Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (152)

34.

Същия ден вечерта из гробищата „Пер Лашез“ вървеше едно стройно младо момиче, облечено в скромна черна рокля. Макар че вече беше доста тъмно, то бавно се движеше между редиците безбройни гробове и търсеше оня от тях, в който беше погребано най-скъпото за нея същество — майка й.

Изведнъж момичето спря пред един скромен гроб. Тя се наведе и прочете името, което беше написано на малкия черен кръст. В следния момент тя коленичи пред него.

— О, майко, мила майчице — възкликна тя, — най-сетне пак съм при теб! Но ръцете ми не могат да те прегърнат, те пипат само студената пръст, под която почиваш. Очите ми не могат да те гледат, те виждат само черния кръст с твоето име!

Това момиче беше Мадлен Готие. Щом пристигна в Париж, първата й работа беше да посети гробището, където е погребана майка й. То я привличаше неудържимо. Всичките й други грижи, бяха изместени от желанието да коленичи и да се помоли пред гроба.

— Сега съм самотна — оплакваше се Мадлен, — съвсем сама сред този безмилостен свят. О, майко, ти не знаеш какви страдания преживях, откакто ти склопи очи. Може би е по-добре, че милостивият Бог не те остави да видиш всичко това, защото страданията на твоето дете биха разбили сърцето ти.

Мадлен наведе разплаканото си лице толкова ниско, че то докосна студената земя. Тя дълго и сърцераздирателно плака. Най-сетне можеше да се наплаче и то тук, където беше най-близо до майка си. Този гроб беше за нея всичко: и роден дом, и единствено убежище, и свят спомен. Тя нямаше нищо друго, освен него.

Вечерната мъгла се спусна над гробището и тъмнината разпери призрачни, крила, но Мадлен не ставаше, тя не можеше да се откъсне от това парче земя. Защо й трябваше другият свят, светът, в който имаше за нея само страдания и опасности? Тук беше спокойно, тук се чувстваше сигурна, сякаш майка й беше станала от гроба и притискаше до изнемощелите си гърди главата на детето си, както често го беше правила в бедната стаичка в мрачното здание на улица „Мартир“.

Изведнъж тя чу съвсем наблизо тих плач на мъж. Тази гласно изразена скръб й звучеше като ехо от нейната собствена. Тя се изправи бавно, озърна се в тъмнината и забеляза само на няколко крачки от майчиния й паметник фигурата на снажен мъж, надвесен над един обсипан с цветя гроб. Голямата тъга го беше превила.

Той разпери ръце и извика със задавен от сълзи глас:

— Спи спокойно, скъпа моя Лучия, почини си от този жесток сън, наречен живот. Сега си заобиколена с много по-хубави, много по-приятни сънища. Ти умря като борец на бойното поле, където кипи борбата за правото и истината и за свободата на нещастния Драйфус. Тебе те убиха, но ти няма да си единствената жертва. Никога няма да те забравя, моя Лучия. За мен ти беше много повече, отколкото хората можеха да предполагат. Ти беше моя годеница, моя жена, но ние бяхме положили свещена клетва и я удържахме. Заклевам се, че ще съобщим на хората за нашето щастие само тогава, когато бъде прогонен ужасният призрак на нашето столетие, когато мъченикът от Дяволския Остров се върне между хората, когато съдбата му престане да тегне върху нашите души. Но ти, моя скъпа Лучия, ти си отиде преди да постигнем тази благородна цел и днес аз плахо се питам дали някога ще мога да се изправя пред твоя гроб и да ти кажа: „Радвай се, тържествувай, ти, дух на моята жена! Драйфус е свободен, невинността е спасена, истината е възтържествувала, родината се освободи от петното, което престъпни подлеци й бяха залепили.“ Ще дойде ли някога този ден!? О, Лучия, моя Лучия, която си отърсила вече земните окови и обитаваш сфери, от които можеш по-лесно да вникнеш в нашата съдба, отговори ми, ще дойде ли този ден?

— Ще дойде! — отговори един ясен глас до плачещия мъж.

