Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 35гласа)

Информация

Корекция
NomaD(ноември 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Виктор Фалк. Капитан Драйфус. Роман в пет тома

Издателство А.М.Д., 1996

 

Художник: Владимир Владимиров, 1996

Библиотечно оформление: Кремена Рускова

Печат: „Абагар“, Велико Търново

История

  1. —Добавяне

44.

За да се схване значението и величието на постъпката на Емил Зола, за да се разбере какво е пожертвал този човек заради своя стремеж към истината и светлината, трябва да си спомним за вълненията, грижите, труда, загубите и неприятностите, които този велик писател е претърпял от деня, в който реши да излезе с призив за справедливост.

Преди това едва ли в Париж е имало по-щастливо от семейството на Зола. След дълги лишения, прекарани на младини, след мъчителна борба, най-сетне Зола беше признат за голям писател. Не му беше трудно да привлече вниманието на хората. Успехът не беше дошъл от само себе си. Този човек трябваше стъпка по стъпка да извоюва славата си като ту печелеше, ту губеше в тази борба. Книгите му ту биваха издигнати до небесата, ту биваха стъпквани в калта. Успехът и разочарованието се редуваха бързо едно след друго. Ала най-сетне всички започнаха да признават, че Зола стои високо сред другите съвременни писатели. Сериозни хора, чието мнение се зачиташе от всички, казваха за него: „След петдесет години повечето от сегашните книги ще бъдат отдавна забравени, но когато потомците ни разтворят някоя книга от Зола, ще намерят в нея вярната картина на нашето време и ще кажат: «Такива са били хората преди петдесет години.»

Звездата на Зола изгря и той започна бързо да се издига. Едва ли има език, на който да не са преведени произведенията на великия писател. Той спечели слава и пари! Но и едното, и другото пожертва за Драйфус! Мнозина предани приятели станаха негови озлобени неприятели, мнозина възторжени читатели се превърнаха в злобни критикари. Приходите му намаляха, почти изчезнаха, милиони французи престанаха да купуват книгите му, животът му беше застрашен, спокойствието му нарушено и тихото семейно щастие, което си беше създал — разрушено“!…

С глава, подпряна на ръце седеше Зола пред писалището си, а жена му беше се изправила зад него. В очите й блестяха сълзи, докато протягаше ръце към съпругата си.

— Емил — изрече кротко тя, — съжали се над мен и напусни Париж. Тук вече не си в безопасност. Същият Париж, който преди няколко месеца се възхищаваше от тебе и през който ти минаваше с гордо вдигната глава, сега таи хиляди опасности за теб. Нали знаеш колко заплашителни писма получаваш, а пък и колко още анонимни заплахи минават през моите ръце. Откакто издигна глас в защита на Драйфус, нито една нощ не съм спала спокойно. Страх ме е за живота ти, мили мой Емил. Върни ми душевното спокойствие, избягай, докато не е станало късно! Нямаш представа колко дълбоко е проникнала омразата против теб всред всички среди на населението! Ти най-добре знаеш, че златото е мощно средство. То може да промени мнението на хората и да ги накара да мълчат. Ала в нашия случай даже златото не би могло да помогне… Когато наскоро влязох в един голям магазин, в който от години пазарувам, и исках да поръчам нещо, при мен дойде директорът и с малко смутена физиономия ми каза:

— Госпожо Зола, съжалявам много, но трябва да ви съобщя, че моят магазин не може вече да изпълнява поръчки за вас.

— Господине — възмутих се аз, — не знаех, че политиката се меси и в облеклото на хората.

Човекът сви рамене:

— Госпожо, ако хората узнаят, че вие носите рокля, изработена в моя магазин, още на другия ден ще загубя по-голяма част от клиентелата си. Няма да искат да купуват от един магазин, който шие на мадам Зола.

Зола скочи. Свещено негодувание блестеше в неговите големи, сиви очи.

— И въпреки това истината ще се наложи, макар и всички да се опълчат против мен. Тя вече настъпва и никой не ще може да я възпре! Да, мила моя, зная, че вече не сме тъй щастливи, както преди, но мога ли да мисля за своето щастие, когато се касае за разкриването на най-голямото престъпление и за поправянето на най-голямата неправда на днешния век? Аз бих бил най-безсърдечният егоист, ако мислех така! А що се отнася до твоя съвет да напусна Париж, това би било равнозначно на бягство преди решителното сражение. За застрашения бягството е сигурно поражение. Ако Людовик Шестнадесети и Мария Антоанета не бяха избягали тайно от Париж, те нямаше да бъдат екзекутирани, тъй като народът не би имал повод за обвинение. Ако избягам, това би значело да изложа името си на поругание и да дам на противниците си възможност да нададат тържествуващ вой. Не, оставам тук, даже ако ме заплашва същата съдба, както на Драйфус. Аз се боря за истината!

