Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (148)

30.

На първо време клоунът Латур отиде в Париж, придружен от Роберт, който бе принуден по такъв странен и трагичен начин да напусне цирковата си кариера. Беше наел една неприветлива квартира в мрачна къща в предградието, тъй като парите, които беше спестил през време на цирковата си дейност, бяха твърде малко. Когато пристигна в Париж; имаше само неколкостотин франка, но какво можеше да направи с тези пари при скъпотията, която винаги царува в столицата! Действително, Латур би могъл лесно да постъпи пак като клоун в друг цирк, но това не би направил даже ако му предложеха няколко хиляди франка месечно. Тази професия отдавна вече му беше опротивяла, но откакто му се случи тази ужасна среща с баща му, мисълта да се яви отново пред публика в пъстрото клоунско облекло и да я забавлява с плоски шеги, силно го отвращаваше. Към това се прибавяше още едно обстоятелство, което му пречеше да се залови за някоя работа. Полицията го търсеше.

Макар че властите щяха да бъдат доволни, ако ножът на Латур беше пробол сърцето на стария Опасен престъпник, все пак Латур беше извършил покушение над един живот и затова трябваше да бъде привлечен под отговорност. Тъй че Версайската полиция беше принудена да изпрати окръжно до полицейските власти в цяла Франция, с което се искаше неговото арестуване.

В това окръжно се даваше точно описание на външността на Латур и се споменаваше изрично, че той навярно пътува с едно малко момче отвлечено от цирковата трупа.

На Латур не му оставаше нищо друго, освен да се крие в Париж, тъй като е стара истина, че най-усилено търсените от полицията престъпници могат спокойно да живеят в столицата дори в една и съща къща с някой полицейски инспектор.

Последното условие не беше изпълнено от Латур и Роберт, но те си намериха малка стаичка в мансардния етаж на мръсна къща на улица „Мадона“. Живееха в съседство с жената, известна в престъпния свят под името Нощната птица, която напоследък се беше освободила от онова бреме, което през последните години я спъваше и не й даваше възможност да живее според своите желания и разбирания. Децата на Нощната птица бяха умрели.

Латур и Роберт не знаеха още в какво опасно съседство се намираха, не се интересуваха от другите квартиранти и бяха доволни, че и те не се занимаваха с тях.

Роберт току-що се беше завърнал вкъщи. Той носеше в малка кошничка необходимите продукти, от които Латур щеше да сготви скромното им ядене. На малък спиртник си варяха супа или си пържеха месо. И днес тиганът стоеше над синкавия пламък. Миризма от гореща свинска мас изпълваше малката стая, в която нямаше нищо друго, освен леглата, маса и разнебитени столове.

— Е, донесе ли пържолите, моето момче? — попита бившият клоун. — Ах, да, ето ги, чудесни са, много са хубави, макар и да са отрязани от благородно животно, което доскоро е карало някой екипаж или пък товарна кола. Ние не се гнусим. И други хора в Париж ядат конско месо, само че не знаят това, а пък ние знаем. Тъй, дай да ги сложим в тигана, пък да нарежем и малко картофки. Ще стане ядене, моето момче, за което и царят ще ни завиди!

След четвърт час Латур и Роберт седяха един срещу друг пред грубата дървена маса и ядяха с добър апетит. След като се нахраниха, Латур сложи ножа и вилицата настрана, запали една цигара и рече:

— Тъй, моето момче, сега да си поприказваме малко за нашето бъдеще, защото навярно и ти разбираш, че тази работа не може да продължава така. Парите, с които разполагаме, са триста франка — при тези думи Латур беше повишил глас и приказваше доста високо и възбудено, което не би направил, ако познаваше съседите си. — Да, моето момче, триста франка, при това имаме и моя златен часовник с ланеца и този брилянтен пръстен, който една смахната херцогиня, трогната от моите шеги, ми сложи един ден на пръста. Можем да прибавим и иглата за вратовръзка, която ми е подарък от директора Мелини, и която може да струва петдесет франка. Това е цялото ни имущество. Сега въпросът е, трябва ли да чакаме, докато изядем и последната стотинка? Смятам, че не трябва, защото, ако останем в Париж без работа, без средства и без никаква възможност да печелим пари, ще бъда принуден да се предам на полицията, която и без това ме търси под дърво и камък. А ще бъде тежко да те оставя на произвола на съдбата. Ти виждаш, моето момче, че съдбата не ни обсипва са рози и затова те питам сериозно, не е ли по-добре да се върнеш при майка си. Да паднеш на колене пред нея и да я помолиш да ти прости, затова че увлечен от буйната си авантюристка кръв си я напуснал и си прекарал няколко месеца палав живот?

Роберт се сви, очите му се напълниха със сълзи. Хвърли се в краката на Латур:

— Чичо Латур, добри, мили чичо Латур, не ме гони, не ме отблъсквай, аз нямам вече майка, нямам дом, нямам близки и ако ти ме напуснеш, ще остана съвсем сам и лошите хора ще ме убият.

— Как да нямаш вече майка? — попита учуден Латур, като прегърна нежно момчето и го сложи на коленете си. — Достатъчно е да отидеш на улица „Монроа“ и ще намериш майка си!

— Чичо Латур — изплака момчето, — без твое знание ходих в къщата, където живееше майка ми и чичо Християнино не посмях да се кача горе, а се промъкнах само до квартирата на портиерката. И тя… — Роберт се разхълца по-силно. — Тя ми съобщи, че майка ми, от скръб по мене станала монахиня. Разказа още, че Бог, за да ме накаже, е прибрал моята сестричка, моята мила Виктория… о, Виктория вече е мъртва, мъртва!

Роберт беше неутешим, но с нежни, благи думи Латур успя най-сетне да го успокои.

— Знаеш ли, моето момче — погали го по главата той, — портиерката е страшно глупава жена. Господ няма да допусне да умре един човек, само за да накаже с него друг. Господ е справедлив, а това би било най-голямата несправедливост. Майка ти също не е отишла в манастира, защото ти си я напуснал. Сигурно тя си е имала друга някоя, по-голяма скръб, която я е накарала да го направи. А сега се облечи, Роберт, да отидем заедно на гроба на сестричката ти. Там ще коленичим и ще се помолим и тогава твоето сестриче като ангел ще слезе невидимо от небето, ще застане до теб, ще сложи ръката си на рамото ти и ще ти прошепне:

— Братко, аз измолих за теб прошка от небето. Момчето разпери ръце и прегърна Латур.

— Колко добър, колко мил човек си ти! — извика то. — Колко съм щастлив, че мога да остана при теб!

— Да, ще останеш при мен и вече няма да се разделяме. И аз съм самотен, а ти си единственото живо същество, което ме обича. Ела сега, ще минем по безлюдни улици, за да не ме надуши, полицията.

Те се приготвиха и вече бяха на вратата, когато Латур се сети нещо:

— Чакай малко, не е добре да нося всичките си пари в джоба. В Париж има доста джебчии. По-добре да ги оставя тук, като ги скрия на сигурно място. Но къде е сигурно? Леглото не е. Там крадците най-напред претърсват. Печката! Но и това скривалище е известно на крадците. Чекмеджетата на скрина нямат ключалки. Масата също не е сигурно скривалище за ценни неща. Стой, сетих се — продължи той шепнешком. — Ето лампата, газта в порцелановия резервоар вчера изгоря. Там ще скрия тристате франка, часовника, пръстена и иглата и след това ще сложа лампата на масата. Кой ще се сети, че в нея е скрито цялото ни съкровище?

Латур отвори порцелановия резервоар на лампата, сложи вътре цялото си богатство и след като постави отново шишето и абажура, заключи вратата и излезе с Роберт.

