Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (147)

29.

Манастирът „Сакре Кьор“, което значи „Светият кръст“, е едно старинно здание, което се намира в Париж. Малцина от ония, които минават покрай стените му пропускат да свалят почтително шапка и където и да се появи по улиците на Париж някоя от калугерките на „Светият кръст“, всички учтиво й помагат. И най-суровите хора, които иначе се отнасят към всичко с презрение и подигравка, замлъкват пред калугерките от този манастир. С тях не се подиграват, не ги обиждат. Цял Париж обича сестрите от „Светият кръст“. Но и в цял свят няма по-милосърдни, по-готови за жертва същества от обитателите на тоя манастир.

Когато тежко болен се бори със смъртта, сестрите от „Светият кръст“ са при леглото му. Те се грижат за него, наместват го в леглото му с внимателните си ръце и го подготвят за смъртта, когато лекарите са губили всяка надежда и болният се нуждае от лекар за душата си. Никаква заразна болест не е в състояние да уплаши тези благодетелни жени и да ги възпре от изпълнението на дълга им. По време на епидемиите, които по различни времена са върлували в Париж, те са се проявявали като героини. Без да се замислят, са влизали в заразените от холера къщи и са се грижили за болните, докато дори и най-близките им роднини, ужасени, страхливо са побягвали. А когато през 1870 година по бойните полета на Франция са лежали в кърви под открито небе хиляди хора, разкъсани от куршуми или снаряди, пак бели фигури като ангели от небето са се движили между ранени и убити и прибирали всички, у които още имало живот й дъх. Не една сестра от „Светият кръст“, засегната от заблуден куршум, е умряла геройски, не за родината, а за оная висша духовна родина, която трябва да обедини всички народи в царството на любовта към ближния.

Но който иска да разбере истинската същност на обитателките на този манастир, нека запита бедните и страдащи парижани. Който е гладен, нека похлопа на вратата на „Светият кръст“ — там той е сигурен, че ще бъде нахранен! Който е уморен, нека отиде в манастира, там ще намери чисто легло, а когато го измъчват душевни страдания и угризения на съвестта и се нуждае от духовна подкрепа, нека коленичи пред олтара в малката църква и утешен и подкрепен ще си отиде възроден.

Затова парижани обичат монахините от „Светият кръст“.

Зимата още веднъж се беше завърнала с пълна сила, тъкмо когато хората смятаха, че вече са се отървали от суровата гостенка. Буря засвири из парижките улици и настъпи силен студ. Една фигура, облечена в траурни дрехи, дръпна звънеца на манастира. Старата порта се отвори отвътре и сестра-вратарка попита гостенката какво желае.

— Искам да говоря със сестра Матилда, игуменката на манастира.

— Влезте — отдръпна се вратарката, — не стойте вън на бурята. Не вярвам, обаче, да можете сега, в този късен нощен час, да говорите с игуменката, тъй като тя или вече си е легнала, или пък е в своята килия и се занимава с манастирската кореспонденция, а тогава не бива да я смущаваме.

— Занесете й моля, тази карта — подаде й гостенката нещо.

Вратарката повдигна фенера, който държеше в ръката си, и освети лицето на нощната посетителка. Какво хубаво, пълно с достойнство бледо лице! Колко страдания и мъка бяха оставили по него своя отпечатък…

— Влезте за момент във вестибюла — предложи вратарката, като посочи едно добре отоплено помещение с колони.

Посетителката се облегна на една колона и горящите й очи разсеяно се зареяха из помещението.

— Това е, значи, краят — пошепна тя с тих, възбуден глас. — Скоро зад мен ще се затворят вратите на тоя манастир и моят живот, който започна с толкова надежда, ще завърши в тишина, еднообразие и безнадеждност, докато дойде смъртта като избавителка. О, да дойдеше днес, да дойдеше в този миг — изхлипа жената в изблик на скръб, — бих я посрещнала с радост. Само едно желание имам, едно-единствено — да ме погребат до малкото гробче, където лежи моето мило детенце, моята малка Виктория.

