Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (160)

42.

В Каена, главния град на Френска Гвиана, живееше от известно време един чужденец, който правеше най-разумното нещо, което един чужденец може да направи в тази южноамериканска крепост, а именно — гледаше да обръща колкото може по-малко внимание на хората върху себе си.

Обикновено в Каена гледат на чужденците с голямо недоверие. Те не само биват подлагани още с пристигането си на подробен разпит, но и през цялото време на пребиваването си се намират под зоркото наблюдение на агентите. Дори ако някое бедно обущарче поиска да се засели, за да кърпи обуща, полицията непременно го смята за съзаклятник, дошъл да отвлече важен затворник от крепостта или да помогне на някой от заточениците на Дяволския остров да избяга. Така е било винаги в Каена, но с пристигането на Драйфус положението още повече се влоши. Губернаторът Галицин поддържаше цяла шпионска мрежа за разкриване на подобни намерения. Тя не оставяше на мира никой чужденец и умееше да направи пребиваването му във Френска Гвиана толкова неприятно, че ако не го задържа важна работа, той заминаваше набързо от тази негостоприемна страна.

Чужденецът, за когото става дума, обаче беше съумял да постигне две неща: първо, да успокои напълно полицията по отношение на своята личност, и второ, да не се дразни и ядосва. Той беше немец и се наричаше професор Миспелбах.

Още със слизането си от парахода новодошлият възбуди любопитството на каенското население. Беше облечен в светла дреха, с панталони на големи квадрати, каквито преди петдесет години са носили в Германия, а на главата си беше нахлупил голяма кръгла сламена шапка, изпод която се подаваха дълги, до рамената, сиви къдрици. През рамо бе преметнал голяма яркозелена тенекиена кутия за събиране на растения. В едната си ръка държеше чадър, а в другата — грамадна мрежа за пеперуди.

Един моряк от парахода му носеше багажа, събран в стара закърпена чанта, останала навярно наследство още от дядо му. Каенската полиция скоро разбра, че има работа със съвсем невинен човек. Когато зададоха на професор Миспелбах въпроса защо е дошъл в Каена, той отговори:

— Искам да ловя пеперуди!

Да лови пеперуди! За това ли беше преплавал океана и дошъл чак тук? Очевидно беше подозрително! Галицин заповяда да прегледат най-внимателно документите на професора, но те бяха в пълна изправност. Между тях се намираше немски паспорт, свидетелство за благонадеждност, с което берлинската полиция удостоверяваше, че професор Миспелбах е честен и благонадежден гражданин, а освен това и един сертификат на професор при берлинския университет. Въпреки това, губернаторът разпореди на полицията да следи за всеки случай професора. В резултат на това следене шпионите съобщаваха неизменно едно и също нещо — професор Миспелбах става сутрин много рано, напуска скромната си квартира, която е наел у вдовицата на един хлебар, и въоръжен с мрежата, куката и зеления си чадър, обикаля навред, като лови всяка пеперуда, която има нещастието да попадне на пътя му. Освен пеперуди професорът събирал бръмбари и редки растения, които изкопавал заедно с корените им.

Галицин се увери, че този човек не може да бъде опасен. По такъв начин професор Миспелбах скоро се отърва от своите шпиони.

Особено привлекателни му изглеждаха укрепленията. При тях той се спираше най-често и когато веднъж му поискаха обяснение за това, той отговори, че там се намирали най-хубавите и най-редките пеперуди.

Така професор Миспелбах живя в Каена около два месеца. Всички го познаваха и всички се смееха на „смахнатия немец“, който за едни пеперуди беше дошъл през океана. Но въпреки това, той се ползваше с известни симпатии сред населението. Беше любезен с всички, намираше за всеки добра дума. Пък и не беше скъперник, охотно отваряше кесията си, когато беше необходимо.

Особено, го беше обикнала хазяйката му. Тя беше вдовица на хлебар, който след смъртта си й беше оставил малко състояние. Имаше хубава къща близо до морето и живееше в нея с двамата си сина.