В същия миг под прозорците на къщата се дочу див рев. Сякаш зверове, избягали от менажерия, минаваха по парижките улици.

— Долу Зола! — се чуваше отвън. — Смърт на предателя! Убийте го! Нека умре заедно с Драйфус!

Госпожа Зола изтича на прозореца и дръпна завесата настрани.

— За Бога! — изплаши се тя. — Какво е това? Улицата е пълна с хора, мъже и жени идат насам като озверяла тълпа. Те носят факли, размахват камшици, оскърбяват твоето име!

Нещастната жена се разплака. Зола я прегърна и я притисна към себе си.

— Не плачи, скъпа моя — промълви той. — Те няма да се осмелят да ни нападнат. Не за пръв път тълпата ме преследва, ругае и заплашва със смърт. Същите тези викачи ме бяха заградили и когато излизах от съда. Повярвай ми, това са кучета, които лаят, но не хапят!

Сякаш в отговор на това разярената тълпа започна да хвърля камъни по прозорците и разби няколко стъкла.

— Безобразие — разгневи се Зола, — Франция не е ли вече правова държава? Не може ли всеки гражданин да разчита на защита? Не е ли сигурен човек и в собствения си дом?

В този миг вратата на стаята се отвори и смъртнобледи влязоха слуга и две прислужнички.

— Ах, господин Зола, спасявайте се — замолиха уплашени до смърт. — Искат да ви убият. Този път няма да ви пощадят, заканват се много грозно…

Те обкръжиха своите господари, целуваха им ръцете, като искаха по този начин да им засвидетелствуват своята вярност, любов и преданост.

— Марсо! — подвикна Зола на слугата си. — Заключи ли добре входната врата?

— Обърнах два пъти ключа — отговори Марсо, който от двайсет години служеше у писателя. — Освен това сложих и напречното желязо и никой не може да влезе вътре. И вратата към градината е заключена, само че тя не е тъй здрава, пък и от няколко дни липсва ключът от нея.

— Можеш да бъдеш спокоен — отговори Зола, — дадох го на моя адвокат и приятел Лабори, за да може безпрепятствено да влиза при мен по всяко време.

— Долу Зола! — крещеше тълпата. — Нямаме нужда от такъв защитник на истината! Зола е предател!Той изложи Франция? Да отиде на Дяволския остров! На Дяволския остров!

— Ще им кажа няколко думи — реши Зола и се запъти към балкона.

Но разплакана, жена му го прегърна и му попречи да излезе.

— Ако ме обичаш, Емил — изхлипа тя, — остани тук! Не виждаш ли, че тази заблудена, полудяла тълпа е способна на всичко! Те изпратиха на ешафода един крал и една кралица, та тебе ли няма да убият! Куршумите им могат да те засегнат като излезеш на балкона! Какво ще правя без тебе!…

— Аз познавам по-добре от теб французите — усмихна се скръбно писателят, — знам, че понякога човек може да ги завладее само с няколко думи. Независимо от това, уверен съм, че от стотиците хора, които стоят долу, повечето са дошли само от любопитство. Опасни за мен могат да бъдат само неколцина подстрекатели, които насъскват тълпата.

Той се освободи от прегръдките й и излезе на балкона. Гледката, която го посрещна, навярно би била в състояние да уплаши всеки друг, но смелият писател не се боеше от смъртта. За него беше много по-важна великата, благородна задача, която сам си беше поставил.

Улицата беше почерняла от хора. Редом с парижките безделници стояха хора от предградията, редовни посетители на долнопробни кръчми и тайни заведения, където се пуши опиум, проститутки и техните любовници. С една дума, цялата измет на големия град.

— На тези ли хора ще трябва да говоря! — въздъхна Зола.

Зловещата светлина на факлите, замъглена от дима, осветяваше слабо улицата, но все пак беше достатъчна, за да може Зола да забележи разгорещените, възбудени лица, които още при появяването му започнаха да го обсипват с най-мръсни и цинични ругатни.

— Зола да върви в пъкъла — се чу вик отдолу. — Той и Пикар да вървят по дяволите! Предателю на Франция, довърши делото си заради Париж, тъй както подпали Франция с твоите речи!

Зола направи движение, че иска да говори.

— Да живее Естерхази! — извика някой в отговор. — Да живее доблестният майор!

— Той иска да говори! — напомни една висока, слаба блондинка. — Да чуем какви лъжи ще ни предложи…

— Да, да чуем! — обади се и един парцалив червенокос човек, който беше се покатерил по стълбата на един фенер и като маймуна се държеше за него. — Разкажи ни, Зола, колко са ти платили Драйфусовци! Спечели ли поне един милион, като опозори Франция!

— Ще ви кажа какво съм спечелил — опита се Зола да надвика общата врява. — Изслушайте ме и ще узнаете точно как се плаща във Франция смелостта да се говори истината!