Той трепна. Но след това натежалият му поглед се спря изпитателно върху оная, която като ангел Божи му възвести радостната вест.

Пред него стоеше Мадлен. Като въплъщение на младостта и красотата се издигаше нейната стройна моминска фигура върху тъмния фон на гробовете. Нощният посетител на гробищата се приближи до нея и й подаде ръка.

— Не ви познавам, госпожице — каза той, — но благодаря ви за вестта, която ми донесохте. Знам, че тя е само надежда, но надеждата е най-хубавото нещо, което може да се даде на един страдащ. Навярно и вие сте тъгувала и плакала над гроб, иначе нямаше да бъдете тук по това време. Когато човек е толкова хубав, толкова млад и толкова добър, както изглежда сте вие, трябва да тъгува по някой много скъп покойник, за да напусне света на блясъка и светлината и да дойде тук в царството на смъртта.

— Молих се на гроба на майка си — отговори скромно и простичко момичето. — Казвам се Мадлен Готие.

— А пък аз на гроба на моята жена — каза мъжът, — на моята съпруга, която всъщност никога не ми е била жена, макар свещеникът да ни беше благословил… А сега да си ходим вече, госпожице. Скоро ще затворят вратите на гробищата и няма да можем да излезем. Позволявате ли да ви предложа ръката си. Но забравих да се представя. Казвам се полковник Пикар.

— Знаменито име! — прошепна Мадлен със светнали очи. — Значи, пред мен стои смелият борец за свободата на нещастния капитан Драйфус?

— Госпожице, пред вас стои един човек, който само изпълнява дълга си.

— Скромността никога не липсва на истинските герои…

След това Мадлен грациозно сложи ръката си върху ръката на Пикар и мълчаливо се отдалечиха от скъпите им гробове.

За пръв път, откакто Лучия беше умряла, Пикар намираше удоволствие в разговор с чужд човек и той трябваше да си признае, че рядко бе срещал момиче от скромно семейство толкова умно, интелигентно и любезно. И Мадлен с удоволствие разговаряше с този висококултурен човек. Той й разказа за своите приключения в Африка, за борбата му с бедуините, за подлите нападения на Естерхази и Пати дьо Клам, които изпратили след него чак в пустинята наемни убийци и как Господ му помогнал да се избави от техните мръсни планове.

Как искрено разказваше Пикар всичко това и как се вълнуваше Мадлен, когато й обрисуваше страданията и опасностите на своя военен живот! Очите й излъчваха състрадание, и именно заради това състрадание Пикар обикна неочаквано младото момиче. Това не беше любов, жажда за телесна наслада, а вярно приятелство между самотни сърца. Дали самите скъпи техни покойници не бяха събрали тези двама хора, дали те не бяха сложили ръцете им една в друга?

Мадлен не спомена ни дума за отношенията си с граф Християн Естерхази. Тя сама не знаеше защо постъпи така, но в този момент не можеше да произнесе името Естерхази, даже на Християн Естерхази. Един вътрешен глас я предупреждаваше да не го прави.

Те вървяха по пустото шосе. Без да искат бяха направили една голяма обиколка около града. Само тук-таме имаше къщи. Нито Пикар, нито Мадлен им обърнаха внимание. Но изведнъж момичето се дръпна назад със слаб вик. Пред краката й беше паднало нещо тежко.

— Не се плашете, госпожице — каза Пикар, — това не е куршум от револвера на подлия Естерхази, значи, не може да бъде нещо опасно. Но каквото и да е, трябва да го потърсим и намерим.

Пикар хвърли изпитателен поглед върху нея.

— Тази местност ми е съвършено непозната — обърна се той към Мадлен, — но ми прави впечатление, че прозорците имат решетки. Затвор не може да бъде, знам положително, тук няма затвори. Значи е частна къща и затова е чудно, че прозорците са снабдени с толкова дебели железни решетки.

— Не ми изглежда толкова чудно — отговори Мадлен, — къщата се намира на доста усамотено място, на не по-малко от половин час път от Париж. Нейните обитатели искат навярно по такъв начин да се запазят от крадци и злосторници.

