Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (159)

41.

Откакто Клотилда Боазльо беше говорила с лорд Мортимър Лоуел, върху щастието й легна сянка. Тя не можеше да забрави онова, което англичанинът й беше казал. Неговото предупреждение беше проникнало в душата й и призракът на страха се изправи между нея и Маврус. Когато той я прегръщаше и притискаше до сърцето си, когато я обсипваше с горещи целувки, тя не можеше да се освободи от мисълта, дали наистина е луд този човек. Възможно ли е да я обсипва с нежност и милувки, а един ден да я заплаши със смърт. Възможно ли е лудешкото помрачение да го завладее и да му пошепне: „Тя е хубава, но-ще бъде хиляди пъти по-хубава, ако лежи мъртва пред теб.“

Клотилда изтръпваше от ужас при тази мисъл. Нощите й бяха лишени от спокоен сън, тя не се чувстваше вече сигурна в присъствието на любимия си. Нейното държание спрямо него стана малко изкуствено. Ала Маврус Ленски не забелязваше нищо. Той обичаше Клотилда също тъй нежно както преди и я ограждаше с внимание и мили доказателства за своята любов. Той вече седеше пред нова картина и рисуваше любимата си в гръцко облекло.

Клотилда се беше съгласила неохотно да му позира отново. Когато започнеше да скицира, той с часове не оставяше молива. Друг път караше Клотилда да държи нагоре ръката си до крайно изтощение, само за да проучи някой мускул или за да долови вярно линията на ръката, която искаше да нарисува.

И сега Клотилда позираше на Маврус. Червенокосата жена стоеше изправена върху обвито с черно кадифе канапе. Зад нея се намираше параван, облечен също в черно кадифе и върху тъмен фонд се открояваше пластично и ясно чудесното й тяло, облечено в бяло гръцко одеяние.

Маврус Ленски буквално поглъщаше с поглед хубавата жена, обаче, докато скицираше или рисуваше, той рядко продумваше дума. Тогава говореха само неговите очи, в които тлееше огънят на буйна страст.

Изведнъж Клотилда направи нетърпеливо движение.

— Моля ти се, Маврус — каза тя, — да свършим за днес. Чувствам се толкова уморена, че едва се държа на краката си. Ти искаш много от мене и не само от мене, ами и от самия себе си. Погледни се в огледалото, какъв си блед, колко са хлътнали бузите ти и зачервени очите ти. Ще се разболееш, ако продължаваш така.

— Не се грижи за мен! — засмя се художникът. — Няма нищо, че ми били малко бледи страните. Впрочем, това е естественият цвят на лицето ми. Ти трябва да го познаваш. Чувствам в себе си сила, която нищо не може да сломи и укроти. Бих могъл да те вдигна заедно с къщата, бих могъл да преместя къщата, бих могъл да преместя планини, бих могъл като втори Атлас да вдигна и нося земното кълбо на раменете си. Ха-ха! Силата ми е неизчерпаема!

Клотилда толкова се изплаши, че се хвана за паравана, за да не падне. Това неестествено повишено самочувствие не беше ли знак на начеваща лудост? Да, тя знаеше, че мнозина луди си въобразяват, че могат да местят планини, да вдигат земното кълбо, докато един ден тази привидна сила угасне и отстъпи място на ужасяваща слабост. Тогава нещастниците изпадат в тъпота, в идиотизъм.

— Моля те, Клотилда! — сепна я художникът. — Почакай така още малко. Само още един час. Позата ти е толкова хубава, че искам добре да я схвана и предам.

В същия миг звънецът иззвъня. Маврус Ленски и Клотилда се спогледаха. Те не очакваха нито гости, нито писмо. Звънецът им не беше се обаждал много седмици.

Кой ли звънеше, кой ли искаше да влезе при тях?

Клотилда бързо се вмъкна в съседната стая, тя не би желала за нищо на света да я види чужд човек в това облекло. Маврус излезе от ателието и отиде да отвори вратата.

Пред него стоеше елегантно облечен, малко прегърбен възрастен господин със сива брада. Той свали цилиндъра си и се възползва от поканата на Маврус да влезе вътре.

— Имам честта да говоря със знаменития художник Маврус Ленски, нали? — каза гостът с тон, който издаваше радостта му. — Значи, най-сетне успях да видя с очите си големия художник на нашето време. Най-сетне успях да го намеря…

— Кой ви даде моя адрес? — попита мрачно Маврус, без да обръща внимание на ласкателството.

