Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (145)

27.

— Дявол да го вземе, тя започва борбата!

С тези думи на уста Естерхази влезе в стаята на любовницата си Габриела Пей, която тъкмо си оправяше тоалета и беше още само в богато украсени с дантели риза и долна фуста. Черни копринени чорапи плътно обвиваха грациозните й крака, стъпили в червени турски чехлички. Тя учудено погледна изкривеното от гняв лице на черния майор.

— За Бога, какво има? — попита тя. — Какво толкова те е разгневило? Да не е предал някой тайното сдружение на Драйфусовите неприятели? Да не е избягал Драйфус от Дяволския остров? Да не би Зола и Пикар да са победили победителите?

— Нищо подобно — смръщи се сурово Естерхази. — Този път се готвят да ме нападнат. Но залагам главата си, ако зад цялата работа не седи пак Матийо Драйфус и цялата банда от бъбриви идиоти, които са се побъркали по някакво си право и справедливост!

Той извади с трепереща ръка един изписан лист и го подаде на Габриела. Тя го прочете и хубавичкото й личице стана червено от гняв и възмущение.

— Това е подло! — извика тя. — Какъв скандал ще предизвика това в Париж! Трябва да призная, че това е един сполучлив удар против нас от страна на Драйфусовите приятели.

Естерхази се разхождаше с големи крачки из стаята и се мъчеше да надвие вълнението си.

— В края на краищата — каза той, като запали цигара, — опасността не е чак толкова голяма. Както казваш, ще стане само скандал. Моята графиня Натали Естерхази ни обвинява в незаконно съжителство, а следователят Бертулус е бил тъй любезен да се заеме с тази работа. Той ни призовава да се явим днес в единадесет часа в неговата канцелария в съда… Добре, ще отидем, мила Габриела, но това няма да м,и попречи да му кажа мнението си. Нямаме ли вече ние, французите, поне толкова свобода, че да можем необезпокоявани да живеем заедно с жената, която обичаме? О, ако той опита да вкара в затвора всички жени и мъже, провинени в незаконно съжителство, то би трябвало да построи толкова голям затвор, че прочутият Шалонски лагер, в който бяха разположени френските войски през 1870 година, ще изглежда спрямо него като кукленска стая.

Габриела се изсмя весело.

— Значи, има много такива грешници като нас — изписка тя и като прегърна любовника си нежно, го притегли до себе си на дивана. — Ела да те целуна, мой сладък Естерхази — притисна се до него тя. — За мен си най-скъпото нещо и с теб бих отишла накрай света, ако е необходимо. Какво си въобразява тази жена, госпожа графинята? Заради това, че се е омъжила за теб, иска да си само неин! Но не обича ли човек обикновено тъкмо друга жена, а не онази, с която се е изправил пред олтара? Ние живеем във Франция, в Париж…

Тя седна на коленете на Естерхази, хвана с крака меката като пух червена възглавничка от дивана, поигра си с нея и след това засмяна я подхвърли нагоре. Черният майор прегърна любовницата си и страстно я зацелува.

— Габриела — зашепна задъхано, — за теб се отрекох от жена и деца, но не съжалявам за това. Бих го направил отново, ако трябва пак да избирам между тебе и тях. Но един въпрос трябва да ти задам, Габриела, само че ще ми отговориш откровено. Ако дойде време пребиваването ми в Париж да е опасно за мен, ако Драйфусовите приятели започнат да ме застрашават, ще се съгласиш ли да избягаш с мен?

— Бих отишла накрай света с тебе, любими…

— Би ли споделила тогава с мене несгодите на един авантюристичен живот в Лондон, Ню Йорк или някой друг голям град, в който не ни познават и където ние, ако е необходимо, ще трябва с хитрост и умение да печелим средства за съществувание?

— Даже ако ми кажеш — заяви любвеобилно Габриела Пей, — че искаш да станеш крадец и аз ще трябва да ти помагам да разбиваме огнеупорни каси, пак ще се съглася!

— Мила, сладка, скъпа моя, ти си достойна за мен! Известно време в стаята беше тихо, чуваха се само любовни въздишки и целувки.

— Хайде сега, обличай се вече — каза най-сетне Естерхази. — Облечи си най-хубавата и най-предизвикателна рокля, искам да изглеждаш блестяща, очарователна, когато се появиш пред Бертулус. Една хубава жена винаги прави впечатление на един мъж, дори ако този мъж има бели коси и е френски съдия.

След половин час майор Естерхази и любовницата му тръгнаха към съда с елегантен файтон. Който видеше тази двойка да минава по парижките улици и не знаеше кои са, сигурно би ги помислил за богати, щастливи и достойни за завиждане хора! А всъщност върху какъв вулкан се крепеше животът на тези двама души! Те танцуваха своя любовен танц върху мина, пълна с динамит. Файтонът спря. Естерхази помогна на любовницата си да слезе и се изкачиха по стълбите към кабинета на следователя. Посрещнаха ги. Майорът назова името си.

