Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (158)

40.

Клотилда Боазльо и Маврус Ленски, които успяха, въпреки всички пречки и опасности, да избягат от заведението на доктор Дюбоа, не можеха да останат в Париж. Те знаеха, че това е твърде опасно за тях. Познаваха силата и влиянието на Боазльо и очакваха, че той ще направи всичко, за да ги открие. След като прекараха първата нощ под чуждо име в един скромен хотел, те след дълго обсъждане решиха, колкото може по-скоро да се махнат от Париж. Избраха Лондон за място на бъдещото си пребиваване. Оттам Клотилда искаше да даде показания против офицерите от Генералния щаб и да заплаши с разкрития Боазльо, ако не изпълни нейните условия.

А какви бяха те?

Клотилда беше страстна натура. От гледна точка на морала, разбира се, че можеше да се критикува поддържането зад гърба на мъжа й на интимни връзки с Маврус Ленски. Всяка целувка, всяка прегръдка, с която даряваше своя любовник, беше грях, защото с това нарушаваше верността си към генерал Боазльо. Вярност, в която му се беше заклела пред олтара. Но има човешки съдби, които не могат да се вместят в общата мярка, за които не бива да се съди от гледна точка на общоприетия делничен морал.

Клотилда беше буквално продадена от майка си на генерал Боазльо, когото не обичаше. Тази сделка беше станала в Монте-Карло при игралната маса. Руската аристократка беше достатъчно безсъвестна да продаде щастието на своето дете за един портфейл банкноти. Дъщерята се беше пожертвала, за да спаси майката от пълно разорение, за да й даде възможност да продължава да играе. Тя, която още тогава обичаше талантливия художник Маврус Ленски, преди брака си с Боазльо беше заявила на бъдещия си съпруг, че не го обича, че е подарила вече сърцето си на друг. Може ли Боазльо да очаква вярност от тази жена? Може би щеше да му остане вярна и щеше да запази неопетнена женската си чест и достойнство, ако той се беше постарал да спечели сърцето и с внимание, тактичност и нежност. Но генералът постъпи тъкмо обратно. Щом Боазльо се почувства господар, веднага реши да използва своите съпружески права. Изискваше от Клотилда същата страстна любов, каквато сам питаеше към нея, но която не можеше да се зароди в нейното сърце толкова бързо. Тъй като тя открито му показа в първите дни студенината си и отвращението си от неговите целувки и прегръдки, Боазльо стана груб и започна да се позовава на придобитото си чрез женитбата право. Затова скоро Клотилда започна да дава на генерала каквото беше негово, а на любимия художник — каквото му се полагаше. Не извиняваме Клотилда, но все пак трябва да признаем, че не порочността, а обстоятелствата я тласнаха по пътя на греха. Тъкмо затова в сърцето й се беше запазила истинска женска свенливост и сега, когато за пръв път в живота си прекара под един покрив с любимия си цяла нощ, тя почувства, че не би могла да живее с него просто като негова любовница. Искаше да му стане съпруга, но това беше възможно само ако генералът се съгласеше на развод. Клотилда се закле, че ще го принуди. Тя имаше отлично средство за това — достатъчно беше да го заплаши от Лондон, че ще разкрие тайната на забулената дама, ако й направи спънки.

Затова Клотилда убеди любовника си да напуснат, колкото е възможно по-бързо Париж.

А Маврус би отишъл накрай света, ако тя пожелаеше това.

Ала за пътуването и за настаняването им в Лондон трябваха средства. Маврус не беше свикнал да пести, той винаги беше получавал за своите картини големи суми, които бързо и лесно разпиляваше. Сега трябваше преди всичко да се снабди с пари. За тази цел той веднага след закуската с Клотилда отиде при един познат търговец на картини и се ангажира да му нарисува хубав женски портрет, за което получи аванс от десет хиляди франка.

— Аз ще те рисувам, сладка моя Клотилда! — прегърна я Маврус, като й показа парите, които беше получил. — Отсега нататък ще рисувам само теб. Ще покажа на света твоята красота в най-разнообразни положения и пози и тези картини ще ме направят истински знаменит.

— И нали — промълви Клотилда тихо и умолително — ще се откажеш от твоите странни идеи, които никога не съм могла да разбера? Ще се откажеш от твоята любов към трупове и ще рисуваш истинския буен живот, който кипи в мене и който ти принадлежи напълно.

— Обещавам ти! — закле се Маврус, като й стисна ръка. Но тя не забеляза, че в този момент на устните му заигра мрачна усмивка, която би смутила жената.

