли на земята. Започна да вика като животно. Тичаше като луд насам-натам по брега и изпращаше по адрес на оставилите го приятели всички руски псувни и проклятия.

Обаче, тия проклятия не стигнаха до ушите им. Яхтата плаваше бързо и скоро се загуби в далечината. Галицин с глух стон рухна на земята.

— Изоставен на този пуст остров — изпъшка той, — осъден на мъчителна бавна смърт и никаква възможност за спасение… никаква!

Това бяха последните му думи. След това изпадна в тъпа безчувственост, която скоро премина в тежък сън.