Пикар поклати отрицателно глава.

— Не е против крадци! Уверен съм, че тези решетки не са поставени, за да попречат на насилствено влизане, а напротив, имат за цел да предотвратят насилствено излизане.

Мадлен не можа да го разбере. Тя не го и запита какво иска да каже, а продължи усърдно да търси предмета, който така неочаквано беше паднал в краката й.

Почвата беше разкаляна от снега и дъжда, които бяха валяли през последните дни, тъй че мъчно можеше да се види падналият, по всяка вероятност, в някоя дупка или локва предмет.

— Недейте, господин полковник! — каза Мадлен, — о, не си губете повече времето.

— Не, госпожице — отговори Пикар със свойствената му твърдост, — няма да си тръгна, докато не намеря онова, което търся. В последно време преживях твърде странни работи. Сблъсках се с какви ли не изненади, тъй че не мога да не обърна внимание на един неочаквано паднал от небето предмет, впрочем… ах, ето го!

Пикар се наведе до самата стена на къщата и вдигна от земята лъскав предмет.

— Златна гривна! — възкликна той. — Тежка, дебела и, както ми се струва, истинска!

Запалиха свещичка и при нейната светлина Мадлен разгледа гривната, изработена от масивно злато.

— Как мислите, нямах ли право да упорствам в търсенето? — появи се странна усмивка на лицето на Пикар. — Не ви ли прави впечатление, че от тази къща се хвърлят скъпи, златни гривни, без никой да си прави труд да излезе на улицата, за дати потърси? Бъдете тъй добра, Мадлен, да подържите за малко свещичката. Искам да разгледам по-добре тази гривна.

Полковник Пикар започна внимателно да извива частите на гривната и изведнъж с тих тържествуващ вик измъкна бяла хартийка. Стана ясно, че тя беше умишлено вмъкната и закрепена между две пластинки.

— Още една свещичка! — помоли бързо и възбудено Пикар. — Моля ви се, Мадлен, запалете бързо една свещичка. Това съобщение ще бъде сигурно много интересно!

Свещичката светна. Младото момиче я доближи до ивичката хартия, която Пикар държеше в ръцете си.

— Писано е с кръв! — разбра полковникът. — Едва може да се чете, но все пак, струва ми се, че почеркът е женски… да, да… това тайнствено писмо е написано от жена!

— Четете! — промълви Мадлен, задъхана от вълнение.

След като Пикар проучи няколко минути неясния кървав почерк, той можа да разчете загадъчното писмо. То гласеше:

„Държат ме в тази лудница против моята воля. Заклевам се, че съм напълно нормална и че не умопомрачението на една нещастна луда жена ме кара да пиша това писмо. Мъжът ми с измама ме привлече в тази къща и ме тикна в една ужасна дупка при един буен луд, тъй че животът ми е всяка минута в опасност. От три дни и три нощи не съм склопила очи от страх нещастникът да не ме удуши в съня ми. Чувствам, обаче, че силите ме напускат. Загубена съм, ако скоро не дойде помощ.

Пиша настоящото с кръвта си. Нараних се нарочно с игла от шапка. За писалка ми служи една клечка.

Който намери тази гривна, нека занесе писмото на писателя Емил Зола или на полковник Пикар. Тогава той може да бъде сигурен, че след няколко дни ще получи от мен царско възнаграждение. Аз съм богата жена, принадлежа към висшето парижко общество. Защото знам твърде много за съдбата на нещастния Драйфус, защото познавам подлеците, които изпратиха мъченика на Дяволския остров и към които принадлежи и моят собствен съпруг, и защото имах намерение да ги демаскирам, съм тук, в тази лудница. Затова искат да ме премахнат.

Повтарям, трябва да се бърза. Има опасност да загина още през следващите двадесет и четири часа и заедно с мен да пропаднат и много важни ценни тайни.“

— Милостиви Боже — извика Мадлен, — какъв ужас, какво страшно престъпление!