— Вие сте поканени за единадесет часа — кимна чиновникът. — Добре, влезте в тая стая и почакайте, скоро ще ви поканят.

Майорът хвърли ядосан поглед върху дребния служещ. Почувства се обиден от начина, по който му говореше, и забеляза, че и Габриела недоволно беше свъсила вежди. Но нямаше какво да правят и трябваше да се примирят. Влязоха в стая, която беше обзаведена съвсем просто, скромно дори. По стените нямаше картини, на прозорците нямаше завеси, нямаше мебели. Само две дълги пейки бяха поставени край стените.

Естерхази и Габриела забелязаха, че не са сами. В единия ъгъл седеше ужасно запусната, мръсна и дрипава жена. Тя беше млада, но лицето й носеше печата на порока. Двамата отвратени се извърнаха и застанаха до прозореца. Но жената се доближи до тях.

— Е, и вас ли е поканил старият? — попита тя с нахална интимност. — Той не щади никого, независимо от това дали е облечен в коприна, като тази госпожица — и тя посочи Габриела, — или в парцали като мене. Дали носи благородно име, или я наричат Нощната птица като мен.

— Нощната птица ли? — огледа я Естерхази. — Да, спомням си, един мой познат адвокат ми е разправял, че това име било известно сред престъпниците.

Младата жена се доближи с иронична усмивка до черния майор. Тя дори си позволи нахалството да го бутне приятелски с лакът.

— Да не би адвокатът, който е разправил това на господина, да е бил един от редовните посетители в дома на покойната Казота, когато беше жива още хубавата Буланси?

Черният майор трепна. Той разбра, че го познаха.

— Да, ония времена бяха по-добри — започна да се оплаква Нощната птица. — Тогава си бях свободна, печелех си хляба, както ми харесваше и с парите си купувах каквото си харесвах. Но ми се случи голямо нещастие!

— Какво нещастие? — полюбопитства Габриела.

— Получих голяма сума пари — отговори старата проститутка.

— Какво, някой ви подари голяма сума ли? — запали се интересът на Габриела. — И това ви донесе нещастие?

— Не, госпожо. Бях услужила на някой си Матийо Драйфус, като му съобщих своевременно за предстоящата смърт на Казота и поръчах на някой си доктор Бургер да му каже, че старата престъпница иска да направи пред него признания, засягащи заточения на Дяволския остров негов брат. Матийо Драйфус не можа много да спечели от това, тъй като старата пукна, преди да успее да докаже по какъв начин известни хора са успели да тласнат капитана към нещастието. Въпреки това, Матийо Драйфус ми даде хиляда франка. Госпожо, толкова пари са цяло състояние за такива като нас и аз бях достатъчно глупава да се похваля с тях. Това стана причина за моето нещастие. Едно младо момче, известно сред престъпния свят под името Леопарда, истински нехранимайко, такъв, какъвто не можете да намерите във Франция, се завъртя около мен и ми предложи да заживеем заедно. А пък вие знаете, госпожо, че ние, жените, сме слаби. Тръгнах с Леопарда, настаних се в една мизерна стаичка на улица „Мадона“. Той ме биеше, риташе и харчеше парите ми с други проститутки и, което е най-страшното, направи ми две деца. Отдавна ме изостави, а двамата лапачи увиснаха на врата ми и ето сега господин Бертулус ме вика за това.

— Заради децата ли? — подкани я да продължи Габриела.

— Да, госпожо, има лоши хора — продължи да се оплаква Нощната птица. — Моите две котета заболяха от дифтерит. Какво да правя, няма да си отрежа заради това главата! Но комшиите съобщили в полицията, че не съм викала лекар и че съм оставила децата да гаснат в мизерия и мръсотия. И ето сега, госпожо, трябва да се разправям с двете болни деца, да понасям всякакви грижи и неудобства, а на всичко отгоре искат и да ме накажат. Това било френското правосъдие!

— Вие там — извика на Нощната птица в този момент слугата, — влезте вътре, но се дръжте на почтено разстояние от следователя.

Нощната птица направи гримаса и влезе при следователя. След няколко минути излезе.

— Този път се задоволи само с предупреждение — се изхили тя. — Да предупреждава може колкото си иска. От това няма да ми стане ни по-топло, ни по-студено.

Габриела се приближи бързо до нея и сложи в ръката й една петфранкова монета.

— Вземете това — пошепна тя на проститутката, — и ми кажете къде живеете.

— Улица „Мадона“ № 370, мансардния етаж, петата врата отляво.

— Добре. Може би ще се случи някога да ви дам възможност да припечелите нещо.

Нощната птица излезе и след минута разсилният покани граф Естерхази и незаконната му съпруга. Габриела изправи гордо глава и копринената рокля прошумоля през вратата. Черният майор пристъпваше след нея.

Следователят Бертулус и секретарят му седяха зад покрита със зелено сукно маса. Той едва обърна внимание на поздравите на Естерхази и Габриела Пей. Като прелистваше книжата, той се обърна към секретаря си:

— Нека влязат обвинителката и нейните свидетели!