Свирки и дюдюкания. Някаква певачка започна да свири, а парижките проститутки заклатиха бедрата си, като че ли танцуваха кан-кан в „Мулен Руж“. Никаква полиция не се виждаше наоколо. Изглеждаше, че в Париж въобще не съществува полиция, която да пази живота и имота на гражданина. Тя беше изоставила един от най-знаменитите синове на Франция на тълпата. Нека сам се защитава от нея. Нека бъде убит, нека бъде разкъсан на парчета. Полицията нямаше време за него.

Най-сетне любопитството надви и по-разумните измежду тълпата наложиха тишина. Нека оставят Зола спокойно да говори, трябва най-сетне да се чуе какво ще каже той за свое оправдание.

— Граждани на Париж! — обгърна Зола с поглед тълпата. — Вие сигурно сте дошли пред моята къща с намерение да ми благодарите, че с неуморен труд се старах да извоювам и запазя почетно място за френския език в световната култура. Да, аз съм ужасен престъпник, цял живот съм работил за разрушението на френската слава. Аз написах лъжливи книги, които покриха Франция със срам и позор. Аз нищо не съм вършил, само съм се разхождал по булевардите и никога не съм си помръднал ръцете за Франция.

— Ние те обичахме, Зола — извиси се един глас от тълпата, — но откакто се намеси в политиката на Франция, загуби нашите симпатии! Ти нямаше право да се застъпваш за предателя Драйфус! Трябваше да мълчиш?

— Да мълча ли? — запита Зола. — О, мои приятели, аз бих мълчал с удоволствие, ако един вътрешен глас не беше ми извикал: „Ти си подлец, ако мълчиш, щом си уверен в невинността на мъченика от Дяволския остров.“

— Никакъв мъченик не е той, а само предател — се обадиха гласове отдолу.

— Така казват неприятелите му. Ония обаче, които познават Драйфусовата афера по-добре и от мене, казват, че Драйфус е жертва на най-отвратителното престъпление, станало във Франция. Представете си, че имате брат и че той един ден бъде изтръгнат от своето семейство, отделен от жена си и децата си, хвърлен в затвора и след това изпратен на пустинен, каменист остров сред морето, където пропада физически и душевно, а вие знаете, че брат ви е невинен — какво бихте направили, кажете, какво бихте направили вие?…

Мъртва тишина. С увличащо красноречие знаменитият писател продължи:

— Бихте ли могли след това да спите спокойно една-единствена нощ? Би ли ви се услаждало яденето? Бихте ли могли да се радвате на собственото си щастие? Не, приятели, вие не бихте могли! Ден и нощ пред вас би стоял призракът на невинно осъдения, вие бихте чували непрестанно гласа му, неговия глас, който глухо, като из гроб, би ви викал: „Освободете ме, нали знаете, че съм невинен, нали знаете, че страдам невинно“.

Граждани на Париж, аз стоя пред вас, а над вас се издига небесен свод. Заклевам се в тия звезди там горе, че съм уверен в невинността на Драйфус и знам, че ще дойде ден, когато и вие ще бъдете уверени. Не зная само дали няма да бъде вече късно — в това е въпросът. Дали ще успеем да доведем жив нещастника във Франция, за да го отрупаме с почести, да го обсипем с цветя, да му целуваме ръцете и да го молим за прошка! Ето виждате ли, приятели мои, това не зная…

Има мъже в този град, в тази страна, които заблуждават добрия народ. Народът има сърце, има душа, чувствителна към най-малката несправедливост, която го кара да се бунтува при мисълта, че някой може да страда невинно в негово име. Ала мъжете, за които току-що споменах, чиито имена няма нужда да казвам, са влели в душата на народа опиум, който да го приспи и упои, за да не може да различава истината от неправдата.

Защо постъпват така? Защото ги е страх, че в деня, когато Драйфус се завърне, в деня, когато нещастникът се освободи от оковите си, те са загубени. Тогава завесата ще се вдигне и истината ще блесне. Тя ще седне на трапезата, на която сега подлеците ядат от златни съдове. Тези златни съдове са крадени, те са задигнати от олтара на отечеството от същите ония хора, които искат да унищожат Драйфус. Те грабиха Франция и за да прикрият кражбата си, измислиха приказката, че Франция била предадена! Няма никакво предателство и никакъв предател, приятели мои, ала такъв трябваше да се измисли, за да може да се оправдае кражбата.

Най-подходящ за тази роля им се стори Драйфус. Той беше богат, те му завиждаха. Той беше щастлив и, не само привидно, защото имаше вярна жена, която го обичаше, и светъл семеен живот, а ония мъже не можеха да се похвалят със същото. Той бързо напредна като офицер, защото беше единственият от Генералния щаб, който имаше истински знания, с които можеше да служи на отечеството си в случай на нужда. Затова го намразиха те, само затова нещастният Драйфус гине сега на Дяволския остров, далеч от детето си, без никаква надежда за живот и щастие.

