Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (144)

26.

Двамата престъпници се излъгаха в предположението, че само те са видели и познали Мадлен, а тя не ги е забелязала. Една щастлива случайност насочи погледа й върху заобикалящата ги тълпа точно на онова място, където стояха Председателя и Леопарда. Тя ги погледна и през съзнанието й като стрела мина мисълта, че там са двамата мъже, които я изведоха с файтон вън от Париж и с хладнокръвна жестокост й вързаха ръцете и краката и я поставиха на железопътните релси. Мадлен би разпознала двамата престъпници сред хиляди и хиляди мъже. Единият побелял, с остро, жълтеникаво лице, с изпъкнали скули, орлов нос и подло дебнещи през очилата очи, и другият — здравеняк, чието бледо, изморено от всякакви злоупотреби лице, заградено от къси бакенбарди, можеше да се сметне за красиво, но въпреки това за Мадлен то беше противно и отвратително.

Нещастната царица на пантомимата се разтрепера върху цветния си трон, когато сред празнично настроената тълпа съзря насочените към нея погледи на Леопарда и злобните очи на Председателя.

Тя тихо извика.

— Мадлен — изплашен я погледна клоунът Латур. — Мадлен, какво ви е, бледостта ви се познава въпреки грима, очите ви изразяват ужас, като че ли са видели нещо страшно?

И малкият Роберт, който, облечен в хубавата старинна носия на френски паж, седеше близо до Мадлен, нежно се притисна до нея и попита загрижено:

— Какво ти е, сестричке Мадлен? Мой добър ангел-пазител, какво ти се е случило, ти трепериш?

— Нищо, нищо! — промълви Мадлен. — Не сега, не тук. Когато отминем и се приберем в цирка, ще разкажа нещо на двама ви.

Латур едва дочака момента, когато колите се прибраха в двора на цирка и когато той, Мадлен и Роберт влязоха в малка стаичка, където обикновено артистите почиваха по време на репетициите. Той настоя Мадлен да му каже причината за своята уплаха.

— Вече не съм сигурна за живота си тук, във Версай — изрече момичето с треперещ глас. — Преследват ме, дошли са от Париж, за да ме пресрещнат и да ме премахнат преди да стигна до града. Разказах ви, Латур, също и на тебе, Роберт, за ония злодеи, които ме обраха в една съмнителна кръчма, в която попаднах по грешка, и които след това ме упоиха и искаха да ме убият, като ме сложиха на железопътните релси.

— О, тези разбойници — възкликна клоунът, като сви ръце в юмруци, а в очите му светнаха мълнии. — Само да ми паднат някога, ще отмъстя за вас, Мадлен.

— Тези именно престъпници са тук, аз ги видях! Тук, във Версай. Забелязах много добре, че погледите им са устремени към мене. Те ме гледаха толкова злобно, толкова отмъстително, че мога да очаквам най-лошото. Ще ме убият от страх да не ги издам на полицията.

— Ще ги изпреварим — реши Латур. — Да отидем веднага при полицейския комендант на Версай. Вие ще му разправите как стои работата и той ще ви бъде признателен, ако с това му помогнете да залови престъпници, които парижките му колеги не са успели да хванат.

— Той ще те опази, сестричке Мадлен — намеси се и Роберт, — но ако той не го направи — прибави момчето с мъжка решителност, — аз няма нито за момент да се отделям от тебе. Пък и добрият Латур ще помогне да те браним от убийците.

— Да, така ще направим — остана непреклонен клоунът, — и тежко на престъпниците, ако ни паднат в ръцете. Ще спестим работата на гилотината.

Латур се оттегли и докато Мадлен се преоблече в скромно градско облекло, клоунът от своя страна съблече шарените си дрехи, изтри грима от лицето си и облече елегантен костюм, който не би посрамил и най-високопоставен господин.

След това Мадлен, придружена от него, отиде при полицейския комендант, който веднага ги прие. И Роберт беше дошъл с тях, но остана да ги чака долу при вратата, защото се страхуваше от евентуални въпроси.

Полицейският комендант изслуша с растящ интерес разказа на Мадлен и когато тя свърши и му описа подробно външността на престъпниците, той отвори една дебела книга, в която се намираха стотици фотографии.

— Вие казахте, че единият от тях е белокос, с очила — обърна се той към момичето, — този ли е?

— Той е — кимна момичето, веднага щом хвърли поглед върху албума.

— Значи, попаднала сте в ръцете на един от най-хитрите и най-опасни парижки престъпници — въздъхна полицейският комендант. — Наричат го Председателя. Но какво ви е, господине, вие побледняхте, да не ви е лошо?