Но Пикар тържествуващ се засмя.

— Значи, от небето вече почнаха да валят доказателства, чрез които ще ви окачим, вас, подлеци на въжето — извика радостно той. — Един съпруг затваря своята жена в килията на един луд, за да й отнеме възможността да говори, понеже е жена благородна и иска да се застъпи за една права кауза! О, ти няма дълго да страдаш, нещастна жено. Спасителят е тук. Още тази нощ ще бъдеш свободна.

Полковникът беше много развълнуван. Скри писмото във вътрешния джоб, след това заобиколи зданието, за да разгледа добре обстановката, доколкото тъмнината му позволяваше. Но където и да погледнеше, виждаше все същите мрачни прозорци с решетки. Отникъде не прозираше светлина.

— Извинявайте за няколко минути, Мадлен — помоли Пикар младото момиче. — Стойте тук и наблюдавайте дали някой ще влезе или излезе от тази къща.

След това Пикар изчезна. Той заобиколи къщата и установи, че от трите страни е заградена с високи стени, над които имаше и бодлива тел. Притежателят й изглеждаше подготвен против всякакво нападение.

Но кой беше притежателят й?

Пикар се върна малко назад по шосето и почука на вратата на една малка къщичка, която му се изпречи първа пред очите. Вратата се отвори и млада жена с дете на ръце попита любезно Пикар какво желае.

— Отивам в Париж, госпожо — отговори полковникът. — Изведнъж ми стана лошо, тъй че съм принуден да ви помоля за чаша вода.

Селянката с готовност изпълни скромната му молба. Пикар й даде една голяма сребърна монета, за която тя десетки пъти благодари.

— Хубава вода — каза Пикар, след като изпразни чашата. — Чувствам се вече значително по-добре. Виждам, че има добри хора в околността на Париж, ала преди минута се усъмних в това. Представете си… вие навярно познавате голямата къща, която е близо до вас? Там чуках напразно четвърт час, но никой не ми отвори, макар че доста високо извиках, че съм болен и моля само за чаша вода. Трябва да е много коравосърдечен човекът, който живее там…

Селянката направи едно движение, което изразяваше ужас и отвращение.

— Бъдете доволен, господине, че не са ви отворили — огледа се внимателно, преди да започне тя — и че кракът ви не е прекрачил прага на тази къща. Там е страшно. Който веднъж влезе, лесно не излиза вече на белия свят!

— Наистина ли е толкова страшно? — попита Пикар наивно.

— Това е лудница, господине — пошепна селянката, като инстинктивно притисна по-силно детето до себе си.

— Но лудницата всъщност е едно полезно заведение — възрази Пикар, — нещастните болни са навярно добре гледани и лекувани от опитни лекари и след време я напускат с укрепнало здраве.

Ала селянката се изсмя горчиво и поклати отрицателно глава.

— Нещастниците напускат тази къща само с краката напред — изрече тя грубо, — и биват изнасяни в градината зад къщата, която служи за гробища на лудницата.

— Значи, тази лудница взема само тежко болни?

— Напротив! Хората, които влизат там, често са здрави. Вътре се разболяват, защото… нека си го кажа направо, господине, лудницата на господин доктор Дюбоа е разбойническо гнездо… Да, така е, казвам го, пък ако ще доктор Дюбоа да ме съди за обида и клевета, както вече е съдил други… Зад стените на това мрачно здание се крият много тайни, които биха ужасили хората, ако могат да станат публично достояние!

— Защо пък да не могат? — попита настойчиво полковникът.

— Защото доктор Дюбоа има влиятелни покровители. Казват, че били важни господа в парижкото общество. Те го спасявали всеки път, когато случайно загази.

— Стар ли е доктор Дюбоа?

— Побелял е грешникът и би трябвало вече да мисли за това, че скоро ще се представи пред божия съд, за да отговаря за делата си. Но той нито се причестява, нито ходи на черква и добре прави, че не ходи, защото с това само би увеличил числото на лъжците и лицемерите на Божия дом.