По-големият от тях, на име Пиер, по професия ковач, беше здраво момче, с добродушно и честно лице. Той много искаше да се ожени, но майка му, въпреки неговите двадесет и четири години, все още го държеше в подчинение. Другият син на вдовицата се наричаше Гюстав. Той беше златар и работеше в един от най-хубавите магазини на града. Не беше толкова едър като брат си, но затова пък беше извънредно сръчен и ловък човек, при това и с буден ум. Двете момчета се бяха толкова привързали към чудноватия немски професор, че никак не им се искаше той да си отиде. Колко вечери професорът беше седял с тях в дневната стая на вдовицата и им беше разказвал за тайните на природата, за другите страни, за големите европейски градове! Пиер и Гюстав го слушаха о интереса на младежи, за които животът е затворена книга, която сега лист по лист се разтваря пред тях. Те се гордееха с приятелството на немския професор и тежко на този, който би се осмелил да му направи зло.

Една вечер, след като професорът се беше нахранил заедно със семейството, той помоли Пиер и Гюстав да дойдат с него в стаята му, защото имал нещо да им казва. Двамата младежи не намериха нищо особено в тази покана, тъй като квартирантът им след вечеря се оттегляше с тях в стаята си, за да им разправя за тайните на природата, на растителното или животинското царство. Така че седнаха на обичайните си места до писалището на професора, а той се изтегна в едно кресло и запали лулата си.

— Драги мои приятели — започна той с малко тържествен глас, — трябва да ви кажа нещо, от което може би зависи щастието на всички ни. Необходимо е, обаче, да съм сигурен, че ще пазите най-строга тайна, защото една непредпазлива или ненавреме казана дума може да направи всички ни нещастни.

Пиер и Гюстав го увериха, че ще мълчат. Миспелбах изпусна няколко големи кълба дим от лулата, намести очилата си и започна:

— Както знаете, мили мои приятели, тук в Каена всички ме смятат за налудничав човек, който е оставил отечеството си и е дошъл през моретата само за да лови пеперуди и да събира редки растения. Обзалагам се, че и вие, драги мои, въпреки вашата обич и уважение към мен, все пак ме смятате за чудак, чийто мозък не е съвсем като на другите хора. Трябва да ви призная, че досега носих маска, с която заблуждавах каенските жители. Аз дойдох тук, за да търся не пеперуди и бръмбари, а нещо много по-ценно, което си заслужава труда. Пристигнах, за да открия едно съкровище.

Пиер и Гюстав се спогледаха изненадани. Професорът се наслаждаваше известно време на тяхното учудване, после забързано продължи:

— Какво ще кажете, момчета, ако ви съобщя, че тук, в Каена, се намира златно съкровище? Човек трябва само да протегне ръка, за да го вземе и да стане изведнъж богат. В една книга, която случайно ми попадна преди години, прочетох, че някога, преди много столетия, смел мореплавател, когото бурята принудила да слезе на този бряг, открил на определено място, където сега се издига крепостта, голямо съкровище. Навярно, когато туземното население на тази страна е било покорено от белите и изтласкано във вътрешността, то е започнало да закопава златото си в земята, за да не попадне в ръцете на неприятеля. Мореплавателят имал намерение да изкопае и прибере съкровището и след като се прибрал в отечеството си, започнал да подготвя експедиция, с която да се върне тук, за да вземе богатството. Обаче смъртта го изпреварила и тайната му навярно би отишла с него в гроба, ако не бил записал предварително всичко в дневника си.

След дълги години книжата му попаднали в ръцете на негов потомък, който с голям интерес прочел описанието на страната, ала сметнал споменатото съкровище за фантазия на своя прадядо и не му придал никакво значение. По-късно издал това описание като отделна книга, в която във вид на легенда се споменавало и за съкровището. Но никому, освен на мене, не дошло наум да обърне по-сериозно внимание на това.

Дни и нощи четох и препрочитах записките на стария мореплавател и ми ставаше все по-ясно, че историята за съкровището, което лежи под каенската крепост, не е продукт на фантазията, а истинска, преживяна действителност.