Отвори се друга врата и Естерхази побледня, а Габриела стисна упорито устни. Пред тях застанаха графиня Натали и граф Християн Естерхази. Каква разлика между двете жени, които стояха една срещу друга и се мереха с враждебни погледи!

Едната, блестяща в кадифе и коприна, косата й направена според най-новата парижка мода на букли от двете страни на лицето, на ръката й — гривни със скъпи брилянти и скъпа брошка на гърдите.

Другата, много по-хубава и по-миловидна, но бледа като смъртта, угрижена, преждевременно остаряла, в износена рокля, с всички признаци на бедност и лишения. И тъкмо тази, бедната, измъчената, беше графинята, законната съпруга на мъжа, чиято любовница беше другата, натруфената, богатата.

— Габриела Пей — започна следователят Бертулус, — графиня Натали Естерхази е подала против вас оплакване, че сте разрушили брака й и сте отчуждили от нея мъжа й граф Естерхази. Тя твърди, че вие живеете заедно с майора в обща квартира, в интимност, допустима само между съпрузи Какво ще кажете за свое оправдание?

— Господин следователю — намеси се бързо черният майор, — тази дама води само домакинството!

— Въпросът ми не беше отправен към вас, господин майор — сряза го Бертулус, — имайте добрината да отговаряте само когато ви питам.

Очите на Естерхази стрелнаха злобни искрици.

— Тази жена не може да отрече — възмути се Натали, — че обвинението е справедливо и отговаря на истината. Тя си позволи да изгони мен и децата ми от къщата на моя съпруг с безсърдечие, свойствено само на такива паднали жени. Тя отне хляба на моите деца и ме тикна в недоимък, докато тя води разточителен живот с мъжа, с когото за съжаление съм се свързала навремето.

— Също и аз — добави Християн, който взе с поглед от следователя позволение да говори, — потвърждавам казаното от графиня Натали Естерхази и съм готов да се закълна пред съда. Аз лично измъкнах през една студена зимна нощ тази нещастница и децата й от водите на Сена, където тя беше потърсила избавление. Отчаянието я беше тикнало към тази постъпка; отчаяние, че мъжът й беше предпочел тази лека жена и заради нея беше пропъдил от дома си жената и децата си.

— Лека жена — избухна Габриела, — господин следователю, защитете ме от обидите!

— Не съм тук, за да ви защитавам — възрази Бертулус, — а за дави обвинявам.

— Аз обаче, ви заявявам, господин следователю — кресна ядосано черният майор, — че тази дама не е моя любовница, при все че я обичам и възнамерявам да я направя своя съпруга.

Нещастната Натали трепна. Тези думи пронизаха като нож сърцето й.

— Значи, ти искаш да се разведеш с мене? — промълви тя.

— Да — заяви сурово Естерхази. Следователят Бертулус стана.

— Господин майор — каза той с остър и строг тон, — не постъпвате така, както подобава на името, което носите. Искате да напуснете съпругата си и да се ожените за една недостойна жена. Не се грижите за вашите деца и оставяте нещастната си жена да работи ден и нощ, за да може сама да изкара прехраната на малките… Господин майор, мъж, който постъпва така, мога само да презирам. Съжалявам, че в този момент законът не ми дава възможност да накажа вас и тази персона. Вас, обаче, уважаема госпожо графиньо — обърна се Бертулус към разплаканата Натали, — мога само от сърце да съжалявам за това, че сте си дали младостта и честното си сърце на човек, който не заслужава нито уважението ви, нито любовта ви. Не само като съдия, но и като човек мога да ви дам следния съвет: постарайте се да забравите този мъж, потърсете утеха в мисълта, че някога децата ви ще ви възнаградят за това, че сте изтърпели и изстрадали за него.

С тези думи Бертулус хвана ръцете на графинята и почтително ги вдигна до устните си. Тя обаче плачеше толкова неутешимо, че наведе ниско главата си и допря за миг обляното си в сълзи лице до ръката на следователя.

— Смятам, че вече сме свободни — забеляза предизвикателно черният майор. — Не може да се иска от мен да присъствам на тази сантиментална сцена.

— Още един момент — изправи се бързо Натали, — имам да съобщя нещо на господин майора.

Тя тръгна с колебливи крачки към него.

— Вярно е, че ти не се интересуваш от нас и ако децата умряха от глад, нямаше и да узнаеш за това. Но въпреки това, смятам за свой дълг да ти съобщя нещо, което навярно няма да те изплаши и изненада, но което искам да чуеш тук пред съдията и пред благородния ти братовчед, за да не ме обвиняваш по-късно, че не съм ти казала. Роберт изчезна. Нашият син избяга от къщи и аз те питам знаеш ли къде е той, ти ли ми го взе? Не сте ли ти и тази персона отвлекли момчето, за да ми причините болка?

