Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (156)

38.

Макар че Зола и Пикар предложиха на Мадлен своята помощ и изказаха готовност да се погрижат за нея, тя решително отказа. Мадлен беше твърде горда, за да приеме да й плащат за услуга, направена в интерес на истината и справедливостта. Тя искаше да върви по своя път, предпочиташе с честен труд да печели прехраната си и не се съмняваше, че в един голям град като Париж скоро ще се намери възможност за това. От работата й в цирка й беше останала малка сума, която разбира се, не можеше да стигне за дълго време. Тя нае скромна стаичка и разпредели парите си така, че да й стигнат за един месец. Това време искаше да използва за намирането на Християн и за сдобряването си с него. Тя го обичаше все тъй силно и продължаваше да живее с мисълта за него. Не беше възможно да повярва, че той още таи в душата си онова грозно подозрение. Но тя искаше да се срещне лице в лице с него, да му обясни недоразумението, което се породи тогава в оня дом на улица „Росини“ и което ги раздели така жестоко. Може би беше необходимо само едно обяснение, може би тя трябваше само да надвие гордостта си и да му разкаже как попадна в онази съмнителна къща, за да й прости той напълно. Какво значение може да има гордостта пред истинската чистосърдечна любов? Християн я беше обидил и унизил пред толкова хора, но въпреки това тя беше готова първа да му подаде ръка за помирение. След една нощ, през която Мадлен си изясни всичко това, като си представи Християн, неговото добро лице, като си спомни хилядите доказателства за неговата любов, вярност и привързаност, които й беше дал, тя реши да предприеме първата стъпка. Облече се по-старателно от друг път, защото беше жена и искаше да се хареса на своя любим. Като се погледна в огледалото, трябваше да признае, че въпреки вехтата тъмна рокля, въпреки евтиното палто и скромната шапка, с които беше облечена, не беше загубила нищо от своята хубост. Беше сама и се намираше в състояние, в което човек възвишава душата си към Бога и моли за неговата помощ и съдействие. Тя се помоли Богу да й помогне да си възвърне любовта на Християн. След това тръгна към неговото жилище. Когато изкачи стълбите и натисна звънеца, тя потрепера при мисълта, че скоро ще се реши съдбата й. Не беше само срещата с Християн, която я вълнуваше. Тя знаеше, че тук ще срещне и старата графиня Естерхази, майка му, която досега гордо беше отказвала да приеме и се запознае с бедното момиче, което синът й си беше избрал.

Звънецът остро иззвъня. Две минути минаха, но никой не отвори вратата. Най-сетне се чуха провлачени стъпки, които се приближиха до вратата. Тя се отвори и пред Мадлен се появи стара дама с благородна външност, облечена по отдавна минала мода, с бели букли ¦ от двете страни на лицето. Старата жена навярно беше плакала, очите й бяха зачервени, по хлътналите й бузи личаха следи от сълзи.

— Коя сте вие, госпожице? Какво обичате?

— Извинете, госпожо графиньо, искам да говоря с граф Християн Естерхази.

— Моя син ли търсите? — попита някак особено графинята. — Мога ли да попитам, как се казвате?

— Името ми е Мадлен Готие.

Като чу това име, старата жена трепна. Мадлен видя, че тя се олюлява и помисли, че ще падне, затова се спусна да я подкрепи. Ала графинята се съвзе и решително се изправи.

— Мадлен Готие! — повтори тя с глух глас, който сякаш излизаше от гроб. — Вие дълго, твърде дълго не се обадихте… Но влезте вътре… искам да поговоря с вас.

Сърцето на Мадлен се сви. Защо не спомена нищо дали синът й е вкъщи? Защо говореше с такъв чудноват тон? Защо беше плакала старата жена, защо лицето й изразяваше такава дълбока тъга?

— Милостиви Боже! — изхлипа Мадлен като протегна ръце към старата графиня. — Смилете се над мен! Кажете жив ли е синът ви? Или е болен? Какво е станало с Християн?

— Сега ще ви отговоря на всички въпроси. Влезте вътре!

Старата графиня отвори една врата и покани Мадлен в уютна, но скромно наредена стая. Над едно старомодно канапе висеше портретът на Християн. Той беше заобиколен с цветя. Мадлен не се сдържа повече, със сълзи на очи падна в краката на графинята, целуна слабата й ръка и развълнувано изрече:

— Госпожо графиньо, знам, че съм ви причинила грижи и неприятности. Но Бог ми е свидетел! То стана без да искам. Християн ме обича и аз го обичам. Обичам го повече от живота си, повече от всичко на този свят! Вие бяхте против това, госпожо, но аз никога не съм ви се сърдила, вие имахте право от своя гледна точка! Бяхте научила за баща ми лоши работи, които мълвата не беше преувеличила. Но отговорете ми, госпожо графиньо, отговорете ми по сърце и съвест! Може ли да държите детето отговорно за делата на бащата? Можете ли да осъдите човек, само защото дължи живота си на един подъл човек, който му е дал опозорено име? Не съм ли достатъчно нещастна с това, че трябва да говоря така за баща си, че не мога да го защитя, да застана на негова страна и да кажа: „Аз съм негова дъщеря, съдете ме заедно с него. Каквото и да е направил, аз го поемам върху себе си.“ Но аз не мога да го кажа! Заклевам ви се, госпожо графиньо, че не мога! Аз сама осъждам баща си, отвращавам се от него, отказах се от него! И сега, след като ви признах всичко това, след като се унизих пред вас, майката на моя Християн, искате ли още да разделите две сърца, които се обичат? Зная, че Християн още ме обича и ако може да ме види как ви моля, как колепреклонно ви се моля, той не би ме оставил тъй дълго да лежа в краката ви, той би протегнал ръце и би ме вдигнал.