— Навярно доктор Дюбоа има за помощници много лекари и пазачи?

— Лекари ли? — попита подигравателно селянката. — Там сам си е лекар за всичко. За лекуването, което той прилага, няма нужда от помощници. Не всеки би продал съвестта си на дявола, както е направил старият. А що се отнася до пазачи — продължи селянката, — има двамина здрави мъже, за които разказват, че били помощници на Дижонския палач, и две жени, две фурни, същински войнишки проститутки, които изглежда са били по бойните полета през 1870 година.

— Но това е ужасно — изпъшка Пикар. — Тежко на горките болни, които попадат в ръцете на тези хора…

Селянката само се прекръсти. Тя не каза нищо повече. Пикар знаеше вече какво му трябваше. Той побърза да се върне при Мадлен.

— Искате ли да ми помогнете, Мадлен, да освободим още тази нощ нещастницата — попита той. — Искате ли да участвате в едно добро дело, което може би е от значение не само за оная нещастна жена, затворена там горе зад решетките, но и за самата Франция?

Мадлен се съгласи на драго сърце.

— Тогава бъдете тъй добра и елате с мене. Тази нощ, може би, ще трябва да изиграете една малка роля. Мислите ли, че имате талант за това?

Мадлен се изчерви. Тя си спомни, че е дъщеря на актьор.

— Господин полковник — промълви, — ще направя всичко, което поискате от мене.

— Добре тогава, да вървим!

Те се запътиха с широки крачки към града. Заваля сняг, снежинките се набиваха в очите им, но нищо не беше в състояние да намали скоростта, с която вървяха Пикар и Мадлен. Касаеше се за един човешки живот. Освен това тази жена знаеше тайни, които може би щяха да разрешат аферата Драйфус.

Щом навлязоха в града, Пикар взе файтон и поръча на файтонджията да го закара у Емил Зола. Преди обаче файтонът да потегли, той изпрати човек с бележка до Матийо Драйфус, с която го покани да дойде също веднага в дома на Зола.

Скоро след това всички те седяха в кабинета на знаменития писател, а Мадлен, настанена между Пикар и Зола, беше изпълнена с гордост, че участва във великото дело на тези достойни мъже.

Малко след полунощ звънецът в лудницата на доктор Дюбоа иззвъня. Вратарят отвори и видя на улицата пред къщата едно затворено купе, от което слязоха трима мъже.

Двамата от тях се изправиха от двете страни на файтона, като пазеха вратичките. Третият, елегантно облечен, господин с дълга руса коса, се изкачи нагоре по стъпалата, които водеха към входа на заведението. Набитият вратар го пресрещна.

— Какво желаете, господине? — попита той сурово.

Русият господин веднага пусна в ръката му една жълтица.

— Желая да говоря с господин доктор Дюбоа — изрече забързано. — Идвам по спешна работа. Водя една нещастница, която искам да оставя на лечение при него.

— Всички килии са заети — отговори вратарят, — но може би носите особена препоръка — прибави той.

— Ето препоръката — пошепна непознатият и сложи в ръката на вратаря още една жълтица.

Церберът беше победен. Той предложи на посетителя да почака във входа, приближи се до извитата стълба, която водеше нагоре, и натисна копчето на звънеца, свързан със стаята на доктора.

Измина доста време, докато на стълбата се показа слаба фигура, загърната в халат. Беше доктор Дюбоа с лампа в ръка.

— Защо смущавате съня ми? — сопна се остро той. — Знаете, че няма свободни места в болницата.

— Бъдете тъй добър да ме изслушате, господине — помоли русият мъж. — Трябва да ви кажа нещо важно.

Докторът погледна недоверчиво надолу. Явно се колебаеше. Русият господин бързо изкачи стъпалата и му пошепна на ухото:

— Касае се за дамата, която преди три дни затворихте в килията на лудия. Надушили са тази работа… сестрата на дамата се е заловила да я разкрие… мене ме изпраща този, който ви доведе дамата… изслушайте ме, доктор Дюбоа!