Аз аз да мълча! Не, граждани на Париж, както говоря днес, така ще говоря и утре, и вдругиден и всеки ден, докато бъда чут, докато душата на народа се разтвори пред мен, за да възприеме великото евангелие на истината.

Тогава вие сами ще отидете и ще искате да пребиете фалшивите жреци, ще се мъчите да снемете мъченика от кръста, като трепери при мисълта, че може да сте закъснели, че може би той е издъхнал вече! Затова бързайте, докато не е станало късно, приятели мои, дайте на Драйфус един нов процес, дайте на Франция нова чест!

Няколко минути продължи мълчанието, но след това един ведър глас, на млада жена, извика:

— Да живее Зола! Да живее героят на истината!

— Да живее! Да живее Зола и Франция! — завикаха сега от всички страни стотици гърла. Шапки и каскети захвърчаха из въздуха, чуха се ръкопляскания, замахаха кърпички към балкона. Изглежда, че най-сетне Зола спечели дългоочакваната победа.

В това време един файтон сви зад ъгъла и тръгна сред тълпата. В него седяха полковник Анри и майор Пати дьо Клам. Като ги видя, тълпата започна да ръмжи.

— Това са хората, за които говореше Зола — напомни някой. — Това са високомерните офицери, които изпратиха Драйфус на Дяволския остров.

Анри се изправи във файтона. Неговата едра фигура стърчеше над тълпата. Той размаха едно писмо и, обръщайки се към тълпата, която отчасти от любопитство, отчасти от уважение млъкна, извика високо:

— Вие знаете, приятели мои, че майор Естерхази е арестуван. Съдията Бертулус го прати в затвора под предлог, че е фалшификатор.

— Знаем това! — отвърна упорито тълпата.

— Тогава ще ви кажа една интересна новина. Тази нощ се опитаха да убият майор Естерхази, като му изпратиха едно отровно писмо, а същевременно е оставен да избяга от затвора най-прочутият френски престъпник Председателя, ужасът на Париж, плашилото на нашия град.

Гневно ръмжене се понесе из тълпата. Файтонът беше стигнал тъкмо до къщата на Зола и писателят от балкона си можеше да види тържествуващото лице на Анри.

— Разбирате ли връзката, парижки граждани? — продължи Анри. — Ясно ли ви е, че Естерхази е жертва на една клика, която си е поставила за цел да изтръгне предателя Драйфус от ръцете на правосъдието и да остави френския народ в ръцете на неколцина алчни спекуланти? Граждани, ще ви кажа открито, съдията Бертулус е подкупен от тези богаташи, застъпниците на Драйфус, дадени са му няколко хиляди франка, за да обезвреди Естерхази. Той се е унизил дотолкова, че е станал оръдие на тези тъмни личности и е обещал да подведе Естерхази под отговорност за фалшификация. Граждани на Франция, чели ли сте някъде за тази фалшификация, дадоха ли ви някакви доказателства, че Естерхази, храбрият майор е действително фалшификатор? Съдията Бертулус ни дължи доказателства за това! И тъй като приятелите на Драйфус разбраха, че колкото и да се мъчат, не ще могат да докажат, че Естерхази е престъпник, те си послужиха с престъпление, и то с едно от най-ужасните, които криминалната история на Франция познава. Да го премахнат!

— Позор! — развилия се тълпата. — Какво падение! Каква низост!

— Бесилка за приятелите на Драйфус! Да живее майор Естерхази!

— Да живее! — извика Анри, който беше успял отново да подкладе фанатичната омраза на тълпата. — Той вече нямаше да бъде между живите, ако бяха успели Драйфусовите приятели. Те предадоха на престъпника, наречен Председателя, едно отровно писмо, заедно с необходимите инструменти, за да пробие пода на килията си и през дупката да хвърли писмото на Естерхази. Идете в затвора, искайте да ви покажат дупката, за да се уверите в истинността на това, което ви казвам. Писмото, което майорът с нетърпение е отворил, защото е мислил, че е от приятели, е било напоено с толкова силна отрова, че само от миризмата Естерхази припаднал и животът му е още в опасност.

Див рев се разнесе из тълпата. Размахаха се бастуни, ками и ножове, а от факлите закапа гореща смола.

Зола напразно се стараеше да наложи мълчание, за да го чуят. Никой не слушаше, всички крещяха и правеха всевъзможни неприлични движения.

— Емил! — подвикна уплашено съпругата на писателя, като излезе на балкона. — Емил, моля те, влез вътре! Не се излагай повече на опасността, не отивай до крайност, защото иначе, повярвай ми, тази нощ ще се случи нещастие.