След около четвърт час вратата на съседната квартира се отвори. Небрежно облечена жена подаде чорлавата си глава. Това беше Нощната птица. Тя се озърна, ослуша бе и като не чу никакви стъпки по стълбата, изкачи се в коридора и с тихи стъпки приближи вратата на Латуровата квартира. Натисна бравата, но вратата беше заключена. Тогава извади една връзка с шперцове от джоба на нечистата си пола и опита един след друг няколко от тях. Най-сетне един стана. Вратата се отвори. Тя влезе в стаята на двамата приятели. Хвърли бегъл поглед върху обстановката, след това се спусна като хиена, която е надушила плячка върху леглото и сграбчи възглавницата. Разочарование се изписа по лицето й. Изтича до печката, отвори желязната вратичка и забърка в пепелта.

— Нищо — промърмори тя, — и тук нищо, а парите трябва все пак да са тук, аз чух ясно, как той каза на момчето, че в Париж има твърде много джебчии. Значи, ще трябва да търся на друго място. В скрина сигурно не са, в чекмеджето на масата — също. Не вярвам да са направили дупка в пода, както ние правим, когато крием крадени неща. Дявол да го вземе, с празни ръце ли ще си отида?

Не, няма да си тръгна съвсем с празни ръце. Тук има половин хляб и пържено месо. Ще седна поне да се нахраня. И в лампата сигурно има малко газ, ще го изпразня в моята, тъй поне няма да седя довечера на тъмно.

Тя извади глобуса и шишето. Изведнъж нададе силен вик!

— Намерих го — тържествуваше крадлата. — Ето тук е това, което толкова дълго търсих. Виж ги ти, какви хитреци били. Това е едно скривалище, за което не би се сетил и опитен крадец… Един брилянтен пръстен… часовник с ланец…. игла за вратовръзка и… едно, две, три… триста франка. Ех, че хубава плячка! Не оставам вече в тази дупка. Нека полицията погребе моите гладници. Труповете им още лежат на сламеника и осмърдяват стаята. Да бързам да си събера багажа и да се махам от този квартал. Да си опитам късмета някъде другаде в Париж.

С треперещи ръце тя нагласи лампата и побърза да се измъкне. Но на вратата спря като закована. Побледня, разтрепера се и пресипнал вик на изненада се изтръгна от гърдите й.

Пред нея стоеше Леопард, любовникът й, бащата на децата й, който от няколко месеца не се беше погрижил за нея.

— Къде се дяваш, Нощна птицо? — скара й се престъпникът. — Дойдох при тебе, защото трябва да се скрия от полицията. Уф, в каква воня живееш…

— Децата са мъртви — обясни жената, — Умряха от глад, има вече няколко дни от тогава.

— Мъртви ли? — запита той, без да прояви някакво бащинско чувство. Хвърли равнодушен поглед върху малките трупчета, които бяха започнали вече да се разлагат. — Те бяха мили деца, твърде добри за този свят, горе на небето ще им е по-добре… Но какво носиш в престилката си?

Нощната птица уплашено се дръпна назад.

— В престилката ли? — промърмори тя. — Нищо… изпросих малко въглища от една съседка, ще ги туря в печката, за да не е толкова студено.

Тя бързо се обърна, отиде при малката желязна печка и скри под няколко клечки дърва и бучки въглища, които още се намираха в печката, току-що откраднатата плячка.

Леопард се обърна равнодушно и запали цигара.

— Я слушай, Нощна птицо! — каза той, — Бихме могли пак да тръгнем заедно. Сега, когато се отърва от децата, ще можеш да печелиш.

Да тръгнат пак заедно! Очите на младата жена светнаха. Със страстно желание погледна тя хубавия престъпник. Това беше най-силното, най-съкровеното й желание, отново да се събере с него, но тя и насън не се осмеляваше да се надява, че може да се сбъдне. Сега сам й го предлагаше. Хвърли се на врата му, обсипа го с целувки, които той прие с вид на човек, свикнал да бъде обожавай от жените.

Най-напред я поглади нежно по невчесаната глава.