При това съобщение лампата трепна в ръката на стареца. Жълтото му лице се изкриви в отвратителна гримаса, която не можеше да се разбере дали изразява недоверие или изненада.

— Елате в кабинета ми! — продума после докторът.

Той тръгна напред, а нечаканият посетител го последва до стаята, мебелирана като кабинет на сериозен учен.

— Така е, както ви казах — поде наново посетителят. — Сестрата на изчезналата дама е направила всичко, за да открие следите на… да речем, на умопомрачената. Тези следи водят до вашето заведение.

— Не е възможно! — избухна доктор Дюбоа. — Само ако генералът не се е изпуснал да каже нещо.

Събеседникът му едва се сдържа да не извика от радост, но успя да се овладее и продума сериозно:

— Генералът… да, точно така. Не знаете ли, че той обича доста да си попийва? В пияно състояние почти е издал тайната.

— Дявол да го вземе, що ми трябваше да се залавям с този човек! Но нали уж толкова ми го препоръчваха…

— Разбира се — прошепна русият. — Естерхази искаше да спечели пари, пък и същевременно да услужи на генерала.

Името на Естерхази беше произнесено твърде предпазливо, както лекар, който внимателно вкарва сонда в раната на болния.

Ала притежателят на лудницата ни най-малко не се учуди, като чу това име. Напротив, той вече беше убеден, че посетителят е посветен в техните работи. Човек, от когото няма какво да крие.

— Какво да правим тогава, господине? — засуети се уплашено докторът. — Знаете, че ако работата се разчуе, ще пострадам не само аз, но и някои други хора, по чието нареждане съм действал.

— Разбира се — потвърди посетителят. — Естерхази, Пати дьо Клам, Анри и генералът, за чиято жена сега става дума, този непредпазлив генерал…

— Ах, този Боазльо! — кресна ядосано Дюбоа.

— Боазльо! — повтори натъртено посетителят. — А сега слушайте, господин Дюбоа, какво решихме ние, вашите приятели, за да спасим вас и нас самите. Сестрата на генералшата, същата, която подозира, нещо повече, която знае как стои работата, т.е., че Клотилда Боазльо се намира у вас, ще трябва да сподели съдбата на сестра си, ще трябва да загине заедно с нея, в същата килия!

Дюбоа потърка доволно ръце.

.— Отлично!— каза той. — Ако премахнем и двете сестри, няма от какво да се плашим повече.

— Знаете ли, г-н докторе — продължи благосклонният съветник, — че ние подготвихме чудесно работата? Приближете се до прозореца! Виждате едно купе пред къщата. В него се намира сестрата на генералшата. Отговорете й, че Клотилда Боазльо е действително умопобъркана и не отказвайте да ни заведете в килията на нещастницата. Обаче, щом сестрата влезе в килията на генералшата — тук гласът на посетителя стана по-тих, по-предпазлив, — ще я тласнем вътре и ще заключим вратата. Е, докторе, как ви харесва моят план?

Доктор Дюбоа беше разбрал. Той кимна в знак на съгласие.

— Нямам никакво основание да не ви се доверявам, — изрече той с внезапно пресипнал глас, — тъй като вие знаете всичко. Ще направя това, което ми предлагате.

— Добре тогава, ще доведа горе сестрата на генералшата.

Посетителят не излезе от стаята, а от прозореца направи знак на двамата мъже. Те отвориха вратата на купето и от него излезе едно облечено в тънки дрехи младо момиче. То влезе в къщата заедно с двамата мъже. След няколко минути някой почука на вратата на кабинета. Доктор Дюбоа отвори и госпожицата влезе. Лицето й беше бледо, а очите й червени, като че ли беше плакала. Развълнувана, тя застана на прага, очите й изгледаха гневно лекаря.