— Глупости — сви рамене Естерхази. — За какво ми е момчето? Ето на, ти не си гледала добре Роберт, оставила си го да стане скитник, а сега се опитваш да стовариш вината върху мен…

Измъчената жена отправи поглед към небето:

— Ти чуваш, велики Боже! — изплака тя. — Знаеш колко несправедлив е упрекът, който този човек ми отправя! Аз съм занемарила Роберт, аз съм била причина, за да стане той скитник! Нещастнико, безсъвестен баща, докато ти гуляеше и пропиляваше всичко със своята любовница, аз в малката си стаичка си избодох очите да шия, за да изхраня двете си деца и ги гледах като зениците на очите си. Откакто Роберт изчезна, плача ден и нощ, в тези очи сълзи вече не останаха и ако не беше Виктория, моето сладко момиченце, отдавна не бих понасяла тежестта на живота, бих отишла там, където няма страдания и сълзи, няма разочарования, там, където моето разбито сърце би намерило най-сетне покой.

Натали скри лицето си в ръце и се отпусна на едно кресло. Тогава Християн, който преливаше от яд и възмущение, не можа повече да се сдържи. Той се спусна към черния майор и го хвана здраво с железните си ръце.

— Ти гледаш спокойно и невъзмутимо, вагабонтино! — извика той гръмовито. — Горд, студен и безсърдечен оставяш жена си да плаче пред теб и не се смущаваш от съобщението, че едно от твоите деца е изчезнало, а може би и умряло, а другото гладува и търпи лишения! Имаш ли сърце в гърдите си, имаш ли душа, която да се вълнува, човек от плът и кръв ли си или си демон, изпратен с проклятие на света, за да съсипе, да направи нещастни и изпрати в лудницата или на смърт всеки, до когото се докосне? Говори, нещастнико, искам да знам поне дали имаш човешки език!

— Оставете ме! — изсъска черният майор. — Господин Бертулус, призовавам ви за свидетел, че този господин ме нападна и заплаши.

— На колене! — ревеше Християн Естерхази. — Моли се на тази нещастница, на тази светица, да ти прости!

Със сила Християн накара черния майор да коленичи. Въпреки силната му съпротива, той го държеше на колене пред Натали. Но тя го отблъсна.

— Оставете, драги Християн — помоли кротко, — пуснете мизерника! Защо ми е молба за прошка, получена чрез насилие? Но дори и да ме помолеше да му простя, вече не бих могла. Да, майор Естерхази, нашите пътища се разделят завинаги. Аз ви обичах и ви бях вярна съпруга, родих ви две деца и ги възпитах така, че да правят чест на името Естерхази. Ала вие изоставихте жена си, за да можете да водите скверен живот. Вие ми открихте нечистата си душа и ще се скрия в забутан земен кът заедно с Виктория, единственото дете, което ми остана. Там ще се погрижа дъщеря ви, когато порасне, да не узнае, че прословутият черен майор Естерхази е неин баща.

А сега върви — извика Християн, когато разплаканата Натали се извърна. — Върви, ти, човешки изверг, и си тегли един куршум в челото. Това е единственото нещо, което ти остава да направиш, след като и тук, пред този честен човек, следователя Бертулус, се прояви като вагабонтин.

Той блъсна далеч от себе си черния майор.

Изтощен, разбит, сломен от тежестта на обвинението, което се стовари върху главата му, любовникът на Габриела отначало се сви в един ъгъл. Но после се съвзе и завика заплашително:

— Ти ще ми паднеш, Християн! Ще ти изпратя моите секунданти. Надявам се, че не си толкова страхлив, за да не ги приемеш.

— Всъщност, не би трябвало да приема да се бия на дуел с един престъпник — отговори Християн, — но ще си представям, че съм на лов за тигри и ще ми направи удоволствие да премахна от света една вредна гадина. На разположение съм, господин майор!

В това време Натали, макар и с неудоволствие, се приближи до Габриела Пей, която стоеше бледа и неподвижна като статуя.

— Има моменти, госпожо — изрече графинята, — когато човек не може да надживее болката си. Такъв е сегашният. Чуйте последните думи, които през живота си отправям към вас: Да ви накаже Господ, задето разрушихте моя брак, задето лишихте невинни, беззащитни деца от техния баща. Призовавам върху вашата глава да се стовари най-страшното отмъщение, което небето може да ви изпрати! Нека същите мъже, които днес се възхищават от тялото ви и му се радват, да ви проклинат. Нека затъвате все по-дълбоко в уличната кал, докато един ден залее главата ви и се задушите от собствените си пороци и грехове. Стара, грозна, бедна като просякиня, сляпа и болна телесно и душевно, да се влачите някога по парижките улици и да станете плашило за хора, бреме за самата себе си. Господ, който е закрилник на сираците и вдовиците, ще чуе молбата ми.