Тези думи бяха отправени към Латур, който, бледен като смъртник, беше приседнал на едно кресло. Мадлен хвана ръката на приятеля си.

— Латур, мили, добри Латур — изплаши се тя, — какво ви е? Вие се задушавате. Не можете да кажете ни дума! Моля ви, заклевам ви, кажете ми какво ви е?

Латур вдигна бавно глава. Лицето му беше изкривено от болка, но той се помъчи да я прикрие с усмивка така, както правеше на манежа. Колко често е бил принуден да се усмихва, когато сърцето му се къса от болка…

— Моля да ме извините, господин комендант, и вие, Мадлен. Простете, че ви поизплаших, няма нищо. Стана ми лошо.

— Там има гарафа с вода — посочи комендантът. — А сега, госпожице — обърна се той отново към Мадлен, — като установихме, че единият от двамата разбойници, които са искали така подло да ви убият, е Председателя, няма съмнение, че другият пък е бил Леопарда, защото двамата злодеи работят винаги заедно.

Погледнете портрета на този хубав като картинка млад човек! Той е, нали?

— Да, той е. Значи, Леопарда! — потвърди Мадлен. Комендантът доволно потриваше ръце.

— Значи, Председателя и Леопарда са благоволили да посетят нашия хубав Версай. Може в Париж да им е станало много горещо, та са предпочели да дойдат за малко тук, на по-чист въздух. А сега ще се постараем да пипнем тия приятели и да изненадаме господа парижките колеги, които от толкова време напразно ги търсят. А вие, госпожице Мадлен Готие, ще ни помогнете. Разхождайте се спокойно и без страх навсякъде из Версай. Моите детективи, преоблечени в най-различни дрехи, ще ви придружават навсякъде и щом Председателя и Леопарда се опитат да ви направят нещо, веднага ще ги арестуваме. Само по време на представлението в цирка ще бъде неудобно моите агенти да се въртят наоколо ви.

— През това време — заяви Латур, като се изправи енергично — аз ще пазя госпожицата и заклевам се в Бога, че няма да им позволя да й направят никакво зло. Ще ги удуша със собствените си ръце, дори и баща ми да е между тях!

Комендантът още веднъж увери Мадлен, че няма никаква опасност за нея и че тя може да бъде съвсем спокойна, след което стисна сърдечно ръка на своите посетители и се сбогува с тях.

На вратата на комендантството ги посрещна Роберт силно развълнуван.

— Мадлен — пошепна той, — там на оня ъгъл стояха през цялото време двамата мъже, които ми описа. Те наблюдаваха как ти и Латур влязохте вътре и чак когато се подадохте пак, се скриха в оная уличка.

Латур побледня. Страх ли го беше да се срещне с двамата престъпници?

— Тате, тате — изпъшка, когато Мадлен и Роберт бяха избързали малко напред и той беше останал сам зад тях. — О, тате, ти си проклятие в моя живот. Трябваше да те срещна отново, като престъпник, като един от най-опасните парижки убийци. И този път ти застрашаваш жената, на която принадлежи моето сърце и моята любов. Пази се, тате! Тогава ми открадна само зестрата и аз се въздържах да не те пребия. Сега искаш да ми откраднеш жената, която обичам, но този път ще те убия, макар че си ми баща!

Директорът Мелини не се лъжеше, като очакваше циркът да бъде пълен още на първото представление.

И наистина, публиката се тълпеше пред касите, още преди да отворят и скоро след това ложите и другите места се напълниха с жадна за зрелища тълпа. Между тях имаше и преоблечени тайни агенти, които полицейският комендант беше изпратил, защото бе уверен, че търсените от него престъпници тази вечер сигурно ще бъдат в цирка.

Но колкото и да се озъртаха детективите, колкото и да търсеха във всички помещения на цирка, не намериха нито следа от издирваните злодеи. Полицейският комендант, който се намираше със семейството си в една ложа, прие един от своите тайни агенти в нея и като научи резултата от търсенето, каза с тон, който изразяваше съжаление:

— Тези парижки престъпници са големи хитреци. Навярно са усетили, че сме ги открили и са побързали да се върнат в столицата, където имат свои свърталища и могат по-лесно да се скрият.

Представлението започна, музиката засвири и публиката започна с удоволствие да гледа изпълняваните номера. Най-големи успехи имаше Латур, несравнимият клоун, на когото бурно ръкопляскаха.