— Търговецът на картини Бижарден от „Булеварда на италианците“ в Париж — отговори гостът. — Той доста се колеба, преди да ми го даде и се съгласи, едва когато му казах, че имам намерение да поръчам при вас скъпа картина.

— Тази поръчка можехте да направите посредством Бижарден — отговори Маврус, като посочи едно кресло до камината.

— Действително, можех да постъпя така — съгласи се гостът, — но предпочитах да ви видя лично, защото картината, която искам да поръчам, е малко по-особена. Преди всичко, позволете ми да се представя. Името ми е Питурини, директор на картинната галерия при Ватикана в Рим. Както знаете, вече имаме няколко по-малки ваши произведения, обаче поръчката, която сега искаме да направим, ще ви донесе не само богатство, но и ще ви осигури, тъй да се каже безсмъртна слава.

Маврус Ленски седна срещу госта до камината. Лицето му доби вече по-друг израз. Личеше си, че все пак Питурини със своите комплименти и големи обещания го беше спечелил.

Малкият гърбав италианец се огледа предпазливо в стаята.

— Сами ли сме, сеньор Ленски? — попита той. — Не може ли някой да подслушва?

— Сами сме! — отговори художникът.

— Добре тогава, ще ви кажа каква картина искаме от вас. Знаете, че във Ватикана има много картини от бележити майстори, които представляват каещата се Магдалена. Ала всички те представляват Магдалена, хубавата грешница, или в момента на разкаянието, или в позата на озарението, което неочаквано я обзема. Ние, обаче, искаме Магдалена такава, каквато никой художник досега не я е нарисувал. Ние искаме каещата се Магдалена на смъртното й легло.

Ленски трепна, погледът му стана плах, изведнъж започна да отбягва знатния посетител, който оживено продължи:

— Представете си, сеньор Ленски, какъв ефект би имала такава една картина! Магдалена с всичката си прелест и красота простряна мъртва в подножието на кръста, на който е разпнат Спасителят! Смъртта може би я е изненадала по време на молитва. По лицето й се чете блаженство, по устните й играе усмивка, сякаш хубав сън е озарил мъртвата. Блаженият сън на щастието, което тя не може да изпита приживе. Небесните и земните радости са изписани заедно върху това мъртво лице. Какъв ефект, какъв потресаващ ефект, който обаче може да бъде постигнат само ако лицето на Магдалена е вече докоснато от крилете на смъртта.

Маврус Ленски скочи. Чертите на бледото му лице бяха разкривени, в очите му блеснаха пламъците на безумието.

— Кой си ти, човече? — извика страстно той. — Кой си ти, който насаждаш тази мисъл в душата ми? Не знаеш ли, че това е равносилно да хвърлиш запалена главня в буре с барут, масло в кипящ огнен котел. Не знаеш ли, че пламъците ще избухнат и ще предизвикат страшен пожар? Да, замисълът на тази картина е велик и красив, достоен да бъде изпълнен от моята четка. Да, мъртвата Магдалена, мъртвата грешница, която сънува съня на живота! Ха, това е идеята, която отдавна ми се мярка в съзнанието. Струваше ми се, че мога да я уловя, да я хвана, но щом простирах ръце да я задържа, тя ми се изплъзваше. Аз я гонех през безсънните нощи, но не можех да я настигна. Обещавах й кръвта на сърцето си, обещавах й безсмъртието на душата си, ако ми се остави да я хвана и да я задържа, макар и само за няколко часа, докато я превъплътя на платното, но тя изчезваше в бледата утринна зора и се връщаше чак през следващата нощ, когато бивах сам и с горящи очи, треперещи ръце и с бурно туптящо сърце се навеждах над леглото на хубавата жена, която е моята Магдалена.

Тънките устни на гърбавия Питурини се разтегнаха в доволна усмивка. Може би страстните движения, безумните думи на художника го бяха изплашили? Не, тъкмо обратно, той като че ли беше доволен, като че ли очакваше това, надяваше се на него.

— Значи, приемате да нарисувате Магдалена? — попита той.

— Да, ще я нарисувам! — извика тържествуващ Маврус Ленски, но в следния момент се изплаши и посочи вратата с поглед, който изразяваше страх и ужас. — Тихо! — пошепна той. — Тя не бива да чуе, не бива нищо да знае, иначе всичко е загубено!

— Кой? — попита Питурини, като стана. — За кого говорите!