Габриела не можа да промълви и дума. Предизвикателното й нахалство беше изчезнало. С разстроено лице и едри капки пот по челото тя, олюлявайки се, излезе от стаята. Клетвата на нещастната жена, чийто съпруг беше отнела, я засегна дълбоко. Тя беше суеверна и страхлива и се боеше от онова, което засега макар и само на думи висеше над главата й като заплаха, като предсказание. Тази заплаха можеше да се изпълни, предсказанията да се сбъднат, думите да станат действителност! Габриела чувстваше в този момент, че клетвата на графинята ще я стигне рано или късно.

Почти в безсъзнание, тя се опря на ръката на черния майор и двамата бързо се измъкнаха навън.

Щом Естерхази и Габриела излязоха на улицата, тя поспря:

— Струва ми се, че и ти мислиш за същото, за което и аз:

— За какво мислиш ти? — изгледа я неспокойно черният майор.

— За отмъщение! — процеди Габриела.

— За отмъщение? На тази жена вече не можем да отмъстим. Ти чу, че сме й отнели всичко, което е имала. На хора, които нямат какво да загубят, няма как да се отмъщава… Но на братовчеда Християн смятам да пратя един куршум в гърдите. Заклевам ти се, че няма да се успокоя, докато не му светя маслото.

— Добре тогава! — кимна Габриела. — Нашето отмъщение ще разделим на две части. Ти ще се заемеш с мъжа и ще го пратиш на оня свят, а пък аз ще видя сметката на твоята жена — ще я нараня там, където е най-слабото й място. Ти казваш, че гордата графиня няма вече нищо, което би могло да й се отнеме. Лъжеш се, Естерхази, тя има още едно ценно съкровище и именно него ще и отнема.

— Не те разбирам. За какво съкровище говориш?

— Детето?

— Виктория ли? За Бога, какво смяташ да правиш, Габриела?

За пръв път, откакто Габриела познаваше черния майор, забеляза нещо подобно на бащина любов. Разбра, че е отишла твърде далече и беше достатъчно хитра, за да не настоява повече.

— Имаш право — съгласи се тя, — графинята вече е доста нещастна, няма какво повече да се занимаваме с нея. Обаче не забравяй Християн. Плати му за дързостта да вдигне ръка против теб, да те нарече вагабонтин, мизерник.

— Защо ми напомняш това? — избухна Естерхази.

— Не ми повтаряй ужасните думи, които ми изрече в присъствие на този Бертулус. Веднага отивам при Анри, за да го натоваря с уреждането на дуела.

— Но изходът от един дуел винаги е съмнителен — прошепна изкусителката, като погледна любовника си.

— Сигурен ли си в куршума си?

Естерхази не отговори, но една особена усмивка заигра по устните му. Той знаеше, че изходът от този дуел не може да бъде съмнителен. Майорът се сбогува набързо с Габриела, след като я настани в един файтон, с който тя си отиде вкъщи. Щом пристигна у дома си, отмъстителната жена съблече разкошната си копринена рокля и махна всички скъпоценности. Сложи си една скромна, почти бедна рокля, върза си забрадка, каквато носят само простите жени, и се постара да прикрие разкошните си черни коси. След това отиде на улица „Монроа“, където живееше Християн с майка си и където се беше приютила и графиня Натали. Времето минаваше. Преоблечената жена все още седеше на своя пост. Тя чакаше с търпение, свойствено само на ангелите и на жените, които жадуват за отмъщение. Настъпи вечер, смрачи се. Габриела Пей все още беше на поста си.

Изведнъж тя трепна — очите й добиха див израз на победител.

— Най-сетне — промърмори тя, — най-сетне, на работа!

От къщата на Християн Естерхази излезе малката Виктория. Детето, облечено с червено палтенце, държеше в ръката си едно шише и вървеше бавно. Като се обръщаше на всички страни, с детско любопитство, то се запъти към една аптека, която се намираше в ъгъла на улица „Монроа“. Но преди още да стигне аптеката, чу, че някой го извика по име.

— Виктория, малка Виктория, чакай мъничко. Момиченцето се обърна и видя една скромно облечена жена.

— Не мели познаваш, Викторина? — попита жената.

Детето поклати отрицателно глава.

— Нали ви бях съседка, когато по-рано живеехте в малкото белгийско градче?

Четиригодишната Виктория погледна изпитателно чуждата жена и вдигна рамене.

— Значи, наистина не можеш да ме познаеш? Къде отиваш?

— Там, в аптеката — отговори Виктория, — трябва да взема лекарство, което докторът предписа на добрата леля Естерхази. Малката имаше предвид майката на Християн.

— Виж ти, чудесно — зарадва се непознатата. — Ще дойда с теб до аптеката. Докато аптекарят приготви лекарството, ще те заведа в една сладкарница, да си избереш нещо хубаво.

Това прозвуча твърде примамливо за Виктория. Но тя си спомни, че майка й беше забранила да върви даже само няколко крачки с чужди хора, а също тъй и да приема каквото и да било от тях. Майка й беше разказала, че в Париж има вълци, които отвличат малки деца и ги изяждат. Ах, клетата Виктория, колко права беше майка й. В Париж действително има вълци и ти си попаднала тъкмо на един от тях…

— Хайде бързо — настоя жената, без да обръща внимание на отказа на детето. — Ще те заведа на аптеката, а след това ще се почерпим. Какво предпочиташ, една паста или едно зайче със стафиди вместо очи?