— Доктор Дюбоа — започна тя нетърпеливо, — аз съм сестрата на нещастната жена, която преди няколко дни изчезна безследно от Париж. Известни обстоятелства ме убедиха, че тя е затворена тук във вашето заведение от мъжа си, с когото не живееше добре. Дойдох да ви попитам дали това е вярно и дали имате намерение да действате като честен човек и добросъвестен лекар и да ме оставите да видя болната. Ако ми откажете, ще бъда принудена да прибягна до помощта на полицията, която насилствено ще отвори вратите на вашите килии. Не искам да ви обиждам с някакви предположения. Искам засега да вярвам, че известна нервност на моята сестра ви е заблудила и ви е накарала да я сметнете за умопобъркана, която се нуждае от вашето лечение. Предупреждавам ви да не отказвате на молбата ми. Станалото досега ще остане тайна между нас. Но един ваш отказ ще ви напакости много и ще подкопае вашето реноме на лекар и човек.

Доктор Дюбоа намести златните си очила и се приближи с лицемерна любезност до младото момиче.

— Госпожице — отвърна той, — трябва, преди всичко, да призная, че вашето предположение е вярно. Сестра ви действително е в моето заведение. Тя беше доведена от съпруга си в състояние на много силна нервна възбуда. И след като я прегледах основно, прецених, че за сестра ви ще е по-добре, ако прекара известно време съвсем усамотена в моята къща.

— О, нещастната ми сестрица! — възкликна момичето, като протегна ръце към небето. — Значи, твоят нещастен брак те доведе до лудницата…

— Това беше действително наложително — побърза да я увери доктор Дюбоа. — Моля да ми вярвате. Аз съм лекар от четиридесет години и мога да се похваля, че през време на моята дългогодишна практика, не съм се излъгал нито веднъж. За съжаление трябва да ви кажа, че сестра ви е душевноболна.

— Мога ли да се уверя в това със собствените си очи?

— Трябва да ви предупредя, госпожице, че една среща с вас не би била полезна за здравословното й състояние. Всяко вълнение вреди на такива болни, но тъй като тук се касае за моята чест, готов съм да ви заведа в килията на нещастната болна.

— Благодаря ви, господин докторе — промълви разстроено младото момиче.

Доктор Дюбоа се приближи до електрическия звънец, който се намираше близо до вратата. Зад гърба му мнимата сестра на генералшата и русият посетител размениха бърз тържествуващ поглед. И мъжете, които придружаваха младото момиче от файтона до къщата, изглеждаха също тъй развълнувани.

— Кои са тези господа — попита подозрително докторът.

Посетителят му направи знак да се отделят в един ъгъл на стаята.

— Тези господа придружават госпожицата — каза той високо, но после прибави шепнешком, така че само докторът да чуе. — Те са мои хора и ще ни помагат да затворим вратата, след като сестрата на генералшата влезе в килията.

— Няма нужда нито от ваши, нито от мои хора — поклати глава доктор Дюбоа, — ние двамата сме достатъчно силни, за да можем да се справим с една слаба жена. Господата нека почакат тук. Моля ви, госпожице, елате с мене — обърна се той към момичето. — Вие, този господин и аз ще посетим болната.

Излязоха в коридора. Тук русият посетител забеляза един грамаден човек, който държеше лампа и връзка ключове. Той трепна, като премери с очи исполинската фигура на човека, но не каза нищо, само сложи бавно ръка в джоба на дрехата си.

— Да вървим — предложи доктор Дюбоа. Тръгнаха по извитата стълба. Стигнаха до третия етаж и лекарят спря пред една окована с железа врата. Ослуша се. Вътре беше тихо.

— Спят! — прошепна той на себе си.

— Тъй ли! — също шепнешком откликна сестрата на госпожа Боазльо. — И друга жена ли има в стаята на сестра ми? Не е ли дадена на генералшата поне самостоятелна килия?

— Не, не — отвърна доктор Дюбоа, като се ядосваше сам на себе си, че остави да му се изплъзнат тия думи, — искам да кажа, че болната и нейната гледачка спят. Впрочем, сама скоро ще се уверите, че сестра ви е много добре.

Ключарят сложи ключа в бравата. Зловещо издрънчаха ключовете в полуосветения коридор. Вратата се отвори. Светлината на фенера проникна в помещението. Вътре продължаваше да е тихо.