Имаше нещо дебнещо в тона и движенията на този мним италианец, нещо, което напомняше грабливите диви зверове. Художникът хвана треперещ ръката на гърбавия си посетител и го притегли към себе си.

— За кого говоря ли? — глухо простена той. — За кого освен за нея, за Магдалена, която скоро ще стане мъртвата Магдалена!

— Ах, вие говорите за някой модел!

— Да, за един модел! — изрече пресипнало Маврус Ленски. — Имам модел за тази картина, сеньор Питурини, какъвто никой художник досега не е имал! О, тя е хубава! Когато ръцете й ме прегръщат, когато гърдите й се притискат до моите, когато по устните й заиграе усмивката на чувствени желания, тогава тя е същата Магдалена, способна да съблазни и най-целомъдрения мъж… само че…

— Само че, какво?— попита Питурини и зелените му очи блеснаха с дебнещо очакване.

— Само че тя е още жива — заключи зловещият художник своята реч, а след това започна да се смее, смее… докато падна изтощен върху едно кресло.

Италианецът почака, докато се съвземе.

— Кога ще започнете картина? — запита гостът. Художникът гледаше втренчено пред себе си.

— Още тази нощ! — отговори след известно време той, като че ли се събуждаше от тежък сън.

Гърбавият Питурини се приближи до креслото, в което седеше наведен Маврус Ленски и му пошепна на ухото:

— Още тази нощ ли? Ще имате ли дотогава модела си и ще бъде ли той такъв, какъвто ви трябва?

— Да… ще бъде!

— Желаете ли капаро за картината? Художникът направи отрицателно движение.

— Когато картината бъде готова — отговори той, — всички богатства на Ватикана не ще стигнат, за да я откупят. Оригиналът ще остане у мен, а вие ще получите само едно добро копие.

— И на това съм съгласен — заяви Питурини. — Само едно ви напомням: лицето на мъртвата Магдалена трябва да има вярно изражение. Величието на смъртта трябва да лежи върху него. Не забравяйте това, Маврус Ленски!

Преди художникът да успее да отговори, Питурини вече беше излязъл. Той остави след себе си един нещастен човек, един човек, в чиято душа беше разпалил пламъка на безумието, един човек, чието сърце се мяташе в съмнение и мъка.

— Аз я обичам! — възкликна Маврус Ленски. — Аз я обичам и знам, че без нея не мога да живея, но голямото, великото изкуство иска от мен да я пожертвам!

Клотилда трябва да умре! Трябва да я убия, за да имам истински модел за моята умираща Магдалена! Ах, колко хубава ще бъде тя, когато смъртта прегърне тялото й, в мига, когато очите й помътняват, а по бледите й устни заиграе последната усмивка, скръбната усмивка, с която човек се прощава с живота!…

Лудият се изправи. Тънките му бели пръсти преминаха като гребен през черната му къдрава коса. Погледът му беше плах и неспокоен.

— А сега — каза си той с ужасна усмивка, сякаш се гордееше с мисълта, която го занимаваше, — сега ще трябва да играя комедия… тя не трябва да разбере намеренията ми, до тази нощ… Кръст имам в ателието си. Ще я помоля само за опит да се просне в подножието му и когато…

Маврус Ленски бръкна в пазвата си, където в таен джоб криеше кама. Огледа я внимателно, след това отскубна един косъм от главата си и се опита да го среже.

— Не искам много да страда — пошепна той, — не искам да я мъча, аз я обичам. Ще гледам смъртта да дойде бързо и безболезнено, като изненада! Тогава и чертите й няма да се променят, на устните й ще остане същата усмивка, която винаги ме е възхищавала и която толкова обичам.

Художникът внезапно започна да плаче, ръцете му затрепериха от вътрешна борба. Най-сетне той се съвзе и още веднъж опита острието на камата. Опитът не излезе сполучлив, камата не можа да разреже косъма.

— Ще трябва да ми я наточат — си каза Маврус, — и то още сега. В една от близките улици видях беден точилар, който стоеше пред къщата си и усърдно въртеше точилото. Ще му дам една жълтица, но ще трябва добре да свърши работата си.

Ленски трепна. Той чу стъпките на Клотилда и бързо скри камата в тайния джоб на дрехата си. Не се излъга. На вратата на гостната се почука и жената запита с нежния си топъл глас дали е сам, тъй като бе видяла, че господинът, който го посетил, се качил във файтон и заминал.