Странната идея, с която Маврус Ленски беше живял толкова дълго — да нарисува мъртвата Венера, беше дълбоко заседнала в същността му. Тя се беше превърнала в идея-фикс. Може би, любовта щеше да го излекува, любовта, която не рядко беше прогонвала сянката на лудостта. Може би, тя щеше да оздрави болна та душа на Маврус Ленски и да го накара да забрави страхотното си желание!

Същия ден вечерта, художникът и спътницата му напуснаха Париж и отпътуваха за Лондон. Това беше разумно, защото по техните следи бяха тръгнали вече шпионите на Боазльо. Пати дьо Клам и Анри също се заеха да ги търсят. Нали тези трима мъже бяха застрашени от разкритията, с които Клотилда беше заплашила своя съпруг…

В Лондон Маврус Ленски нае една прекрасна малка вила срещу Хайд парк. Те нарочно избраха малко жилище, защото не искаха да държат прислуга. Мечтаеха да живеят усамотени. Бяха ангажирали само една стара жена, която живееше наблизо, за да им чисти стаите и да прави най-необходимите покупки. С цялата останала къщна работа се зае Клотилда, която беше най-милата домакиня, каквато може да си представи човек. Тя създаде за любимия си един земен рай, а Маврус й се отплащаше за това с вярна предана любов и неизчерпаема нежност. Същевременно той трескаво работеше. Най-напред трябваше да довърши картината, за която беше получил парите от парижкия търговец на картини. Бързаше да се освободи от това задължение, затова не се щадеше, денем и нощем. Нарисува Клотилда в скромна домашна дреха и след като завърши картината, сам призна, че тя е едно от най-хубавите му платна.

Изпрати я в Париж и търговецът му писа, че е възхитен и желае скоро да получи и друга, със същия модел. Търговецът съветваше художника да го изобрази като целомъдрена Сузана, която влиза в банята. За тази картина парижкият търговец му предлагаше петдесет хиляди франка. Маврус Ленски се възхити от идеята. Да, той беше съгласен да нарисува любимата си Клотилда в момента, в който се кани да потопи във водата красивото си тяло. Щеше да го облече в бяла роба, но зрителят трябваше да получи впечатление, че в следната секунда тя ще се свлече и пред възхитения му поглед ще блесне с неповторимостта си женско тяло, достойно да съперничи с Венера.

След дълги колебания Клотилда се съгласи да позира за тази картина. Наложи се Маврус да вложи цялото си умение, за да надвие нейната свенливост. Трябваше да й докаже, че красотата е длъжна да служи на изкуството. Тялото не може да има по-висша задача дори и след смъртта си, когато вече отдавна е напуснато от духа, освен да омайва погледите на бъдещите поколения. Клотилда отстъпи пред желанието му. Тя се утешаваше с мисълта, че никой няма да знае кой е служил за модел на Сузана.

Маврус Ленски отново заработи трескаво и отново почти престана да пие и да се храни. Затвори се в себе си и пак създаде картина, която трябваше да възхити всеки зрител.

Обаче художникът стана блед и нервен и Клотилда загрижено забеляза, че той, когато остане сам, разговаря със себе си и очите му придобиват странен израз, който по-рано често беше виждала у него, но който, откакто бяха заживели заедно, беше почти изчезнал. Този израз на очите му я плашеше.

Клотилда още не беше изпълнила намерението си да пише на съпруга си, за да му иска развод. Тя предпочиташе засега да не издава къде живее с Маврус и отлагаше от ден на ден написването на писмото, тъй като инстинктивно се боеше да не издаде на Боазльо мястото на пребиваването си. Страхуваше се за щастието си, трепереше при мисълта, че генералът може да я раздели от любимия й. Смяташе, че докато сама не се издаде, няма опасност Боазльо да научи къде се е скрила. Тя и Маврус бяха съвършено непознати в този град, а парижкият търговец на картини не знаеше, че Маврус живее в Лондон заедно с любовницата си.

Когато картината беше готова, художникът не можеше да се раздели с нея. Веднъж Клотилда го изненада, когато той прегръщаше с двете си ръце платното и целуваше нарисуваните устни на Сузана. Усмихната, тя застана зад него и го притегли с две ръце към себе си:

— Глупчо, защо целуваш студените бои, когато имаш топлите устни на твоята истинска Сузана?

Маврус я прегърна.