Едри сълзи запълзяха по бузите на графинята. Тя се наведе, прегърна разплаканото момиче и го притегли към себе си.

— Мадлен Готие! — промълви нежно. — Станете и дайте да ви прегърна! О, как не ви познавах по-рано! Сега виждам, че синът ми не е направил недостоен избор и… Бог ми е свидетел… щастлива и спокойна бих сложила ръката ви в ръката на сина си! Не, сега вече не бих ви разделила. Но, Мадлен, трябва да ви го кажа. Съдбата ви е разделила!

Момичето се изправи и с широко отворени очи загледа старата жена, която бавно и колебливо искаше да й съобщи ужасна новина.

— Съдбата ли ни е разделила? — извика уплашено.

— Какво искате да кажете с това, госпожо графиньо? Къде е Християн? Къде е той?

— Замина! — отговори графинята и се разплака. — Преди двадесет и четири часа напусна Париж и през Хавър ще отпътува за Америка.

Мадлен се вкамени.

— За Америка? — успя най-сетне да повтори тя. — Християн иска да напусне Европа? О, Боже, госпожо графиньо, какво го е накарало да вземе това нещастно, съдбоносно решение?

— Не знаете ли, дете мое? — отговори тихо и кротко графинята с глас, в който нямаше ни следа от упрек.

— Вие, само вие, Мадлен, го накарахте да направи това. Не, аз не ви се сърдя, сега, като ви познавам. Не мога вече да ви се сърдя, но трябва да ви го кажа. Християн не можа да забрави, не можа да си прости злото, което ви е причинил. Той ви огорчи, обиди, той мислеше, че ви е тласнал към смъртта. Родината му опротивя, искаше да се махне на всяка цена оттук, даже старата му майка не беше в състояние да го задържи.

Сълзите на старата графиня потекоха отново. Мадлен я прегърна.

— Майко, о, майко! — извика разхълцана. — Какво загубихме и двете! Но действително ли сме го загубили вече? — прибави внезапно обнадеждена. — Безвъзвратно ли е отделен той от нас? Не, майко, не е. Даже, ако параходът пори вълните на океана, аз ще го последвам, ще го намеря и ще ви го доведа обратно?

— Бихте ли направила това, дете мое? — продума радостно старата графиня. — О, бъдете благословена, бъдете благословена от една стара жена, която с радост ще ви нарече своя дъщеря, когато й върнете сина! Впрочем, твърде е възможно — прибави тя, като поразмисли малко, — ако побързате, ще заварите Християн още в Хавър. Доколкото си спомням, той ми каза, че параходът „Бургундия“, с който смята да пътува до Америка, щял да отплава след два дни. Значи, ако тръгнете веднага, възможно е да го настигнете.

— Сбогом, скъпа майко! — скочи момичето. — Не искам да губя скъпоценните минути. Щастието на трима ни зависи, може би от един-единствен час. Оттук отивам направо на гарата и заминавам за Хавър. Ако не го заваря вече там, ще отпътувам и аз със следващия параход за Америка. Нали отива в Ню Йорк?

— Отначало да! — кимна графинята. — Но той смяташе да остане само няколко дни, защото беше решил оттам да продължи на запад. Може би даже… ужас ме хваща при тази мисъл…. към Клондайк, страната на златото.

— Към Клондайк? — сепна се ужасена Мадлен. — О, в такъв случай всичко би било загубено! Как бих могла да го намеря в тази страна на ледовете, в тази страна на смъртта и беззаконието?

— Мило мое дете, ако Господ иска да събере двама души, те ще се намерят и в пустинята, и в Ледовития океан. А ще се загубят и в такава малка стая! Върви с вяра в Бога, нека той ти помогне да намериш сина ми и да го доведеш. Аз те благославям и ти желая успех в трудната и опасна задача. Амин!

Мадлен беше коленичила по време на благословията. Майката на Християн беше сложила ръцете си на меката копринена коса и едри сълзи покапаха от очите й по главата на младото момиче.

След това Мадлен стана и тръгна.

— Още един момент! — спря я графинята. — Имате ли достатъчно пари, дете мое, за да можете спокойно да изпълните намеренията си? Аз не съм богата. Моят престъпен племенник, граф Естерхази-Валзен, злоупотреби с моите пари, но каквото имам е на ваше разположение!

Ако Мадлен беше по-практична и по-предвидлива, тя непременно би приела предложението на графинята и не би тръгнала с малко пари! Но кое момиче на двадесет години може да се похвали с такива качества! Мисълта да приеме пари от майката на Християн й беше толкова непоносима, че тя се изчерви и отвърна:

— Благодаря ви, госпожо графиньо, аз нямам много пари, но малкото, което имам, ще ми стигне.

— Тогава вземете поне това за спомен! — каза старата жена и откачи от врата си малко златно кръстче.

— Носете този кръст — продължи тя, като закопча верижката му — и ако Християн, макар за секунда, се усъмни във вас, покажете му го и му кажете: „Това ми даде майка ти, мислиш ли, че тя би подарила скъпия спомен, който като годеница е получила от баща ти, на едно недостойно момиче?“ Тогава той ще ви прегърне в обятията си, ще се върне с вас в Париж и моята старост ще бъде озарена от лъчите на щастието, което ще ми донесат моите две деца.

Мадлен бързо се озова на улицата. По пътя към сиромашкото си жилище, където отиваше, за да вземе някои най-необходими неща, тя си шепнеше:

— Ако трябва, ще го последвам и в Аляска, в снежните полета, в страната на смъртта!