Уплашената жена прегърна през врата мъжа си.

— Ето го неприятеля на народа! — извика Анри, като посочи трогателно прегърнатите съпрузи. — Ето го човека, който се продава на Драйфусовите приятели, той и Пикар, когото изгонихме от Генералния щаб, защото се страхувахме да имаме такъв другар. Те двамата унизиха Франция в очите на останалите европейски народи. Докато този човек е жив и има нахалството да се показва пред хората в Париж, дотогава, приятели мои, ще сме изложени на опасността да видим един ден Драйфус пристигнал в Париж, а заедно с него и революцията, която този път няма да бъде вдигната от народа, а от капитала на роднините и приятелите на Драйфус, капитал, събран от лихварство и грабеж.

— Мръсен клеветник! — извика Зола. — Хора като тебе тласнаха вече веднъж Франция към пропастта! Искаш отново ли да заработи гилотината във Франция? Подстрекателю в генералщабна униформа, и твоят час ще удари някога.

В същия миг се чу писък.

Червенокосият човек, който се беше покатерил по стълба на фенера, изпрати с прашка един камък към балкона. Камъкът удари жената на Зола точно по челото.

— Престъпници! — извика Зола. — Вие убихте жена ми.

— И тебе ще убием! — се чу отговор отдолу. — Довечера ще обсадим къщата ти и ще запалим покрива над главата ти? Махай се от Париж! Вън! Не искаме вече да те виждаме! Долу Зола, долу Пикар! Да живее армията! Да живеят генералите!

Град от камъни зачука по балкона. Но Зола, прегърнал припадналата си жена, успя навреме да се оттегли навътре в стаята. Той сложи жена си на една кушетка и заедно с двете момичета и слугата се опита да я свести.

— Нещастна Франция! — прошепна той. — Народът ти се е превърнал в тълпа престъпници, която замеря с камъни малцината честни и справедливи хора!

— Недейте така, Зола! — произнесе един твърд глас зад него. — Не смесвайте французите с парижката тълпа! Тя винаги е била такава, ала французите все пак си остават велика нация. Те ще съумеят да се очистят от своята тиня!

Когато Зола се обърна, видя Пикар и Лабори. Двамата се бяха промъкнали през градината и бяха влезли незабелязано в къщата през задната врата, от която Лабори имаше ключ.

— О, скъпи приятели! — възкликна Зола. — Колко се радвам, че ви виждам. Но не трябва да влизате в къщата ми, тук е опасно.

— Ще споделим с теб опасността! — заяви Лабори. — Всъщност дяволът никога не е толкова черен, колкото го рисуват. Нека тия хора долу се изморят добре. Ще си отидат и ще си легнат.

Но като че ли в опровержение на това твърдение нещо започна да се троши.

— Разбиват вратата! — разбра Марсо ужасен. — Те се опитват да влязат през главния вход, удрят с брадви и напират да изкъртят вратата.

— Трудно ще успеят! — заяви Зола. — Тя е от здраво дъбово дърво, оковано при това с железа. Няма да се поддаде лесно, а за щастие изглежда, че те не са се сетили за Градинската врата.

Госпожа Зола се свести от припадъка и разхълцана се хвърли в краката на своя съпруг.

— Ако ме обичаш — извика тя, — бягай веднага! Не чакай, докато те убият! Лабори, Пикар, помогнете ми да склоним мъжа ми. Ако го обичате, погрижете се той да напусне Париж.

— И аз бих посъветвал същото — въздъхна Пикар, — ако къщата не беше вече обградена. Когато влизахме през малката врата, забелязахме, че и в градината нахълтаха хора от тълпата. Не виждам как би могло да се излезе.

— Що се отнася до това — каза Лабори, — все ще се намери средство. И вие, Пикар, не можете да бъдете сигурен в тази къща. И вас също не биха пощадили, ако ви намерят тук.

Пикар извади револвера си.

— Няма да се дам така лесно. Не съветвам никого да ме напада!

Зола прегърна жена си и се изправи между двамата си приятели.

— Лабори — каза той, — скъпи приятелю, кажете ми откровено, съветвате ли ме да напусна Париж, необходимо ли е да напусна, макар и временно, своето отечество? Ако е нужно, ще го направя. Може би страната ще се поуспокои, ако аз с присъствието си престана да дразня тълпата.

— Бягайте, Зола! — кимна утвърдително Лабори. — Бягайте и се надявайте на Бога. Той ще ви помогне, където и да отидете. И нашите мисли ще бъдат с вас. От чужбина вие по-добре ще можете да се борите за Драйфус, отколкото в Париж, където при сегашното положение на всяка стъпка ни се пречи.

Зола въздъхна дълбоко.

— Значи, решено — каза той. — Ще бягам и то веднага, но пак ще се върна и ще подновя борбата!

