Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (153)

35.

На Дяволския остров се съмваше. Зад гъстите, по-високи от човешки ръст храсти, които заобикаляха една малка къщурка, нещо започна да се движи. Мъченикът Драйфус се събуди. Пред живия плет, посаден по нареждане на губернатора княз Галицин, за да се отнеме на нещастния затворник и последната утеха — гледката към морето — стояха двама пазачи и разговаряха за най-обикновени неща.

— Тютюнът става все по-лош — казваше единият, — трябва да потърся друг сорт. Тези каенски мошеници знаят, че няма откъде другаде да си набавим.

— Знаеш ли — прекъсна го другият пазач, — след три месеца се връщам във Франция. Ще бъда доволен да се отърва от тази ужасна служба тук. Ще ми дадат полицейска длъжност, но аз няма да се съглася. Искам да стана чиновник.

— Ами ако те излъжат?

— Ах, не бъди глупав, драги Франсоа — изсмя се другият и засука мустачки. — С всички нас, които служим като войници тук, на Дяволския остров, правителството в Париж трябва да се отнася като с рохки яйца. Иначе ще разкажем какво става с Драйфус, а на господа управляващите сигурно няма да бъде приятно, ако продадем на вестниците нашите сведения.

— Умна глава! — възхити се другарят му. — И аз ще си помисля по тоя въпрос. Драйфус може да донесе щастие на всички ни.

Човекът, за когото разговаряха така спокойно, стоеше зад живия плет и чуваше всичко. Но той не се сърдеше на своите пазачи, беше доволен, че изобщо чува човешки гласове, защото обикновено го заобикаляше гробна тишина. Може би тия двама души, които всъщност не му мислеха злото, а само се грижеха за своето щастие, биха му дали поне веднъж възможност да види пак морето…

— Пуснете ме навън — помоли глухо той, — пуснете ме да видя само още веднъж морето… морето, моята надежда, моя копнеж… Мили, добри хора, бъдете милостиви… дайте ми да видя морето. Двамата пазачи се спогледаха.

— Ей, Франсоа — каза този с червените мустаци, — мисля, че можем да направим тази малка услуга на нещастника. Другите пазачи още спят, пък и най-сетне, нищо не се знае — гласът му се превърна в тих шепот, — семейство Драйфус било много богато и когато човек се върне в Париж и разкаже на роднините му, че е правил добро за затворника, може би ще падне някоя пара.

Другият кимна в знак на съгласие. Те разтвориха храстите и червенокосият извика:

— Излезте навън, Драйфус, само че не бива да се отдалечавате много от къщата.

Храстите изшумоляха. Мъченикът на столетието се показа.

Милостиви Боже! Колко излишно беше предупреждението да не се отдалечава от къщата! Можеше ли това прегърбено и сломено от слабост същество въобще да върви, без да падне! Къде беше красивият млад офицер, който весел и жизнерадостен се разхожда из парижките улици със сресани по най-новата мода тъмни коси и хубави малки мустачки, със страни, зачервени от здраве, с доволна усмивка на уста. Къде беше любимецът на жените, идеалът на момичетата, мъжът, на когото тайно завиждаха другите мъже, защото знаеха, че където минеше, печелеше на своя страна всички сърца! Хлътналите бузи, разрошената коса, угасналият поглед, отслабналото като скелет тяло, прегърбено под тежестта на нещастието, провлечената походка, сивият цвят на лицето — това беше сега Алфред Драйфус!…

Той спря току пред самия плет. Подпря се на тоягата, която един милостив пазач му беше дал. Беше толкова слаб, че едва се държеше на краката си. Сивите дрехи, в които беше облечен, подчертаваха още повече мъртвешката бледост на лицето му. Но очите му светнаха, когато погледът му обхвана безкрайното море.

Вълнението го надви, нещастникът започна да трепери, ръцете му-изпуснаха тоягата, той падна на колене, простря ръце, а от устата му излезе глух глас, който сякаш идеше от гроб:

— Морето… океанът… о, мое любимо море, вълни на моята надежда… най-сетне, най-сетне пак ви виждам! Горещи сълзи бликнаха от очите на нещастния мъченик. Той, на когото бяха отнели и разрушили всичко, се чувстваше щастлив, щом можеше да види необятното море, отвъд което се намираше любимото му отечество.