— По-добре едно зайче — изчурулика Виктория, чиито принципи толкова скоро бяха разколебани.

Тя се остави Габриела да я отведе.

В аптеката аптекарят каза, че лекарството за графиня Естерхази ще бъде готово след половин час.

— Хайде сега — каза Габриела и повлече момиченцето след себе си. — Ще отидем при най-добрия сладкар. Той живее малко по-далечко, но ти и без това трябва да чакаш за лекарството. Да вървим.

Виктория чувстваше, че престъпва забраната на майка си и сълзите бяха на очите й, но през тях тя мислено виждаше вкусното зайче с очи от стафиди и продължаваше да върви.

Човешката слабост, колко рано се проявява тя! В по-късна възраст един портфейл с банкноти или червените устни на хубава жена ни въвеждат в изкушение, а за детето е достатъчна една курабия, за да тръгне по грешния път, който води към нещастието.

Габриела зави с жертвата си по ул. „Мадона“. Тя се намира в Латинския квартал и е една от най-компрометираните улици.

— Но тук не е хубаво — каза Виктория, като видя мрачните, мръсни, подобни на казарми къщи. После разтреперано добави: — Предпочитам да се върна при мама.

— Да, разбира се, мило момиченце аз сама ще те заведа после при майка ти и ще те извиня, че си се забавила, но най-напред нека си изядеш зайчето.

Габриела спря пред висока къща на пет етажа с номер 370.

— Почакай мъничко — каза тя, — ще донеса сладкиша от сладкарницата и веднага ще се върнем. Но не мърдай от тази врата, докато не се върна.

Габриела изчезна, а малката плахо се дръпна от тъмния и неприветлив вход, тъй като покрай нея минаваха пияни мъже, нагиздени проститутки и парцаливи хора, които й вдъхваха страх й отвращение.

Жената не се забави много. Тя се завърна, като носеше в ръце едно сладко, зайче, дори не едно, а две.

— Виждаш ли, моето момиченце — потупа я по бузката тя, — донесох ти зайчета, но сега и ти трябва да ми направиш една услуга. Ела с мене в тази къща, тук живее една позната жена, която има болно дете. Като ти купувах зайчето от сладкарницата, се сетих, че и то ще се зарадва много, ако му занесем такова зайче, и затова купих още едно. Ела с мене, ела да зарадваме болното дете.

Виктория беше съгласна. Майка й я беше научила да бъде милостива към бедните и болните и затова тя се зарадва като разбра, че второто зайче е за едно болно дете.

Докато се качваха по стълбата, Габриела погали русите къдри на малкото момиченце и каза:

— Като стигнем горе, ще трябва да бъдеш послушна и любезна. На госпожата ще подадеш ръчичка, а болното детенце ще целунеш. Чуваш ли, Виктория?

Момиченцето обеща да направи каквото му поръчаха.

Най-сетне стигнаха до най-горния етаж. В тъмния коридор имаше десет врати. Габриела преброи петата вляво от стълбата и почука на нея. Тихо скимтене и сдържано хълцане се чуваше в коридора от тази врата. А през цепнатините проникваше противна, отвратителна миризма. Любовницата на Естерхази побърза да си запуши устата и носа с носна кърпичка, напръскана с дезинфекционно средство. Тя похлопа още веднъж и към вратата се запътиха провлечени стъпки. Някой отвори и на прага се показа Нощната птица. Тя беше само по една невероятно мръсна риза. Щом си отвори устата, за да заговори, лъхна силна миризма на ракия. Габриела, отвратена, се дръпна няколко крачки назад в коридора.

— Аз съм — каза тя тихо на престъпницата, — не се заблуждавайте от облеклото ми! Аз съм същата дама, която видяхте днес в чакалнята на следователя Бертулус.

— Вие ли сте? — огледа я недоверчиво Нощната птица. — Какво търсите тук? Съветвам ви по-добре да не,прекрачвате тоя праг. Тук витае смъртта. Там на сламеника лежи най-малкото ми дете. То вече е мъртво. Докато много умният съдия ме вика и държи при себе си, детето успяло да се задуши. Да, дифтеритът много не се церемони, а господин Бертулус, като ми изпращал поканата, съвсем забравил, че докато отида при него, няма кой да остане при децата и да им помогне, ако рекат да се задушат.

Габриела потрепера. През полуотворената врата беше успяла да надзърне в стаята, в която живееше Нощната птица с децата си и се ужаси от мръсотията и мизерията, която царуваше там. Никога и никъде не беше виждала подобно нещо, нито пък допускаше, че може да съществува. Стари парцали, един полуотворен сандък, от който се подаваха няколко дрипи, маса, стол и мръсният сламеник, върху който до мъртвото дете лежеше живото, обречено и то на смърт, измъчено от страшната болест, удушвачката на деца — дифтеритът. Бледите му бузи горяха в огън, очите му бяха изскочили от мъка и ужас, а ръцете му бяха сгърчени от болка… Такава беше картината, която видя.