— Какво ще ме посъветваш? — попита напрегнато той. — Да изпратя ли картината на търговеца в Париж? Тя е твърде хубава за глупавата, нищо не разбираща публика. Пък съм и малко ревнив — излагам пред хората твоите прелести. Бих желал да я запазя за мен. Чувствам я като книга, в която съм открил особено красиви тайни, но която после изгарям, за да не я чете някой друг.

— Да не искаш да ме унищожиш, защото ме обичаш? — усмихна се игриво Клотилда.

Маврус Ленски я погледна със странен израз в очите.

— Всъщност човек би трябвало да унищожава това, което обича — промълви той. — Най-напред да му се наслаждаваш и след това да го унищожи. По такъв начин човек би бил сигурен, че поне веднъж в живота си е използвал сам една наслада.

— Но, ако умра — изгледа го с усмивка Клотилда, която все още се опитваше да придаде шеговит характер на разговора, — ти няма да имаш вече никаква Клотилда. Какво ще правиш тогава без мен?

Тръпки минаха по тялото на мъжа, бледото му лице се изчерви от вълнение.

— Ако беше мъртва — стана несигурен гласът му, а погледът му потъмня, — тогава бих те рисувал, рисувал и бих създал моето най-хубаво произведение!

Клотилда се облегна на един стол, за да не припадне. Значи старата идея все още живееше в душата на любимия човек, значи, той все още беше обладан от своята мания… Тя не отговори нищо — не искаше да го дразни. Замълча, но след няколко дни картината беше изпратена в Париж. Почти веднага пристигна от парижкия търговец чек за петдесет хиляди франка, платим в Английската банка. Тъй като Маврус Ленски по принцип не се занимаваше с парични въпроси, пък и му липсваше и разбиране за тях, той помоли Клотилда да отиде и да изтегли сумата. След като задържи известна част от нея, да внесе другата на свое име в същата банка.

И тъй, една сутрин Клотилда се облече по-внимателно от друг път и след като се сбогува нежно с Маврус излезе от къщи. От няколко седмици насам това беше първото й излизане за по-дълго време. Действително, тя беше правила кратки разходки из Хайд парк, но той беше съвсем близо до тяхното жилище. Сега трябваше да отиде в Сити, търговския квартал на Лондон, докъдето имаше поне час път. Маврус я беше помолил да вземе файтон, но като излезе на хубавото слънце и свежия зимен въздух, на Клотилда й стана приятно и реши да отиде пешком. Скъпоценният чек беше скрила в малка чантичка, прикачена по английски обичай на колана й.

Едва беше изминала няколко пресечки, когато забеляза, че някой я следи. След нея неотстъпно вървеше млад, много красив мъж. Тя го познаваше, макар че не беше разменила нито дума с него. Живееше в съседната вила, беше богат и благороден човек и се казваше лорд Мартимър Лоуел. Дали случайно или преднамерено, но тя почти винаги, при всяка своя разходка, го срещаше в Хайд парк. Тогава мечтателните сини очи на лорда я гледаха някак странно, сякаш изпълнени със съчувствие. Тя не придаваше особено значение на тези случайни срещи. Лордът винаги беше спазвал границите на джентълменската учтивост и държанието му беше безукорно, тъй че Клотилда нямаше никакви основания да се чувства обидена.

Днес обаче лордът, като че ли беше променил тактиката си. Той я преследваше толкова упорито, че Клотилда ясно забеляза неговите намерения. Очевидно искаше да я принуди да разговаря с него, но тя беше решила да избегне това на всяка цена. Познаваше отлично Маврус и знаеше, че ревността му няма граници и ако научи, че е разговаряла по пътя с някакъв млад мъж, щеше да побеснее от гняв, а в гнева си беше способен на всичко. Тя кривна в една странична улица с надежда, че лордът ще продължи пътя си по главната улица. Излъга се. Мъжът я последва. Нещо повече, той ускори крачките си и скоро се изравни с нея. С грациозно движение свали шапка и поздрави.

— Госпожо — каза той, — моля ви настойчиво да ме изслушате. Във ваш собствен интерес е.

— А аз, господине — отвърна Клотилда, като се изправи гордо, — се отказвам от тази чест. Предполагам, че сте се припознали и сте ме сметнали за някоя своя позната. И тъй, заявявам ви, че не ви познавам и не желая да се запознавам с вас.

При тези думи лека червенина обля бузите й и я направи още по-привлекателна. Малките златочервени къдри заобикаляха едно рядко красиво и миловидно лице.