— Всемогъщи Боже! Какво е това! — извика разтреперана госпожа Зола. — Виж Емил, тази паплач ще ни подпали къщата.

От съседните къщи и от улицата тълпата хвърляше подпалени сламени снопчета, напоени с катран.

— Значи, подпалвачи и убийци! — изпъшка Зола. — О, парижки граждани, колко ниско паднахте вече…

— Оставете сега всичко друго и се погрижете за своето бягство! — напомни Лабори, — Хора, които прибягват до такива средства, са способни на всичко, дори и на убийство. Ние живеем във времена, които напомнят революцията, а през такива времена не се щади животът и на най-благородните и добри хора! Ще трябва да се предрешите някак!

— Погрижих се вече за това — намеси се госпожа Зола.

Тя отиде в съседната стая и се върна след няколко минути. В ръцете си държеше стар, скъсан костюм, подобен на облеклото на ония, които в този момент обсаждаха къщата на Зола. Отиде отново в съседната стая и донесе и една униформа на френски полицай.

— Отдавна приготвих тези дрехи — обърна се тя към приятелите на мъжа си, — за да може мъжът ми при опасност да избяга, тъй като предвидих, че ще дойде ден, когато Емил Зола, борецът за правдата и истината, ще трябва да бяга от своите собствени сънародници. Подлеците не могат да търпят никого, който е против тях.

Зола огледа дрехите, които жена му беше сложила пред него на масата.

— Значи мога да избирам — каза усмихнато той, — дали да избягам като пазител на френските закони или като парижки безделник. Предпочитам последното. Ще се чувствам все пак по-удобно като безделник, отколкото като полицай.

— И вас, драги Пикар — подзе Лабори, — съветвам да се предрешите. Вие имате честта да бъдете толкова мразен от тълпата, колкото и нашия приятел Зола.

— Добре тогава — отговори храбрият полковник. — Ще облека униформата, ала не за да избягам от Париж, а само за да мога да придружа с по-голяма сигурност нашия приятел Зола до градските врати.

— Браво — извика Лабори. — Ако придружите Зола, можем да считаме неговото бягство за сполучливо.

— О, как да ви благодаря — съпругата на писателя стисна ръката на Пикар. — Придружете, моля ви се, съпруга ми, докато напусне града по шосето. Сигурно ще намери файтон, който да го закара до някоя малка гара, откъдето може да вземе влак и да отпътува за Белгия. Чак когато стигне там, ще мога да бъда спокойна, защото само в чужбина ще бъде сигурен.

Зола и Пикар се оттеглиха в съседната стая, за да се преоблекат.

В това време Лабори наблюдаваше скрит зад една завеса движението на тълпата, която обсаждаше къщата на писателя. За съжаление, трябваше да констатира, че хората от минута на минута ставаха все по-нахални. Сганта беше превърнала улицата в истински лагер. Хората стояха на групи, седяха или лежаха, варяха си картофи и печаха кестени на накладени малки огньове и си подаваха от ръка на ръка шишета ракия.

Полицията не направи нищо, за да прогони тази тълпа, тя се задоволи само с това да попречи на подпалването. В замяна на това нападателите се забавляваха с най-разнообразни ругатни по адрес на писателя, семейството му и приятелите му. Червенокосият бандит, който беше ранил госпожа Зола с камъка, беше слязъл от стълба на фенера и се беше оттеглил в един ъгъл с грозна сипаничава проститутка от предградието „Св. Антоан“. Близо до тях седяха Леопарда и Соления Жак. Двамата престъпници не бяха дошли тук от омраза към Зола. На тях им беше съвършено безразлично дали Драйфус ще бъде пуснат на свобода или ще умре на Дяволския остров, но се надяваха, че тълпата ще щурмува къщата и че в такъв случай ще падне богата плячка.

До тях се приближи стара, кокалеста жена, която се подпираше на тояга.

— Нямате ли нужда от любовница, момчета — изгъгна старата и като седна на коленете на Леопарда, прибави: — Момче, ти ми харесваш.

Леопарда ръгна старата в ребрата и я отхвърли далеч от себе си. Тя падна в средата на улицата, така че мръсните й поли се задигнаха. Тогава двамата престъпници видяха, че грозната старица в женски дрехи имаше мъжки панталони.

— Дявол да го вземе — промърмори Леопард, — как е възможно… Тези крака наистина, той е… Жак, днес можем да празнуваме, защото при нас се връща стар добър приятел.

В това време старата се изправи и отново се приближи до двамата престъпници. Леопард се вгледа внимателно в женското набръчкано лице.

— Председателка — прошепна, — ти ли си наистина?

