Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (163)

45.

Зола и Пикар се излъгаха като решиха, че комедията, която разиграха пред парижката тълпа, е излъгала всички.

Намери се в Париж един човек, който позна, че полицаят, който с такова усърдие подкара парцаливия скитник към участъка, е полковник Пикар, а самият скитник не е никой друг освен писателя Емил Зола.

Мъжът, който разбра това, беше Председателя. Със своята проницателност той беше допуснал, че може да стане такова преобличане и сам, предрешен като стара жена се беше приближил до двамата приятели. Беше се уверил, че мнимият полицай има изкуствена брада и че скитникът твърде много прилича на добре познатия му Емил Зола.

Председателя беше човек, който разглежда всичко или от философска или от финансовата му страна. Разкриването на Зола и Пикар не представляваше нищо особено от философска гледна точка, но затова пък, при умело използване, можеше да донесе пари. Председателя веднага реши да пристъпи към действие. Той съобрази бързо какво трябва да прави и затова, без да вдига шум, остави Зола и Пикар да излязат от градината. Обаче ги проследи. Както знаем, той беше облечен като грозна, стара жена и в това негово облекло двамата приятели не можеха да го смятат за опасен човек. Председателя вървя след тях до градската врата Сен Дени и като ги видя, че тръгнаха по шосето, веднага разбра какъв е планът на Зола. Престъпникът започна да съобразява на кого от неприятелите на Зола да предаде тайната. Разбира се, би предпочел да направи пазарлъка с Естерхази, но както той, тъй и любовницата му Габриела Пей, бяха в затвора. Значи, в дадения момент с него нищо не можеше да се свърши. С Боазльо не желаеше да преговаря, тъй като той беше непостоянен и менеше решенията си. Ту явно проявяваше омразата си към Драйфус, ту пък лицемерно твърдеше, че макар да е убеден в неговата виновност, желае да се разгледа отново делото, за да изпъкне цялата истина. С такъв двуличен човек Председателя не искаше да си има работа. И в Пати дьо Клам нямаше твърде голямо доверие. Той беше най-хитрият от целия Генерален щаб, а Председателя предпочиташе да се разправя с по-малко хитри хора. Оставаше само Анри, комуто можеше да продаде скъпоценната си тайна.

Разбира се, той мразеше Анри, мразеше го повече от всеки друг на света, тъй като мерзавецът се беше опитал да го убие и за малко щеше да сполучи, ала щом се касаеше за пари, Председателя проявяваше голяма търпимост. Той можеше, ако трябва, да прости дори и на най-големия си неприятел, дори и на Анри, щом ставаше дума за пари.

— Днес ще го поканя — каза си Председателя, — а утре, ако ми скимне, ще му ударя такава плесница, че да му писнат ушите.

Престъпникът се върна още веднъж пред къщата на Зола, където вече беше поутихнало. По-голямата част от тълпата се беше уморила и полека-лека се разотиваше, а другата част беше потеглила към къщата на Бертулус и там с мръсни псувни и ругатни искаше съдията да освободи веднага от затвора Естерхази и любовницата му.

Госпожа Зола се отърва от по-големи неприятности и на сутринта Лабори я остави спокоен, защото разбираше, че опасността е минала. Нещастната изплашена жена си легна. Най-напред горещо се помоли на Бога да закриля мъжа й през опасното му бягство от родината, а след това умората я надви и тя заспа.

През същата нощ Анри седеше сам в своя кабинет, където обмисляше действията, които трябва да предприеме против ония, които бяха уверени в невинността на Драйфус. Той се беше разположил в едно кресло, изпускаше кълба дим от тежката си хаванска пура и от време на време изпиваше по чаша червено вино от бутилката, сложена до него върху малка масичка.

Ненадейно на вратата се почука и слугата влезе.

— Господин полковник — съобщи той, — дошла е една стара жена и иска настойчиво да говори с вас.

— Стара жена ли? — попита учудено Анри. — Добре ли е облечена?

— Не, напротив! — отговори слугата. — Тя е толкова мръсна и дрипава, че би ме било гнус да я докосна.

— Може да се предположи, че е просякиня — съобрази Анри, — ако не беше вече полунощ. Кажи й да си върви, пък ако не ще, изтласкай я на улицата!

— Жената ми каза, ако заповядате да я изпъдя, да ви предам, господин полковник, че трябва да научите стражата пред затвора да стреля по-добре.

Анри скочи от креслото. Той се изправи и втренчи поглед в пъстрия килим на пода.

— Кажи й да влезе — заповяда късо. — А пък ти си легни, нямам повече нужда от теб!

Слугата излезе. Анри отиде бързо при писалището, извади от чекмеджето револвер и го сложи в джоба си.

— Тъй — въздъхна той, — сега нека дойде и ако е наумил да ме убива, ще му тегля куршум и този път ще улуча по-добре.

На вратата се почука тихо и предпазливо.

— Влез! — кресна Анри.

Една грозна, мръсно облечена жена се промъкна през вратата и веднага я затвори след себе си.

— Значи мъртвите действително възкръсват! — отрони Анри, като се помъчи да изглежда равнодушен. — Вие ли сте Председателя!

— Мъртвите не възкръсват — отговори старият престъпник, — обаче могат да възкръснат ония, които са пуснати живи в гроба, като например нещастният Драйфус на Дяволския остров!

— Какво искате да кажете с тия глупости?

— Това, че всички сте глупци! — отговори грубо Председателя. — Вие не умеете добре да следите неприятелите си, така че да не ви избягат! Почакайте още няколко дни. Зола ще стигне в чужбина и оттам ще издигне отново гласа си. Той ще звучи по-силно, отколкото тук в Париж, където тълпата го надвикваше и не му даваше да продума. В Берлин, Виена, Лондон или Рим, той ще може да каже всичко, каквото знае и там ще го слушат с удоволствие.

Анри се приближи до преоблечения престъпник.

— Председателю — каза той шепнешком, — искате ли да забравите станалото между нас? Аз извърших една необмислена постъпка, пък и всъщност нямах намерение да ви убивам. Трябваше да стрелям, за да се оправдая пред караула, който в тоя момент пристигаше.