Не изглеждаше, че лордът е склонен да се откаже от намерението си. Когато Клотилда продължи пътя си, той тръгна редом с нея.

— Госпожо — отново заговори той, — моето държание навярно ви се вижда странно и вие, може би, няма да ми повярвате, че принадлежа към най-висшата аристокрация на тази страна, тъй като, признавам, начинът, по който постъпих, за да се доближа до вас, не подобава на един човек от моя ранг и положение. Но нямах никаква друга възможност да говоря с вас, а трябва да ви говоря, трябва да ви опазя.

— Да ме предпазите?

Тези думи се забиха като острие в сърцето на Клотилда. Тя спря и погледна лорда учудено с големите си очи. Той продължи:

— Аз съм лорд Мортимър Лоуел и къщата ми се намира срещу вашата, тъй че често съм имал удоволствието да ви виждам от прозореца. Но аз виждам и съпруга ви, или поне човека, когото смятам за ваш съпруг. Госпожо, смятам за свой дълг, не само като човек, но и като лекар, да ви обърна внимание върху едно обстоятелство, което, може би, не сте забелязала. Следвал съм медицина за удоволствие и мисля, че не се лъжа, госпожо. Вие живеете с един луд човек!

Клотилда се разтрепера и за малко да припадне от силната уплаха. Тя се облегна на стената. Лордът я подкрепи леко с едната си ръка, която потрепери при докосването си до меката топла ръка на красивата жена.

— Изплаших ви — изрече разкаяно лорд Лоуел. — Може би трябваше да бъда по-предпазлив при подбора на думите си, но, Боже мой, не знаех дали ще имам още някоя минута на разположение. Трябваше бързо да облекча съвестта си. Да, госпожо, художникът Маврус Ленски, нали това е името на вашия съпруг, е умопомрачен, душевноболен. Най-напред забелязах това по очите му, които понякога имат неспокоен блясък, а понякога продължително време са страшно неподвижни. Освен това няколко пъти го проследих. Не излиза ли той често нощно време, когато спите?

— Така е! — пошепна Клотилда. — След като е работил до късно през нощта, той има нужда да поизлезе малко на чист въздух. Облича се набързо, нахлузва си дълбоко шапката и изскача навън.

— Да, и аз на няколко пъти го проследих. Знаете ли къде отива вашият съпруг по това време?

— Не, той ми казва, че се разхождал из улиците.

— Не ви е казал истината, което е нещо обикновено при неговото състояние. А може би на сутринта, като се събуди от трескавия си сън, и сам да не знае къде е бил през нощта. Съпругът ви посещава голямата морга, която се намира на брега на Темза, мрачно здание, в което занасят и държат всички самоубийци на Лондон, докато се установи самоличността им. Без да ме забележи, веднъж влязох заедно с него в моргата. Видях как се спираше очарован пред големите стъклени витрини, в които се намират удавниците. Чух какво си говореше сам на себе си и останах ужасен. Този човек е обхванат от манията, че мъртвата жена е по-хубава от живата и че той е призван да нарисува тържественото величие на смъртта. Госпожо, такива луди са опасни! Предупреждавам ви още веднъж!

Силно вълнение обзе жената.

— Благодаря ви, милорд! — промълви тихо тя. — Сега знам, че не сте ме проследили, за да ме обидите, а за да ми направите една услуга. Но аз настойчиво ви моля и ще ви бъда благодарна, ако престанете да наблюдавате и да следите моя мъж и никога вече не се опитвате да ме заговорите. Ако ме застрашава някаква опасност от негова страна, аз или ще съумея да се справя с нея, или пък ще стана нейна жертва. И в двата случая безропотно ще понеса неизбежното. Но ако действително в мозъка на Маврус Ленски се крие искрата на лудостта, тя би могла веднага да се разпали и да се разгори в буен огън, ако узнае, че съм говорила с вас или че се познаваме. Затова, моля ви, господине, каквото и да стане, смятайте ме за непозната.

Сините очи на лорда помрачняха.

— Вашето желание, госпожо, за мен е закон. Няма повече да се приближавам до вас, освен в случай на опасност. Но тогава ще бъда с вас.

— В такъв случай — Клотилда му подаде сърдечно ръката си, — трябва да ви благодаря за вашите добри намерения. А сега, сбогом!

Тя се отдалечи бързо, а лордът, след като я проследи известно време с очи, тръгна към главната улица и се смеси с тълпата в нея.