Маврус прекара ръката през лицето си, като че искаше да заличи от него страшното решение.

След това отвори вратата и Клотилда влезе.

— Какво ти е, Маврус — възкликна тя, като забеляза необикновения пламък в очите и дълбоките бръчки по челото, които никаква преструвка не можеше да заличи. — Ти си възбуден, развълнуван, ръката ти трепери.

Художникът се помъчи да се усмихне.

— Действително, скъпа моя Клотилда — отговори той. — Малко повече съм възбуден, но то е от радост. И ти ще се зарадваш, ако ти кажа, какво ми се случи.

Той я заведе до дивана и я накара да седне до него.

— Представи си, мила моя — продължи той, — каква чест ми оказаха. Директорът на картинната галерия при Ватикана, известен познавач и много влиятелен човек, ме посети и ми поръча от страна на папата една картина. Аз сам ще определя цената й и те ще платят колкото поискам. Но не са парите, които ме радват, а рядката чест. Не всеки художник може да се похвали, че е бил удостоен с такова внимание.

Клотилда прегърна любимия си, целуна го по устните, по челото, по бузите и каза просто:

— Аз се гордея с теб, Маврус!

— Този ден е щастлив за нас, Клотилда — продължи художникът, — и аз искам да го отпразнуваме. Виж, досега съм те държал затворена като затворница, скъпа моя съпруго. Повярвай ми, отсега нататък ще бъде друго. Ще те въведа в обществото, там ще се възхищават от твоята красота и аз няма да ревнувам. Обещавам ти, дори ще се радвам, когато се прекланят пред моята хубава жена. Знам, че си ми вярна, но няма да принадлежиш никому другиму освен на мен…

Последните думи той подчерта някак си особено. Това, както и неочакваната твърде рязка промяна у Маврус, трябваше да озадачи Клотилда. Но тя твърде много се радваше на неговото решение да се откаже от самотния живот и да заживее като всички други хора, и това я заслепи. Не подозираше, че у художника се проявяваше хитростта на безумието, че той с тази мекота, с това желание да й угоди, искаше да приспи нейната мнителност, за да може по-спокойно да пристъпи към изпълнението на замислената безумна постъпка.

— Искам още тази вечер да започнем новия си живот — извика Маврус с добре изиграна любезност. — Иди се облечи, мила Клотилда, ще се поразходим с файтон, ще обядваме след това в елегантен ресторант, а вечерта ще те заведа на опера. Какво ще кажеш, съкровище мое, харесва ли ти тази програма!

— Щастлива съм — отвърна Клотилда, — не толкова заради удоволствията, които ще получа, колкото заради това, че твоята жизнерадост разсейва някои мои съмнения, които напоследък доста ме тревожат.

Тя побърза да отиде в стаята и след половин час се върна при художника блестяща, облечена в тоалет, с който още по-силно да изпъква красотата й. И Маврус се беше преоблякъл. С безукорния си черен костюм и лъскавия цилиндър на главата, той беше един елегантен кавалер.

След разходката, художникът заведе Клотилда в хотел „Роял“, където им сервираха отличен обяд. Клотилда привлече всички мъжки погледи. Никога по-рано Маврус не е бил по-любезен, по-забавен, по-мил. Те дълго се смяха, разговаряха, пиха шампанско и не усетиха как мина времето.

— А сега, ще си отидеш с файтона вкъщи, съкровище мое — помоли Маврус, — а пък аз ще се отбия за малко във френския клуб. По-рано бях редовен посетител там, но не се съмнявам, че и днес ще се радват да ме приемат. Нали, мила Клотилда, не ми се сърдиш, че днес за пръв път след толкова време ще те оставя за един час сама?

— Аз съм щастлива, че ти отново намираш удоволствие в срещата с хора.

Маврус я заведе до един файтон и я изпрати вкъщи. Ала той не отиде във френския клуб. Бавно закрачи из лондонските улици. От лицето му беше изчезнала всяка следа от жизнерадост, погледът му стана мрачен и неподвижен. Загърна се по-добре в палтото си. Не беше студено, но трепереше. Художникът не забеляза, че от момента, когато помогна на Клотилда да се качи във файтона и остана сам, един висок мъж тръгна след него. Той вървеше по стъпките му, сиво-сините му очи го наблюдаваха непрестанно и не го загубваха нито за момент даже и сред най-гъстата тълпа на улицата.