— Весел живот ще си наредим ние, Нощна птицо! — опита се да бъде мил той. — Но най-напред ще трябва да си намерим друга квартира, защото тук ще дойде полицията да ме потърси. Имаш ли пари?

Нощната птица се поколеба за момент дали да каже на любовника си за откраднатото съкровище. Но тя вече достатъчно добре познаваше Леопард. Той винаги й вземаше спечелените или откраднати пари и я биеше, ако тя решеше да протестира. Затова вдигна полата си, бръкна в десния си чорап и извади оттам два златни наполеона.

Те й бяха останали от парите на Габриела Пей, след като беше разплатила тук-там дълговете си.

Леопард взе единия от тях.

— Аз съм съвсем оголял — призна той. — Председателя носеше у себе си нашите пари, когато стана нещастието във Версай… Ти сигурно си чула, че Председателя е хванат?

— Да, четох го във вестника. Какво, ще го изоставите ли?

— Нищо подобно! Ще го измъкнем от ръцете на полицията, но трябва да изчакаме удобен момент, когато го прехвърлят от Версай в Париж. Впрочем за тази работа разчитам и на теб, Нощна птицо!

— Знаеш, че правя всичко, каквото ми заповядаш — изгледа го влюбено жената и се притисна до него.

— Добре, тогава донеси ми най-напред едно порядъчно парче месо и ми го опържи — поиска Леопард, — може да ми донесеш и едно шише вино. От два дни не съм ял както трябва, не смеех дори в Салпетриерата да отида, защото тия полицейски кучета ме търсят навсякъде.

— Сега ще ти приготвя хубаво ядене — разбърза се Нощната птица, — почакай само няколко минути, ще донеса всичко. И цигари, каквито обичаш, и любимото ти вино… О, ще направя всичко за теб, само не ме напускай!

Леопард целуна любовницата си и тя щастлива изтича навън.

В това време Леопард замислено крачеше из стаята. От време на време хвърляше поглед върху малките трупове, без много да се трогва от тях. Този престъпник нямаше сърце.

— И аз мога да свърша малко работа — каза на себе си. — Ще наклада хубаво печката, че като се върне Нощната птица, да намери стаята затоплена.

Той грабна шепа слама от скъсания сламеник на умрелите деца, взе парче мръсна хартия, която намери сред стаята, и ги натъпка в печката, като си свирукаше оперетна мелодийка.

— Дърва и въглища има — реши той, — значи, само да я запаля.

Драсна кибритена клечка, допря я до сламата и огънят весело пламна. Доволен от своята работа, Леопард се изправи.

— Все пак най-добре ще е, ако взема тази жена при себе си — промърмори той, — сръчна шпионка е, и сега, когато ме гонят, може да ми бъде много полезна.

Най-сетне по стълбите се чуха стъпките на Нощната птица. Тя влезе тържествуваща, сложи на масата хубаво парче телешко месо, шише вино, хляб и цигари.

— Ето — каза тя, — сега можем да прекараме заедно един щастлив час, а след като се нахраниш, ще се измъкнем и ще си намери друга квартира.

— А труповете? — попита Леопард. Но Нощната птица не му отговори.

С широко разтворени очи и вдигнати над главата ръце тя гледаше ужасена огъня в печката.

— Кой направи това? — можа най-сетне да запита.

— Кой го е направил ли? Че кой друг освен мен? — отговори Леопард. — Благодари ми, че ти помогнах! Какво искаш повече?

— Бъди проклет! — изкрещя Нощната птица. — Нещастнико, кой ти каза да запалиш огън в печката? Знаеш ли, какво направи? До просешка тояга ни докара, а можеше доста време да си поживеем хубаво и безгрижно! В тази печка беше цялото ми богатство?

— Полудяла ли си, жено? — кресна ядосано Леопард. — Една шепа слама и мръсна хартия! Това ли ти, беше богатството?