Тогава реших и пристигнах, за да открия съкровището. Както знаете, аз постоянно обикалям околностите на града и докато всички мислеха, че гоня пеперуди, проучвах почвата и смятам, че съм намерил мястото, където според записките на мореплавателя е скрито съкровището. Обаче за мое голямо разочарование открих, че входът към скривалището не е тъй лесно достъпен, както предполагах. Тъкмо на това място се издига стената на крепостта, където се намират подземните килии, в които гният нещастните затворници.

Разбрах, че ще ми е невъзможно сам да проникна в скривалището и че ще ми трябват верни и мълчаливи помощници. Затова избрах вас, приятели. Вие сте млади,, здрави и силни, ще успеете да откъртите камъните на крепостния зид и да изкопаете подземен коридор, през който да може да мине възрастен човек. Разбира се, тази работа трябва да става тайно през нощта и винаги след привършване на разкопките, камъните на зида да се нареждат така един върху друг, че да не се забелязва нищо. А сега, млади приятели, отговорете ми, мога ли да разчитам на вас?

Докато слушаха обясненията на професора, Пиер и Гюстав бяха станали прави. Изненада и интерес се четяха по честните им лица. Когато Миспелбах свърши, те извикаха едновременно:

— Да, съгласни сме да ви помогнем, господин професоре, можете да разчитате, че ще свършим добре възложената работа.

— Тогава и вие ще участвате със свой пай в подялбата на съкровището, което, сигурен съм, ще намерим — заяви Миспелбах. — Да започнем още тази нощ! Аз ще ви заведа на мястото, където е скривалището. А сега дайте ми ръцете си и ми обещайте тържествено, че ще пазите тайна!

— Обещаваме — заклеха се синовете на вдовицата. Те се чувстваха много горди, че немският професор ги е удостоил с честта да им повери важната тайна и да ги направи свои помощници, Миспелбах се сбогува с двамата младежи, които обещаха да се снабдят с необходимите инструменти и към полунощ да пристъпят към работа. Гюстав и Пиер разбираха, че тази работа е опасна, защото, ако бъдат заловени, че копаят подземен канал към крепостта, няма да избягнат тежкото наказание… Червения Галицин не се шегуваше!

Когато немският професор остана сам, той спокойно изпуши лулата си, като навярно мислеше за нещо много приятно, защото от време на време се усмихваше. След това той изтърси лулата си, наложи широкополата си шапка, взе и зелената тенекиена кутия, без която не мърдаше никъде, и излезе.

Беше вече тъмно и улиците се бяха поизпразнили. Професор Миспелбах се запъти към малките елегантни вили, които се намираха пред вратите на Каена и бяха обитавани от висши чиновници и богати търговци. Той почука на вратата на една от тях. Отвори му елегантно облечен млад мъж. Той подаде на професора ръка и бързо го въведе в къщата. Двамата се качиха на втория етаж, в една стая, чиято врата домакинът заключи отвътре. Този млад човек беше познат в цяла Каена. И децата знаеха, че се казва Теодор Либел и е първи секретар и довереник на губернатора княз Галицин. Хората знаеха също и това, че от известно време Либел много се интересува от пеперуди и бръмбари, и затова в посещението на немския професор нямаше нищо чудно.

Но какво ли биха казали жителите на Каена, ако бяха видели в този момент професора? Захвърлил зелената си тенекиена кутия, от която иначе не се отделяше, той спокойно свали дългите си сиви къдри. Като махна и големите златни очила, цялото му наведено и отпуснато тяло се измени. То придоби енергична, изправена стойка и движенията му, които досега бяха бавни и несръчни, станаха еластични, младежки и силни. От огледалото, в което немският професор се огледа, му се усмихваше детективът Херберт Франк, довереният човек на Зола и Матийо Драйфус.

— По дяволите с тази глупава дегизировка — изрече той, като подаде приятелски ръка на Либел. — Не можете да си представите, драги Либел, колко ми тежи да играя месеци тази глупава роля, да правя учена физиономия и да гоня пеперудите по полето, а зад гърба ми всички да ми се смеят и да ме наричат луд.