— Значи, само искахте да се пошегувате с мене? — засмя се иронично Председателя. — Няма що, хубава шега! Пък и много шеговито стреляхте! Но нали не ме улучихте, това е важното. Ако ме бяхте застреляли и аз лежах сега в земята, щях да ви се сърдя, но понеже съм жив и се намирам пред вас, смятам, че е най-добре да не приказваме повече за тази стрелба!

— Добре, Председателю, щом искате пак да ми бъдете приятел, кажете ми какво знаете. От вашите думи разбирам, че знаете нещо важно! Казвайте по-скоро.

— Пригответе парите, господин полковник, тогава и ще заговоря!

— Как мога да платя за тайна, която не знам?

— Ще ви кажа тогава. Навярно знаете, че тази нощ тълпата обсажда къщата на Зола. Ха-ха, какво ви питам дали знаете, нали вие уредихте това мило представление, което навярно струва на вас и вашите приятели доста парици! Но полза нямате никаква от това, защото не се намери нито един достатъчно нахален безделник, който да убие Зола! Изглежда, обаче, че на него не му е харесало представлението и затова е решил да се махне! Той и Пикар напуснаха града!

Анри побледня.

— Зола е избягал? — с мъка проговори той. — Това е невъзможно!

— Няма нищо невъзможно — отвърна сухо Председателя. — Дори и това, че Драйфус може един ден да стане военен министър. И тъй, господин Анри, какво ще ми платите, ако ви дам възможност да си кажете със Зола една-две думи насаме, в някое усамотено ханче?

Анри започна да се разхожда с големи крачки из стаята. Изведнъж той се спря пред Председателя и му прошепна:

— Искате ли да обезвредим този враг на отечеството? Искате ли, когато настигнем Зола, да се погрижите той да не мине границата?

— С други думи вие питате, дали искам да убия Зола? — уточни престъпникът също тъй тихо, но въпреки това иронично. — Добре, полковник Анри, аз искам всичко и мога всичко, но и всичко си има своята цена.

— Пет хиляди франка? — попита въпросително Анри.

— Още толкова — отговори Председателя. — Десет хиляди франка, нито грош по-малко. Това е смешно ниска цена за живота на Зола.

Анри отиде при писалището си, извади банкнота и я подаде на Председателя.

— Ето ви капаро — каза той, — остатъка ще получите, като си свършите работата. А сега да помислим какво трябва да правим. Къде отиде Зола?

— Той пътува като скитник но шосето, което води от Париж за Сен Дени. Там навярно ще вземе влака, който за няколко часа ще го откара в Белгия! А там иди го гони!

— Значи, трябва да му попречим да мине границата! — разбра Анри в трескава възбуда. — Добре, Председателю. Да се приготвим и да тръгнем след него!

— Така както сме? — проточи Председателя. — Тогава сигурно ще претърпим фиаско. Дайте ми един час време и като се върна, ще ви донеса всичко, каквото ви е необходимо!

Председателя излезе и след по-малко от половин час се върна отново при Анри. Беше се преоблякъл в носия на селянин. Също такова облекло, състоящо се от черни кадифени панталони, червена жилетка и дълга дреха със златни копчета донесе и за Анри, който също трябваше да се преоблече в селските дрехи. Председателя му залепи и изкуствена черна брада.

— Да взема ли оръжие? — попита Анри.

— Аз имам всичко, каквото трябва — отвърна Председателя. — Оставете оръжието вкъщи.

Анри не забеляза злобния поглед, който светна в коварните зелени очи на престъпника.

— Вървете напред — нареди домакинът — и ме чакайте пред вратата. Ще изпълня съвета ви и няма да взема никакво оръжие. Ако не сполучим, ще бъде по-добре да не намерят у мен нищо.?

Председателя излезе от стаята, а Анри отиде при писалището, извади револвера от джоба си и сложи в него пет патрона.

— Глупако — изсмя се той, — наистина ли вярваш, че ще се хвана в примката ти? Може би искаш само да ме примамиш да изляза от града на самотното шосе, за да ми отмъстиш? Грешно си си направил сметката, приятелю!

Анри напусна дома си толкова тихо, че даже слугата не забеляза нищо. На писалището остави бележка до жена си, в която й съобщаваше, че по поръчка на Генералния щаб трябва да направи малко пътуване и понеже не искал да я буди, й се обаждал писмено.

Когато Анри излезе на улицата, той забеляза пред вратата на дома си малка селска кола, запрегната с две магарета. Върху нея беше натоварена доста голяма бъчва. Председателя седеше на предната напречна дъска и направи знак на Анри да седне до него. Щом полковникът зае мястото си Председателя цъкна с език и магаретата подкараха колата със скорост, неприлична за тяхната порода.

След четвърт час бяха вече на шосето на Сен Дени. Председателя подкара още по-бързо магаретата. Те се отдалечаваха от Париж и кубетата на църквите едно по едно изчезваха в нощната мъгла. Пътуваха покрай гъста гора. Изведнъж пред тях в тъмнината се изпречи човек. Председателя бутна Анри с лакът и забави хода на колата. Скоро след това те се изравниха с пътника. Това беше един дрипав скитник, който с бастун в ръка крачеше бодро по пътя.

— Емил Зола! — прошепна Председателя на спътника си.

— Хей, приятелю! — извика той от колата, като се мъчеше да подражава селски говор. — Можете ли да ни кажете, колко има още до Сен Дени?

На Зола този въпрос се видя подозрителен. Селяни, които бяха закарали в града буре с вино, не можеха да не знаят колко път имат още. Затова реши да бъде предпазлив.

— Ако не карате по-бързо, отколкото сега — отговори той, — няма да стигнете в Сен Дени преди утре по обяд.

— Да, дълъг е пътят! — каза Председателя като се прозина. — А пък вие сте още по-зле, има да утъпквате снега по шосето!

— Ако искате, качете се в нашата кола — предложи Анри. — Не сме толкова жестоки да оставим един сиромах да върви пеш след нас! Трябва човек да има сърце от камък, за да може да направи това!