— Няма ли параходи? — продължи тихо Драйфус. — Няма ли известие от родината, от жена ми, от детето ми? Съвсем ли ме забравиха вече, сам ли останах на този свят, сам в този ад?

Той закри лицето си с ръце и зарида. Даже суровите пазачи се извърнаха. Почувстваха, че тази болка беше толкова голяма, толкова свещена, че не бива да бъде видяна от човешко око.

— Може ли да отида по-близо до брега? — попита смирено Драйфус. — Мили, добри хора, позволете ми, там въздухът е по-хубав, по-свеж, той ще ме ободри, пък и, струва ми се, че съм по-близо до родината, като съм по-близо до водата.

— Добре, идете — отговори Франсоа. — И без това не можете да избягате… От този камънак в морето няма бягане.

— Благодаря ви, благодаря ви! — измърмори Драйфус.

Той се наведе, вдигна тоягата си и продължи към брега. Колко познато му беше всичко на този ужасен остров. Всяка скала, всяка вдлъбнатина, всеки храст, който мъчно беше израснал на тази камениста почва — всичко му беше до втръсване познато! И това синьо небе, което се издигаше над него, това небе, което като че ли напук беше винаги толкова чисто, и това небе беше му вече опротивяло!

От тези ясни висини идеше най-голямата му мъка. Палещото слънце, чиито лъчи изсушаваха тялото му, горещото слънце, което се мъчеше да стопи мозъка му. А поетите възпяват това небесно светило — съчиняват някаква блестяща слънчева кола, която, теглена от огнени коне, се носи тържествено из световните пространства.

А въздухът, горещият гъст въздух, който нещастният затворник от Дяволския остров беше принуден да диша, беше станал непоносим за него! Нещастникът знаеше добре, че всеки ден, през който диша този въздух, поглъща ужасните миазми, които причиняват тропическата треска, от която Драйфус толкова се страхуваше! Страшните бълнувания в трескаво състояние притискаха гърдите му и правеха съществуванието му на сън още по-тежко и по-ужасно, отколкото беше и без това в действителност.

Единственото нещо, което още обичаше, беше морето и то защото в него имаше движение, промяна, не беше онова, застояло еднообразие, което бавно, но сигурно докарва човека до лудост.

Драйфус се запъти към морето. Не срещна никого по пътя си и беше доволен от това. Затворникът отдавна вече се беше отказал да вижда хора, да говори с тях! Предпочиташе да е сам с мъката си. Мина на известно разстояние от малка къща, тъй наречената кухня на острова. Тук се приготвяше храната, която даваха на затворниците. През прозореца излизаше отвратителна миризма на разложена риба и гранива мас.

Повдигна му се. Яденето отдавна вече беше за него мъчение. Всеки път трябваше да се насилва, стомахът му не можеше вече да приема противните ястия, които му се поднасяха по поръчка на княз Галицин — винаги лютиви и пресолени, за да страда затворникът от постоянна жажда. А когато помолеше с треперещ глас за глътка вода, му отговаряха:

— Сега не е време за пиене.

Ако имаше треска, отказваха да му дадат лекарства. Забранено му беше да излиза вън от къщата си даже по естествена нужда, така че дупката, в която живееше, се пълнеше с нечистотии и миризми.

Бялата светлина, която се отразяваше от скалите, беше отслабила очите му. Той беше полуослепял. Десетина пъти беше молил да му дадат очила, но и на тази молба му беше отказано. Колибата му беше пълна с разни гадини. Те го хапеха до кръв и не му позволяваха да спи. Нищо не се правеше за изтребването на тия насекоми, между които често се намираше и опасният южноамерикански скорпион, чието ухапване понякога е смъртоносно. Колко от тези животни беше вече стъпкал Драйфус с краката си!