— Шепа слама, мръсна хартия! — изрева проститутката. — И триста франка, и един златен часовник с ланец, и брилянтен пръстен, за който гърбавият Питу щеше да ни даде най-малко двеста франка назаем, па и една игла за вратовръзка, която не струваше по-малко от петдесет франка… Ние сме съсипани, разорени или… а, знам каква е работата, проклети разбойнико, върни ми парите и скъпоценностите!

И преди хубавецът-престъпник да се сети какво става, тя се спусна към него и му издра и разкървави лицето.

— Запалил си огъня само за да ме заблудиш — извика тя, — познавам те, искаш да ме ограбиш… Мръсник, крадец… разбойник. Дай ми нещата!

Леопард отблъсна с един юмрук побеснялата жена, тъй че тя се олюля и падна близо до печката. Грабна дебел бастун и я заудря жестоко.

— На ти! — изкрещя злобно. — Ще ти докажа, че мога още да те обуздавам! Проклето женище, ти ми обезобрази лицето… на ти… още, още… полумъртва да лежиш там… ще ти строша кокалите… триста франка, златен часовник, брилянтен пръстен… защо скри от мен нещата? Ако сега не струват нищо, ти си виновна за това. Ще те бия, докато ти изскочи душата!

Леопард удържа думата си.

Той би Нощната птица, докато го заболя ръката и тя действително лежеше полумъртва пред него. След това бръкна с две ръце в печката и претърси още горещата пепел. Банкнотите бяха, разбира се, изгорели, но златните вещи бяха доста добре запазени. С най-голямо спокойствие Леопард ги прибра в джоба си. След това отчупи гърлото на шишето с виното, изпи го на един дъх и си тръгна, без да удостои с внимание Нощната птица и детските трупчета.

След известно време пребитата проститутка се свести. Тя едва можеше да се движи, лицето й беше подуто, всички кости я боляха.

Парите й бяха изгорели, а златните неща задигнати… Това бе щастливият час, който беше очаквала!

Едва привечер Латур и Роберт се върнаха от гробищата. Те дълго седяха и се молиха на гроба на малката Виктория. Сълзите на Роберт оросиха бръшляна, посаден на гроба от Християн Естерхази.

— А сега, моето момче — каза Латур, когато влязоха в стаичката си, без да подозират нищо, — сега ще си приберем богатството от лампата и ще се махнем от Париж. Смятам, че е най-добре да отидем в Германия. Там поне полицията няма да ни преследва, пък и може би в Берлин, в този голям град, ще се намери някоя почтена работа за нас.

— Наистина ли никога вече няма да играеш в цирка? — попита Роберт.

— Никога вече, синко, заклех се да не играя вече, пък и ти не бива да играеш, докато поне мога да ти помагам. Трябва да станеш нещо повече от скитащ цирков артист.

С тези думи Латур отвинти лампата.

Вик на уплаха се изтръгна от устата му.

— Ограбени сме! — процеди той. — Роберт, ние сме просяци, цялото ни имущество е изчезнало!

Никакво вайкане и оплакване, никакво обсъждане и обмисляне на въпроса кой може да бъде крадецът, не помагаха. Малкото съкровище, което двамата приятели притежаваха, беше безвъзвратно изчезнало! Роберт се разплака, но бившият клоун се помъчи философски да се помири със загубата.

— Значи — каза той, — не ни остава нищо друго, освен още сега и то веднага, да потърсим някаква работа. Ела, да не губим време, ела да отидем в едно бюро за настаняване на безработни.

Латур беше делови човек. Той нямаше обичай да протака изпълнението на своите решения.

Двамата напуснаха стаята. Петте франка, които Латур беше оставил в джоба си, когато тръгваха за гробищата, бяха сега цялото му богатство.

Тръгнаха към предградието Батиньол, защото беше чувал, че там имало един хан, където могли да се намерят хора, които се грижели за настаняването на безработни. Ханът носел и подходящо название: „При празния джоб“.