— Благодаря! — отвърна Зола. — С удоволствие бих прострял изморените си крака във вашата кола, ала лекарят ми предписа да ходя пеш и не искам да го огорчавам.

Двамата селяни се изсмяха високо.

— Лекарят ли? Точно така изглеждат хората, които на всяка стъпка се съветват с лекари…

Зола направи усилие да се изсмее и да се покаже весел.

— Нощно време всички шеги минават! — викна бодро той.

— Ама сте шегаджия! — каза Председателя. — Елате по-близичко и ако не искате да пътуваме заедно, поне да сръбнем заедно! Тук имам едно шишенце с коняк, какъвто няма да намерите другаде. Ще ви дам да го опитате!

— Съжалявам, че не мога да се възползвам и от тази любезна покана! — отвърна Зола. — Докторът ми е забранил и да пия.

В същото време бръкна в джоба на панталона си и стисна здраво револвера, който Пикар му беше дал. Сега вече Зола беше уверен, че това са преоблечени селяни, които търсят именно него. Той не се съмняваше, че в предложения му коняк има приспивателно средство.

— Много ви е строг лекарят — подвикна Председателя, като се изправи в колата и погледна Зола в очите. — Навярно пак той ви е предписал да носите фалшива брада!

Същевременно извади револвера си и го насочи срещу Зола. Писателят не успя да извади своя. Той не очакваше толкова бързо развитие на събитията.

Смъртноблед от ужас и уплаха, той стоеше като парализиран и гледаше насоченото към него дуло на револвера.

— Горе ръцете, Емил Зола! — нареди Председателя. — Както виждате и аз знам да говоря по американски. Имайте предвид, че при първия вик, при първия звук, който издадете, ще ви направя на решето. Ще ви забия пет куршума в гърдите! Още веднъж — горе ръцете!

Нещастният Зола трябваше да се подчини. Той вдигна бавно ръцете си нагоре.

В това време Анри скочи от колата и се промъкна зад жертвата си. В ръката му блесна кама. Зола изглеждаше изгубен.

— Не го убивайте! — извика пресипнало Председателя. — Не бива тук, на шосето, където всяка минута може да се зададе някоя кола. Само го вържете.

Анри се хвърли изотзад върху нещастния писател, който под заплашващото го дуло на револвера не можа да направи никакво движение за самозащита. С юмручен удар Анри повали изпадналия почти в безсъзнание писател, коленичи върху него и му върза ръцете и краката.

Всичко това стана толкова бързо, че Зола не успя да погледне нападателя си в лицето и следователно не позна полковник Анри. Обаче разбра сериозността на положението си и завика с всички сили за помощ. Наоколо, обаче, нямаше никаква къща и никакви хора. Виковете му заглъхнаха в нощта.

— Дявол да го вземе, запушете му устата — подвикна Председателя и скочи от колата. — Наистина, вас съвсем не ви бива за такива работи. Дайте да ви покажа как се запушва уста.

Той дръпна шарената кърпа, която Зола си беше вързал около врата, и безмилостно я натика в устата на писателя. Виковете престанаха. Анри поклати недоверчиво глава.

— Защо не ме остави да го довърша? — прошепна той на Председателя. — Да бях му забил камата в сърцето, сега нямаше да има вече никакъв Зола.

— Скоро няма да го има — отговори старият престъпник. — А пък затова, че ви попречих да го убиете веднага, трябва да ми благодарите. Какво щяхте да правите сега с трупа? Щяхте да го заровите ли? Докато изкопаете достатъчно голям трап в тази замръзнала почва, щяха да минат часове, а край шосето за Сен Дени не можете спокойно да копаете! Тази работа ще свърши по-добре! Помогнете ми да натъпчем вързания в бъчвата. Ще го закараме до ханчето, което се намира тук по пътя и което добре познавам. Там ще го накараме да млъкне завинаги!

— А какво ще направим тогава с трупа?

— Вижте, тук може да научите нещо от мен! — засмя се Председателя. — Само дилетантите закопават още труповете на убитите или пък ги изгарят в печката, като оставят по такъв начин следи, по които по-късно може да се открие убиецът! Не, артисти като мен в тази област постъпват по друг начин.

Той дръпна Анри по-близо до себе си и през смях му прошепна на ухото:

— Като убием нашия приятел, ще закарам бъчвата до най-близката гара. Там ще я предам с редовна товарителница до голямата търговска къща „Джипсон и син“ в Ню Йорк. Тази търговска къща съществува, разбира се, само в моето въображение. Но въпреки това, бъчвата ще пристигне в Ню Йорк, ще я закарат на означения адрес и там ще се установи, че такава фирма — „Джипсон и син“ — не съществува.

— А какво ще стане с бъчвата? — продължаваше да не разбира Анри.

— Ще я върнат обратно. Там тя ще престои, докато пишат в Европа за обяснения. Разбира се, че оттук ще потърсят изпращача, но аз ще дам фиктивен адрес, тъй че да не могат да ме намерят. Ще минат поне три месеца. След това бъчвата ще поседи в Ню Йорк още три до шест месеца, докато се проведе публична продажба на недоставени стоки и някой глупак купи нашата бъчва. При такива продажби хората нямат право предварително да разглеждат продадените предмети. Когато купувачът стигне в къщата си и с ужас констатира съдържанието на бъчвата, той навярно ще предпочете да не разгласява цялата работа, за да не бъде замесен в някой нескончаем процес. Ако обаче, въпреки всичко реши да съобщи на полицията, че е намерен труп в бъчвата, то ще бъде вече много късно, за да може да се открие престъплението. Какво ще кажете за моята идея?

— Чудесно — отговори Анри, — само да я изпълним точно.

Тези зверове в човешки образ не се постараха дори да скрият от жертвата си своя пъклен план. Зола слушаше ужасен какво му крояха двамата престъпници. Той знаеше, че не може да се надява на спасение и подготвяше душата си за смъртта.

Председателя го хвана за краката, а Анри за главата, навярно, за да не бъде познат от Зола, и го натикаха в бъчвата. Тя беше празна и тук-там имаше малки дупки, през които нещастникът можеше да диша.

Председателя и Анри отново се качиха на колата и подкараха магаретата към Сен Дени.