Пред къщата на Д’отенското шосе, където живееше Естерхази с любовницата си Габриела Пей, спря файтон и от него слезе човек, на когото личеше, че не е свикнал да се вози на файтон. Той беше скромно, дори бедно облечен. Въпреки зимния студ нямаше дори палто на гърба си. Мъжът изкачи бързо стълбата към квартирата на Естерхази и неспокойно дръпна звънеца.

Габриела Пей отвори вратата.

— Името ми е Готие — представи се посетителят. — Аз съм бивш актьор на героични роли и помощник-режисьор в театър „Гьоте“, сега писар при следователя Бертулус.

— И какво желаете?

— Искам да говоря с граф Естерхази по една много важна работа. Госпожо, да не губим нито минута, тъй като от това зависи щастието, живота и свободата на господин майора.

— Елате с мен.

Габриела поведе посетителя през няколко елегантни стаи към работния кабинет на Естерхази, който, облечен в модерна домашна дреха, седеше пред писалището си, пушеше и подготвяше някакви писма.

— Готие? — посрещна го черният майор, който никак не изглеждаше възхитен от това посещение. — Какво ми носите? Трябва да е нещо много важно, иначе не бихте се осмелил да престъпите моята заповед и да се появите тук посред бял ден.

— Господин майор — поклони се набързо Готие, — трябва да ви съобщя една ужасна новина, но уверен съм, че с вашето присъствие на духа ще парирате удара, който неприятелите ви искат да нанесат.

— В какво се състои този удар.

В това време Готие беше успял да се промъкне до камината, където гореше хубав огън и протегна към него замръзналите си пръсти.

— Вие знаете, господин майор — започна той, — че новите времена ме накараха да изневеря на истинското си призвание и да приема писарска длъжност при следователя Бертулус. Хиляди хора в Париж съжаляват за това. Мога да се похваля, че бях любимец на публиката, дори обожавах зрителите. Но актьорът толкова лесно бива забравян! Докато е на сцената и със своята игра възхищава и въодушевява хората, тълпата го аплодира, отрупва го с лаврови венци, с нежни любовни писъмца и с всякакви други подаръци… Не преувеличавам, госпожо — обърна се той към Габриела Пей, — случвало се е да получа по няколко копринени ризи. Ех, хубави времена бяха тогава, незабравими времена.

— На въпроса! — прекъсна го безцеремонно Естерхази.

— Добре, на въпроса — съгласи се Готие. — Вие виждате в моето лице един човек, който е претърпял крушение в морето на живота. Жена ми, която боготворях, умря, моята непрокопсана дъщеря ме напусна. Да, тя не помисли за стария си баща, който е пожертвал целия си живот и който сега е принуден да живее от труда на ръцете си. Тежък труд, госпожо, като имате предвид, че от ранна сутрин до късна вечер трябва да преписвам разни книжа за следователя и да поправям грешките, които господа секретарите на господин следователя понякога правят. Да, такъв нещастен писар обикновено никой не зачита, но вътрешната стойност на човека…

— Вие казахте одеве, че минутите са скъпи — този път Габриела Пей прекъсна дългите излияния на актьора, — а пък сега никак не ги скъпите.

— Добре тогава — провикна се Готие патетично, — аз искам само посредством малък увод да подготвя, тъй да се каже, господин майора за неприятната новина, която трябва да му съобщя, защото съм деликатна натура… В писалището на следователя Бертулус лежи една преписка, която той обикновено много старателно заключва. Но тази сутрин за няколко минути я остави отгоре. Тези минути аз използвах, за да надзърна в нея. Преписката съдържа името на господин майора. Прочетох последната страница от нея. Тя съдържа заповед, подписана вече от Бертулус, за арестуването на майор граф Естерхази-Валзен и госпожа Габриела Пей.

— За арестуването ли? — креснаха едновременно черният майор и любовницата му.

— За съжаление е така, както вече ви казах — потвърди Готие. — Думата звучи лошо, но губи ефекта си, когато някой приятел ви я съобщи двадесет и четири часа по-рано. Този добър приятел съм аз, господин майор. Аз ви нося съобщението за вашето предстоящо арестуване и ви съветвам да вземете мерки полицията да не ви завари тук.

— Благодаря ви, Готие, ще ви възнаградя — скочи нервно Естерхази, — само ми кажете още на какво основание иска Бертулус да арестува мен и тази дама?

— Обвинението гласи: за фалшификация! Тя била извършена с някакви телеграми и писма, които полковник Пикар получил през време на своя поход в Алжир. Повече от това,, за съжаление, не мога да ви кажа.

При споменаването на телеграмите И писмата Естерхази и Габриела се спогледаха и Готие забеляза, че станаха неспокойни.

— Кога трябва да ни арестуват? — поиска да уточни черният майор.

— Не беше указано — отговори бившият актьор, — но когато арестуването е решено и носи вече подписа на следователя, изпълнението му не се забавя повече от ден-два.

— Значи, не знаем дали няма да дойдат и тази нощ да ни вдигнат? — додаде Естерхази.

— Възможно е, но не е вероятно, защото не ми се вярва Бертулус да се осмели да изпрати господин майора в затвора като обикновен престъпник, без да получи предварително разрешение от военното министерство или поне преди да го е уведомил. А затова ще са необходими поне два-три дни.

Естерхази въздъхна облекчено. Два-три дни са цяла вечност, те са спасение.

Той извади две банкноти от портфейла си и ги тикна в ръката на Готие.