— Имате ли още желание да влезете? — попита иронично Нощната птица.

— По-добре да не влизам — отговори Габриела, — но може би ще позволите на малката тук да каже „добър ден“ на детето ви и да му поднесе един сладкиш, който нарочно купих от една сладкарница.

Нощната птица беше паднала жена, престъпница! Но при това предложение, при това искане тя разтвори очи от удивление, сякаш искаше да се увери, че жената насреща й не е луда!

Но Габриела извади една банкнота от джоба си и я тикна в ръката на проститутката.

— Сто франка — й прошепна. — Смятах, че за тях можете да позволите на това момиченце да целуне вашето дете!

— Ах… разбирам… — се изтръгна най-сетне от устните на Нощната птица. — Сега имам такава нужда от пари за погребението на едното ми дете, а и за другото. И то не е далеч от смъртта. Да ме убие Господ, ако иначе бих взела тези пари!

В това време Габриела вече беше успяла да тикне малката Виктория през полуотворената врата на стаята.

— Дай зайчето на болното дете — помоли тя с престорена любезност Виктория — и хубаво го целуни по устата. Чуваш ли?

Никой добър дух не възпря стъпките на Виктория, не й попречи да влезе в тази стая на смъртта. Послушна, с готовност тя се отправи към своето нещастие!

Приближи се до сламеника, където лежеше почти агонизиращото дете на Нощната птица.

— Клето братче — изрече тя с нежното си тихо гласче, — ето ти нещо, което ще те зарадва. Виж, донесох ти едно зайче, то има стафиди за очи и хубава завита опашчица. На, вземи, изяж го, да видиш колко е вкусно!

Болното дете изскимтя леко и докато Виктория се навеждаше нежно над него, то се бореше за въздух и кашляше тежко.

— Горкото! — извика състрадателно Виктория. — Колко е изпотено! Чакай да му изтрия потта!

Тя извади кърпичката, избърса челото и устата на умиращото дете и като го прегърна с ръчичките си, притисна го към себе си и целуна бледите му устни.

Има целувки, които носят сигурна смърт! Мъжете я изпиват от сочните женски устни, а Виктория вдъхна смъртта с тази целувка, която сложи върху други детски устни!

Когато Габриела сметна, че постигна целта си, тя извика детето навън. Набързо се сбогува с Нощната птица, без да й подаде ръка. Свали кърпичката от лицето си едва когато излезе вън на улицата и въздъхна облекчено, когато отново вдъхна пресния вечерен въздух. Чак сега хвана ръката на Виктория и я повлече колкото може по-бързо към улица „Монроа“. Взеха от аптеката готовото лекарство.

— Хайде сега си иди вкъщи, Виктория — каза Габриела на детето. — И ако си умна, няма да разправяш на майка си, че си ме срещнала, че си се разхождала с мен, че съм ти купувала сладкиш, защото майка ти ще ти се кара, че не си я послушала. Може дори и да те набие.

— Нищо няма да й кажа — съгласи се Виктория, но още в същия момент започна силно да плаче.

Габриела трябваше да я успокои, за да не си отиде със зачервени от плач очи и по този начин да се издаде.

— Сбогом, добра леличко — каза детето, — благодаря за хубавото зайче и дай да те целуна.

Русото момиченце се изправи на пръсти и поднесе устата си на Габриела.

Но жената ужасена се отдръпна.

— Остави сега! — каза тя с мъка. — Друг път ще ме целунеш. Сега върви и си спомняй за мене.

Виктория си отиде вкъщи. Нещастната графиня Натали беше ужасно обезпокоена, тъй като детето се беше забавило повече от час и тя не можеше да си обясни причината за това.

— Дойде ли си най-сетне, детенцето ми! — извика тя. — Къде беше, в аптеката ли те забавиха толкова!

Виктория не отговори. Тя не искаше да лъже, а пък се боеше да каже истината. През цялата вечер беше разсеяна и мълчалива. Когато майка й я сложи да си легне, тя й се оплака, че е много жадна и я боли глава. Дадоха й вода и скоро заспа трескав сън. Посред нощ Натали похлопа на вратата, която я отделяше от жилището на Християн и майка му.

— Християн, моля ви се, Християн — изплака нещастната майка. — Станете и идете да викнете лекар. Струва ми се, че Виктория е много болна.

След двадесет минути Християн и доктор Бургер бяха вече при леглото на малката. Младият лекар, за който знаем, че беше един от най-добрите приятели на Матийо Драйфус, прегледа основно Виктория. Детето беше отпуснато и апатично, правеше механично каквото му кажеше лекарят и болезнено изпъшка, когато трябваше да си отвори устата, за да може той да прегледа гърлото му.