— Влезте, моля ви първа, госпожице — каза доктор Дюбоа. — Обаче, колкото се може по-тихо, за да не уплашите болната си сестра.

Мадлен влезе първа в мръсната килия. Тя щеше да припадне от отвратителната воня, която я лъхна.

— Не желаете ли и вие да влезете вътре, господине? — обърна се Дюбоа към своя гост.

Но той стисна здраво лекаря и извика:

— Разбойнико! Няма да ти дадем възможност да правиш повече престъпления. Дошли сме да освободим твоите жертви, а не да ви доведем нова!

— Джо! — изхърка доктор Дюбоа с отпаднал глас, докато правеше усилия да се освободи. — Пребий го, Джо!

Пазачът бързо изтегли ключовете и замахна с тях. Ако тези железни ключове се бяха стоварили върху главата на Пикар, той сигурно би паднал на пода с разбита глава. Но Джо, ирландецът, съучастникът на доктор Дюбоа, не успя да нанесе смъртоносния удар. Много по-бързо, отколкото може да си го представи човек, младото момиче, мнимата сестра на генералшата излезе от килията и хвърли в лицето на пазача някакъв червен прах. Той се стовари на земята като ударен от гръм, с ужасен рев, гърчещ се от болка.

Пикар притисна с едната си ръка доктор Дюбоа до стената на коридора, а с другата смъкна фалшивата си брада.

— Не ме ли познаваш, подлецо? — извика той с гръмовен глас. — Ще ти кажа кой съм. Аз съм полковник Пикар, който се застъпва за правото и истината и който ще те преследва, докато получиш заслужено наказание за твоите многобройни престъпления! А сега влез с нас в килията и тежко ти, ако жертвата ти е мъртва. Тогава ще те удуша с тези две ръце!

В това време се качиха и другите двама мъже. И те бяха махнали фалшивите бради и се разбра, че са Емил Зола и Матийо Драйфус.

Пазачът, който още ревеше и се гърчеше на пода, тъй като Мадлен беше му хвърлила в очите порядъчна доза пипер, беше с вързани ръце и крака и за да не вика, му запушиха устата с кърпа. Гигантът лежеше обезвреден на пода. Сам доктор Дюбоа приличаше повече на мъртвец, отколкото на жив човек. Очите му бяха изцъклени, тялото му трепереше като лист. Пикар продължаваше да го стиска здраво със силните си ръце.

— Вземете фенера, Зола — помоли Пикар, — и ми светнете. Струва ми се, че ще видим нещо ужасно. Ако се съди по миризмата, бандитите са затворили Клотилда Боазльо в истинска кочина.

Зола и Матийо тръгнаха с фенера напред. Пикар повлече доктора със себе си, а Мадлен вървеше най-отзад. Всички влязоха в ниското, мръсно помещение, в което Боазльо беше оставил жена си, за да я погуби.

— Госпожа Боазльо! — извика високо Пикар, като насочи погледа си върху една странна фигура. — Ние идем да ви спасим, идем за да ви пуснем на свобода. Опасността е зад вас.

Не последва никакъв отговор. Клотилда сякаш беше заспала тежък сън.

— О, Боже — изплака Мадлен, — дали вече не е умряла?

Зола приближи фенера, за да освети лицето на нещастницата и да я събуди.

— Подлецо — закани се в това време Пикар още веднъж на доктор Дюбоа. — Ако тя Действително е мъртва, твоят последен час е настанал!

Но Зола го накара да замълчи.

— Пикар — викна приглушено знаменитият писател и ръката му с фенера започна да трепери. — Матийо Драйфус, госпожице Мадлен, елате тук… Станало е нещо невероятно, нещо нечувано!… Ето вижте… Сън ли е това или действителност!

Спасителите на Клотилда Боазльо се приближиха. Те погледнаха в ъгъла, където лежеше простряната фигура. Всички занемяха от изненада. Намираха се пред трудна загадка.