Анри си запали цигара. Той пушеше с голямо удоволствие и се наслаждаваше на мисълта, че е обезвредил най-големия си враг, най-опасния противник на Генералния щаб, човека, който безстрашно се застъпваше за истината и се бореше за освобождението на Драйфус.

След като пътуваха около два часа покрай гората, те зърнаха една малка двуетажна къща. Председателя я посочи с камшика:

— Там ще го заколим. Анри кимна.

— Как се казва ханчето? — попита той.

— „Горска къща“ — осведоми Председателя, — и всеки професионален парижки престъпник го познава добре. Щом някой от нас трябва да бяга бързо от Париж, „Горска къща“ е първата му спирка. Тук другарите му донасят храна и пари, за да може да продължи пътя си.

— Ще поверим ли на съдържателя тайната си?

— В никакъв случай — каза бързо Председателя. — Съдържателят знае много добре, че гостите му понякога имат основание да се крият от полицията и затова не казват истинските си имена, но той се прави, че не разбира това и дори ги улеснява. Само мълчаливо помага, никога не би се съгласил да вземе участие в явно престъпление.

— Как се казва този човек? — попита Анри.

— Ние го наричаме чичо Карус — отговори Председателя. — По-рано беше събирач на парцали в Париж и никак не му вървеше. Живееше в едно мазе зад кръчмата „При веселия гигант“, обаче един ден щастието му се усмихна. Не можахме да си обясним как стана така, че Карус изведнъж напусна мазето, където живееше и започна да се разхожда добре облечен из Париж, винаги с пари в джоба и най-главното — престана да пие. Никой не беше в състояние да го накара да сложи дори капка в устата си, докато преди това си беше истински пияница.

— Може би е направил някой смел обир и е забогатял с чужди пари — предположи Анри.

Председателя поклати отрицателно глава.

— Вярно е, че чичо Карус няколко пъти е лежал на топло за кражба, но той крадеше само когато гладуваше и то само толкова, колкото му беше необходимо, за да се нахрани веднъж до насита. Някои си обясняват щастието на чичо Карус с предположението, че е намерил между парцалите, които събираше по улиците, портфейл с повечко пари. Но други твърдят с положителност, че чичо Карус е получил парите от богато семейство като възнаграждение за това, че е довел вкъщи загубеното им момче, което седмици прекарало между парижките престъпници.

Както и да е, чичо Карус след известно време купи „Горска къща“ и играе ролята на почтен стопанин. Работата му върви и не само престъпници спират при него, но и всякакви други пътници, които пътуват за Париж, когато нощта ги свари още далече от града.

— Любопитен съм да се запозная с този чичо Карус — засмя се Анри. — Интересува ме този щастлив събирач на парцали.

В това време колата спря пред самотната къща. Председателя плесна с камшика и извика:

— Ей, ханджийо, идат ти гости от Пикардия! Не ни карай да чакаме дълго? Две магарета и двама души искат да се нахранят и да отпочинат.

Скоро след това вратата се отвори и навън се подаде стар човек с приятно голобрадо лице и побеляла коса. Той беше облечен в дълъг халат и държеше фенер в ръката си.

— Ще можем ли да преспим при вас, Карус? — попита го Председателя. — Искаме да си починем тук и утре да продължим за Сен Дени.

— Можете, можете — отвърна Карус. — За двамата четирикраки има място в яхъра, а за двукраките ще се намери при мене място, макар че къщата ми е съвсем пълна.

— Този бивш събирач на парцали, не е много любезен — прошепна тихо Анри на своя спътник.

— Такъв му е маниерът — засмя се Председателя.

— Той е скитник, можеш да го слушаш с часове, когато започне да разказва.

Двамата мними селяни слязоха от колата. Карус беше разтворил портите и вкара вътре колата.

Председателя разпрегна магаретата и ги закара в обора.

— Сега ще трябва да настаним и бъчвата на сигурно място — обърна се той към ханджията.

— Оставете я тука, не се безпокойте, няма кой да ви задигне бъчвата.

— Ааа, не мога да си оставя хубавото вино да замръзне на студа — беше категоричен Председателя. — Нали имате мазе?

— Разбира се — кимна Карус, — можем да смъкнем бъчвата в мазето. Само я снемете от колата.

Той отиде и вдигна капака, който се намираше до задния вход на къщата, откъм двора, и светна в мазето, което не беше много дълбоко.

Анри и Председателя вдигнаха внимателно бъчвата. В този момент нещастният Зола се опита още веднъж да се развърже и да освободи устата си. Той разбра, че беше дошъл решителният момент. Ако успее да извика и с това да обърне внимание на ханджията, ще бъде спасен. Не успее ли, загубваше и последната надежда да се отърве от ръцете на двамата престъпници. Но колкото и да напрягаше мускулите на тялото си, колкото и да се мъчеше с език да изтласка кърпата, всичко беше напразно. Връзките бяха здрави, а устата добре затъкната. Търколиха бъчвата по двора, след това надолу по каменистите стъпала и най-сетне се залюля още малко насам-натам в мазето и спря. Зола вече знаеше, че тази бъчва ще бъде неговият гроб. Той чу как спуснаха капака, а също тъй и смеха на своите убийци, които се прибраха заедно с ханджията в хана. Карус ги въведе в добре отопления и осветен салон на кръчмата. Пътуването в студената зимна нощ и приветливото помещение бяха отворили голям апетит както на Анри, тъй и на Председателя. Те си поръчаха обикновено ядене и две бутилки вино. Карус излезе, за да им изпълни поръчката.

— Сега ли да го убием? — попита Анри.

— Пази Боже! Най-напред трябва всички да заспят — отвърна Председателя. — Ще поискаме стая, ще отидем уж да си легнем, ще почакаме да се прибере и ханджията и едва тогава ще се промъкнем в мазето и ще свършим с него.

Докато седяха и чакаха вечерята, те няколко пъти чуха ожесточения лай на куче.

— Какво е това? — попита Анри. — Изглежда, че тук има куче, дано не ни попречи, като речем да слезем в мазето.