След безуспешните си опити да намери Клотилда, генерал Боазльо се чувстваше постоянно напрегнат. Беше затворен, намръщен, капризен и подчинените му бяха непрестанно изложени на неговия гняв. Дори по отношение на своите приятели, дори спрямо Анри и Пати дьо Клам той биваше недоверчив, мнителен и мълчалив. Трепереше пред мисълта, че Клотилда може да направи някакви разкрития, усещаше се застрашен, боеше се, че всичко, що е съградил през живота си, ще рухне.

Генерал Боазльо не беше израсъл в щастие и богатство, не беше получил нито наследство, нито пък беше имал влиятелни покровители. Всичко беше постигнал със собствения си труд. Беше син на благородник, произхождащ от най-старата френска аристокрация. Баща му беше пропилял състоянието си по коне и залагания на хиподрума и след смъртта му остави тъкмо толкова, колкото беше необходимо, за да се даде прилично възпитание и образование на младия Боазльо.

Той завърши военното училище с трудолюбие и доказан талант за воинската професия. Като разчиташе само на малката заплата, младият подпоручик често си лягаше без топла вечеря, но работеше неуморно, защото беше решил да направи кариера. И успя. Няколкото научни военни съчинения, които издаде, привлякоха вниманието на неговите началници. Беше бързо повишен и тъй като военният министър Кавеняк особено го ценеше, стана сравнително скоро генерал. В това време получи и наследство, състоящо се от голям чифлик и сто хиляди франка. Тези пари не останаха дълго в ръцете на Боазльо. С тях той купи Клотилда, защото беше влюбен до полуда в хубавото момиче и искаше на всяка цена да го притежава.

Като генерал Боазльо съумя да разшири своята власт, така че стана един от истинските шефове във френската армия. Разбира се, че всички започнаха да търсят неговото приятелство и затова където и да се появеше, навсякъде биваше приеман с възторг и отворени обятия.

Сега всичко това можеше изведнъж да пропадне и причината щеше да бъде собствената му съпруга, жената, която беше обичал повече от всичко и която в дълбочината на душата си все още обичаше. Когато тези мисли налегнаха генерал Боазльо, му се струваше, че ще полудее.

В такова настроение той седеше един ден в кабинета си, след като беше обядвал сам. Съобщиха му за пристигането на полковник Анри. Боазльо с удоволствие би го върнал, обаче не смееше да бъде неучтив с него, защото Анри твърде добре знаеше тайните му.

Анри влезе усмихнат и се поклони дълбоко на своя началник. Генералът мълчаливо му посочи стол и му предложи цигара.

— Ако искате да ми направите удоволствие, драги Анри, започна Боазльо, — нека говорим днес за обикновени работи. Не ми споменавайте името на Драйфус и оставете настрана всички разговори за положението на Франция и за нашите собствени дела. Толкова съм уморен, че дори Драйфус да пристигнеше от Дяволския остров, пак не бих помръднал пръст, за да потърся, или да дам някакви нареждания.

— Това не е добре, екселенц — отговори Анри със сдържана усмивка, — защото в момента, в който Драйфус стъпи в Париж, за нас, т.е. за вас, мене, Пати дьо Клам и нещастния Естерхази, който и без това е вече арестуван, не остава нищо друго, освен да се самоубием.

Анри се изсмя, като че ли беше направил сполучлива шега, като наблюдаваше влиянието, което думите му произведоха върху Боазльо, който се мъчеше да изглежда равнодушен.

— Нямам от какво да се боя — каза той.

— Разбира се, екселенц! — потвърди Анри. — Аз ще си позволя, обаче, само да ви напомня, че поискахте и получихте от Парламента кредит от един милион и двеста хиляди франка под предлог, че всички наши военни съоръжения трябва да бъдат променени, защото един предател ги е издал на нашите неприятели. Такъв предател, разбира се, не съществуваше, пък и нищо не беше издадено. Както и да е, ние намерихме предател, избрахме Драйфус, защото имахме основание да го мразим, и съумяхме да наредим работата така, че той и до днес да гние на Дяволския остров. Единия милион прибрахте вие, господин генерал, а двестате хиляди поделихте между вашите верни помощници. Цялата работа би била чудесна, ако в нашата сметка не беше се появила една-единствена грешка — верността на една жена. Ние не допускахме, че съпругата на Алфред Драйфус ще бъде толкова непоколебимо уверена в невинността на мъжа си и че тя ще обърне света, за да докаже тази невинност. Въобразихме си, че тази жена ще се утеши бързо с друг мъж. Съпругът й е толкова далече, малко ли жени в Париж, чиито мъже са много по-близо, се утешават с нови връзки.