— Тихо — отговори старият престъпник, — не бива никой да ме познае. Полицията е по следите ми, а на всичко отгоре Анри ме обвинява пред народа, че съм предал на черния майор отровно писмо от страна на Драйфусовите приятели. Това, разбира се, е лъжа, но въпреки това ще ме пребият, ако ме познаят тук. Затова се облякох в женски дрехи.

Соления Жак и Леопард стиснаха зарадвани ръката на стария си другар и му подадоха бутилка с ракия, от която той отпи здравата.

— За малко нямаше вече да ме видите, момчета — започнала разказва Председателя. — Бях надхитрен от един подлец. Най-напред ми даде възможност да избягам от килията, а след това искаше да ме застреля, за да не издам тайните му. Но аз излязох по-хитър от него. Като не улучи с първия си куршум, не дочаках втори, а се престорих на убит и се хвърлих гърбом в рова. След това се отпуснах да ме носи водата, докато намеря удобно място да изплувам на брега.

— Кой е този мръсник — попита страховито Леопард, — който си е позволил да те изиграе така? Трябва да му дадеш добър урок, Председателю!

— Ще го намеря, когато ми потрябва — отговори Председателя и зелените му очи светнаха злобно. — Такова нещо и след години не се забравя. Ще му платя с лихвите…

Той отпи от бутилката и продължи:

— Я слушайте, деца, няма защо да седим тук и да си губим времето. Докато тълпата ругае и псува Зола и Драйфус, ние да се промъкнем отзад в градината и през някой прозорец да влезем в къщата.

— Няма ли да ни пипнат? — усъмни се Соления Жак.

— Глупости — изръмжа Председателя. — Не виждате ли, че Зола с жена си са в балконската стая, където навярно обсъждат как да се измъкнат от тая беля? Сигурно и слугите са при тях, а ние можем в това време да използваме случая и да поразгледаме другите помещения.

— Председателя е прав — съгласи се Леопард. — Хайде веднага на работа!

Тримата престъпници станаха, промъкнаха се зад къщата и се прехвърлиха през желязната ограда в малката градина, която се намираше от задната страна на къщата. И докато престъпниците се заловиха за изпълнението на своя план, сред тълпата, която обсаждаше къщата на Зола, настъпи движение. Червенокосият започна да съчинява грозна песен, която съдържаше всевъзможни обиди по адрес на Зола и всички други защитници на правдата. Тази песен за миг се възприе и разпространи между тълпата и в скоро време хиляди пияни гърла зареваха в мрака. Мъже и жени пееха все същата песен, която стигна до ушите на седящите в салона Лабори и госпожа Зола. Като я чу, тя се разплака.

— Не плачете, госпожо — трогна се Лабори, — мъката ви е понятна. Печално е да се гледа как зверове в човешки вид мърсят славата, която вашият съпруг достойно си е извоювал. Ала повярвайте ми, някога в средата на Париж ще се издигне паметник на вашия мъж и тогава децата и внуците на същите хора, които сега се държат тъй недостойно, ще отидат на поклонение пред героя на истината и справедливостта.

— Възможно е — отговори с плач жената, — но тогава ние отдавна ще сме умрели и то с убеждението, че Франция е страна на неблагодарността и беззаконието.

Вратата към съседната стая се отвори и Зола излезе. Ако жена му и Лабори не знаеха, че е той, мъчно биха го познали. Той напълно приличаше на мръсен дрипав скитник. Интелигентното лице на знаменития писател се беше съвсем променило от червената перука и червено боядисаната сива брада. Носът му беше боядисан в мораво като на пияница. Зад този скитник се появи един полицай. Това пък беше Пикар. Освен униформата с пелерина и къса сабя Пикар беше сложил и брада, каквато иначе не носеше.

— Браво — възхити се Лабори. — Ако ви бях срещнал на улицата, бих избягал от вас. Но да не губим време, сега тълпата пее, но кой знае дали след няколко минути няма отново да се опита да щурмува къщата.

Зола се приближи до жена си и я прегърна.

— Сбогом, моя любима, моя скъпа другарко — промълви той. — Тежък е часът на нашата раздяла, не само защото съм принуден да бягам от парижката тълпа. Аз, който се чувствам истински французин, трябва да бягам от французи. Но да се примирим с неизбежното и да се надяваме на по-добри времена. Ти, скъпа моя жено, ще останеш тук. Пари имаш достатъчно, а нашите приятели Лабори, Пикар и Матийо Драйфус винаги ще ти помагат със съвети. Щом бъда в безопасност, ще ти се обадя.

— Къде ли ще бъдеш в безопасност — изхълца нещастната жена, — къде ще можеш да избягаш от тая дива сган! Моля ти се, бъди предпазлив. И извън Париж не си сигурен. Естерхази и другарите му лесно биха могли да изпратят след теб наемни убийци.

— Ще гледам колкото е възможно по-скоро да се прехвърля в чужбина — успокои я писателят. — Едва когато мина границата, ще мога да ти пиша. Оставям се на Бога да ме заведе там, където му е угодно.