Когато пък настъпеше дъждовният период и сиви облаци покриеха небето, когато седмици наред непрестанно, денем и нощем, валяха проливни дъждове, тогава Галицин нареждаше да оставят затворника часове навън, тъй като точно тогава губернаторът се сещаше, че трябва да се прави някакъв ремонт на колибата.

Тогава нещастният мъченик биваше измокрен до кости и продължаваше да седи мокър до вечерта, когато измръзнал и треперещ лягаше в колибата.

— Той ще изчезне от само себе си — отговаряше Галицин, когато някой състрадален пазач поискаше разрешение да даде на затворника сухи дрехи.

На Дяволския остров често имаше бури, каквито ние, европейците, не сме в състояние да си представим. Тогава целият хоризонт се превръщаше в море от пламъци, чиито огнени вълни се спускаха към земята. При такива бури Галицин караше да завеждат нещастния Драйфус на една скала край морето. Той смяташе, че светкавиците и гръмотевиците ще уплашат капитана.

Но този жесток човек се лъжеше. Драйфус отдавна беше престанал да се плаши от природните стихии. Той се боеше само от човешката злоба. Когато отвсякъде го заграждаха светкавици и гръмотевици, той простираше ръце и извикваше:

— Велики Боже, аз съм тук и един-единствен гръм може да ме унищожи. Направи ми това благодеяние, изпрати ми такъв гръм и аз ще умра, благославяйки твоето име!

Но такава лека смърт не беше предопределена за нашия нещастен Драйфус. Гръмотевиците разцепваха скалите, но той оставаше невредим…

Трепериш ли, читателю? Ужасен ли си? Желаеш ли да спрем да ти описваме мъките на един човек, който има светото право като всеки друг, като теб, на щастие и радост? Можехме да спрем, ако не съществуваха хора, изобретателни в измислянето на нови мъчения за техните жертви. Драйфус беше попаднал точно в ръцете на такъв човек. През своите безсънни нощи, през свободните си часове, Червеният Галицин мислеше само как да измъчва повече нещастния капитан и още една затворничка, скрита дълбоко в земята зад една каменна стена. Ние познаваме и нея…

Една от най-големите жестокости, които Галицин беше измислил за Драйфус, беше банята. Той дълго беше молил да му позволят да се окъпе в хладните морски вълни. На острова имаше малък залив, където пазачите всеки ден се къпеха и можеха спокойно да плуват, защото дотам не стигаха акулите, тези ужасни морски хиени.

Цели две години отказваха да позволят на Драйфус да се Окъпе. Какво мъчение за един човек, свикнал на чистота, свикнал да се къпе всеки ден. Драйфус се зарадва много, когато му съобщиха, че губернаторът на Френска Гвиана му разрешил да се окъпе. Обаче не го заведоха в оня залив, където се къпеха пазачите, а при една скала, която се спущаше отвесно в морето. Той беше завързан с въже, което минаваше под мишниците му. Трябваше да се съблече и вече беше скочил във водата, защото жадуваше за толкова очакваната баня. Преди да му позволят да се окъпе, обаче, бяха хвърлили големи парчета месо в морето. Не след дълго на повърхността се показаха сиво-черните гърбове на акулите. Тогава стреляха във водата и ги пропъдиха. Разбира се, те не се отдалечаваха много, а заставаха на около петстотин крачки от мястото, където малко преди това бяха яли вкусното месо.

Тук трябваше да скочи Драйфус, тук трябваше да се потопи дълбоко във водата, вързан с въжето, което държаха горе от скалата. Акулите се спускаха жадни за плячка, готови да хванат жертвата си и да я отвлекат дълбоко в морето. Но неговите мъчители дочакваха спокойно акулите да наближат съвсем. Чак тогава го издърпваха нагоре. Една грамадна акула скочи във водата с широко разтворени уста и се опита да хване висящия във въздуха безпомощен човек. Ако един сполучлив изстрел не беше я убил на място, днес нямаше да има никаква Драйфусова афера и подлите му противници в Париж щяха да престанат да се боят от разобличаване. Невинната жертва на едно жестоко правосъдие щеше отдавна да почива на морското дъно, или в стомаха на някоя акула. Но, слава Богу, не било съдено да стане. Провидението беше решило да остави невинността и истината да възтържествуват и да накаже истинските престъпници. Драйфус издържа и тази баня, която всъщност беше само едно жестоко мъчение.

