Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (154)

36.

Пикар и Зола, Матийо Драйфус и Мадлен се намираха в ужасната килия на лудницата, а сред тях стоеше доктор Дюбоа, блед като смъртник, с изцъклен поглед, като заловен престъпник, какъвто и беше всъщност. Фенерът, който Зола държеше в ръка, изпълваше помещението с мрачна светлина. Искаха да разбудят Клотилда Боазльо от привидния й тежък сън. Пикар се наведе и докосна с ръка лежащата пред него фигура. Но Зола му извика с треперещ от вълнение глас:

— Напразен труд, приятелю Пикар, няма нужда да будим Клотилда Боазльо, защото тя…

— …Е изчезнала — довърши Пикар. — Клотилда Боазльо е избягала.

В този момент доктор Дюбоа се съвзе. Неискрените му очи засвяткаха зад златните му очила и той извика с надменен тон:

— Сега искам да сложа край на комедията, която ви изиграх. Да, господин Пикар, да, уважаеми господин Зола, действително ли можахте макар и за миг да помислите, че в моята къща може да става нещо противозаконно? Допускате ли, че щях да ви доведа в тази килия, ако госпожа Боазльо действително беше затворена тук? О, не, аз исках само да видя, господа, докъде ще отидете със своето нахалство. Вие, тъй наречените герои на истината, вие, защитниците на предателя Драйфус! Вие нахлухте посред нощ в моята къща, искахте да ме хванете в лъжа, на която аз привидно се хванах, причинихте телесна повреда на моя пазач, като му пръснахте пипер в очите, и всичко това, за да се уверите лично, че в лудницата на доктор Дюбоа не стават никакви мистериозни работи. Покажете ми генералшата, която уж съм бил задържал против нейната воля. Къде е тя господа?

Зола, Пикар и Матийо Драйфус се погледнаха изненадани от дързостта, с която престъпният лекар искаше да се измъкне от поставената му клопка.

— Къде е госпожа Боазльо ли? — запита Пикар. — Да, господин Дюбоа, това не можем да ви кажем в този момент, но че тя е била тук в тази килия, това можем да ви докажем, и тези доказателства ще представим и в съда.

Пикар се наведе бързо и събра дрехите от пода.

— Ето кожения жакет на генералшата — каза той, — това е пък баретката й, а тази елегантна долна фуста е също нейна. Тези доказателства ще вземем с нас.

— Правете каквото искате — махна презрително с ръка доктор Дюбоа, — готов съм да отговарям пред съда, но и аз ще подам заявление за обида и вие ще трябва да ми платите голямо обезщетение, задето сте си позволили да се усъмните в моята честност.

Но Матийо Драйфус сложи ръката си на рамото на лекаря.

— Не бъдете толкова самоуверен, докторе — изрече той, — защото Клотилда Боазльо е жива и аз ще ви покажа пътя, по който е минала, за да се освободи. Виждате ли голямата дупка в стената, която е покрита с черно парче ламарина? Ето, като махна ламарината, пред нас се открива кръгло отверстие, което води към комина. Оттук са избягали Клотилда и нейният другар. През комина те са се изкачили на покрива, а оттам са намерили някакъв начин да се измъкнат на улицата.

— И тъй, доктор Дюбоа — поде Пикар, — останете си със здраве. Нашето нощно посещение във вашия, дом ще намери своя епилог в съда, тъй като не ще бъде мъчно да се намери Клотилда Боазльо в Париж. Пред тази свидетелка ще се разбият всички ваши лъжи.

Спасителите на Клотилда напуснаха килията, без дори да удостоят с поглед Дюбоа, който треперещ от гняв ги проследи със злобен поглед. Скоро след това, той чу шума на файтона, който отнасяше Пикар, Зола, Мадлен и Матийо към Париж.

Побеснял от гняв, Дюбоа тропна с крак.

— Ще ми платите за това — изръмжа той с пресипнал глас. — Не бързайте да тържествувате. Генералшата Клотилда Боазльо не е още във ваши ръце. Не вярвам да се е върнала при своя съпруг. Значи, се крие някъде в Париж. Чудно е само, че лудият не я е разкъсал, не я е удушил, а й помогнал да избяга и сам е избягал с нея. Сега трябва да потърсим и да намерим Клотилда Боазльо. Самият генерал трябва да ми помогне за това.

Дюбоа побърза да влезе в кабинета, облече набързо палтото си, качи се в своя файтон и подкара колкото може по-бързо конете към Париж. Когато пристигна до дома на Боазльо, той иззвъня и заповяда на появилия се слуга да събуди веднага генерала.