Вратарката се завърна. Тя загледа посетителката с известно учудване и страхопочитание.

— Игуменката ви моли да отидете при нея — съобщи тя. — Елате, аз ще ви водя.

Двете преминаха по широки, варосани каменни стълби, след това по един дълъг коридор, докато най-сетне вратарката спря в края, пред вратата на една килия:

— Влезте. Това е килията на игуменката.

В същия миг вратата се Отвори, две бели ръце се протегнаха, прегърнаха посетителката и я дръпнаха в дългата, скромно обзаведена стая. Тя се облегна на гърдите на една слаба, висока монахиня, чието изразително младо лице беше заобиколено със сиви коси.

— Ти ли си наистина? — отдръпна се за миг сестра Матилда, игуменката на манастира „Светият кръст“. — Дойде ли най-после при мен? Знаех, че един ден ще дойдеш, не се съмнявах, че ще разбереш нищожеството на света и ще почувстваш нужда да разкриеш сърцето си пред мен. И тъй, добре дошла, скъпа приятелко от детските години, графиня Натали Естерхази, както те наричат миряните. За мен, обаче, ти си само Натали, другарката в игрите на моето детство, довереницата на младините ми. Често, о, твърде често, мислех за теб!

— Да! Натали! — отговори бледата, убита от скръб жена. — Аз съм все още твоята Натали, но не ме наричай вече графиня Естерхази, това име ми напомня за ужасната ми съдба.

— Значи не си била щастлива със съпруга си? — учуди се игуменката, като заведе приятелката си до една дървена скамейка и грижовно я настани да седне до себе си. — Спомням си времето след годежа ти. Едва ли имаше на света по-щастлива, по-изпълнена с надежди годеница от тебе…

— Щастливата годеница се превърна в една нещастна съпруга — оброни печално глава Натали. — Ах, Матилда, нямаш представа, какво преживях и колко страдам… Не исках да вярвам, като ми казваше, че земното щастие никога не е трайно и че гради върху пясък оня, който напълно се доверява на друг човек. Всичките ми надежди останаха излъгани. Мъжът ми изневери и ме напусна. Той живее с една недостойна жена. Синът ми, съблазнен от жаждата за приключения, избяга и е нейде в чужбина. А моята четиригодишна дъщеря, моята скъпа Виктория, Господ прибра при своите ангели. Ах, тя още приживе беше ангел…

Горещи сълзи бликнаха от очите на Натали, а игуменката, обхваната от дълбоко състрадание, стисна тихо и сърдечно ръцете й.

— Клета приятелко — прошепна тя. — Какво ти е минало през главата, колко страдания си понесла! Но обърни се към Бога, той ще ти изпрати утеха на сърцето, спомни си за страданията на нашия спасител, помисли за мъките, които е претърпяла майка му, като е гледала сина си на кръста!

— Сега съм сама на този свят — продължи Натали със задавен от сълзи глас. — Нямам нищо, за което да милее сърцето ми. Уморена съм от борбата и само едно желание изпълва гърдите ми. Търся място, където на спокойствие да дочакам времето, когато Бог ще ме повика.

— Вече си на това място — прегърна я игуменката. — Вратите на този манастир са отворени за тебе и ние сме готови да те наречем наша сестра. Графиня Естерхази, питам те, изпита ли се искрено сама, чувстваш ли силата, необходима, за да се отречеш веднъж завинаги от този свят и никога да не се върнеш вече в него, при неговите лъжливи радости?

— Да, чувствам тази сила — отвърна немощно нещастницата.

— Умряла ли е напълно в сърцето ти любовта към онзи недостоен мъж? Не се ли страхуваш, че може някога отново да се съблазниш от желанието да го видиш и да му станеш жена и другарка?

— И от това не се боя! Обичах този човек, но той ми изтръгна сърцето от гърдите и го стъпка в краката си. Любовта ми се превърна в презрение.

— Това е единственото оръжие, което може да убие любовта — отрони игуменката с болка. След това сложи ръце върху главата на Натали.