Една сутрин, когато току-що беше се събудил, чу продължително изсвирване на параходна сирена. Толкова близо беше, че нещастникът помисли, че параходът е хвърлил котва пред самия остров. В сърцето му се събуди надежда. Той скочи от леглото, облече се и излезе от къщичката, която тогава още не беше заобиколена с жив плет. И действително, пред острова се намираше голям параход. На главната му мачта се развяваше френското знаме.

Драйфус впи поглед в кораба. Какви ли мисли бушуваха в главата му! О, да можеше това да е параходът, който ще го отведе обратно в Отечеството! Изведнъж се сепна. Към него идеше княз Галицин, придружен от главния надзирател.

— Алфред Драйфус — заговори той. — Преди малко пристигна френски параход, който ми донесе заповед да ви изпратя във Франция. Невинността ви е доказана, истинският виновник вече е арестуван, вие сте свободен!

Драйфус се олюля и падна почти в безсъзнание в прегръдките на главния надзирател. Галицин заповяда да му дадат чашка коняк! за да може жертвата му да издържи докрай жестоката шега. Затворникът беше заведен на парахода. Моряците го избягваха, а капитанът не се виждаше никъде. Галицин влезе с него в кабината.

— Най-напред ще се върнем в Каена — обясни губернаторът. — Там ще ви дадат други дрехи, аз ще приготвя необходимите документи и тогава ще можете да отпътувате за Франция. Е, Драйфус, какво ще кажете за този неочакван обрат на вашата съдба?

Мъченикът сключи ръце.

— Благодаря на Бога — отговори той. — Знаех, че ще дойде денят, когато моята невинност ще излезе наяве.

— Много трогателно е вашето доверие в Бога — забеляза злобно Галицин, — сега пък се помолете пътуването да мине добре. Има бури, подводни скали, пожари. Може да стане катастрофа, преди да стигнете Франция.

Драйфус поклати отрицателно глава.

— Щом Господ ми е помогнал дотук — отговори той, — ще ми помогне и да стигна благополучно до Франция.

Параходът тръгна. Чак сега Драйфус се увери, че е дошъл часът на неговата свобода. Той се облегна на стената и заплака. В съзнанието му изпъкна споменът за жена му, детето му, верния му брат и той си представи картината на едно щастливо бъдеще.

— Оставям ви сам, Драйфус — стана Галицин. — Не искам да смущавам молитвите ви.

Сега нещастният затворник действително коленичи, вдигна ръце към небето и с гореща молитва благодари на Бога, че му е помогнал, че е възвърнал живота и честта му.

. Изведнъж параходът се разтърси и спря. Двама пазачи нахлуха в кабината.

— Елате с нас, Драйфус — наредиха те.

— Стигнахме ли вече в Каена? — попита мъченикът.

— Сега ще видите.

— С мъка изкачи нещастният човек трапа. Краката му едва го държаха. Когато излезе на палубата, той с лудешки вик се строполи на пода. Параходът беше спрял на същото място пред Дяволския остров, откъдето беше тръгнал. Подлецът Галицин беше накарал само да обиколят острова и сега с подигравателен смях тласна отново жертвата си в затвора, в който беше прекарал вече толкова години.

Може би читателят недоверчиво ще поклати глава и ще рече:

— Толкова зъл, толкова подъл, толкова жесток не може да бъде човек!

Ала нашите сведения са напълно достоверни. Ако истината за Драйфус проникне някога във вестниците, ще излязат на бял свят още много ужасни подробности. Драйфус се намира на Дяволския остров не само да прекара заточението си, или пък да умре там. Не, подлеците, които още властват в Париж и тровят общественото мнение, имат за цел да уморят бавно и ужасно несправедливо осъдения капитан Алфред Драйфус.