Най-сетне Маврус Ленски застана на ъгъла на една тясна уличка, обитавана от бедни хора. С бърз поглед         провери дали това е търсената уличка и влезе в нея. Сянката му продължаваше да го следи. Пред вратата на една сиромашка къща седеше стар, прегърбен човек. Той въртеше точило и точеше ножове и ножици, които изпълваха малката витрина в предната част на къщата. Художникът се приближи до точиларя.

— Можете ли хубаво да точите, майсторе? — попита го той. — Можете ли така да наточите едно острие, че да разрязва на две косъма?

— Разбира се — отговори точиларят, като спря за момент точилото и вдигна голобрадото си лице към непознатия. — Всеки бръснач, който мине през моята ръка, става толкова остър.

— Не се касае за бръснач, а за кама.

— Ножът си е нож — отговори точиларят, като сви рамене, — но ако господинът позволява да му дам един съвет, бих казал да не остри толкова камата, защото лесно може да стане нещастие.

— Предстои ми дълъг път — отговори художникът, — в една страна, която не е сигурна като лондонските улици, или по-добре казано, която е също тъй несигурна, като известни части на Лондон, където човек има нужда от остра кама.

— А, думата ви е за Уайтчепъл — изсмя се точиларят. — Да, това е нашият знаменит престъпен квартал. По-добре е човек въобще да не стъпва там…

Художникът извади ножа и го подаде на точиларя. Той разгледа острието, опита еластичността му и каза:

— Това е истинска дамска кама. Хубаво оръжие, само един удар е достатъчен, за да повали завинаги противника.

— Въпреки това искам да я наточите още, особено върха й — помоли Маврус Ленски. — Ще бъде ли готова след час?

— Но тогава би трябвало да оставя настрана всичката си работа.

— Ще ви дам една жълтица — прибави бързо художникът. — Смятам, че тогава можете да отложите другата, работа.

— Добре, довиждане до след един час…

След тези думи Маврус Ленски побърза да се махне, тъй като елегантната му външност беше започнала да привлича вниманието на хората.

Точиларят веднага се залови да изпълни поръчката. Пред него се доближи един висок, добре облечен мъж.

— Много хубаво оръжие точите, майсторе — каза той, — дайте малко да го видя. Няма да ви безпокоя дълго, ала съм голям любител на редките оръжия и не мога да отмина, без да го видя.

Точиларят подаде камата на благородния господин, който я разгледа внимателно и попита:

— Ако ви оставя голяма сума като залог, бихте ли ми заели тази кама до утре сутринта, майсторе. Просто съм възхитен от нея и искам да си поръчам същата.

— Не може, господине — отговори точиларят. — След един час ще дойде собственикът й, за да я вземе. Обещах му да я наточа дотогава.

. — Толкова ли бърза притежателят на тази кама? — попита някак си особено господинът. — Жалко, ще трябва да се откажа от своето желание. Сбогом, майсторе.

Високият господин си тръгна и зави зад ъгъла. Силно развълнуван, той продължи пътя си.

— Лудият дава да му наточат кама — си каза господинът. — Страхувам се трагедията да не избухне още тази нощ. Клотилда, нещастната хубава жена, която се намира във властта на този безумец, не бива да остане без помощ. Може би ще успея да предотвратя нещастието…

Гласът на човека, който каза тези думи, потрепера, а иначе спокойните черти на лицето му изразиха напрежение и безпокойство.

Този мъж беше лорд Мортимър Лоуел.

Маврус Ленски удържа думата си. Не минаха два часа и той се върна при Клотилда, за да я заведе на опера. Играеха „Отело“. Художникът беше взел една ложа и щом Клотилда се появи, всички бинокли се насочиха към нея, а публиката зашепна:

— Каква красива жена! Защо я виждаме за пръв път тук! Тя без съмнение е дама от обществото. Как се казва, къде ли е била досега? Такива въпроси си задаваше висшето лондонско общество, което почти всяка вечер посещаваше операта. Мнозина от присъстващите господа познаваха Маврус Ленски и го назоваха по име, но никой нищо не знаеше за прелестната му спътница. Може би един-единствен човек, елегантен господин в безукорно вечерно облекло, който седеше сам в ложата си, тъкмо срещу Клотилда, би могъл да каже нещо. Французойката го позна веднага и по неспокойното биене на сърцето си разбра, че този човек не й е съвсем безразличен. Лорд Лоуел, който й беше направил тайнственото предупреждение, я гледаше непрекъснато и погледите му накараха бузите й леко да поруменеят. Обаче тя внимаваше да не поглежда често към лорда, защото беше забелязала мрачната сянка по челото на художника.