Вътрешните помещения на „Празния джоб“ не вдъхваха доверие. На дървените маси седяха няколко младежи, които с лули в уста бъбреха или играеха карти и съвсем не приличаха на хора, които търсят работа. Съдържателят на хана, дребен дебел човек с кривогледи очи и много плешива глава, се грижеше да напълва чашките с ракия веднага, щом се изпразнеха.

Латур и Роберт седнаха на една по-отдалечена маса и след като си поръчаха нещо, запитаха съдържателя дали не знае някаква работа за трудолюбиви хора.

— Каква да е — уточни Латур. — Ние сме съгласни на всякаква работа. Нали, Роберт, нали, моето момче? Аз съм здрав и силен, а това момче ще ми помага.

Съдържателят сви рамене.

— Сега има доста безработни в Париж — обясни той. — Едва на две хиляди един може да намери работа.

Отговорът не беше утешителен за Латур. Няма нищо по-страшно от това да не можеш да си намериш работа и по честен начин да си изкарваш прехраната.

Съдържателят се оттегли и отиде до една маса, където се играеше прочутото „единадесет и половина“. Пред всеки от играчите, които бяха работници или поточно се наричаха така, без да си помръднат по цяла година ръцете, лежеше купчинка сребърни и медни монети. Всяка хвърлена на масата карта се придружаваше от груба, а често и цинична ругатня.

Изведнъж вратата се отвори. В стаята влезе висок слаб мъж с наметната пелерина върху мръсна моряшка униформа. На обгореното от слънце и вятър лице, стърчаха гъсти, сиви мустаци, а по челото и бузите се виждаха следи от стари рани.

Щом съдържателят забеляза този гост, той скочи и го поздрави с котешка любезност.

— О, стара акуло — поклони се съдържателят на „Празния джоб“, — добре сте дошли пак при нас. Аз мислех, че вече съвсем сте ни забравили нас, сухоземните същества.

— Бих предпочел да вися на фокмачтата и суровият североизточен вятър да ме блъска по четиридесет пъти в дървото, като че ли самият аз съм от омазано катранено дърво, отколкото без нужда да дойда във вашата проклета дупка. Имам нужда от хора, приятелю, от няколко младежи, от които да направя истински моряци… Охо, колко са минали вече през ръцете ми!

С тези думи морякът, какъвто, ако се съди по думите и вида му, беше без съмнение новодошлият, седна на една свободна маса и огледа внимателно широката зала на хана. Съдържателят чукна с нож по една чаша и когато гостите замлъкнаха, извика с висок кънтящ глас:

— Господа, който иска да работи, му се предлага много съблазнителен случай. Тук е почтеният господин Сириус Сенегал, най-големият морски агент в Хавър. Той е ощастливил много младежи, като ги е настанил на различни параходи. В джобовете му дрънкат пари, момчета, думите му не отиват на вятъра, той върши добра работа. Кой иска да тръгне с уважаемия господин Сенегал?

— Охо, приятелю — прекъсна параходният агент хвалбите на съдържателя, — вие говорите така, като че ли аз съм дошъл да събирам фурдата на Париж. Всеки не може да ми влезе в работа. Който иска да преговаря с мен, трябва да им здрави кости и железни мускули. Когато вълните на океана зареват и се издигнат високо колкото къща, когато и най-големите параходи се люлеят като орехови черупки по грамадните им бели гребени, тогава оня, когото Сириус Сенегал е препоръчал на някой капитан, не бива да почне да плаче като малко дете. Той трябва да има смелост в гърдите си, да може да гледа смъртта право в очите. С една дума, трябва да бъде човек на място. Ако е такъв, ще получи пари: двеста франка предварително за обзавеждане и прилична месечна заплата.

При тези думи параходният агент извади от джоба си шепа жълтици и ги хвърли небрежно на масата пред себе си. Този начин на привличане на морските сърца действаше неотразимо върху посетителите на „Празния джоб“.

Младежите от всички маси застанаха около Сириус Сенегал, който бързо започна прегледа си.