— Добре дошла, сестро Натали — каза тържествено тя. — Тук при нас, при сестрите от „Светият кръст“, твоята душа ще оздравее, ще намериш утеха и ще облекчаваш и лекуваш страданията на другите, щом твоите собствени са неизлечими.

— Неизлечими! — прошепна Натали.

— Искаш ли веднага да останеш тук, още тази нощ?

— Да, оставам при вас. Дай ми монашеско облекло и ми отреди килия. Скъсвам със света…

Игуменката натисна копчето на звънеца. Вратарката влезе.

— Посочете на новата сестра от „Светият кръст“ една килия. Послушницата, сестра Натали, нека дойде за утринната в параклиса.

Натали се наведе и целуна ръка на игуменката. След това вратарката я заведе в една от ония скромни килии, в които няма нищо друго, освен кораво легло, стол, прибори за миене, разпятие и столче за молитва. Това беше достатъчно за отказалата се от живота нещастна графиня Естерхази, жената на черния майор.

В двора на затвора „Сен Лазар“, в който затварят проститутките, царуваше голямо оживление. Високите стени, които го ограждаха, видяха още веднъж сцената, която често са виждали и пак ще виждат, но която си остава една тъжна и еднакво унизителна за човека сцена. Около двадесет жени в сиви дрехи стояха на двора наредени в дълга редица. Всяка от тях с късо отрязани коси и с неприятен, запуснат вид, държеше в ръце по едно вързопче. И всяка поглеждаше мрачно към една голяма черна кола, която стоеше приготвена в средата на двора. Прозорците й имаха решетки. До колата стояха четирима войници със затъкнати ножове, а зад жените вървяха няколко въоръжени слуги.

Желязната врата на затворническия двор беше заключена, така че без разрешение на ключаря никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. На десетина крачки от жените стоеше директорът на затвора „Сен Лазар“, зает в оживен разговор с двама елегантни господа в цивилно облекло.

Това бяха граф Естерхази и полковник Анри.

— Ние ви предадохме присъдата, господине — обърна се Анри към директора на затвора, — съгласно която Фернанда Турвил в едно тайно съдебно заседание е осъдена на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров. Нещастницата е една убийца, която с помощта на майка си удуши тайния полицейски агент Лемерсие в една стая на тяхното съмнително заведение на улица „Росини“.

— Знам случая — отговори директорът, — и знам, че съдебната процедура за дадения случай е извършена с необикновена тайнственост и при пълното изключване на всякакви външни лица. Трябва да призная, господа, че това много ме учуди.

— Няма нищо чудно, господине — отговори Естерхази. — Фернанда Турвил е убила един таен агент на политическата полиция. Той работеше в тайно информационно бюро на Генералния щаб. И тъй като трябваше да се предположи, че убитият Лемерсие е поверил на своята любовница, тази именно Фернанда, някои тайни, засягащи отбраната, които той беше научил от Генералния щаб, съществуваше опасността по време на процеса да се говори за неща, които в интерес на Франция не биваше да станат публично достояние. Затова предпочетоха да съдят Фернанда на тайно заседание. Всъщност тя трябваше да бъде осъдена на смърт, но моят благороден приятел и другар полковник Анри, който беше обвинител от Генералния щаб против Фернанда Турвил, се застъпи пред съдиите за нея, като ги моли да вземат под внимание младостта на нещастното момиче и обстоятелството, че тя е била подведена от майка си, която загина в пожара на благотворителния базар.

Анри поглади самодоволно мустаците си.

— Вярно е — кимна той. — Аз съжалявам нещастното момиче, то е още толкова младо и може би ще се поправи там, на Дяволския остров. Пък двадесет години не са кой знае колко много…

— Вие сте благороден човек, полковник Анри — отговори белокосият директор на „Сен Лазар“, — и не сте дали, според мене, съчувствието си на недостойна за него. Откакто управлявам този затвор, не съм имал затворничка, която да се държи по-спокойно, по-разумно и по-достойно от Фернанда Турвил. Тъжна, но кротка, тя си седи в килията и не проговаря с никого, дори с пазачката, която й носи храна.