— Това е голямото куче на Карус — отговори Председателя. — Казва се Грайф и принадлежеше по-рано на един чифликчия в Белмари. Много е умно. При един пожар спасило дъщерята на чифликчията.

— Дано пък нашия живот не постави в опасност! — забеляза Анри. — Като речем да влезем в мазето, то ще почне да лае!

— Оставете това на мене! — направи успокоителен жест Председателя. — Ей, Карус, искаме да ви кажем две думи.

Беловласият ханджия току-що беше влязъл с двете бутилки вино. Той постави и две чаши на масата пред гостите си.

— Имам една молба, чичо Карус — продължи Председателя. — Моят съсед — той посочи Анри — иначе е добър човек, но когато изгрее луната го прихваща понякога и тръгва да се разхожда.

— Значи лунатик! — кимна Карус. — Поставете му едно ведро с вода пред кревата, та още при първата крачка да скочи в него. Това е чудесно средство против лунатизъм.

— От това лекарство ще се откажем — не се съгласи Председателя, — тъй като искаме да отпътуваме още рано сутринта, а от него може да получи ревматизъм и да легне. Но вие ще ми направите удоволствие да държите тази нощ кучето вързано, за да не ухапе приятеля ми, ако той рече да излезе!

— Добре, с удоволствие! — съгласи се добродушно Карус. — А сега да ви донеса омлетите с шунка. Аз съм ги правил. По-хубави от тях не сте яли никъде!

Омлетите действително бяха превъзходни. Анри и Председателя ги изядоха с голямо удоволствие. А в това време нещастната им жертва, обезумяла от ужас, лежеше в мазето и очакваше с трепет момента, когато убийците да дойдат да вземат живота й. Зола беше смел човек и общо взето не се страхуваше от смъртта, ала такава смърт е ужасна и за най-смелия!

Най-сетне двамата селяни се нахраниха, изпиха до дъно виното и Карус ги заведе в стая с голямо, чисто легло.

— Ще трябва да спите заедно — каза той. — Това е съпружеско двойно легло, нямам друго свободно.

Председателя отбеляза, че това не пречи. Напротив, по такъв начин ще може да задържи приятеля си, ако той рече да стане. След като взаимно си пожелаха лека нощ, Карус се оттегли. Той се върна в кръчмата и, вглъбен в мисли, закрачи из нея.

— Селяни от Пикардия — замърмори той, — селяци, известни със своята глупост. Според думите им бъчвата е пълна с хубаво винце. А аз обичам хубаво вино, пък случват ми се и гости, които разбират от тази работа и са готови да платят повечко. Ако прехвърля виното от тяхната бъчва в моя, а нея напълня с простото вино, което напоследък купих за няколко франка от Париж, ще направя доста добра сделка, която не е дори много рискована, защото двамата глупаци не могат по никакъв начин да докажат, че аз съм им напълнил бъчвата с лошото вино. Значи на работа!

Старият Карус, който, както виждаме, имаше слабост към хубавите вина, се въоръжи с един свредел, чук и фенер и слезе в мазето. На минаване през двора насреща му радостно заскача голямото куче.

— Ела с мен, Грайф! — подвикна Карус. — На тебе мога да поверя такава тайна, ти няма да ме издадеш!

Кучето продължаваше да скача около господаря си и слезе заедно с него в зимника. Там имаше най-различни бъчви, едни от тях бяха пълни, а други празни. В средата се намираше голямата бъчва, донесена от Анри и Председателя.

Чичо Карус освети бъчвата и я разгледа, усмихвайки се, от всички страни.

— Доста е голяма — промърмори ханджията. — Колко ли вино събира? И ако качеството съответства на количеството, няма напразно да съм се трудил! Но какво ти е, Грайф? Да не си надушил някой плъх? Чудна работа, защо ли е толкова неспокойно това куче?

Грайф непрекъснато обикаляше бъчвата с подвита опашка, издаваше плачливи, виещи звуци и търкаше муцуната си в нея, като че ли и той имаше желание да опита виното, което се намира в утробата й.

Карус взе чука, удари с него по свредела, за да избие запушалката навътре. Бързо притегли съда, който беше донесъл и го сложи под дупката. Очакваше, че ще рукне вино, но нищо подобно не стана. Ханджията поклати учудено глава.

— Струва ми се, че тия селяни ме излъгаха! Грайф, дявол да те вземе, полудял ли си! Той като че иска да влезе през дупката в бъчвата.

В следния миг, обаче, Карус пребледня и изпусна чука от ръката си. Беше дочул тихо скимтене. То идеше без съмнение от отвора на бъчвата. В първия миг му се прииска да избяга, защото изненадата беше твърде голяма, а обстановката твърде тайнствена. Ала той не беше нито страхлив, нито суеверен, тъй че хладният разум скоро надви.

— Струва ми се — си каза, — че съм се натъкнал на страшна тайна. А моите глупави пикардийски селяни не са нито глупави, нито селяни, ами са си двама изпечени парижки престъпници.

Той сложи устата си на дупката и извика в бъчвата:

— Ако в тази бъчва има човешко същество, да се обади!

Ала вместо отговор се чу тихо скимтене, стенание и пръхтене, което накара Карус да настръхне.

— Да, вътре има човек — разбра той. — Сигурно е! Ала както изглежда, вързан човек със запушена уста.

Веднага се залови да разбива капака на бъчвата, което не беше лесна работа, но след десетина минути все пак успя.

Карус освети бъчвата.

— Вярно, човек! — възкликна доволен. — Обзалагам се, че съм спасил живота на този нещастник!

Карус хвана вързания за краката и го изтегли предпазливо от бъчвата. Кучето искаше да се спусне върху него, но господарят му веднага го спря.

— Нещастникът е припаднал — промърмори Карус. Измъкна кърпата от устата му, скочи, взе малко вино и сипа една глътка в гърлото му. След това учуден и любопитен започна да го разглежда. Беше скитник, но бива ли да бъда по-малко състрадателен към него, само защото е лошо облечен и навярно няма нито франк в джоба си. О, не, Карус, ти още не си забравил времето, когато сам ходеше облечен в такива парцали! Не бива да го забравяш и трябва да си останеш приятел на бедните.