— Но, господин майор! — изписка писарят. — Вие ме обиждате! Да не мислите, че за пари съм дошъл да ви направя тази приятелска услуга? Обаче… действително… сто франка… хм… господин майор, аз имам намерение да ви помоля да ми заемете триста франка… Не са много, на първи идущия месец ще си ги получите обратно.

Естерхази трябваше по неволя да се съгласи. Той прибави още двеста франка, а Готие още веднъж повтори, че ги взема само в заем. Грабна шапката си, поклони се безукорно на Габриела и тръгна към вратата.

— Нищо ли не сте чули повече за дъщеря си? — попита го допълнително Естерхази.

— За Мадлен ли? — спря се Готие, като извърна така очите си, че известно време се виждаше само бялото им. — Но, господин майор, тази неблагодарна дъщеря се е отрекла от мен! И защо? Защото й желаех доброто, защото не бях съгласен да се ожени за вашия братовчед, бедния инженер. Аз исках да я въведа в благородни кръгове, но тя осуети моите планове. Сега не ми остава нищо друго, освен да се помъча да я забравя.

След като придружи последните си думи с театрален жест, който на сцената непременно би му спечелил бурните ръкопляскания на галерията, той излезе и остави Естерхази и любовницата му.

— Габриела! — изрече черният майор с внезапно пресипнал глас. — Часът е ударил. Аз загубих сражението и не ми остава нищо друго, освен да бягам.

— Как, ти действително ли искаш да избягаш и да оставиш приятелите на Драйфус да тържествуват?

— Да не би да искаш да ме изпратят в затвора за фалшификация? — избухна Естерхази. — Не, драга моя Габриела, нямам намерение сам да сърбам попарата, която не съм дробил сам.

— А твоите приятели генерал Боазльо, Пати дьо Клам, полковник Анри, няма ли и този път да ти помогнат?

— И да искат, не могат — оклюмало разсъди Естерхази. — Знаеш добре, че ние действително фалшифицирахме телеграмите до Пикар. Аз диктувах, а ти ги писа. Това са телеграмите, които имаха за цел да му попречат да се върне, като го задържим още в Африка, защото искахме колкото се може по-дълго да задържим далеч от нас този опасен противник. Щом Бертулус е решил да ни арестува, той сигурно има неоспорими доказателства против нас. Затова нека бягаме. Да не чакаме да се строполи всичко на главата ни.

— Да бягаме! Но накъде?

— В Америка! Само там ще сме сигурни.

— И ти смяташ да оставиш всичко тук! Но имаш ли достатъчно пари за такова пътуване?

— Това е най-голямата грижа! — призна Естерхази. — Имам всичко на всичко четири хиляди франка, но мебелите ни, цялата покъщнина биха ни дали поне още шест хиляди. Стига да имаме време и възможност да ги продадем.

— Ще ги продадем — реши Габриела. — Докато отидеш в Хавър и потърсиш удобен параход за бягство в Америка, аз ще остана тук и ще превърна мебели, покъщнина, скъпоценности в пари.

— Ти си чудесна жена, скъпа Габриела — възхити се черният майор. — Това е единственият начин да се сдобием с още пари.

— Не можеш ли да поискаш от приятелите си? — сети се жената. — Генерал Боазльо например е богат.

— Богат! Да! Но не бива даже да му доверя, че имам намерение да бягам. Той, както и Пати дьо Клам и Анри биха ме задържали с удоволствие и даже сами биха ме предали на полицията, за да спасят себе си.

— Хубави приятели, няма що! — присмя се жената. — Бих желала да можеш да им изиграеш някой номер, преди да напуснеш Европа.

Естерхази замислено закрачи из стаята. Мислите му бушуваха зад челото и от време на време по устните му пролазваше иронична усмивка.

— Габриела! — спря внезапно той. — Имам чудесна идея. Тя може да ни докара сто хиляди франка.

— Сто хиляди франка ли? — повтори цифрата Габриела и очите й светнаха от алчност. — Ако успееш да се сдобиеш със сто хиляди франка, Естерхази, ще те провъзглася за гений.

— Бързо, донеси ми едно малко куфарче. Искам да прибера в него някои важни документи и писма, които са ми необходими за реализирането на идеята.

Докато Габриела излезе от стаята, за да донесе поисканото куфарче, черният майор отвори няколко чекмеджета на писалището и извади от тях писма и други книжа.

Габриела влезе с малко куфарче в ръка.

— Виждаш ли, мила Габриела — заяви тържествуващ Естерхази, — тези писма и книжа могат да съсипят всичките ми досегашни приятели. Щом ги публикувам, генерал Боазльо ще трябва да си тегли куршума, също и Пати дьо Клам и Анри ще отидат по дяволите. Като стигна в Америка, ще поискам от Боазльо да ми изпрати сто хиляди франка, като го заплаша, че иначе ще публикувам писмата. Пати дьо Клам и Анри също ще трябва да ми платят.

В същото време Естерхази взе от ръцете на любовницата си куфарчето с намерение да го отвори и да сложи в него книжата, но с груба ругатня го захвърли настрана.

— Не ми върши работа — досети се. — Този елегантен черен куфар с моя герб в злато би ме издал веднага. Отивам да купя друг и веднага ще се върна.

Той набързо навлече палто и шапка и излезе. Отби се в луксозен магазин за мъжки принадлежности. Поиска обикновен куфар и продавачът му предложи такъв, солидно изработен от кафява кожа.

— Тези куфари много се търсят — му обясни, — вчера продадох от тях на един господин, който също бързаше да замине.

Естерхази не пазарува дълго и си тръгна, като сам понесе куфара.