В този миг желязната врата на двора се отвори и ключарят пропусна една висока женска фигура, облечена в дълго монашеско расо. Лицето й беше наполовина прикрито от черна забрадка.

— Монахиня — учуди се Естерхази, — какво търси тя тук в този затвор за проститутки?

— Тя е сестра от „Светият кръст“ — отговори директорът. — Монахините от този манастир имат право по всяко време да влизат в нашия затвор и да донасят на падналите жени, затворени между тези стени, небесна утеха. Много закоравели сърца са омеквали, вследствие нежните увещания на сестрите от „Светият кръст“. В много души се е стопявал ледът, когато някоя от тези монахини ги е озарявала с лъча на вярата. Много упорити грешници са били поправени по тоя начин. Но изглежда, че тази сестра има някакво особено желание. Тя е може би изпратена от игуменката със специална поръчка. Нали виждате, господа, че тя иде право към нас?

Монахинята с дългото бяло облекло, приближаваше бавно, но изведнъж, като видя двамата мъже, които разговаряха с директора на затвора, се спря като закована и с бързо движение покри още повече лицето си със забрадката. След това направи знак с ръка.

Директорът забърза насреща й, поздрави я почтително и попита:

— Имате ли нещо особено да ми кажете, сестро? Ще бъда много щастлив, ако мога да услужа вам и на вашия манастир?

Монахинята извади едно писмо и го подаде на директора. Но докато той отвори и прочете писмото, погледите й бяха отправени към Естерхази, а тъмните й очи изпускаха искри.

— Молбата ви ще бъде веднага изпълнена, благочестива сестро — каза тихо директорът на затвора. — Игуменката на вашия манастир ми пише, че желаете да посетите в килията осъдената на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров Фернанда Турвил. Един от моите хора ще ви заведе веднага при нея. Утешете я с божията милост. Мисля, че тя ще има нужда от тази утеха пред дългото пътешествие и ужасното пребиваване на оня остров, когото наричат гроб на живите.

— Каквото мога, ще го сторя — отговори монахинята. — Ще си направя и труда, ако е възможно, да добия признания от нея, тъй като според нашите сведения Фернанда Турвил не е признала пред съда, че има вина.

— Твърде рядко се случва да признаят вината си — съгласи се директорът. — Ако беше признала, че е убила Лемерсие, навярно би била осъдена на гилотиниране, така поне си спасява главата.

Той направи знак на един от своите хора и монахинята влезе с него в големия мрачен затвор.

Директорът се върна при Естерхази и Анри.

— Още днес ли ще бъде изведена оттук Фернанда Турвил — попита Анри.

— Щом присъдата й е вече произнесена — отговори директорът, — тя не може да остане повече в „Сен Лазар“. Черната кола, която виждате там, след четвърт час ще вземе всички определени за депортиране жени и ще ги закара в депортационното бюро, което се грижи по-нататък за тяхното изпращане и превозване.

— И другите ли жени — запита Естерхази — ще бъдат изпратени в Каена или на Дяволския остров?

— Не, другите ще отидат в Нова Каледония. Фернанда Турвил е единствената, определена за Дяволския остров. Знаете, господа, че само в крайно редки случаи се изпращат там жени, тъй като климатът в Каена и околностите й е убийствен.

— Наистина ли? — полюбопитства Анри. — Действително ли сте на мнение, господин директоре, че Фернанда Турвил не ще може да преживее своето двадесетгодишно заточение на Дяволския остров? Директорът кимна с глава:

— Най-късно след три години трупът на нещастната ще бъде хвърлен в морето и акулите ще унищожат останките й.