Той коленичи до припадналия скитник. Разкопча старото скъсано палто и вълнената дрешка под него и започна да разтърква областта на сърцето, за да засили дейността му. Изведнъж приближи лампата до себе си и се наведе, за да разгледа по-добре елегантната кожена торбичка, която, окачена на сребърна верижка, висеше на мнимия скитник. Разтвори торбичката и извади от нея куп едри банкноти.

— Полудял ли съм? — възкликна бившият събирач на парцали, като се хвана за главата. — Пред мене лежи човек, облечен с такива парцаливи дрехи, че ако още събирах парцали, не бих ги сложил в торбата си, а в кесията му се намират… чакай да видя колко са… две хиляди… две хиляди … пет хиляди… десет хиляди, петнадесет хиляди, двадесет хиляди франка! Цяло богатство!… Чакай, тук има и една бележка, тя е написана набързо, както изглежда, ще я прочета!

Той доближи фенера до бележката и зачете полугласно:

„В случай, че стане някое нещастие с мен, пиша тези редове, за да се знае кой съм и какво трябва да се прави с мен.

Аз съм писателят Емил Зола от Париж и напускам града, защото трябва да избягам от своите неприятели, от ония мерзавци, които не искат да се ревизира делото на Драйфус, за да не блесне истината.

В случай на смърт, моля парите, които се намират у мен, да се предадат на жена ми в Париж, заедно със съобщение за мястото, където съм умрял, начина и времето, както и сведения за това, какво е направено с тялото ми!

Бог да благослови оня, който направи това!

Емил Зола“

Ако чичо Карус беше имал огледало насреща си, сам би намерил, че лицето му изглежда страшно глупаво. И действително, няколко минути постоя с широко зейнала уста и втренчен поглед.

— Емил Зола! — разтрепери се той. — Този скитник да е Емил Зола! Да, да, ама че съм глупав! Чак сега виждам, че носът и косата му са боядисани, че той носи перука! Ха, сега, като я махнах, се вижда честното му, почтено лице! Емил Зола! Героят на истината! Борецът за правдата! Човекът, чието име цял свят произнася с почит? Същият той, сега лежи пред мене в мазето в безсъзнание! И аз го извадих вързан от една бъчва! Иди кажи сега, че не стават чудни работи по света!

Карус беше живял доста дълго време в Париж и познаваше достатъчно добре хората, за да разбере веднага, че зад цялата тази работа се крие страшно престъпление. Той се залови усърдно да свестява припадналия и след няколко минути Зола отвори очите си.

— Къде съм? — попита той немощно.

— На сигурно място! — отвърна бившият събирач на парцали. — Не се плашете и тревожете, по скоро бих дал да ми запалят къщата, отколкото на вас да направят зло!

— Значи съм избавен от ръцете на убийците! — прошепна едва чуто Зола.

— Още сме под един покрив с тях, но Бога ми, ще им дадем такъв урок, че да го помнят през целия си живот! Но си приберете най-напред парите! Пребройте ги, двадесет хиляди са, нито сантим не липсва от тях?!

— Вие сте честен човек! — отговори Зола. — Не бива да останете невъзнаграден. Ето ви пет хиляди, аз ви дължа много повече! Без вас сигурно щях да бъда заклан или удушен от двамата мерзавци!

— За такава работа не бива да ми плащате! — почти се обиди Карус. — Защо искате да ми отнемете удоволствието, че съм спасил живота на един Емил Зола? Истината ви казвам, не се надявах, че Бог ми е отредил да извърша такова добро дело! Независимо от това аз съм дори длъжен да ви помогна, господин Зола, тъй като всичко, което сега притежавам, го дължа на господин Матийо Драйфус, брата на нещастния капитан. Някога му заведох племенника, който мерзавците бяха откраднали и отвлекли от майка му. Аз намерих малкия, когато той живееше между престъпниците, които го възпитаваха да стане също такъв престъпник като тях, взех го при себе си в своя си сутерен и го гледах като свой собствен син. Право да ви кажа, господин Зола, и сега като се сетя за Андре, сълзи наливат очите ми. Ще ми се веднага да изтичам в Париж, за да го видя, да го прегърна! Много го обичам това дете!

Сълзите наистина потекоха по бузите на чичо Карус. Зола се изправи с мъка, въжетата, с които го бяха вързали двамата престъпници, дълбоко се бяха врязали в плътта му. С благодарност изпи виното, което Карус му предложи.

— А сега елате! — забърза ханджията. — Елате с мен в моята стая! Там ще ви скрия и ще ви запазя от всяка опасност.

— Трябва да продължа бягството си! — отговори Зола. — Единственото нещо, за което бих ви помолил, е да ми дадете някакво друго облекло, защото неприятелите ми вече знаят, че съм избягал преоблечен като скитник.

— Ще ви дам всичко, каквото пожелаете — отговори Карус. — Само елате по-бързо, защото не се знае дали двамата престъпници няма да дойдат скоро, за да ви убият! В това време обаче ние ще се приготви да ги посрещнем! Ей, Грайф, ела насам, моето куче.

Грайф легна в краката на господаря си, като замаха с опашка.

— Ти си умно куче — каза Карус. — Сега слушай какво ще ти кажа! Влез най-напред в бъчвата!

Грайф покорно изпълни заповедта на господаря си.

— Но сега внимавай, Грайф — продължи чичо Карус, когато кучето беше вече се разположило в бъчвата, — поверява ти се почетна длъжност. Да, наостри хубаво ушите си. Внимавай да не пускаш никого в бъчвата, а ако някой рече да ти наруши спокойствието, спусни се върху него и го ухапи здравата.

Кучето поклати глава, като че ли разбра какво се иска от него и като че ли да увери господаря си, че ще изпълни точно неговите нареждания. След това Карус отново сложи капака на бъчвата, запуши я така, че на пръв поглед да не личи, че някой я е пипал.

— А сега да си вървим, господин Зола — подкани ханджията. — Нямаме вече работа в мазето. Каквото има още да се прави тук, ще предоставим на кучето да го направи.

Те излязоха бързо от мазето и домакинът заведе своя знаменит гост в собствената си стая, където преди всичко го нахрани и напои. И най-доброто вино, което имаше, се стори на чичо Карус недостатъчно хубаво за такъв гост.