Зола притисна до себе си още веднъж любимата жена, която беше споделяла с него скърби и радости, след това я сложи нежно на едно кресло и с болка в сърцето излезе, последван от Пикар.

Лабори взе лампа, за да им свети през тъмните стаи, през които минаваха. В една от тях човек със сълзи на очи се хвърли в краката на Зола и целуна ръцете му. Това беше Тери, дългогодишният предан слуга.

— Не оставяй жена ми, Тери — му прошепна трогнат Зола. — Сега всеки, който ме обича, ще има възможност да ми докаже верността си.

Те стигнаха малката врата, която водеше към градината.

— Взехте ли пари, Зола? — попита Лабори.

— Да, имам двадесет хиляди франка — отговори беглецът.

— А револвер? — попита отново адвокатът.

— Дадох му своя — обясни Пикар, — той няма вкъщи никакво оръжие.

— Освен това — прибави Зола, — в този бастун има скрит меч, който при нужда може да ми свърши добра работа.

— Тогава добър път и нека Бог да ви е на помощ. — промълви Лабори.

Той едва сдържаше вълнението си. Искаше да каже много повече, но прочутият оратор в този момент, може би за пръв път в живота си, не можа да намери дума.

— Отворете — пошепна Пикар на Лабори.

Последният отвори вратата и в същия момент Пикар хвана Зола за шията, изтласка го в градината и тръгна след него. Лабори веднага затвори вратата. Навред из градината стояха и седяха мъже и жени и пазеха да не избяга Зола. Щом видяха полицая, който тласкаше скитника пред себе си, те се приближиха.

— Какво искате от този човек? — попитаха неколцина. — Какво ви е направил този гражданин?

Пикар не загуби нито за миг присъствие на духа. Със строг глас той отговори:

— Ще трябва да дойде с мен в участъка. Залових го, като се опитваше да се промъкне в къщата на Зола, за да краде. Това полицията не може да позволи. Тя няма нищо против гражданите да се занимават с политика, но крадците трябва да бъдат наказвани.

— Помогнете ми, приятели — извика Зола с преправен глас. — Мисля, че не е престъпление да си вземе човек малко сребърни съдове от кухнята на тоя подлец Зола.

Но тълпата се срамуваше да защити открито крадеца. Неколцина се засмяха, но не се осмелиха да откъснат арестувания от полицая.

Мушкайки в ребрата приятеля си Зола, Пикар го промъкна през гъстата тълпа. Когато излязоха от градината, Пикар се обърна още веднъж и извика силно:

— Не съветвам никого да се опитва да нахълтва в къщата на Зола. Градоначалникът е поставил там тридесет души полицаи, въоръжени с револвери. Имат заповед да стреля по всеки, който се опита да влезе.

Зад едно дърво близо до портата лежаха Председателя заедно с Леопарда и Соления Жак и чакаха сгоден момент да се промъкнат в къщата на Зола. Като чуха тези думи, счетоха за по-благоразумно да се откажат от плана си.

По такъв начин Пикар спаси къщата на Зола от това опасно посещение.

Полицаят с арестувания стигна благополучно до малка напречна улица, откъдето вече свободно можеха да продължат пътя си. След половин час вече вървяха по шосето за Версай. Най-сетне при един храст Пикар спря и каза:

— Дотук, приятелю Зола. Предполагам, че избягнахте временно опасността. Трябва да ви оставя и да се върна в Париж. Пожелавам ви успех и ви напомням да бъдете крайно предпазлив, защото действително е възможно вашите неприятели да ви преследват и извън Париж. Ходете предрешен, колкото е възможно по-дълго време или още по-добре изменяйте често външността си. Във всеки град ще намерите необходимите дрехи и други принадлежности. Не се връщайте в Париж, преди да сме постигнали целта си.

Зола стисна развълнуван ръката на приятеля си Пикар.

— Отстъпвам пред насилието — промълви той, — но знам, че идват събития, каквито светът не е сънувал. Чувствам, Пикар, знам, че божията ръка ще накаже един след друг подлеците и през техните трупове триумфално ще се върне в Париж освободеният невинен Драйфус. — Очите му се просълзиха и той прибави. — Тогава и аз ще се завърна в отечеството си. Сбогом, Пикар, и ще прибавя; довиждане в Париж, когато в него възтържествува справедливостта!

С твърди стъпки Зола закрачи по осветеното от луната заснежено шосе, а Пикар тръгна бавно към града. Ала след двадесетина крачки и двамата почувстваха нужда да спрат и да се видят още веднъж.

Зола вдигна ръка, а гласът му прозвуча тържествено в нощта:

— Каквото и да стане, истината все пак ще победи! Дрипавият скитник продължи пътя си и се скри в тъмнината на нощта.