— Нали го правите с благородна цел, господин Франк — засмя се секретарят на княз Галицин, — продължавайте спокойно да играете ролята на немски професор, а жителите на Каена нека ви се присмиват. В края на краищата вие ще ги изиграете и с право можете да се смеете последен.

— Дай Боже — въздъхна Франк. — Бих дал с удоволствие лявата си ръка, само да мога да изиграя вашия шеф и господар и да изтръгна от ръцете му неговите жертви.

— Ще успеете, Херберт Франк — отсече тържествено Либел. — Човек с вашата енергия, с вашия ум не може да не успее да надхитри един мизерен подлец, какъвто е княз Галицин. Ако вие не освободите Алиса Тери, съмнявам се дали горкото момиче въобще ще види белия свят.

— Най-важното е тя да е още жива — помръкна детективът. — Може би и надеждите ни са съвсем напразни, може би Галицин отдавна я е убил. За съжаление, не можем да знаем какво става в подземните килии на този ад.

— Алиса Тери е жива — възрази Либел с увереност.

— Младата американка е жива, аз го чувствам, знам го и дори ако не бяха попаднали случайно в ръцете ми тайните записки на Галицин, ако не знаех, че всяка вечер той ходи в подземието на крепостта, дори и тогава сърцето ми би подсказало, че Алиса Тери е още между живите и с нетърпение чака помощ за спасение. Вие, Херберт Франк, и аз сме длъжни да я спасим.

— Ще го направим — кимна детективът. — Тази вечер ви нося добри известия. Намерих две момчета, на които можем да разчитаме. Те ще ни помогнат при изкопаването на подземния коридор. Разбира се, разказах им една приказка за някакво тайнствено съкровище, което се намирало под зида на крепостта, но това са второстепенни работи. Важното е, че имаме двама сигурни помощници.

— Това е голяма крачка напред — отбеляза Либел.

— Кога ще започнете копаенето?

— Още тази нощ — отговори Херберт Франк.

— А кога смятате да стигнете нужната дълбочина?

— Страхувам се, че тази работа ще ни отнеме цял месец: Килиите се намират доста дълбоко и трябва да имаме предвид, че можем да срещнем трудно преодолими препятствия.

— Ще ги преодолеете, господин Франк. Бъдете спокоен! Човек като вас не може да не успее! Разчитайте напълно на мен, аз ще направя всичко възможно за спасението на Алиса Тери.

— Но вие рискувате службата си, господин Либел — изрече загрижено детективът.

— Аз съм богат и независим — отговори Либел — и ако въобще приех тази длъжност, направих го, защото смятах, че ще мога да облекчавам положението на нещастните затворници.

Тогава немецът хвана ръката на младия французин.

— Либел — каза той меко, — вие сте влюбен в американката.

Либел наведе очи и се изчерви.

— Да — отговори с известно колебание, — аз я обичам.

— И може би се надявате да се ожените за Алиса Тери, ако успеем да я спасим и скрием на сигурно място?

Първият секретар на княз Галицин бавно вдигна глава.

— Може да е така — каза той тихо и несигурно.

— Трябва жестоко да ви разочаровам, бедни мой приятелю — въздъхна Херберт Франк. — Алиса Тери принадлежи вече другиму. Тя е годеница на Матийо Драйфус, който ме изпрати тук, за да я освободя.

Либел трепна и се обърка, но само за момент.

— Нека бъде така — отсече разгорещено. — Вашето съобщение, Франк, не можа да измени решението ми. Ако не мога да спася Алиса Тери за себе си, ще я спася за този, когото тя обича. Тогава поне тя ще бъде щастлива, а аз ще съм доволен, че съм извършил едно добро дело…