— Клетото момиче — изрече Анри с тон, от който не можеше да се разбере дали изразява състрадание или злорадство. — Значи тя, въпреки моята молба, все пак е осъдена на смърт — продължи той, — само че смъртта на Дяволския остров ще бъде по-бавна и по-мъчителна, отколкото на ножа на гилотината…

Той хвана ръката на директора и помоли:

— Бих искал да говоря още веднъж с Фернанда Турвил. Мога ли да я посетя в килията й преди да я вземе страшната черна кола и да я отдели от живите хора? Бих искал да утеша нещастницата, да й кажа, че тук, в Париж ще направя всичко възможно пред съответните власти, за да й намалят наказанието и при добро поведение да я помилват след няколко години.

— Да, идете и утешете нещастната Фернанда — одобри директорът. — Макар и да е противно на наредбите някой да посещава в килиите им затворниците през времето между прочитане на присъдата и депортирането им, в дадения случай няма да сгреша, ако направя едно изключение.

— Благодаря ви, господине — леко се поклони полковник Анри. — О, вие не можете да си представите колко щастлива ще се чувства Фернанда, ако ме види още веднъж преди своето заминаване.

Анри и Естерхази размениха бързи погледи. Може би почитаният директор на затвора „Сен Лазар“ щеше да бъде сериозно озадачен, ако беше забелязал сатанинското лукавство, което проблясна в очите им.

Директорът помоли двамата офицери да го извинят за минута, приближи се до осъдените на заточение в Нова Каледония и с няколко назидателни думи им напомни да използват годините на заточение за поправяне и издигане на душите си. Всяка една от тях е свободна след изтичането на наказанието да се върне в Париж и да започне порядъчен живот.

Ала почтеният човек проповядваше пред глухи./ Проститутките от „Сен Лазар“ го изгледаха с неприязън. Човек може да се обзаложи, че всяка една от тях, ако наистина има щастието да преживее годините на заточението и се върне в Париж, би започнала отново същия позорен и престъпен живот, който я беше завел в Нова Каледония.

Естерхази дръпна настрана приятеля си Анри.

— Защо искате непременно да видите още веднъж Фернанда Турвил? — попита той. — Оставете момиче^ то на съдбата й.

Анри тропна сърдито с крак.

— Не мога и сам да си обясня — процеди глухо той — какво ме тегли толкова към нея. Наистина, струва ми се, че още обичам тази Фернанда.

В това време сестра Натали беше влязла в килията на нещастната Фернанда. Тя завари осъдената на двадесетгодишно заточение спокойно изправена сред килията си и със скръстени на гърдите ръце, с втренчен поглед, потънала в размишления.

Натали направи знак на ключаря да затвори вратата и тръгна тихо към затворничката. Тя не се дръпна назад, не трепна дори, когато видя пред себе си необикновената фигура в бяло монашеско облекло, но и не поздрави сестрата от „Светият кръст“.

— Нещастно, заблудено момиче! — започна Натали. — Аз ида да ти донеса утеха и вяра, да ти дам божи напътствия за пътуването, което ти предстои. Съветвам те, направи чистосърдечно признание, облекчи душата си, свали от нея бремето на греха, преди да се оттеглиш от света на живите. Фернанда Турвил, аз не съм съдия, няма да те предам, довери ми се, за да мога да измоля от Бога и от света Богородица прошка за тебе, прошка за ужасното злодеяние, което си поела върху душата си.

Фернанда продължаваше да мълчи.

— Значи не искаш да признаеш — въздъхна печално Натали. — О, ти, клето, заблудено същество, какво очакваш още от живота? Не знаеш ли, че там, на Дяволския остров, те чака сигурна смърт, че ти никога вече няма да вкусиш радостите на живота. Защо отблъскваш

единственото нещо, което може да направи съдбата ти поносима. Примирението с Бога и с човечеството, спрямо което си прегрешила, са единствените утехи.

— Но ако не съм прегрешила нито спрямо Бога, нито спрямо хората, ако не съм направила никому зло, ако съм невинна, ако не съм престъпница, ами съм жертва на престъпление, какво тогава, благочестива сестро?

Натали се стъписа. Нещастницата изговори тези думи с такава вътрешна сила, с такава отчаяна убедителност, че на Натали се стори, че чува гласа на истинската невинност.