— За Бога, Дюбоа — сепна се уплашено генералът, като слезе в салона и видя там очакващия го негов съучастник. — Какво ви води по това време при мене? Да, сещам се, идвате да ми съобщите, че лудият художник е свършил своята работа. Клотилда мъртва ли е?

— Генералшата е избягала — осведоми глухо Дюбоа.

Боазльо изруга и се отпусна на близкото кресло.

— Избягала! — изръмжа пресипнало. — И жива при това…

— Има още лоши новини — продължи с невъзмутимо спокойствие лекарят. — Нашата тайна е открита. Зола, Пикар и Матийо Драйфус знаят всичко!

— Всичко ли? — изпъшка Боазльо.

— Те знаят, че вие, генерале, сте ми предали жена си, за да загине в моята лудница.

— Дюбоа… докторе… не, не, не е възможно…вие се лъжете… не ми казвате истината… Не може да бъде. Щом моите смъртни неприятели, Зола, Пикар и Матийо Драйфус знаят тайната, те държат в ръцете си живота ми, честта ми, свободата ми! Ако е така, аз съм загубен… Не ми остава нищо друго, освен да се самоубия.

— Още не, генерал Боазльо — възпря го Дюбоа, като намести очилата си, — Клотилда Боазльо действително е избягала и то заедно с художника, но тя ще стане опасна за нас, само ако успее да се срещне със Зола и другите ваши неприятели. Трябва да намерим вашата съпруга, преди тя да се е срещнала с онези мизерници.

Боазльо бързо се изправи. Той отново се изпълни с надежда. След това каза натъртено:

— Трябва да потърсим Клотилда, длъжни сме да я намерим.

Оставихме Клотилда Боазльо в ужасно положение, при което животът й висеше на косъм. Тя се намираше в мрачната килия на лудницата, а умопобърканият художник беше я повалил на земята и коленичил върху гърдите й, я душеше. Слабите му кокалести ръце стискаха шията й, която по-рано беше покривал със страстни целувки. Очите му бяха изскочили от орбитите и изразяваха жестокост и кръвожадност.

Всяка друга жена в това положение би припаднала. Но не и Клотилда. Тя напрегна всички сили, за да се отърве от нападателя. Като не успя, започна да вика сърцераздирателно за помощ, но всичко беше напразно, тъй като хората, които обитаваха тази къща, нямаха сърца, не знаеха що е състрадание, що е милост. Гласът й постепенно започна да отслабва. Ала лудият се наведе над нея, прилепи устни до ухото й и прошепна:

— Извикай още веднъж. Викай, че те убивам, за да се чувстват сигурни, че са постигнали целта си.

Клотилда разбра, че едва сега й се отварят очите. Тя забеляза, че въпреки разкривените от лудостта черти, по устните на Маврус Ленски играеше саркастична усмивка, а ръцете му, които уж искаха да я удушат, я пипаха внимателно, така че да не й причинява болка. Без да задава въпроси, умната жена изпищя за помощ, като се постара този вик да бъде също тъй естествен, както и предишните.

Маврус Ленски я пусна и се изправи. На пръсти се промъкна до вратата и се ослуша към коридора. След това се извърна и каза тихо:

— Сега те са сигурни, подлеците, че Клотилда Боазльо е умряла от ужасна смърт. Че лудият ще я разкъса на парчета.

При тези думи изразът на лицето му се промени неузнаваемо. Чертите на лицето му се изправиха и цялата му стойка, която по-рано беше свита, сгърбена като диво животно, което се готви да скочи върху жертвата си, се изправи нормално и дори грациозно.

Клотилда стана от пода. С растящо учудване и безгранична радост тя гледаше Маврус Ленски.

— Значи е вярно, мили — каза тя, — че ужасното нещо, от което се боях, е било само маскировка. Ти не си луд, ти разполагаш със силите си, твоето преобразяване в буен луд е било само хитро скроена комедия!

Маврус Ленски разтвори ръце, щастлива усмивка озари лицето му.

— Ела при мен, Клотилда — възкликна той, — ела да те прегърна и целуна. Няма от какво да се боиш. В действителност аз съм по-малко луд от твоя съпруг, знаменития генерал Боазльо, който прибягна до такива долни средства, за да ни раздели насила.

Клотилда се хвърли в обятията на любимия си. Те дълго и радостно се целуваха и прегръщаха.