В това време Габриела пазеше книжата, като не се отдели нито за миг от писалищната маса. Естерхази ги събра. На брой около стотина, той ги сложи в едното отделение на куфара, а другото натъпка бързо с дрехи и бельо. След това стегна ремъците, заключи го и прибра ключето у себе си.

Погледна часовника си:

— Бързият влак за Хавър тръгва в два часа на обяд. Имаме още половин час, за да хапнем и да отида с файтон до гарата.

— Аз кога да тръгна — попита Габриела. — И къде да те намеря в Хавър?

— Надявам се за едно денонощие да продадеш нещата. Иди при евреина Дулсети. Той е тъкмо човек за тази работа. Ще уреди бързо продажбата, но внимавай да не те излъже. Като прибереш парите, тръгни веднага с първия влак. Ще ме потърсиш в Хавър, в хотел „Слон“.

— Няма ли да се преоблечеш и дегизираш? — попита Габриела. — Бих те посъветвала да го направиш, защото ти си известен не само в Париж. Всички вестници и списания са помествали снимката ти. Заповедта за твоето арестуване, която Бертулус сигурно ще изпрати след тебе, може да те стигне и в последния момент, когато се качваш вече на парахода.

— Имаш право — съгласи се Естерхази, — но ще трябва да го направя в Хавър, защото сега нямам време. Веднага тръгвам.

Те се сбогуваха сърдечно, а Габриела дори се разплака. Естерхази облече палтото, нахлупи шапката си, грабна куфарчето и се измъкна от къщи. Горчива усмивка играеше на устните му, докато файтонът отиваше към гарата.

— Значи, все пак трябваше да избягам — помисли си той. — Драйфусовите приятели ще тържествуват, когато научат, че черният майор е офейкал. Ала не бързайте толкова! Аз още не съм изиграл ролята си. Ще се сещам за вас и от Америка. Но преди всичко ще поразиграя малко моите приятели… Мерзавци! Залагам си живота, честта, а те… Сигурно отдавна искат да се отърват от мен. Кой знае дали даже Боазльо не е подкупен.

Файтонът спря пред гарата. Естерхази скочи от него, купи си бързо билет и след като се озърна плахо по перона, за да види дали не го следи някой, влезе в първото купе, чиято врата намери отворена. В купето имаше само една дама. Тя му се стори позната, но не можа да си спомни къде е виждал това хубаво младо момиче.

Беше Мадлен. Тя веднага позна черния майор и почувства страх, защото знаеше, че той е способен на всичко. Ала нямаше време да се премести в друго купе, защото вратите на вагоните се затвориха и влакът потегли.

Естерхази беше сложил куфара до себе си и се подпираше с лакът върху него. Съдържанието му беше твърде ценно. Цялото му бъдеще зависеше от тези писма, които той искаше да използва против бившите си приятели. Впрочем за човек като черния майор не съществуваха приятели. За него имаше само съучастници, които стават неприятели щом вече няма нужда от тях.

Красотата на Мадлен го привлече и той се опита да завърже разговор с младото момиче. Ала то му отговаряше сухо и късо и скоро разбра, че тя не е склонна да приема любезностите му.

Влакът пристигна в Хавър. Мадлен се сбогува сухо с Естерхази и докато той с куфара в ръка напускаше гарата, тя се отби в телеграфното бюро, което се намираше в същото здание.

След няколко минути телеграфът предаде за полковник Пикар в Париж следната телеграма:

„Черният майор току-що пристигна в Хавър. Той носи куфар, който много старателно пази. Струва ми се, че има намерение да избяга.

Мадлен“

След като направи тази услуга на приятелите на нещастния капитан Драйфус, младото момиче напусна гарата и излезе на широкия площад, който се намираше пред нея. Обърна се към носач и го помоли да й посочи евтин хотел близо до пристанището. Носачът я насочи към хотел „Слон“ и Мадлен се запъти към него. Хотелът действително се намираше близо до пристанището, но беше стара постройка и не изглеждаше много приветлив. Ала Мадлен нямаше много пари и трябваше да се задоволи с него. Стопанинът я заведе в една малка стаичка на втория етаж, откъдето се откриваше чудесна гледка към морето. За съжаление нямаше време да й се любува. Всяка минута й беше скъпа. Трябваше да разбере дали Християн се намира още в Хавър или е отплавал вече за Америка. Слезе в ресторанта на хотела, поръча си скромна вечеря и попита стопанина кога е отпътувал последният параход за Ню Йорк.

— Пред три дни — осведоми я стопанинът на „Слона“, — но утре сутринта в шест часа тръгва „Бургундия“.

Ако госпожицата иска да пътува с него, ще трябва да побърза да си вземе билет. Бюрото на параходното-дружество се намира само през няколко улици оттук.

Това беше достатъчно за Мадлен. Тя набързо се нахрани и се отправи към бюрото на „Генералната трансатлантическа компания“, която уреждаше съобщенията между Франция и Съединените щати.

Бюрото тъкмо затваряше. Часът наближаваше осем. Възрастен, любезен господин запита Мадлен, какво обича.

— Извинявайте, господине — помоли момичето, — бих желала да знам дали граф Християн Естерхази ще пътува с парахода „Бургундия“ утре сутринта.

— Да, тук виждам записан граф Естерхази, като пасажер от втора класа.

— Знаете ли къде живее той?

— Не госпожице, не ни е дал адреса си.

— Взема ли „Бургундия“ и третокласни пътници?

— Да! В трета класа ли желаете да пътувате! Не бих ви съветвал, тъй като там обществото не винаги е добро.

— Но въпреки това, моля ви да ми дадете един билет за трета класа. Колко струва?