Херберт Франк прегърна младия французин и сърдечно му стисна ръцете. Сбогува се с приятеля си и след като се превърна отново в немски професор, напусна къщата. Щом стъпи на улицата, той закрачи с бавната и широка крачка на професора. Устните му замърмориха нещо. Явно ученият беше зает с решаването на някакъв труден въпрос от областта на естествените науки. Но Херберт Франк се беше твърде задълбочил в комедията, която разиграваше пред каенските жители, и не забеляза, че зад него се движи неотлъчно женска фигура, увита в тъмно палто. Тя вървеше покрай самите стени, спираше, когато той заставаше на едно място и тръгваше отново, щом той продължеше пътя си. Тази жена проследи детектива до дома му и видя като влезе вътре…

През следващата нощ Херберт Франк започна тайната си работа със синовете на хлебаря. Двете момчета се бяха въодушевили от мисълта да намерят съкровището и работеха като роби. Каналът започваше до самата стена на крепостта. Либер беше дал на Франк подробен план на крепостта и беше означил с червен молив мястото, където, предполагаше, че е скрита Алиса Тери. Всяка нощ Пиер и Гюстав копаеха под ръководството на стария си приятел професор Миспелбах. Младежите с нетърпение очакваха момента, когато най-сетне ще се натъкнат на някое доказателство за действителното съществуване на съкровището. Те отрупваха Франк с въпроси и последният трябваше да напряга усилено фантазията си, за да им разказва все повече подробности за тайнственото съкровище. Каквото се изкопаеше през нощта, на разсъмване се покриваше с дъски и тънък пласт пръст и трева, така че само при нещастен случай можеше да се открие нощната дейност на двамата братя. Но такова нещо не се случи. Щастието помагаше на Херберт Франк. Отдавна вече Пиер и Гюстав работеха на пет метра дълбочина. Франк с нетърпение очакваше момента, когато ще стигнат килиите на крепостта. Либел го беше уверил, че отвътре крепостта е заобиколена с тайна галерия, изкопана, за да се напълни с барут и вдигне във въздуха при наближаване на неприятеля.

Една нощ беше прокопана и последната стена, която отделяше Франк от тази подземна галерия. Сега той се намираше в крепостта, съвсем близо до ужасните килии, в които гниеха нещастните затворници. Беше влязъл без разрешението на губернатора и без да става нужда да разбива вратите.

Силно развълнувани, синовете на хлебаря оставиха кирките.

— Е, господин професоре — попитаха те, — стигнахме ли вече мястото, където мореплавателят е закопал съкровището?

— Без съмнение, деца мои — промълви Миспелбах с треперещ от вълнение глас. — Още една нощ и трудът ни ще бъде възнаграден. Утре към полунощ ще дойдем пак и тогава, вярвам, вече ще мога да ви докажа, че не съм се излъгал.

— Ще станем ли богати хора? — попита нетърпеливо Пиер.

— Разбира се, моето момче, ще си отидем богати с опит.

Пиер и Гюстав приписаха тези неясни думи на чудноватия начин на говорене, свойствен за стария професор. Доволни си отидоха вкъщи, като прикриха внимателно, както винаги, тайния вход.

На следната вечер професорът се оплака, че не му е добре и го боли глава. Неразположението му се влоши дотолкова, че се видя принуден да пошепне на Пиер и Гюстав, че ще трябва да отложи отиването в крепостта за следната нощ, защото ще си легне и ще вземе лекарство.

Миспелбах се оттегли в стаята си, но нито легна, нито взе лекарство. Вместо това той свали перуката и цялото си професорско облекло, навлече мушама с качулка, сложи в джоба инструменти, с каквито обикновено си служат касоразбивачите, взе един револвер и патрони и докато хазяйката и синовете й спяха дълбок сън, се измъкна съвсем тихо.

Франк се запъти към крепостта. Часовникът му показваше дванадесет без четвърт. Нощта беше тъмна, а морето — много бурно, тъй че отдалеч се чуваше трясъкът на разбушувалите се вълни.

Като стигна крепостта, отнякъде изскочи още един човек облечен също в мушама. Това беше Либел. Двамата си стиснаха ръцете, след което Херберт Франк съвсем спокойно, като че ли ставаше дума за разходка из Булонската гора, каза:

— Хайде, приятелю, нека слезем в подземното царство на смъртта, там, където гинат жертвите на френската жестокост. Трябва да имаме предвид, че за нас е по-безопасно да скочим в морето и че е много възможно, никога вече да не излезем на бял свят. Но се заклехме да освободим нещастната Алиса Тери и трябва да удържим клетвата си.