— Познаваш ли този господин от отсрещната ложа? — попита Маврус с тих, но възбуден глас.

За пръв път в живота си Клотилда излъга.

— Не, не го познавам — каза тя. — Нали знаеш, че не познавам никого в Лондон?

— Намирам, че той те гледа доста нахално — изръмжа Маврус. — Да му мисли! Знам как да те защитавам.

Ръцете му попипаха тайния джоб, в който се намираше току-що наточената кама. За щастие увертюрата започна и чудесната музика накара всички да млъкнат. По време на представлението действието на сцената толкова погълна Клотилда, че тя престана да обръща внимание на лорда и ревността на любовника й затихна. През един от антрактите художникът я заведе в бюфета, за да пият разхладителни напитки.

Изведнъж Клотилда усети, че лордът стои до нея. Той се наведе, уж, за да вдигне падналата си кърпичка и пошепна на ухото й:

— Моля ви, пазете се. Имам много сериозни основания да предполагам, че лудият в най-скоро време ще ви причини зло.

Чашата с лимонада, която Клотилда беше допряла до устните си, падна на земята и се разби. Тя побледня като смъртник, но за щастие, Маврус беше зает с паленето на лулата си и не забеляза нищо. Звънецът иззвъня и публиката се прибра но местата си. Последното действие започна. На сцената се играеше покъртителен случай от човешкия живот. Отело, венецианският Мавър, убива своята мила и невинна Дездемона. Черните му ръце стискат бялата й лебедова шия, той й позволява само да прочете една къса молитва и след това я убива. В театъра се чува тихо хълцане. И Клотилда плаче. Маврус Ленски беше станал от креслото си и беше вторачил пламнали безумни очи в действието на сцената. Убийството го изпълваше със сладострастен възторг. Художникът мислеше за своята умираща Магдалена, блуждаещият му поглед търсеше Клотилда, а ръцете му нервно опипваха скритата кама.

Завесата бавно се спусна. Светлините угаснаха.

— Маврус! — извика Клотилда. — Маврус, какво ти е, сънуваш ли?

Художникът се сепна, сякаш наистина се събуди от сън.

— Нищо — отговори той. — Хубавата музика ме покърти. Да си вървим вкъщи.

Клотилда хвърли бърз поглед към отсрещната ложа. Лоуел стоеше неподвижен, с поглед устремен към бледото лице на Ленски, сякаш искаше да отгатне и най-скритите мисли на този човек. След това Клотилда хвана художника под ръка и излязоха от операта. Предварително ангажираният файтон ги заведе в самотната им вила.

Когато влязоха вътре, Маврус особено грижливо заключи вратата. Клотилда го погледна усмихната и попита:

— Страхуваш се да не ни нападнат крадци ли, мили мой? Заключваш така, като че ли къщата ни е Английската национална банка и в нея се съхраняват богатствата на половината свят.

Маврус се обърна бавно към нея. Лицето му беше бледо.

— Аз имам едно съкровище, което струва много повече от всичкото злато и банкноти, които Английската банка съхранява в своите каси. Това съкровище си ти, Клотилда!

После, като обърна ключа два пъти и дръпна голямото желязно резе, той подаде ръка на любимата си и я заведе нагоре по стълбата.

— Навярно ще изпушиш една цигара в ателието си? — попита Клотилда. — В това време пък аз ще се преоблека и след това ще хапнем нещо студено.

Художникът кимна и Клотилда се прибра в спалнята си. Като влезе, тя запали лампата и отиде при прозореца, за да спусне завесата. Погледът й падна върху съседната вила, която принадлежеше на лорд Лоуел. Всички прозорци бяха тъмни, но на Клотилда се стори, че зад един от тях на втория етаж съзря фигурата на лорда. Той стоеше неподвижен като статуя и наблюдаваше вилата на художника. С треперещи ръце Клотилда спусна завесата.

Тя съблече разкошния си тоалет от морскозелена коприна, който чудесно хармонираше със златночервената й коса, и облече семпла бяла рокля, която беше затворена около шията, плътно прилепваше по стройното й тяло и завършваше с дълъг шлейф. Нямаше никакви украшения, само около кръста се увиваше тясна черна панделка, която Клотилда завърза. След това тя поправи косата си пред огледалото и слезе в ателието. Намери Маврус в добро настроение. Той свиреше на арфа, която майсторски владееше и тихо припяваше. Гласът му звучеше приятно и нежно. Клотилда въздъхна облекчено, като го видя така разположен. Не, той не беше умопомрачен. Нямаше защо да се бои от него. Тя внесе една сребърна табла, върху която беше наредила разни, закуски, а Маврус отвори една бутилка старо испанско вино, наречено „Сълзите на Христос“, и напълни две кристални чаши.