— Да се махаш от тук, вагабонтино — нахока той едного от тях, — ти си само една връзка криви кокали. Вятърът веднага ще те отвее от борда.

На друг пък каза, че гръдният му кош бил много тесен.

— Много си слабичък, моето момче — поклати глава, — с такива дробове половината от времето ще лежиш в лазарета.

Така прехвърляше един след друг и мнозина бяха недоволни и разочаровани.

— Там има още един — Сириус Сенегал посочи към масата, където Латур и Роберт седяха и чакаха да видят какво ще стане.

— Не искате ли да си опитате късмета, приятелю? — обърна се съдържателят към Латур. — Елате насам, тук има бол пари, трябва само да протегнете ръка, за да ги вземете. Пък и, струва ми се, сте тъкмо подходящ човек за нашата акула.

Латур стана. Приближи се до масата и параходният агент изгледа внимателно бившия клоун.

— Не е много едър — промърмори той, — но изглежда як и добре сложен. Е, приятелю, имате ли желание да станете моряк?

— Да, вземете го — намеси се един глас съвсем близо до Латур, — ще има да се смеете и забавлявате на борда. Ще ви прави номера и смешки. По-рано беше клоун в цирк „Мелини“, спомням си, че съм го виждал да играе някъде.

Тези думи бяха казани от едно високо, силно сипаничаво момче, чийто запуснат, див вид красноречиво говореше, че той е един от ония, паднали хора, които живеят от позора на някоя любовница.

— Чухте ли, какво каза хубавият Бено? — разшумяха се другите. — Този там е палячо, липсва му само качулка и представлението може да започне!

Очите на Латур светнаха като мълнии. Той се обърна презрително към посетителите на „Празния джоб“:

— Паплач! Хиляди пъти е по-добре да си клоун, отколкото безделник и крадец!

Сипаничавият се приближи до него.

— Крадец ли казахте! — изръмжа той. — Навярно желаете да се запознаете с моите юмруци? Вземете си думите назад или ще ви строша няколко ребра така, че тринадесет месеца няма да се отървете от доктора.

— Хвалипръцко! — процеди презрително-Латур.

В същия миг сипаничавият замахна с юмрука си, за да го стовари с всичка сила връз главата на Латур. Но той като че ли очакваше нападението. С котешка гъвкавост се извърна, избягна удара и в следния миг стовари юмрука си зад лявото ухо на противника си, който, олюлявайки се, отстъпи назад. Като видя това, Латур се отдръпна, а после се спусна като тигър върху нахалния младеж и го халоса с такава сила по челото, че той окървавен падна в безсъзнание на пода.

— Обзалагам се, че този човек е най-добрият борец, когото съм виждал досега — кимна с разбиране Сириус Сенегал.

Той стана, отиде при Латур и му подаде ръка.

— Искам да поговоря с вас насаме — му прошепна. — Това момче ваше ли е?

— Да — отговори бившият клоун, — брат ми.

— Тогава нека дойде с нас. Съдържателят на „Празния джоб“ ще ни отвори малката стая и там ще си поговорим на чаша шампанско.

След няколко минути Сириус Сенегал, Латур и Роберт седяха около една маса в малката стая, чиято врата беше добре затворена, а пред тях се намираше бутилка шампанско и три пълни чаши.

— За здравето на мъжа с железния юмрук — вдигна своята параходният агент, като се усмихна приятелски на Латур. — Моите поздравления, вие показахте на устатото сипаничаво момче, че човек може да е бил клоун и пак да е роден за моряк на океански параход. Кажете сега, искате ли да постъпите като моряк?

— Ако бъде приет и брат ми, готов съм веднага да постъпя.

— Разбира се, че ще дойде и момчето с вас. Вижте само как му блестят очите. Жалко е да го оставите тук на сушата. То е цяла катеричка, ще се изкачи до върха на мачтата.

— Да, вземете и мен — замоли Роберт. — Обещавам ви, че няма да се страхувам, колкото и да бучи бурята и да се вдигат вълните. Искам да стана истински моряк!