— Да, ще удържим клетвата — изрече Либел с решителност, показваща презрение към смъртта.

Херберт Франк махна дъските, с които беше покрил изкопания канал, скочи пръв в него и помогна и на приятеля си да слезе и той. Тръгнаха смело напред. Франк извади джобния фенер. Не можеха да вървят един до друг, защото каналът беше тесен, но все пак гледаха да са заедно. Каналът завършваше при един иззидан с камъни коридор. В дъното беше преграден с дървена врата.

— Дали е тук? — пошепна Франк на младия си приятел.

Последният сви рамене и двамата тихо се промъкнаха до самата преграда. Зад нея се чу тих стон.

— Мъжки глас е — пошепна Либел, — да оставим този нещастник и да продължим нататък.

Франк поклати отрицателно глава.

— Не мога да се съглася — каза той, — да отминем така този нещастник. Кой знае, може би той ще е в състояние да ни даде сведения за Алиса Тери.

— Но тази преграда няма врата — възкликна Либел.

— Че какво от това? — възрази детективът. — Ще я разбием. На такава дълбочина нищо няма да се чуе.

Той извади брадвата изпод мушамата си и удари с нея гнилата дъсчена стена. Не беше необходима голяма сила, за да се строши. След няколко минути Херберт Франк и Либел влязоха в помещението. То беше такова, че не би могло да служи даже и за кочина. Въпреки това, в него живееше човек! Той лежеше увит в парцали върху купчина гнила слама. Лицето му беше обрасло с кафява, доста побеляла брада, която достигаше почти до коленете му, а гърбът му беше покрит с дълга коса. Лицето му беше сиво, помътнелите му очи изразяваха дълбоко страдание. Беше буквално само кожа и кости. Гнилата слама бе единствената мебелировка на помещението. В единия ъгъл се намираше дървена паница със смес от овесена каша и варено зеле и очукана пръстена кана с мътна застояла вода. Килията имаше едно-единствено прозорче, но и то не гледаше навън, а към миришещ на мухъл тъмен коридор. Отвратителна миризма изпълваше цялото помещение и двамата мъже трябваше да направят усилия, за да не побягнат.

Затворникът се изправи върху сламата, очите му внезапно се оживиха и той протегна умолително мършавите си ръце.

— Които и да сте — изрече с глух глас, който излизаше като из гроб, — съжалете се над един жив погребан нещастник. Имайте милост към един човек, чиято единствена вина е тази, че заедно с едно благородно момиче е дошъл в тази страна, за да спасим мъченика, капитан Драйфус. Това момиче и аз прелетяхме по въздуха над океана, като пренебрегнахме всички опасности и даже смъртта, изпълнени от съзнанието за светостта на задачата, с която се бяхме нагърбили. Докато милиони хора само бездейно оплакват Драйфус, ние решихме да действаме. Но не било съдено да спасим нещастния мъченик. Сами станахме затворници на варварите-палачи, които се наричат „велика нация!“

Трогнати от съчувствие, Херберт и Либел се спогледаха. Детективът се наведе и хвана изнемощелите ръце на нещастника:

— Не, не може да има грешка! Ти си оня, който доведе Алиса Тери тук с балона на Едисон. Името ти е Арман Боне!

— Да, така се казвах, когато живеех между хората — отговори жертвата на френската жестокост. Едри сълзи потекоха от очите му и се спуснаха по дългата брада. — Да, гледайте ме — продължи разхълцан той, — аз приличам на старец, а пък съм само двадесет и седем годишен. Би трябвало всъщност да отивам към разцвета на мъжката възраст, но едногодишното пребиваване в този ужасен затвор, мъките, които преживях, гладът и жаждата, които изтърпях, отчаянието, което ме обзе, като разбрах, че няма да видя повече слънчева светлина — всичко това ме направи такъв, какъвто ме виждате. Едва ставам от леговището си. Аз съм слаб и болен. Навярно скоро ще умра. Но даже и трупът ми няма да бъде погребан в родна земя. Тук на тази слама ще ме оставят да изгния или пък да бъда изяден от плъховете и скорпионите, с които живея заедно.