В това време Анри и Председателя чакаха в стаята си с нетърпение да затихне къщата. Те не искаха да пристъпят към изпълнение на предварително замисления план, преди Карус да си е легнал, а все още го чуваха да ходи из стаята. Най-сетне той дръпна отвътре резето и двамата сметнаха, че е наближил моментът да действат.

— Хайде — прошепна Председателя. — След десет минути не трябва да има вече никакъв Зола. Да го удушим ли или да го промушим с кама?

— Аз мисля, че един удар с кама ще свърши най-бързо работата — предложи Анри.

— Най-бързо, но не и най-сигурно — възрази Председателя. — На мнение съм да му вържем едно въже на врата и да го удушим. Така няма да останат никакви следи, които да ни издадат.

— Имаш ли въже?

— Разбира се — старият престъпник извади от джоба си здраво въже. — Почакай един момент, докато направя примката.

След няколко минути две тъмни фигури се промъкваха надолу по стълбата. Те се оглеждаха напрегнато и по лицата им личеше, че са хора, които се готвят да извършат престъпление.

Излязоха на двора и Председателя отиде до килата, извади оттам фенер и го запали.

— Внимателно да не ни забележи кучето — подсказа Анри.

Председателя погледна към колибката, пред която обикновено лежеше Грайф.

— Този Карус е чуден човек — усмихна се той, — повярва на моята басня за вашия лунатизъм и е махнал кучето.

— Да, човек трябва да умее да лъже хората и да ги води за носа.

Стигнаха до вратата на мазето. Тя беше заключена, ала такава малка пречка не можеше да ги възпре. Председателя опита своите шперцове, един от тях стана и капакът се отвори. Слязоха надолу по стъпалата.

— От бъчвата не се чува никакъв шум — пошепна Председателя на своя другар, — но и не може да бъде другояче, защото устата му е запушена. Помогнете ми да изправим бъчвата, за да можем по-удобно да я хванем.

Двамата убийци се запретнаха и изправиха голямата бъчва така, че капакът да бъде отгоре.

— Дявол да го вземе, това е тежка работа — каза Председателя, а този Зола е по-тежък, отколкото предполагах. — Не е чудно, никак не е чудно, той толкова много печелеше от своите романи, че е порядъчно затлъстял… Помогнете ми, Анри, да сваля капака на бъчвата, веднага ще хвърля примката на врата на нашия приятел Зола.

Внимателно, за да не вдигат шум, те снеха капака. Председателя бръкна с ръка в бъчвата, за да хване жертвата си. В същия миг изпищя от болка.

— Той ме хапе — изрева, — той заби зъбите си в ръката ми и то какви зъби, като че ли са лъвски.

В следния момент вече лежеше на пода. Едно черно чудовище беше изскочило от бъчвата, спуснало се бе върху него и го беше повалило на земята.

— Куче! — изпищя Анри. — Кучето на чичо Карус!

Със злобен рев Грайф се хвърли сега пък към полковника, който побягна по стълбата нагоре. Преследвачът го настигна и го захапа така здраво за крака, че му откъсна парче месо. След това се върна към все още лежащия на земята Председател и започна ожесточено да го хапе по лицето.

— Помощ! — извика Анри. — Помощ! Животното е побесняло, в тъмнината не мога да го застрелям.

— Вие сте луд, стреляхте в моя ляв крак! — изпъшка Председателя. — Не ще мога да мръдна, за Бога, не стреляйте. Най-добре е да бягаме…

Кучето продължаваше да се спуска и да хапе ту единия, ту другия. То изглеждаше действително като побесняло.

Когато двамата престъпници успяха да излязат навън, ги посрещна удар от тояга и те чуха сърдития глас на ханджията.

— Бандити, какво търсите нощно време в моя зимник! Крадци такива! Да се махате по-скоро оттук! Е, Грайф, прегризи им гърлата, бързо, ще бъде жалко, ако тия вагабонти си отидат здрави и читави.

Грайф сякаш беше чакал само тази покана, за да започне отново да се хвърля ту по Анри, ту по Председателя, като се мъчеше да ги захапе по носовете. Двамата побягнаха сякаш подгонени от самия сатана. Те спряха чак когато вече,бяха далеч от ханчето. Пребити, уморени и ранени, се тръшнаха в гората. Взаимно си превързаха колкото, можаха раните и тръгнаха по пътя за Париж. За тяхно щастие срещнаха празна кола и коларят се съгласи за две жълтици да ги върне в Париж.

— Добър резултат — изпъшка Анри. — Вместо да премахна неприятеля си Зола, аз се връщам ранен, пребит и с разкъсани дрехи.

— Вашата е лесна — отвърна сърдито Председателя. — Вас поне никой не ви е стрелял в крака, пък аз трябва да бъда доволен, че не ме улучихте в главата, защото лесно можехте да ми разбиете черепа. А нашата кола — продължаваше да хленчи престъпникът, — и двете магарета, останаха плячка на чичо Карус. Не смея да отида да ги искам, пък и вие, полковник Анри, не вярвам да имате такова желание.

Анри изрече едно проклятие.

— Тази нощ ще я запомня дордето съм жив — измърмори той. — Вие, Председателю, ще си затваряте устата и няма да разправяте за нашите приключения, иначе ще станем на всичко отгоре и за смях на хората. А най-важното е, че Зола ни избяга, сега вече не се надявам, че ще мога да го стигна.

Зола прекара цялата нощ при чичо Карус, който му приготви чудесно легло и му каза, че може да спи в него тъй спокойно, както в майчиния скут. Сам той обеща да стои буден за всеки случай.

Зола беше тъй уморен и изтощен от преживяното, че заспа дълбок сън. Когато се събуди, слънцето весело светеше в стаята, а Карус седеше усмихнат до леглото му.

— Ако не ви виждах пред себе си — каза Зола, — бих помислил, че всичко, което преживях тази нощ, е само лош сън.

— На двамата убийци няма да им се е струвало така — засмя се Карус. — Я слезте в мазето да видите парцалите и кръвта. Личи си, че е имало битка. Моят Грайф излезе герой. Ще получи за награда един голям суджук.