— Невинна ли си? — възкликна тихо тя. — Фернанда Турвил, заклевам те, не ме лъжи в този момент, виж, аз съм дошла при теб като пратеница на Бога. Искаш ли да излъжеш своя Бог?

Тогава Фернанда вдигна ръка за клетва.

— Както е истина, че един ден ще се явя пред лицето на Бога — промълви тя, — така е истина и че съм невинна. Не аз извърших убийството — продължи тя с развълнуван глас, — а оня подлец, който е причина за моето нещастие. Полковник Анри е убиецът. Защото не искам да се съглася с волята му, защото отказах отново да стана негова любовница, защото знаех тайните му, затова той реши да се отвърне от мене. Той и интимният му приятел, мизерният граф Естерхази се погрижиха да бъда съдена на тайно заседание. Щом отворих уста, за да обвиня истинския виновник Анри, председателят ми запуши устата с думите, че тези съобщения нямали нищо общо с моя процес. Трябвало съм само да призная или пък да докажа невинността си. О, мой Боже, ти знаеш, че съм невинна, но как да докажа своята невинност на тези изверги! Лемерсие е убит в нашата къща. Можех ли да отрека, че по онова време съм се намирала там? Не говореше ли против мене и обстоятелството, че съм дъщеря на една жена, която държи съмнително заведение? На такива хора никой не вярва, дори и когато наистина са невинни! Анри излезе като обвинител против мен и стоварваше камък след камък върху нещастната ми глава… Аз съм била любовница на Лемерсие — заяви той пред съда. Той често ме бил виждал в обятията на този човек, но Лемерсие искал да ме напусне и въобще да съобщи на полицията, какво ставало в къщата на майка ми, и затова ние двете с майка ми… О, Боже, ние, две слаби жени сме били направили това… Затова сме го били убили и сме скрили трупа му в моя гардероб. Двадесет години заточение на Дяволския остров! Надявах се, че ще ме осъдят на смърт, щях да се зарадвам, ако бяха ми казали, че ме пращат на гилотината, за да сложи край на нещастията ми, както на мнозина уморени хора е донесла очакващото спокойствие! На това бяха склонни и съдиите, но пред тях се изправи Анри и с престорено състрадание помоли да ми подарят живота и да ме изпратят на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров. Двадесет години! Няма да ги преживея, но и ако действително се случи такова чудо, ще съм вече бабичка с бръчки по лицето. Това тяло, в което днес блика млада сила, ще бъде прегърбено и ще трябва да се подпира на тояга. Това наричат милост тези лицемери, това наричат справедливост!

Фернанда избухна в конвулсивен плач. Но Натали прегърна момичето и сложи хубавата му глава с тъмните копринени къдри на гърдите си.

— Клето, нещастно дете! — промърмори тя. — Значи и ти си жертва на един мъж! Аз познавам този човек и знам какво значи да си добър приятел на граф Естерхази.

— Не плача само за себе си. — изхлипа Фернанда, като се изправи. — Не плача само за своята съдба. Аз жаля и за всички бъдещи жертви на тези мъже. Ако можех да остана в Париж, тогава бих се погрижила да разоблича тая банда от подлеци и лъжци, които се наричат висши офицери на Франция, и да освободя отечеството от тия вълци, които са разкъсали вече твърде много човешки сърца. Нали и нещастният Драйфус е тяхна жертва. Сега притежавам доказателства, с които бих учудила света, бих му доказала, че не Драйфус е предателят, който заслужава да гине на Дяволския остров, а някой друг; и не само той, ами и всичките приятели, другари и съучастници!

С разтреперана ръка Фернанда привлече до себе си сестрата от „Светият кръст“.

— Знаеш ли, дете мое, кой е предал Франция, знаеш ли кой е откраднал от Генералния щаб документите и ги е предал на нашите неприятели?

— Естерхази! Естерхази, черния майор! Ангелското лице на благочестивата сестра с бялото монашеско облекло се изкриви и стана бяло като платно. Тя щеше да припадне, ако Фернанда, в чиято килия тя беше влязла като утешителка, не я беше прегърнала и подкрепила.