— Това няма да стане, Арман Боне — възкликна Херберт Франк. — Изпълнете сърцето си с надеждата и се пригответе да чуете приятната новина, която ви носим. Ние сме решили да ви освободим.

Това подейства като чудо на нещастния жив заровен човек. Той се изправи бавно и, подпомогнат от Либел и Херберт Франк, успя даже да пристъпи. Либел извади от джоба на мушамата си бутилка сладко вино и даде на Арман да пие.

— Бързо — пошепна му Херберт Франк, — пийте и ни кажете какво знаете за съдбата на Алиса Тери. Жива ли е? Умряла ли е?

— Не мога да ви кажа нищо положително — отвърна с мъка Арман Боне. — Само едно нещо узнах, защото веднъж Галицин сам ми се похвали, че нещастната млада жена е жива зазидана тук в тези подземия.

— Жива зазидана! — изпъшкаха Херберт и Либел.

— О, този престъпен мерзавец! Такова престъпление! Ние ще ти отмъстим!

— Как попаднахте в ръцете на този кръволок, Галицин? — започна да разпитва Либел. — Нали бяхте успели да се издигнете и да избягате от Дяволския остров?

— Бягството ми не успя — отговори съкрушено Арман Боне. — Действително успях да се издигна, да напусна Дяволския остров и да полетя към материка, но скоро се озовах над една огромна гора.

— Да, девствен лес, който започва съвсем близо до Каена — обясни Либел.

— Не знам дали знаете — продължи Арман Боне, — че Едисон, за да прикрие балона, беше покрил гондолата с препарирани орли, така че когато наближим Дяволския остров, хората да ни вземат за ято орли. Ала това обстоятелство стана причина за моето нещастие. Когато летях над гората, чух внезапно силен шум и като се озърнах, се видях заобиколен от всички страни с орли, грамадни живи орли. Техните препарирани събратя, изглежда, че ги дразнеха, защото те се спуснаха с крясък върху тях. Опитах се да се издигна по-високо като изхвърля баласт, но преди да успея, се случи нещо страшно. Един огромен орел клъвна с острата си човка обвивката на балона. Газът, с който беше пълен, започна да изтича и скоро тупнах на земята. Предполагах, че ще се разбия, но не било съдено да умра от такава бърза и щастлива смърт. Действително паднах, но вместо да счупя главата си, затънах в блато. Под мене нещо се движеше. Милиони малки животни се впиха в тялото ми и тракайки със своите пипала, започнаха да разкъсват дрехите ми, за да стигнат до кожата. Знаех, че мнозина успели да избягат от каенския затвор, са загинали от тази страшна смърт. Обзе ме ужас и започнах с всичка сила да викам за помощ. Дълго време никой не се отзова на моя вик. Мъките ставаха непоносими. Малките животинки настървено си вършеха работата и вече почнах да чувствам как ме бодат по живото месо. Насилих се и извиках още веднъж за помощ и тогава получих отговор! Чуха се стъпките на група мъже. Ала кръвта ми замръзна в жилите, като ги видях — бяха войници от крепостта. Пред тях маршируваше самият Галицин. Беше тръгнал и той да търси беглеца. Извадиха ме от блатото, очистиха ме от противните животинки, които ме бяха покрили, но след това ми сложиха белезници и ме повлякоха към крепостта. Още същата нощ бях хвърлен в ужасния затвор, в който ме намирате. Колко пъти след това съжалявах, че не съм умрял! Това, което преживях между тези стени, е неописуемо, никоя човешка фантазия, па била тя и най-буйната, не може да си го представи.

При спомена за мъченията Арман Боне се разтрепера толкова силно, че Либел трябваше да му даде от силното вино, за да го подкрепи и успокои.