— Сега да ти разкажа всичко, мила — започна Ленски, — за да разбереш как попаднах тук и защо играх ролята на буен луд… Когато се срещнахме последния път, ти ми каза, че съпругът ти знаел за нашите отношения и че се опасяваш ревността му да не го накара да прибегне до страшно отмъщение. Опасенията ти се сбъднаха. Една нощ, както седях вкъщи и рисувах, в ателието ми нахлуха маскирани хора. Преди да разбера какво става, те ми хвърлиха чувал върху главата, така че нито можех да викам, нито пък можех да се браня. Вързаха ми ръцете и краката, изнесоха ме навън, качиха ме в един предварително докаран файтон и ме доведоха в тази лудница. Тук ме хвърлиха в килия и ме подложиха на варварски мъчения. Топиха ме в ледена вода и когато за малко щях да се удавя, пак ме изваждаха. Биха ме с камшици, слагаха в краката ми растения, които миришат ужасно и имат такъв противен вкус, че човек може да припадне от отвращение. Заплашваха ме със смърт и настояваха да им дам писмено признание, че съм имал интимни отношения с теб. Но не успяха да изтръгнат от мен нищо. Отначало ги наричах подлеци, разбойници, престъпници и, осланяйки се на всевъзможни закони, настоявах да ме освободят веднага. Но когато разбрах, че се намирам напълно в тяхна власт и че не мога да разчитам на нечия помощ, за да се отърва от техните произволи и жестокости, аз промених тактиката. Започнах да играя ролята на луд. И действително, би било твърде естествено в положението, в което се намирах, и при изтезанията, на които бивах подлаган, да загубя разсъдъка си. Побелелият престъпник, доктор Дюбоа, изглежда е очаквал подобен обрат, тъй като щом пазачите му съобщиха, че аз, като се разхождам из килията си, ловя несъществуващи мухи по цели нощи, седя неподвижно и гледам в една и съща точка на тавана, той без всякакво съмнение заяви, че съм луд.

След няколко дни за мое щастие, намерих в джобовете си малко парче сапун. Спомних си, че бях чел в Някаква книга, че стари опитни престъпници си служат с едно странно, но сигурно средство, за да бъдат препратени от затвора в лазарета, където обикновено възможностите за бягство са много по-благоприятни. Сложих парчето сапун в устата си, размекнах го и когато останах насаме с един пазач, паднах на пода като ударен от гръм и получих един съвсем правдоподобен епилептичен припадък. Аз се виех и гърчех, а на устата ми имаше пяна. Това премахна и последните съмнения относно моята невменяемост. Доктор Дюбоа нареди да престанат с изтезанията и всеки ден ми хвърляха по парче хляб, малко вмирисано месо и ми слагаха една кофа с вода за пиене. Но аз исках да бъда съвсем сигурен и затова продължавах комедията. Един ден, когато пазачът влезе, за да донесе храна, аз клекнах в един ъгъл с пламтящи очи, стиснати зъби и нервно треперещи пръсти. Оставих човека да дойде до средата на стаята. В момента, когато той се наведе да сложи цинковата чиния на пода, аз се изправих. С един скок се хвърлих върху му и го сграбчих за шията. Това беше един огромен ирландец, на име Джо, най-бруталният и най-злият, най-жестокият от всичките ми мъчители. Отдавна се бях заканил да му дам урок. Тъй като моето нападение беше неочаквано, лесно го повалих и започнах да го тъпча с крака, да го удрям с юмруци и когато той беше почти в безсъзнание, го дотътрих до кофата с вода, потопих главата му в нея и го държах така, докато той едва не се удави.

Но понеже нямах намерение да го умъртвявам, го запратих в един ъгъл, където той лежа, докато случайно доктор Дюбоа мина покрай килията и, видял вратата й отворена, учудено влезе. Тогава повторих моя припадък, но Дюбоа успя да избяга и се върна с трима други пазачи, с които доста се борих, преди да ме надвият. Така станах най-опасния луд в цялата лудница. Аз буйствах! Тъй като всички бяха уверени, че никога няма да изляза от лудницата и при това смятаха, че ми липсва разсъдък, за да схвана разговорите им, един ден докторът и генерал Боазльо заговориха в моята килия за твоята съдба, скъпа Клотилда. Те развиха целия си подъл план пред мен и аз разбрах, че имат намерение да те примамят тук и да те оставят на мен, за да те убия.

— Лудият звяр ще изпълни предназначението си — беше сигурен доктор Дюбоа.

А твоят любезен съпруг прибави засмян:

— Така поне смъртта й ще бъде сладка, тъй като ще умре в прегръдките на любимия си!