— А как да ви възнаградя аз, приятелю? — Зола стана и подаде ръка на бившия събирач на парцали.

— О, вие можете да ми направите една услуга, ако искате — каза Карус. — Но за това ще приказваме по-после. Сега облечете войнишките дрехи, които съм приготвил за вас. Неотдавна тук при мен беше се отбил един ефрейтор. Веднага разбрах, че на този човек не му е чиста работата и когато го разпитах, той призна, че е дезертьор. Служел в Генералния щаб, но защото винаги е бил на страната на Драйфус, Пати дьо Клам и полковник Анри са се отнасяли толкова зле с него, че било вече непоносимо. В края на краищата го обвинили, че бил задигнал някакви важни книжа от едно чекмедже. Аз съжалих нещастника, който се казваше Етиен. С тия войнишки дрехи — му казах — няма да отидете далеч. Ще бъдете веднага заловен. Ще ви дам други дрехи.

Дадох му един мой костюм, който, за щастие му стана и му услужих с малко пари и храна. Развълнуван, той ми целуна ръка от благодарност, ала аз му казах, че няма защо да ми благодари. Всеки приятел на капитан Драйфус е и мой приятел и затова аз от все сърце му услужвам.

Оттогава изминаха близо два месеца. Сигурно никой вече не се интересува за ефрейтора Етиен. Облечете неговите дрехи. Само че ще трябва да си подстрижете съвсем късо брадата, защото такава брада, като вашата не е военна, не е по правилника.

Зола започна усмихнато да се преоблича. Виждаше му се смешно, че трябва да продължи бягството си, облечен като войник. Но трябваше да бъде предпазлив. Той си подстрига съвсем късо брадата, облече ефрейторските дрехи, препаса сабята и накриви кепето.

— А сега кажете, чичо Карус — попита той, — какво мога да направя за вас?

Старецът излезе за малко и донесе голям лист хартия, перо и мастило.

— Напишете на тази хартия — помоли той, — че тази нощ съм спасил живота на знаменития Емил Зола. Аз ще сложа написаното в рамка и когато умирам, погледът ми ще бъде насочен към това почетно свидетелство.

Трогнат, знаменитият писател Емил Зола взе перото и написа:

„През тъмна нощ убийци ме довлякоха в тази къща. Жан Карус, стопанинът й, ме спаси. Нему дължа живота си!

Нека никой пътник не се отчайва колкото и да е тъмна нощта и голяма опасността. Бог, който бди над нас, може да му изпрати две неща, които ще го освободят, ще го спасят: една светла звезда и едно вярно, безстрашно приятелско сърце.

Тук аз намерих и двете.

Емил Зола“

Карус, развълнуван, целуна ръката на знаменития писател, който го прегърна и помоли при първа възможност да отиде в Париж и да се обади на жена му. Да й разкаже чудноватото му спасение и как е продължил благополучно пътя си.

След това ханджията изпрати беглеца и му обясни как да стигне гарата в Сен Дени.

— След четири часа здрав ход сте там. А седнете ли веднъж във влака, вие сте спасен, защото след малко ще сте минал вече белгийската граница.

Зола крачеше бодро, утринта беше ясна, а здравият студ правеше ходенето приятно. Карус се беше погрижил да натъпче в джобовете му изобилна закуска и шишенце хубаво вино.

След известно време беглецът седна на един пън в гората, за да си поотпочине и закуси. Той хвърляше трохи на малките птички, които ги кълвяха и за благодарност цвърчаха наоколо му.

Сърцето на писателя се трогна.

— Наистина — провикна се той, — в никой от изящните парижки салони не съм закусвал с толкова голямо удоволствие. Когото Бог обича, него праща да скита по света.

Доволен, той продължи пътя си. Никаква неприятност не му се случи.

Селяните, които срещаше, го поздравяваха, а хубавите момичета пред селските порти му извикваха по едно весело: „Добро утро, господин ефрейтор!“. Най-сетне зърна къщите на Сен Дени. Предпочете да не минава през града, заобиколи го и отиде направо на гарата. Изправи се пред гишето и си купи билет за трета класа, за да не възбужда подозрение.

— Кога тръгва влакът за Белгия? — попита той един чиновник, който стоеше на перона.

— След двадесет минути, господине — му отговори той и се отдалечи бързо.

Чудна работа, тези двадесет минути се сториха на Зола нескончаемо дълги и той ставаше все по-неспокоен.

Перонът започна да се пълни с хора, с пътници, които също щяха да пътуват с бързия влак за Брюксел. Зола влезе в бюфета и си поръча чаша чай. Той беше единственият войник в чакалнята и може би затова всички погледи бяха насочени към него.

Най-сетне звънецът удари и заедно с пъшкането на локомотива бързият влак пристигна. Зола се спусна към перона. Слава Богу, пристигна най-сетне влакът, който щеше да го отведе в Белгия, където щеше да бъде свободен и нямаше да се плаши от своите неприятели, където можеше смело и решително да издигне гласа си в защита на истината.

Влакът спря, кондукторите отвориха вратите на купетата и заподканяха пътниците да бързат да се качат:

— Сен Дени. Три минути! Бързо! Влакът тръгва веднага.

Зола сложи крака си на стъпалото на един третокласен вагон и се канеше вече да се качи в него, когато тежка ръка се стовари на рамото му.

Той се извърна и олюлявайки се от уплаха, слезе от стъпалото. Пред него стоеше офицер с шестима войници със затъкнати на пушките щикове.

— Какво искате от мене? — продума с мъка Зола. — Защо ми пречите да се кача във влака?

Офицерът продължаваше да го държи за рамото.

— Ефрейтор Етиен — каза той, — вие сте арестуван. Преди два месеца сте избягал от Париж. Вие сте дезертьор. Войници, откарайте този войник и при първия опит за бягство го застреляйте.

В следния момент Емил Зола беше вече заобиколен от войниците. Те го подкараха, без да му позволят да каже нито дума.

Докато още крачеше по перона, бързият влак за Брюксел отпътува. Зола беше арестуван.