— Сто и двадесет франка.

Мадлен отвори портмонето си и изсипа съдържанието върху плота, който я отделяше от стария господин.

След като плати билета си, й останаха само двадесет франка, но тя не се поколеба нито минута. Искаше да си осигури възможността да пътува за Америка със същия параход, с който и Християн.

Тя получи билета и напусна по-спокойно грамадното здание на параходната компания. Съжаляваше само, че не можаха да й посочат адреса му, защото как би могла тя да търси и да намери в нощната тъмнина един човек в такъв град като Хавър. Не й оставаше нищо друго, освен да отиде и да си легне с намерението още щом се развидели да отиде на пристанището и да следи всеки пътник, който се качва на парахода „Бургундия“.

През цялата нощ Мадлен почти не мигна. Не беше само вълнението, което не й даваше да заспи, но и нетактичността на съседа й по стая. Той през цялата нощ

се разхождаше, четеше разни книжа и изглеждаше зает с подреждането им.

Съседът на Мадлен беше черният майор.

Но и съседът й от другата страна също се разхождаше неспокойно из стаята си.

Ако знаеше, кой беше този пътник, тя би протегнала ръце към него и би му казала:

— Тази, по която въздишаш, е тук, близо до теб. Тя е дошла, за да те върне обратно в Париж, в обятията на щастието!

Ала Мадлен не подозираше, че само една стена я дели от любимия й и че съседът, който почти цяла нощ не мигна, е Християн Естерхази.

Щом първата слаба слънчева светлина озари земята, Християн Естерхази се облече. Настанал беше денят, когато трябваше да напусне Европа. Той взе малкия си кафяв куфар, който беше купил в Париж специално за това дълго пътуване, и го изнесе от стаята си.

В коридора срещна портиера на хотела.

— Вземете този куфар — разпореди Християн — и го занесете на борда на „Бургундия“. Само че не закъснявайте! Параходът ще напусне пристанището точно в седем часа.

След това слезе в ресторанта, изпи чаша кафе и се отправи към пристанището. Четвърт час по-късно се отвори другата врата и от нея излезе висок мъж облечен в дълго палто. Това беше майор Естерхази. Ръката му стискаше здраво дръжката на малък кафяв кожен куфар. Докато пиеше кафето си в ресторанта, той написа телеграма до Габриела Пей. Съобщаваше й, че е променил плана си. Няма да я чака в Хавър, а ще пътува с „Бургундия“, която заминава днес до Плимът, откъдето ще замине за Лондон. Там ще я чака в хотел „Роял“, а тя като пристигне, да попита за сеньор Андора.

— И господинът ли ще пътува днес с „Бургундия“? — попита съдържателят, който в това време се беше приближил до пътника.

Майорът потвърди.

— В такъв случай смятам, че господинът трябва да побърза. Слугата ще занесе куфара ви на парахода.

— Това е добре — кимна Естерхази, — защото трябва да предам важна телеграма. Обаче кажете на вашия слуга да внимава с куфара, защото ако той пропадне, загубата ми би била непоправима.

— Но, господине — успокои го съдържателят, — аз държа този хотел от двадесет години и досега нищо не се е загубило.

Естерхази плати, загърна се в палтото и излезе, като остави куфара с важните писма и документи, с които смяташе от Лондон да изнуди приятелите си. След четвърт час Естерхази беше предал вече телеграмата за Габриела Пей и спокойно вървеше към пристанището.

Беше сива, неприветлива зимна утрин. Ситен сняг валеше. Естерхази отиде на кея, където музиката свиреше весел марш. Параходното дружество имаше обичай да разсейва тъгата на пътниците, които напускат своето отечество, и на техните близки, които ги изпращат, посредством весела музика. Обичай, който обаче, не се харесваше на всички.

Сред тълпата от пътници, моряци и хотелска прислуга той потърси слугата на хотел „Слон“ и го намери пред входа на първа класа.

— Тук ли е моят куфар? — попита Естерхази.

— Разбира се — отговори момчето. — Господарят ми заръча да внимавам за него.

Черният майор хвърли бърз поглед върху кафявия куфар, който слугата сложи пред него, даде му бакшиш и го изпрати. След това се оттегли в каютата си с намерение да смени широкополата си шапка с каскет. Естерхази иронично се подсмиваше, като влизаше в каютата. Нека сега дойде следователят Бертулус. Той беше извън неговата власт, защото след малко „Бургундия“ ще тръгне и ще се отправи към английския бряг. А веднъж стъпи ли кракът му там, той вече беше извън всякаква опасност. Естерхази разкопча каишите, отключи куфара и… вик на бясна ярост се изтръгна от гърдите му! Куфарът беше действително неговият, той би могъл да се закълне, че е същият, който беше купил вчера в Париж, но дрехите не бяха неговите и главно, липсваха скъпоценните писма и документи. Нито един от тях не беше останал. Естерхази ядосан изтърси цялото съдържание и с треперещи ръце прегледа всеки ъгъл, но не можа да намери нищо.

— Обраха ме! — извика той. — Подлецът съдържател на хотел „Слон“ сигурно е в съюз с Драйфусовите приятели. Те са ми изиграли този номер.

Стана му ясно, че не само той е загубен, ако съдържанието на куфара попадне в чужди ръце, но и Боазльо, Пати дьо Клам, Анри, с една дума всички, които бяха работили за унищожаването на Драйфус.