От този ден постоянно очаквах с разтуптяно сърце да те доведат в този ужасен затвор. И действително, днес вратата се отвори, ти и съпругът ти влязохте в килията и аз се оттеглих в един ъгъл като влязох в ролята си на умопобъркан. Колко тежко ми беше да ти се покажа в този вид, който щеше да те изпълни с ужас и отвращение към мене, но трябваше да го направя. Трябваше да те излъжа, трябваше да накарам тези престъпници да повярват, че планът им ще бъде изпълнен, защото се боях да не го променят и да те затворят в друга лудница. Тогава всичко би било загубено!

Но аз се държах толкова правдоподобно, че генералът нито за миг не се усъмни, че ти няма да осъмнеш жива, ако те затвори сама с мене, буйния луд. Затова се зарадвах, като видях, че вратата на килията се затвори след теб. Оставаше само да те накарам да викаш така, че твоите писъци да изпълнят къщата и съм сигурен, че ония мерзавци са потривали ръце от радост, като са чували твоите молби за помощ, примесени с моите несвързани звуци, издавани от човек, превърнат в диво животно.

Маврус Ленски беше завършил разказа си. Клотилда нежно го прегърна и го обсипа с целувки.

— Аз съм щастлива — промълви тя, — не само защото няма вече опасност да стана жертва на един умопобъркан, но и защото те виждам здрав, мили Маврус. Нека сега правят каквото искат. Сега може и смъртта да дойде, поне ще умрем заедно и последните ни думи ще бъдат любовни обяснения.

— Няма да умрем — възрази художникът. — Има една възможност да се измъкнем от този затвор, но сам не можех да я използвам, защото имам нужда от помощник. Виждаш ли това парче ламарина. То прикрива една доста голяма дупка, начало на канал, който води към комина. Да махнем ламарината е дребна работа, ала каналът е твърде тесен, за да може възрастен човек да мине през него. Трябва да го разширим, като изстържа от двете страни стената. Имам вече и инструмент за тази работа. Ето тази лъжица, която отдавна съм скътал.

— Аз пък имам ножче — извика радостно Клотилда, — ще ти помогна.

— В такъв случай след няколко дни ще можем да избягаме — пошепна доволен Маврус Ленски. — Щом излезем веднъж на покрива, все ще намерим някаква възможност да слезем на улицата. В най-лошия случай ще трябва да се спуснем по гръмоотвода. Нали не те е страх, мила моя?

— Не ме е страх от нищо, когато си с мен.

Клотилда и Маврус Ленски се заловиха за работа. Почти през цялата нощ те работиха усърдно и откъртиха големи парчета от стената, като се стараеха да не вдигат шум. Това, което можеше да се чуе в коридора приличаше повече на шум от мишките и плъховете, които в лудницата бяха в изобилие. Обаче през деня трябваше да прекъснат работата си, защото шумът сигурно би ги издал.

След като работиха усилено три нощи поред, Маврус Ленски щастлив заяви на своята любима, че според него каналът вече е достатъчно широк, за да могат да минат през него. Но за да бъде съвсем сигурен, той реши да го опита веднага. Вмъкна се в отвора и започна бавно да се изкачва нагоре. Ала когато се върна обратно, доволен от резултата, се случи нещо, което унищожи всичките им надежди. От горната част на комина се откъсна голям камък. С глух шум той падна в канала и спря по средата, като запуши изхода нагоре! Маврус Ленски веднага схвана последствията. Съвместните им усилия не можаха да премахнат пречката. Те се опитаха да изтласкат камъка нагоре, мъчиха се докато ръцете им се разкървавиха, но всичко беше напразно. Този камък буквално се бе изпречил на пътя им и беше унищожил всичките им надежди за освобождаване и спасение.

Обхвана ги дълбоко отчаяние. Винаги енергична и смела, Клотилда сега лееше горчиви сълзи. Маврус Ленски с навъсени вежди крачеше неспокойно из килията и Клотилда започна да се опасява да не би той сега действително да полудее. Затова реши да опита друг начин за спасение. Нарани се с игла в ръката, откъсна едно листче от бележника си и написа с кръвта си известното писмо, което попадна в ръцете на Пикар и Мадлен. Вечерта обаче Маврус Ленски поднови опитите си да избута камъка от канала. Усилията му отново излязоха напразни. Настроението на двамата нещастници беше силно понижено от този страшен затвор и те се готвеха да умрат заедно. Нежно прегърнати, седяха свити в един ъгъл. Клотилда беше облегнала главата си върху гърдите на своя любим, който с гальовен глас се мъчеше да я утеши и да й вдъхне малко кураж.