— Не знаете ли приблизително — подзе Херберт Франк, — в коя част на подземието се намира Алиса Тери?

Боне поклати отрицателно глава.

— Добре тогава — реши детективът, — ще я търсим докато я намерим.

Тримата мъже напуснаха ужасното помещение и продължиха по коридора. Изведнъж Франк, който с фенера в ръка вървеше пред другите, се препъна в някакви стъпала. Те водеха към друг подземен коридор. Тръгнаха по него и стигнаха до желязна врата, която беше само притворена. Франк предпазливо я отвори и се озова в сводесто подземие, част от което беше преградено със стена, висока човешки ръст.

Херберт Франк веднага се спусна към нея.

— Кое ли човешко същество се намира зад тая стена? — извика високо той. — Ако има жив човек, да се обади! Ние сме дошли да го освободим.

Нещо се раздвижи зад преградата. Показаха се две бели ужасно слаби ръце, а след тях и едно обезобразено от мъка лице.

— Тихо! — пошепна Херберт Франк. — Кажи ни коя си и как се казваш?

— Аз съм Каенската зазиданица! — отговори един гробовен глас. — Някога се наричах Алиса Тери…

— Намерихме я — зарадва се Херберт Франк.

— Благодаря ги, господи — прибави Либел. Мъжете се прегърнаха от радост и сълзи потекоха от бузите им. Арман Боне коленичи и сложи ръце за молитва. Той благодареше на Бога за своето и на Алиса неочаквано спасение. Но спасението не беше още пълно! Всяка минута беше скъпа и трябваше да бъде използвана, а преди всичко трябваше да се срути стената, която делеше Алиса Тери от външния свят. Двамата мъже се заловиха усърдно за работа, а и Арман Боне помагаше колкото му позволяват силите. За щастие Херберт беше донесъл необходимите инструменти и след час ужасната стена беше срутена.

Ала нещастната американка, която беше изтърпяла неизмерими страдания, се оказа толкова слаба, че не можеше да върви. Херберт я взе на ръце и я понесе като малко дете.

— Кажете ми къде ме носите — промълви Алиса едва чуто.

— Познавате ли Матийо Драйфус? — й пошепна немецът.

— Матийо Драйфус! — изтощеното от мъки тяло на някога хубавата жена се разтрепера като лист, мътните й очи се оживиха и добиха щастлив израз. — Матийо! Моят любим! Той ли е дошъл да освободи своята Алиса? О, заведете ми при него! Искам да умра в неговите ръце.

— Няма да умреш, нещастно, многострадално момиче — пошепна й Херберт Франк. — Ти ще живееш и ще бъдеш щастлива! Знай, че Матийо Драйфус ме изпрати, за да те освободя от твоите палачи. Той те очаква с нетърпение в Париж. Смяташе те за мъртва и само благодарение на доблестния Либел научи, че още има надежда да те спаси.

— Спасена! — прошепна Алиса и падна в безсъзнание.

Тримата мъже побързаха да напуснат подземието. Излязоха навън и въздъхнаха облекчено, когато почувстваха свежия нощен въздух. Сега предстоеше да се реши най-трудният въпрос. Трябваше да бъдат скрити изтръгнатите от ръцете на Галицин жертви. Да се изпратят колкото е възможно по-скоро далеч от Каена.

За изпълнението на тия задачи имаше много, почти непреодолими препятствия.

Къде да скрият Алиса и Арман Боне? Съществуваше ли в Каена къща, в която да не рискуват да бъдат намерени от Галицин?

— Моят дом — предложи Либел. — Само в моята вила те могат да се чувстват сигурни. Кому ще мине през ум да ги търси у първия секретар, у дясната ръка на кръволока Галицин?

— Вие сте благороден човек — Херберт стисна и двете ръце на французина. — Не мислите ли, че това гостоприемство може да бъде опасно даже за живота ви!

— Знам — отговори твърдо Либел, — но тук се касае за два човешки живота. Или и аз ще загина, или всички ще бъдем спасени.

— Добре, да отидем тогава у вас.