Без да обръща повече внимание на куфара, той изскочи от каютата си, изтича по палубата, обладан само от мисълта колкото е възможно по-бързо да напусне „Бургундия“ и да слезе на брега. Сега трябваше да остане във Франция. Не можеше да замине без документите и писмата, които беше скрил в куфара си…

И Християн Естерхази се беше запътил към пристанището и малко преди да стигне до него, срещна слугата на хотел „Слон“, който караше малка багажна количка, а върху нея се намираше кафяв кожен куфар, за който Християн, разбира се, не се усъмни, че е неговият.

— Дайте ми куфара — помоли той слугата. — Вече сме съвсем близо. Ще си го занеса сам на парахода.

Той подаде бакшиш на момчето, взе куфара и продължи пътя си.

Мачтите и комините на „Бургундия“ вече се виждаха, когато върху му се спусна човек, когото в първия момент не можа да познае, но който сигурно беше умопобъркан. Човекът тичаше така, като че ли триста дяволи го гонеха. Лицето му беше сиво, очите имаха див израз. Той още отдалече викна на Християн:

— Стой! Разбойнико, хванах ли те!

Едва сега Християн разбра, че пред него стоеше братовчед му. Младият мъж стисна по-здраво кожения куфар и се отдръпна на няколко крачки от Естерхази, но той се спусна върху него като див звяр, който дълго беше гладувал и сега вижда пред себе си дългоочакваната плячка.

— Дай ми куфара! — изръмжа пресипнало още веднъж. — Куфара, или ще те пребия.

— Луд ли си? — сопна му се Християн, уверен в своята невинност по отношение на престъплението, в което го обвиняваше черният майор. — Куфарът, който държа в ръцете си, е мой. Не смей да го пипаш.

— Твоя собственост ли? — изрева вбесеният майор.

— Вчера купих този куфар в Париж и бях с намерение да отпътувам. Боже мой, параходът тръгва, а аз тук трябва да се бия с тебе, за да ми дадеш куфара, моя куфар!

Християн решително сложи куфара зад себе си и като се изправи пред него, застанал в боксьорска поза, извика:

— Добре, ако трябва непременно да защитя своята собственост с юмруци, ще го направя. Ела насам, престъпнико, ако мислиш, че черепът ти е от желязо, защото Бог ми е свидетел, днес няма да те пощадя. Пък и няма защо да се страхувам от тебе, тъй като не си имал време да приготвиш ново отровно оръжие.

Черният майор побесня от яд.

— Шпионино! — извика той на Християн. — Ти си получил подкуп от Матийо Драйфус и Зола! Проследил си ме тук, в Хавър. Поръчано ти е да откраднеш моя куфар, защото навярно знаете какво съдържа той.

— Явно, искаш да се биеш с мен! Добре, ще ти докажа, че не напразно на младини съм учил бокс при англичани.

Двамата противници застанаха озлобени един срещу друг, като се наблюдаваха и дебнеха възможността да нанесат първия решителен удар. Тясната хавърска пристанищна улица стана свидетелка на унизителното зрелище.

Скоро двамата бяха заградени от тълпа, каквато винаги се намира близо до пристанището.

— Ето ти — изрева черният майор и замахна да удари Християн.

Но с едно сръчно движение той успя да избегне юмрука му и сам нанесе два последователни удара.

Естерхази изрева. Болката навярно е била много силна и той едва се задържа на краката си. Но щом погледна куфара си, гневът му отново се усили. Не биваше да го остави в ръцете на своите врагове. Иначе той и приятелите му бяха загубени.

С пресипнал рев, като бик на арена, той се спусна отново върху Християн. Ръцете му се протегнаха, за да стиснат шията на противника и да го удушат. Но Християн успя да го удари навреме и на челото на черния майор цъфна кървава рана. Тълпата изръкопляска. От пристанището се чу третият звънец, последният сигнал, който викаше закъснелите. Двамата Естерхазовци не го чуха. За тях вече не съществуваше нищо. Те взаимно виждаха само изкривените си от гняв лица.

Когато черният майор видя, че братовчед му го превъзхожда по сила и сръчност, цялата низост на характера му изплува на повърхността и той започна да насъсква тълпата срещу Християн.

— Дами и господа — извика той на зяпачите, които бяха образували стена около него и Християн, — този човек ме обра. Виждате ли оня куфар? Той е мой. Този човек ми го открадна. Моля ви, помогнете ми да си го взема.

— Кой е обран тук? — попита един строг глас и в кръга се яви подпоручик от пристанищната полиция.

Очите на Естерхази светнаха от радост.

— Господин подпоручик — заяви решително на офицера Естерхази, — аз съм майор граф Естерхази. Искам да арестувате този крадец. Куфарът в ръката му е мой, той ми го открадна.

— Това е лъжа — възмути се Християн. — Аз съм готов да дойда с вас в полицията, но само при условие че този човек, който току-що се назова майор Естерхази, макар че всъщност отдавна не е вече офицер, ни придружи.

— Господа — постанови строго пазителят на реда, — вие се биехте тук, на улицата, затова ви арестувам и двамата. Елате с мен!

— Но параходът — промърмори черният майор, — аз трябва да тръгна с „Бургундия“, не мога да отлагам пътуването си.

— Ще трябва да заминете с друг параход — отговори студено полицаят, — защото „Бургундия“ току-що напусна пристанището.

На двамата Естерхазовци не оставаше нищо друго, освен да отидат с чиновника в полицията. След тях тръгна и тълпа, която се смееше, свиркаше, ревеше и пееше. Но Християн вървеше с гордо вдигната глава, макар че му беше ужасно неприятна мисълта, че трябва да се защитава срещу обвинение в кражба. Напълно уверен в своята невинност, той не се Съмняваше, че щом отвори куфара, веднага ще бъде пуснат.