Вечерята мина весело. Никога по-рано Клотилда не беше виждала Маврус толкова жизнен. Само обстоятелството, че пиеше повече от обикновено, пиеше с някакво настървение, сякаш искаше да се напие, да се изтръгне от действителността, учуди Доста Клотилда.

Часът беше един, когато той взе ръцете й, целуна ги и каза:

— Аз мисля, скъпа моя Клотилда, че е време вече да си легнеш. Сънувай хубави сънища.

— А ти? — попита Клотилда. — Няма ли и ти да си легнеш?

— Ще дойда скоро — отговори художникът, — но сега съм още твърде възбуден. Още съм под впечатление на операта. Трябва най-напред да се поуспокоя, затова ще поработя малко и след това на пръсти ще се промъкна при тебе.

Той я прегърна нежно и целуна сочните й устни. Клотилда тръгна към спалнята, но на прага се спря още веднъж и протегна ръце към него:

— Ела бързо, Маврус, не оставяй твоята Клотилда да те чака дълго сама. Страх ме е, като знам, че работиш и че си сам в ателието. До скоро виждане, скъпи приятелю!

Вратата се затвори след нея. Маврус остана сам. Той се изправи пред прозореца и се загледа в тъмната нощ. Вън валеше сняг, сиви облаци покриваха пълната луна. Маврус стоя, може би цял час така неподвижен, потънал в мечти, след това се обърна, отиде тихо на пръсти до вратата на спалнята и се ослуша. Вътре беше тихо и тъмно.

— Тя спи — промърмори художникът, като разроши с ръка косата си. — На работа! Бързо на работа! Тази нощ трябва да се свърши. Да, още тази нощ — продължи той с тих глас, като се върна обратно в ателието си. — Тази нощ ще сложа основния камък на моята слава. Ще нарисувам моята умираща Магдалена. Магдалена, която от опиянението на живота се отпуска в обятията на смъртта.

Той отиде в един ъгъл на ателието, където стоеше висок предмет, обвит в черно платно. Това беше кръст, обикновен, кафяво боядисан кръст, който по нищо не се различаваше от кръстовете на разпятията, нарисувани по разни картини. Художникът повлече кръста до средата на ателието. В подножието му постла сиво платно, което трябваше да представлява гроба, върху който е забит кръстът. Изгаси лампата и запали един прожектор, който хвърляше ярка бяла светлина върху кръста, така че само той остана осветен, докато всичко останало в стаята потъна в мрак.

Ужасна гледка!

Но още по-ужасна беше сцената, която се разигра, след като художникът съблече фрака и жилетката и събу обувките си. Слабата му трепереща ръка бръкна в пазвата и извади острата кама. Той стисна здраво дръжката й. Очите му светнаха безумно, чертите му се разкривиха, по устните му се появи нещо грабливо, цялото му държание заприлича на поведението на тигър, готов да скочи върху жертвата си.

С безумна усмивка Маврус Ленски наблюдаваше камата.

— Скоро ще бъдеш обагрена с кръвта на моята любима — прошепна той. — Скоро ще те забия в едно сърце, което обичам повече от всичко на света, но светото велико изкуство иска жертва. Аз трябва да убия моята Клотилда! Тя трябва да умре от моята ръка, иначе не може да се сътвори картината, от която всички идни поколения ще се възхищават. Умираща Магдалена, аз жертвам жена си. Жертвам ти кръвта от сърцето си. Направи ме велик, направи ме безсмъртен, издигни ме над всички художници на този свят, помогни ми да сътворя едно произведение, което да ме отнесе в храма на безсмъртието, едно платно, което и след хиляда години ще буди възторг и възхищение.

Страшно беше да се гледа как безумният произнася тези думи. Смях и сълзи се сменяха всяка секунда. Тялото му трепереше като лист, а очите му ту плачеха, ту пламваха в безумен огън.