Но слабостта на Натали трая само половин минута. Тя се изправи и горящите й очи се вгледаха втренчено в лицето на момичето.

— Би ли могла да докажеш това, което твърдиш? — попита сестрата с твърд метален глас.

— Мога да го докажа, не се съмнявай в това, благочестива сестро. Тук, в затвора, по време на дългото ми усамотение си изясних много работи от предишния ми живот. Известни думи на Анри, известни писма, които един ден изпаднаха от джоба му и които аз прочетох, и още една тайна, която искам да скрия от вас. Да, Естерхази предаде Франция! Мога да спася Франция, ако не отивам на заточение, на смърт.

— Момиче — решително изрече сестра Натали, — Фернанда Турвил, ние трябва да те спасим.

— Да ме спасите?

— Да, трябва да предотвратим отиването ти на Дяволския остров. Друга ще отиде вместо тебе.

— Няма ли да забележат измамата? — Фернанда се разтрепера от вълнение. — Пък и къде по света ще се намери жена, достатъчно себепожертвувателна, за да отиде не заради мен, а заради Франция, заради доброто на отечеството. Да отиде на такова ужасно заточение, да се откаже от живота си…

— Тя е пред теб — продума Натали глухо.

— Как, сестро, вие, вие самата? О, не, не! Не мога да приема такова нещо. Това значи да изпратят един ангел небесен да страда вместо мен.

— Ти сама го каза, Фернанда — прекъсна я монахинята. — Не за теб ще направя тази жертва, а за Франция, за благото на отечеството. Но не само това — прибави тя със съвършено променен твърд глас. — Не искам да се правя на по-добра, отколкото съм. Отмъщението ме кара да го направя, отмъщението на една майка, чието дете са убили.

Тя свали забрадката от главата си.

— Погледни ме, Фернанда Турвил — продължи тя вече с тих проницателен глас. — Пред тебе стои жената на оногова, когото ти нарече предател на Франция.

— Милостиви Боже, графиня Натали Естерхази!

— Да, аз съм, аз съм нещастната жена на черния майор. Той ме напусна, унизи ме пред своята любовница, остави децата ми да гладуват, но всичко това му прощавам. Обаче аз имам основание да предполагам нещо повече. Аз чувствам със сигурност, че този безсъвестен баща е причина за смъртта на детето си. Той е накарал някой от своите оръдия да го заведат при едно болно от дифтерит дете, за да го премахне. И не само да го премахне, а за да съкруши напълно мене, своята жена. Струваше му се, че съм още твърде много щастлива щом притежавам такова съкровище като любимото си дете. Той пожела да ме лиши от всякаква любов. Да остана сама, съвсем сама. Но сега небето ми даде едно оръжие, нещо просветна пред очите ми и аз познах пътя, по който трябва да вървя. Той е мой съпруг, но е предал Франция. Предателят трябва да получи заслуженото наказание! А сега бързо, дайте ми вашата рокля и вземете моето монашеско облекло. Никой няма да забележи смяната. Ще закриете лицето със забрадката, когато напускате затвора, а аз ще закрия лицето си с кърпичка, така че никой да не може да го познае.

Двете жени се готвеха да сменят дрехите си, когато се чу дрънкане на ключове пред вратата.

— Някой иде — пошепна графинята. — Ще трябва да отложим изпълнението на плана за след няколко минути.

Тя закри лицето си със забрадката и когато Анри влезе в килията, тя мълчаливо излезе и зачака в коридора. Вратата едва се беше затворила и Анри се приближи до Фернанда.

— Фернанда — каза той, — виждаш ли докъде стигна със своя инат и упоритост! Предстоят ти двадесет години заточение на Дяволския остров, но съдбата ти е още в твоите собствени ръце. Закълни ми се, че ще станеш моя любовница и ще бъдеш такава, докато аз желая това, и ще ти дам възможност да избягаш по време на пътуването.