— Не се боя от смъртта — изрече пламенно Клотилда, — но мисълта, че ще умрем, без да се разкрие престъплението, на което сме жертва, ме възмущава отдън душа. Тези негодници ще тържествуват, ще си честитят взаимно нашата смърт, както и гибелта на нещастния Драйфус. Ех, да можех да се освободя, бих отворила очите на французите по отношение на мъжете, които стоят начело на тяхната армия и които те, в своето необяснимо заслепение, едва ли не боготворят! Но това е неосъществимо. Драйфус ще загине на Дяволския остров, нашите трупове ще изгният тук, а най-големите престъпници на днешния век, между които се намира и моят съпруг, ще излязат победители!

Но Маврус Ленски изведнъж стисна по-силно ръката на своята Клотилда.

— Още не се знае, мила — каза той. — Чуй, Клотилда, слушай как Господ сам ни иде на помощ.

Клотилда се ослуша, но не можа да чуе нищо, което би потвърдило думите на любимия й. Художникът я вдигна и я заведе при окования с решетки прозорец.

— Чуваш ли, вън бушува снежна буря — пошепна Маврус Ленски. — Чуваш ли как силно свири в комина? Ако снежната буря се усили, твърде е възможно да изтласка надолу камъка, който се е изпречил на пътя ни.

Преди още Маврус Ленски да довърши мисълта си, ламарината, която закриваше отвора, издрънча и падна, а след нея се търколи в стаята и един объл камък.

Влюбената двойка веднага започна да се готви за бягство. Клотилда съблече дантелената си долна фуста и кожения си жакет, а Маврус Ленски, който беше и добър скулптор набързо направи кукла от сламата на мизерното си леговище. Куклата беше облечена с Клотилдините дрехи, просната в един ъгъл на килията. Тези приготовления имаха за цел да заблудят ирландеца Джо, който понякога нощно време вмъкваше главата си в килията, за да се увери, че всичко е наред.

След това Клотилда се овърза с панделките от корсета си, за да не й пречат дрехите при преминаването през доста тесния канал.

Още една последна целувка и бягството започна. Маврус Ленски помогна на жената да се вмъкне в отвора, пробута я малко напред, а след това и сам я последва.-Бурята наистина беше им помогнала. Тя не само беше изтласкала големия камък, но и беше разширила канала, откъртвайки множество дребни камъни и тухли.

След десет минути Клотилда и Маврус Ленски бяха вече на покрива. Едва можаха да си отворят очите от сажди. Лицето, ръцете, дрехите им бяха целите черни. Студеният, но чист въздух ги освежи след дните, прекарани в миазмите на килията. Въздъхнаха щастливо и поеха. Трудно беше да се върви по силно наклонения покрив. При това и бурята неведнъж застрашаваше да ги свали долу. Ала силата на волята им беше несъкрушима. Свободата ги зовеше. Можеха ли да се откажат от осъществяване на толкова горещо и дълго мечтаната цел!

— Ето гръмоотвода! — възкликна радостно художникът и посочи стоманената тел, която, въпреки тъмнината, ясно се забелязваше.

Той се наведе и изпълзя бавно към гръмоотвода. Клотилда го последва. Стигнаха почти едновременно и започнаха да се спускат. Телта почти им прерязваше ръцете, но никой не охна. Изведнъж Маврус, който беше на около половин метър пред нея, извика уплашено. Жицата на гръмоотвода стигаше само до половината височина на къщата. Навярно бурята я беше откъснала, а доктор Дюбоа не беше счел за нужно да я поправи.

Те висяха между небето и земята, силите им бяха вече изчерпани, нямаше никаква възможност да се върнат обратно на покрива. Да скачат долу също беше немислимо — биха си разбили главите.

— Сбогом, Маврус — изхлипа Клотилда, която чувстваше, че не може повече да се държи. — Сбогом, мили, дано успееш да се справиш. Аз съм изгубена, ръцете ми не държат вече, вие ми се свят и скоро ще падна долу.

— Клотилда! — извика Маврус, — скъпа единствена моя, подръж се още няколко минути, имай предвид, че твоята смърт е и моя…. Дръж се здраво…мисля, че намерих начин да се спасим!

С трескава бързина, като се държеше само с краката си за гръмоотвода, той разкъса палтото си на дълги ивици, които завърза една за друга. Към тях прибави и тирантите си. Така полученото въже привърза здраво за гръмоотвода. По този начин тя се удължи с още няколко метра. Долу оставаше разстояние, което не беше опасно.

— Маврус — изпъшка Клотилда, — Маврус, падам!

Той протегна ръце, прегърна любимата си и се спусна бавно и предпазливо с нея надолу по слабата връв, която за радост ги издържа.

Бяха спасени!