Маврус Ленски се запъти към спалнята. Той отвори тихо вратата. О, той още през деня беше помислил за това и беше смазал пантите, за да бъде сигурен, че няма да скърцат. Влезе в спалнята. На пръсти се доближи до леглото, на което спеше Клотилда. Затрогнат от картината, която видя, безумният убиец спря. Той не можеше да откъсне поглед от очарователната женска фигура, която никога не му се беше виждала по-хубава и съблазнителна от този момент, когато се канеше да унищожи това великолепно творение на природата. Матовата розова светлина на една висяща лампа осветяваше спящата Клотилда, облечена в дантелена нощница. Копринената завивка беше се смъкнала и разкриваше тялото, така че през тънката копринена тъкан на нощницата Маврус можеше да види съблазнителните форми на любимата си. Очите й бяха затворени и дълги тънки клепачи ги засенчваха. Устните й бяха полуотворени, а под тях проблясваха равните като мъниста зъби. Жената дишаше спокойно и равномерно, гърдите й се повдигаха като под такта на някаква вълшебна музика. Убиецът беше така силно завладян от чувствата си, че сълзи потекоха по бузите му и треперещата му ръка за малко щеше да изпусне камата.

Но лудостта беше сграбчила в Железните си нокти съзнанието на нещастника. Дълбоко в душата му се беше загнездила безумната мисъл, че само тогава ще стане безсмъртен, когато нарисува тази жена в смъртния й час. Гласът на сърцето и гласът на разума бяха заглушени от безмилостния глас на безумието.

— Искам да те целуна, Магдалена — извика нещастникът, — ти трябва да умреш от моята целувка!

Очите му пламнаха безумно и с диви движения заразмахва камата над главата си. Той се наведе и жадно впи устни в червените устни на Клотилда. Тъкмо се готвеше да нанесе смъртоносния удар, когато Клотилда отвори очи и полусънна попита:

— Ти ли си, Маврус? Лягаш ли си вече? Ела, о, ела, толкова дълго те чакам!

Но в този миг нещастната жена съзря камата в ръката на художника. С див вик тя отблъсна треперещия човек.

— Маврус! — извика Клотилда, като се изправи в леглото с широко разтворени от ужас очи. — Маврус, какво смяташ да правиш? Искаш да ме убиеш ли?

Безумният избухна в ужасен смях.

— Мълчи, Клотилда — каза тихо той, — не се плаши! Не да те убия искам аз! Решил съм да те пожертвам! Ти си щастлива. Ще умреш на олтара на изкуството! Ще станеш безсмъртна и ще ме посрещнеш там горе, когато удари и моят час.

Тя го прекъсна с втори вик. Облечена само в нощница, скочи от леглото.

— Всемогъщи Боже! — извика разхълцано тя, като кършеше ръце. — Нещастникът е полудял! Не напразно ме предупреждаваха да се пазя от него! Безумието отдавна е тлеело в душата му и тази нощ избухна!… На помощ!… Помощ!… Убиват ме!…

— Искаш да осуетиш плана ми! — изкрещя дрезгаво безумецът. — Искаш да ми попречиш да нарисувам картината, която ще ми донесе световна слава? Ще те смажа! Тук, в подножието на кръста, трябва да издъхнеш ти! Да, да, ти беше грешна Магдалена, сега трябва да станеш каеща се Магдалена. Аз, аз ще те накарам да се разкаеш!

Маврус блъсна силно Клотилда. Чу се глух шум от падане. Жената лежеше в подножието на кръста. В следващия миг той вече беше коленичил върху нея. С лявата ръка натискаше вълнуващата й се гръд, а с дясната, която стискаше камата, замахна да нанесе смъртоносния удар. Дантелената нощница висеше разкъсана на парцали, а червените коси се виеха объркани по тялото й!

— Милост!… Милост! Маврус, не ме убивай!

— Обрекъл съм те на смърт! — извика лудият с мрачна тържественост. — Аз те принасям в жертва на едно свещено дело! Чувствам под ръката си как тупти сърцето ти, това сърце, което ме обичаше! В него ще забия камата си!

Той замахна!…

Но в същия момент един куршум разби стъклото на прозореца и дясната ръка на художника, в която той държеше камата, увисна окървавена. Ножът падна и кървава струя заля снежнобелите гърди на Клотилда.

— Безумецо! — извика един глас от прозореца. — Аз ти отнемам жертвата.

В светлината на прожектора, до полуголата жена и коленичилия до нея облян в кръв художник се появи мъж, в чиято ръка още димеше револвер…

Това беше лорд Мортимър Лоуел.