Една мисъл мина като светкавица през ума й. Дали да не използва този случай за самопожертвувателната си благодетелка графиня Натали? Тя наведе очи.

— Анри — прошепна тя тихо. — Виждам, че излязохте победител. Добре, съгласна съм с вашите условия. Но как ще направите така, че да мога да избягам по време на пътуването?

— Най-сетне — възтържествува Анри. — Най-сетне прекланяш глава, макар и чак в дванадесетия час. Ако беше се поколебала още малко, не би могло вече да те спаси дори моето голямо влияние, тъй като този, който стъпи веднъж на Дяволския остров, е загубен. А сега слушай, защото имаме само няколко минути за разговор. Ще се качиш спокойно в Хавър на парахода, който ще пренася престъпниците. Ще бъде вечер, когато ще те качат на борда. Но когато се качваш по въжената стълба, скочи в морето. Там съвсем наблизо ще се намира лодка, която ще те спаси и доведе в Париж. Аз ще те посрещна с отворени обятия, Фернанда. Всичко ще ти простя, ако искрено, вярно ме дариш с любовта си.

— Да, добре — кимна послушно Фернанда. Надви отвращението си и сложи ръката си в протегнатата десница на подлеца. Тържествуващ той я притегли към себе си.

— Значи, пак те спечелих най-после, моя Фернанда — прошепна той. — Колко щастливи ще бъдем! Колко хубаво гнездо ще ти уредя в Париж! Ще те заобиколя с богатство и удобства. Искам да се чувстваш щастлива при мен.

Той я целуна, а тя трепереща, с лице, вкаменено като на статуя, понасяше неговите целувки. Знаеше, че с това откупва собствената си свобода и спасението на Натали.

Ключарят потропа на вратата.

— Време е — извика той, — трябва да прекратите разговора.

Анри целуна горещо ръката на момичето, което беше завел до самия край на пропастта, и напусна килията.

Когато вратата се отвори и ключарят влезе, сестрата от „Светият кръст“ се опита също да се промъкне в килията.

— Хайде, пригответе се — нареди сурово ключарят, — колата чака. Тя ще ви закара в депортационното бюро, което ще ви експедира там, където е мястото на жени като вас.

— Дайте ми само няколко минути, за да завърша досегашния си живот с една молитва — помоли се Фернанда.

Суровият пазач се поколеба дали да даде такова позволение.

— Аз желая и настоявам да се удовлетвори молбата на затворницата — намеси се решително Натали. — Никой няма право да застава между Бога и една разкаяна грешница.

Ключарят се оттегли. Двете жени останаха сами. Фернанда съобщи на Натали съдържанието на разговора си с Анри и настоя тя да се спаси по указания от Анри начин. След това си смениха дрехите. Фернанда стана неузнаваема в бялото монашеско облекло и черната забрадка. Никой не би се усъмнил, че това не е изпратената от игуменката сестра. Но и Натали, чиито коси и черти на лицето имаха известна прилика с Фернандините, нямаше основание да се опасява, че ще бъде лесно позната. Тя разгърна кърпичката си и я сложи пред лицето си. А когато дойде ключарят, за да я заведе до колата, тя започна силно да плаче.

Монахинята вървеше до нея. Тя беше дръпнала забрадката си надолу, беше сключила ръце за молитва, изглежда се молеше за душевното спасение на грешницата.

Двете жени слязоха в двора и се запътиха към колата, в която вече бяха насядали останалите, които потегляха за Нова Каледония.

На известно разстояние от колата стояха директорът на затвора, Естерхази и Анри.

— Фернанда Турвил — подвикна директорът, — качвайте се.

Монахинята придружи нещастницата до колата. Тя я закриваше, докато се качи по стълбичката.

Мнимата убийца се скри в черната кола. Вратата се затвори след нея. Монахинята бавно мина край тримата мъже и се запъти към изхода. Вратарят почтително й отвори вратата и благочестивата сестра от „Светият кръст“ излезе на улицата. Фернанда беше свободна.