— Ще станеш, моето момче — съгласи се Сириус Сенегал с тон на истински добродушен човек — и дълго след като бъда вече умрял, ще си спомняш за мен и ще си казваш, че благодарение на чичо Сенегал си станал моряк, кормчия, а може би дори и капитан…

— Сега да не отиваме толкова далеч — възпря го Латур. — Кажете ми колко ще получавам, ако ме наемете за моряк на парахода, а Роберт като юнга?

— Ето ви един договор — извади от джоба си разни сгънати хартии Сириус Сенегал. — Ето и един за Роберт. Прочетете ги добре, няма да останете излъгани. Каквото ви е обещано, това ще получите. Само по отношение на парахода, с който ще пътувате, ще трябва да ви кажа няколко думи.

— Както виждам в договора — намръщи се бившият клоун, — параходът, за който искате да ни ангажирате, носи неприятното име „Черната Мария“. Не можаха ли да му намерят друго име?

— Въпросът с този параход стои малко по-различно — изрече замислено Сириус Сенегал като изпусна голямо кълбо дим от късата си луличка. — Мислите ли, че щях да дойда чак в Париж, за да търся от улицата няколко момчета, ако не беше трудно, дори невъзможно да се намерят измежду професионалните моряци няколко души за „Черната Мария“? Но знаете ли, повечето матроси са глупави като тюлени и суеверни. Те не биха дошли на борда на „Черната Мария“, дори ако им давах петорно повече пари.

— Защо? — попита Латур. — Името не може толкова да ги плаши.

— Не, плаши ги предназначението на „Черната Мария“.

— Да не се занимава с пиратство?

— Глупости — изръмжа Сириус Сенегал. — Пиратството вече го няма. Не може да се върши добра работа по океана. Обаче вие имате право. На борда на „Черната Мария“ има разбойници, само че те са с белезници на ръцете и лежат в най-долното помещение на парахода.

— Не ви разбирам.

— Веднага ще ме разберете. С две думи казано, „Черната Мария“ е депортационен параход, т.е. той пренася нещастниците, които тук осъждат на по-късо или по-дълго заточение във Френска Гвиана. Или пък, ако искате да знаете още по-точно, и за Дяволския остров. Че пътуването с такъв параход не е удоволствие, се разбира от само себе си. На борда му има доста мизерия и тегло. Човек трябва да има нерви като въжета, за да може да гледа ужасните страдания на затворниците. Ех, моряците биха го понесли, тъй като тях не ги засяга, но те са много суеверни и си въобразяват, че такъв параход, рано или късно ще бъде настигнат от божието наказание и ще потъне заедно с хората и мишките. Те се плашат от „Черната Мария“ не по-малко, отколкото от „Летящия холандец“. Смята се за нещастие, когато параход я срещне в открито море. Но това няма защо да ви безпокои, вие ще получавате парите и ще си гледате работата, пък и между нас казано, като отидете веднъж до Южна Америка и се върнете обратно, ще спечелите толкова пари, че няма да имате повече нужда от „Черната Мария“. Затова подпишете този договор и аз ще ви взема веднага с мене в Хавър. Ето ви предварителната заплата. Можете да я вземете веднага. А сега да изпием още по чаша.

Латур повика Роберт в един ъгъл на стаята и го попита дали не се страхува от този човек и от страшния параход.

Момчето поклати глава:

— Чичо Латур, за нас сега е най-добре да се махнем за известно време от Франция. Дали параходът се казва „Черната Мария“ или има някакво друго име, не е важно.

— Ти си умно момче — бившият клоун потупа момчето по бузата. — Ще се справиш с живота.

— Нали съм Естерхази — пошепна Роберт с гордост.

Те се върнаха при масата и подписаха договорите. След това прибраха парите, които получиха като аванс, и след половин час напуснаха хана заедно с параходния агент Сириус Сенегал, за да отпътуват със следващия влак за Хавър.