Самият префект заповяда да му доведат двамата арестувани. Той беше почтен беловлас господин, който щом чу името на арестуваните, веднага се сети, че тук не става дума само за един куфар, че той не може да бъде причина за такава дълбока омраза между двама братовчеди.

— Значи твърдите — обърна се той към черния майор, — че този куфар е ваш.

— Да, твърдя го.

— Тогава ще можете и да ни кажете какво има в него?

— Само дрехи и някои писма и документи.

— Дрехите могат да са и на другия господин — отбеляза префектът, — но вие лесно ще докажете правото си на собственост, ако ни кажете какво е приблизителното съдържание на писмата и документите, за които споменахте.

Естерхази си прехапа устните. Сам се беше натикал в капана. Можеше ли да разкрие на префекта съдържанието на тези писма? Те бяха тайни, предназначени само за адресанта.

— Господин префекте! — избухна сърдито майорът, защото сметна, че е най-удобно да се скрие под обикновеното си нахалство. — Нямате право да искате от мен да ви съобщя съдържанието на писмата, и то пред тоя господин и пред вашите писари. Смятам, че е достатъчно, като ви дам честна дума, че куфарът е мой и че този господин ми го открадна. Имайте предвид кого имате пред себе си. Подчертавам още веднъж, че аз съм майор от Генералния щаб, граф Естерхази-Валзен.

— Тъкмо него търсим — обади се от вратата един звучен глас.

Черният майор трепна, за момент му мина през ума мисълта да се спусне към отворения прозорец и да избяга от него. Но пътят му беше отрязан, тъй като пред него се изправи строен мъж.

— Не се опитвайте да избягате от ръцете на правосъдието, което най-сетне успя да ви пипне — му извика един познат глас. — Майор Естерхази, този път няма да ни избягате. Не ще можете да заминете за Америка, както сте се надявал. Вие сте арестуван!

Човекът, който досега беше стоял неподвижно до вратата, се приближи. При вида му Естерхази буквално се сви. Пред него стоеше следователят Бертулус. След него мълчешком влезе и полковник Пикар. Следователят извади от джоба си документ:

— Майор граф Естерхази-Валзен, вие сте арестуван! Обвинен сте във фалшификация и освен това се опитахте чрез бягство да избегнете всякаква отговорност. Ще дочакате разглеждането на делото в затвора, където вече се намира и вашата любовница Габриела Пей.

С глух стон черният майор рухна в едно кресло.

— Габриела е арестувана?! — промърмориха бледите му устни. — О, тогава всичко е загубено.

— Тя беше арестувана от един агент — съобщи усмихнато Бертулус — в момента, в който се канеше да продаде цялата ви покъщнина, вероятно за да ви последва в Америка.

Майорът не отговори нищо. Той само гледаше втренчено пред себе си като умопобъркан. Бертулус пошепна нещо на хавърския префект, след което той повика двама опитни агенти и им заповяда да заминат веднага с майор Естерхази за Париж и да го предадат на тамошната полиция.

— Бъдете много бдителни с този затворник! — нареди Бертулус на агентите. — Той е важен и същевременно опасен. Може би ще се опита по време на пътуването да скочи от вагона. При първото движение, което направи, му сложете белезници.

Естерхази отчаян скри лицето си с ръце. Значи дотам беше стигнал — да го третират като последен разбойник и убиец.

Двамата агенти се доближиха до него и го подканиха да ги последва. Естерхази бавно се изправи. Той не беше вече същият човек. Беше съсипан, чувстваше, че това вече е краят. Само в очите му още светеше непримирима омраза, когато се обърна към Бертулус.

— Значи, не мога да взема даже и собствените си неща — изръмжа гневно. — Арестуват ме без да имат доказателства против мене, пък на всичко отгоре искат и да ме оберат.

— За какви собствени неща говорите? — попита следователят.

— За оня куфар, който ми откраднаха — отговори черният майор. — Аз искам, аз настоявам да ми бъде върнат и то веднага, преди да го е отваряла чужда ръка.

— Значи твърдите — изрече натъртено Бертулус със странна усмивка на тънките си устни, — че този куфар е ваш и настоявате изрично да ви се предаде, преди да бъде отворен?

— Да, аз искам това, то е мое право!

— То беше ваше право, господин майор, докато бяхте свободен. Сега аз, съдебният следовател, имам право да проверя какво съдържа. Отворете го!

Последните думи бяха адресирани към Християн, който без колебание извади от джоба си едно ключе и се опита да отвори куфара. Не успя, ключето не подхождаше.

— Куфарчето трябва да е сменено — изплаши се Християн. — Мога да се закълна, че вчера купих такъв куфар от Париж. Сега разбирам, защо майорът толкова настойчиво твърдеше, че куфарът е негов.

— Дайте ключа — обърна се Бертулус към Естерхази.

В този миг майорът бръкна в джоба си, извади ключа и го запрати с всичка сила през прозореца, далеч на улицата.

— Потърсете си го, ако можете да го намерите — извика нахално той.

— Ще минем и без него — отговори Бертулус. — Счупете бравата!

Един от чиновниците извади от джоба си подходящ инструмент и след малко куфарът беше отворен пред очите на следователя.

Челото на черния майор се ороси от студена пот.

— Господин полковник Пикар, искате ли заедно да прегледаме съдържанието на този куфар? С човек като майор Естерхази трябва да бъдем крайно предпазливи. Искам да имам свидетел, който да види какво съдържа куфарът.

Пикар, който не беше промълвил до този момент и дума, се приближи и започна внимателно едно по едно да разглежда и чете писмата и документите.