— Защо ми разказвате всичко това, Анри? — прекъсна го ядосано генералът.

— За да ви стане ясно, генерале, че няма нищо по-опасно от жените и че вие поставихте себе си и нас в едно много опасно положение, като направихте жена си своя неприятелка.

Боазльо стана и втренчи враждебен поглед в Анри.

— Какво знаете за жена ми? — попита глухо той. — Тя е мъртва за мене и никога вече няма да пресече пътя ми.

— Но не, тя е жива — също стана Анри. — Сега живее с друг и навярно чака удобен момент, за да започне борбата срещу нас.

Боазльо викна несъзнателно, скочи върху Анри и го хвана за раменете.

— Жена ми е жива! — потрепера гласът му. — Къде е тя? Какво знаете за Клотилда?

Анри отвори вратата и направи знак на някого. Двама слуги на генерала внесоха нещо голямо, увито в платно, и го подпряха до стената, след което излязоха.

— Какво значи това? — попита Боазльо.

— Отговорът на вашия въпрос, генерале — усмихна се тържествуващ Анри. — Погледнете!

Той дръпна платното и се оттегли настрана. Пред очите на генерала се показа картина, представляваща целомъдрената Сузана, когато влиза в банята.

Генералът се дръпна назад с широко отворени очи и задъхвайки се, промълви дрезгаво:

— Това е жена ми, Клотилда!

— Тя е — потвърди Анри.

— Откъде имате тази картина? — попита Боазльо, след като се посъвзе малко.

— Принадлежи на един търговец на картини — съобщи Анри. — Той ми я зае за няколко часа, защото му обещах да я покажа на един любител, който би заплатил за нея исканите сто хиляди франка!

— Сто хиляди франка? — изсмя се горчиво Боазльо. — Трябва да е много знаменит художникът, който е нарисувал тази картина, за да иска търговецът такава баснословна сума за нея.

— Вие познавате художника — натърти Анри. — Той се казва Маврус Ленски.

— Маврус Ленски! — възкликна генералът. — Значи тя му е позирала!

— Тя е негова любовница и живее с него в една елегантна лондонска вила. Разпитах и търговецът ми съобщи всичко, което знае за Маврус Ленски.

Генералът рухна на едно кресло и закри лицето си с ръце. Анри не можа да разбере дали скръб, дали гняв или друго чувство накараха този човек да заплаче. След известно време Боазльо, блед като смъртник, но външно спокоен, се запъти към вратата и я заключи. След това се върна при Анри и сложи ръце на раменете му.

— Анри — прошепна той, — или ние ще унищожим тази жена, или тя нас!

— Това е и моето мнение, генерале, и затова съм приготвил вече и план. Не знам само дали сте готов да пожертвате Клотилда.

— Обичам я много — изрече глухо Боазльо, — но ще трябва да я пожертвам за делото.

— Добре. Тогава Клотилда е загубена, генерале, тя ще умре!…

Боазльо се извърна, отиде към прозореца и втренчи неподвижен поглед в покритата със сняг улица, слабо осветена от мъждиви фенери. Явно беше, че се бори с любовта си към Клотилда.

— Как искате да я премахнете? — попита той след известно време тихо и колебливо.

Анри се приближи до него и му прошепна на ухото.

— Клотилда трябва да умре от ръката на човека, когото обича и комуто вярва. Ние няма да извършим убийството. Ще предоставим на друг да отмъсти заради нас. Ръцете ни ще останат чисти.

— Толкова по-добре! — кимна Боазльо. — Правете каквото знаете, Анри! Не искам да чувам вече нищо за нея, докато не умре.

— Ще бъдете доволен от мен, генерале, а портрета ще върнем обратно на търговеца, нали?

Боазльо се обърна, спусна се към картината и се изправи пред нея, сякаш трябваше да я защитава от неприятелски нападения.

— Картината ще остане тук — реши той. — Ако не мога да имам живата Клотилда, поне да я гледам нарисувана и така да се наслаждавам на прелестите й, които някога бяха мои. Купувам картината, Анри.

— Но помислете си, генерале — възрази полковникът, — сто хиляди франка!

Боазльо сви рамене с безразличие.

— Ще ги платя — каза той с тон, нетърпящ възражение. — За вас живата Клотилда, за мен картината. Унищожете вашата, аз запазвам своята.