Изведнъж лицето на доктор Бургер стана много сериозно. Той сложи внимателно детето на леглото. След това хвана ръката на Натали и с дълбоко съчувствие й каза:

— Нещастна майко, предстои ви тежко изпитание. Да се надяваме в Бога, а пък аз ще направя за детето всичко, което човешкото знание и умение могат да сторят.

— За Бога! — изпъшка графинята. — Много ли е болна Виктория? Не ме измъчвайте, докторе, кажете ми всичко, дори и най-лошото да е. Трябва да го зная. Това дете няма вече баща, аз съм за него всичко, затова говорете пред мене като пред мъж! От какво е болна Виктория?

Доктор Бургер отговори развълнувано:

— Най-страшната болест, удушвачката на деца е прекрачила прага ви, госпожо графиньо, Виктория е болна от дифтерит.

Сърцераздирателен писък се разнесе из стаята. Натали беше коленичила до леглото на детето си. Безутешното й хълцане раздираше сърцата на мъжете.

Изведнъж Виктория се изправи в леглото си, големите й очи бяха още по-разширени от треската и тя заговори разкъсано и възбудено:

— Детето върху сламеника е мъртво… Дай му зайчето… Госпожо, искам да го целуна… Не ме бий… Шишето е счупено… Мама ще се сърди…

— Какво е това? — подскочи Натали. — Чувате ли какво бълнува детето ми? Непознати вълнения измъчват душата й, занимават я впечатления, които не е получила тук вкъщи, а навярно на улицата. Чужда жена, умиращо дете, тя го целува! Боже! Какво нещастие! Не, не! Не ми противоречете, не клатете със съмнение глава. Виктория, детето ми, единствената ми утеха, светеща в мрака на моя живот, е станала жертва на престъпление.

Християн и доктор Бургер се спогледаха многозначително. Виктория действително беше станала жертва на едно престъпление! Двамата мъже знаеха кой може да бъде автор на това престъпление!

Осем ужасни дни! Една майка водеше отчаяна борба със смъртта, за да изтръгне детето си от ръцете й.

Тя се бори с всичките си душевни и физически сили, неуморно, неотстъпно. За нея нощта се превърна в ден, а денят в дълбока безкрайна нощ, тъй като прозорците на стаята бяха със завеси, от които не проникваше слънчев лъч. Тя се бори мълчаливо, безропотно. Всеки по-силен звук караше болното дете да трепва и големите му очи отправяха въпросителен поглед към майката, която трябваше да намери сили, за да му се усмихне. Тя се бореше, защото знаеше, че това е последното й съкровище, единственото нещо, което още я свързва с живота. Бореше се и задушаваше в себе си мисълта, че според божите и човешките закони би трябвало да има до себе си един другар в борбата — бащата на болното дете, нейния неверен съпруг! Но той бе далеч! Той нямаше намерение да пристъпи прага на стаята, изпълнена с диханието на смъртта! Нещастната му жена беше съобщила с няколко реда, че Виктория е смъртно болна. „Ела, ако искаш да видиш още веднъж детето си!“, му беше писала тя, но той не намери за нужно да го направи. Навярно в този момент се разхождаше с файтон с любовницата си из Булонската гора, за да могат парижаните да видят Естерхази, знаменития майор!

Така че графиня Натали беше сама, пак сама, още по-сама! На леглото лежеше хъркащото дете. Костеливата смърт беше коленичила върху нежните му гърди и им отнемаше възможността да дишат.

Вратата се отвори и Християн влезе тихо.

— Натали! — помоли той искрено, — нека да остана при вас, оставете ме да ви помогна!

Жената го отстрани с ръка.

— Не прекрачвайте този праг, Християн — му отказа. — Трябва да живеете за майка си, а в тази стая от всеки ъгъл дебне смъртта.

Християн застана на прага със скръстени на гърдите ръце и се загледа в Натали с дълбоко състрадание. Колко уважаваше, как почиташе той тази жена! Поставяше редом с нея само още една-единствена, но тя беше мъртва. Поне така мислеше той за своята любима Мадлен.

Детето се изправи. С протегнати ръце то се бореше със задуха.

— Майко — извика то, — майко, поздрави Роберт, кажи му да не се сърди, че изядох сама зайчето.

Тези думи се забиха като нож в сърцето на нещастната майка.

Виктория отново се бореше отпусната върху възглавниците.

Един ангел премина през стаята, изхвръкна през прозореца навън и отлетя към небето. В ръцете си носеше едно дете. Той искаше да го сложи горе, пред божия трон, за да има един ангел повече в царството на светлината.

Долу обаче, в малката стаичка, една хубава, убита от скръб жена, коленичи пред леглото, в което лежеше малък труп. Тя вече не плачеше, защото нямаше сълзи. Тя не се оплакваше, тъй като нямаше думи, които биха могли да изразят чувствата на тази жена. Тихо, съвсем тихо, от устните и се откъснаха страшните думи, най-страшните, които могат да изпълнят човешките гърди и човешкия разум:

— Сама, съвсем сама!