Публиката с нетърпение очакваше той да се покаже със своите червено-зелени дрехи. И действително, този цар на клоуните тази вечер надмина себе си. Неговите шеги, неговите движения, сполучливите му забележки падаха като конфети върху публиката и предизвикваха бурно веселие. Никой не забеляза, че от време на време сълза се спускаше по бузите му, че в известни моменти погледът му, изпълнен със страх и трепет, се луташе из публиката, като че ли търсеше между нея определен човек, към когото изпитваше ненавист. Издигнаха го с едно въже горе, до самия покрив и там направи на трапеца няколко смели упражнения, като след едно тройно салтомортале скочи върху мрежата. Но във всичко, което днес правеше, опитното око би забелязало нервна прибързаност. Изглежда, че Латур с нетърпение очакваше момента, в който ще може да напусне манежа. Това действително беше така.

Силно вълнение караше сърцето му да бие ускорено, когато си помислеше, че докато той прави разни фокуси, Мадлен, е сама, без покровител, само с малкия Роберт, който не е в състояние да я защити. А когато възхитената публика му ръкопляскаше и го викаше на бис, той се поклони нелюбезно и побърза да се скрие зад зелената завеса, която скриваше входа към манежа.

И Роберт, който препускаше на неоседлан кон, се хареса на публиката. Хубавото малко момче, което упорито и смело пришпорваше коня си, скачаше през запалени обръчи и усмихнато излизаше от пламъците, спечели сърцата главно на жените, които се възхищаваха от него. И никой от всички, който гледаха момчето, не подозираше, че то е син на един човек, чието име в това време беше в устата на целия цивилизован свят. Кой би могъл да повярва, че един Естерхази може да се намира сред циркови артисти, сред тези скитници, който нямаха постоянен дом и построяваха набързо цирка си където им се представи удобен случай!…

Публиката беше извънредно доволна от досега изпълнените номера, но въпреки това очакваше с нетърпение да види главния номер, шумно рекламираната пантомима. Най-сетне дойде и нейният ред.

Върху манежа монтираха истинска сцена. Тя беше затворена отвсякъде, а отпред падаше червена завеса със златни звезди. След малко завесата се вдигна. На сцената се появиха Мадлен и Латур — палячото и жена му. Те играха хубаво и убедително, макар че не произнесоха нито дума, а си служеха само с движения на очите, ръцете и тялото.

Публиката беше възхитена. Красотата на Мадлен беше справедливо оценена. Хората не бяха виждали на сцената по-миловидно момиче. Колко ли мъже от публиката завиждаха на нещастния палячо, че може да държи в ръцете си ръката на това красиво момиче, че може да я прегръща…

Първата част на пантомимата завърши. Завесата падна и публиката избухна във френетичен възторг. Но скоро палячото пак се появи пред завесата на малката сцена. Движенията му показаха, че е заварил жена си да му изневерява и че иска да си отмъсти, като я убие.

Нож блесна в ръката му. Мъртва тишина царуваше сред зрителите. Палячото се оттегли. Завесата беше все още спусната, но музиката свиреше мила и тъжна мелодия. Латур излезе на сцената, където Мадлен в съблазнително облекло лежеше върху одър.

— Не се плашете, Мадлен — прошепна й той, — няма да се забравя толкова, че да ви сторя някакво зло. Виждам по лицето ви, че се плашите от нервността на моята досегашна игра.

— Не се плаша от вас, Латур — отговори Мадлен, — нали знам, че сте ми приятел…

Той се усмихна. Тя едва ли подозираше какъв приятел и покровител й е той, който би дал живота си за нея, ако с това можеше да й стори добро.

— Латур, господин Латур, чичо Латур. — Роберт неочаквано се появи при тях. Момчето беше бледо и трепереше.

— Какво има, моето момче? — стресна се Латур. — Не ни пречи сега. Скоро ще се вдигне завесата, ще почнем играта.

— Чичо Латур — извика Роберт, като кършеше малките си ръце, — видях на двора, зад цирка, нещо подозрително.

— Какво? — извикаха едновременно Латур и Мадлен.

— Нали знаеш, в ъгъла — продължи малкият, — има една стара бъчва. Преди малко излязох навън, за да подишам чист въздух и се приближих на няколко крачки до бъчвата. Забелязах, че в нея нещо се движи. Събрах кураж и се приближих. Тогава открих, чичо Латур, че в бъчвата беше клекнал човек. Познах лицето на един от двамата престъпници, които преследват Мадлен.

Латур стисна по-здраво дръжката на ножа си.

— Дръжте се спокойно — промълви той на разтрепераното момиче, — идва време да си разчистим сметките. Аз ви се заклех, че ще ви пазя и ще удържа на думата си.

— Да вдигаме ли завесата, господине? — извика в този момент един от конярите, който беше натоварен да се грижи за вдигането и спускането на завесата.

— Още малко — нареди клоунът, — сега ще се върна. Забравих нещо в гардероба.

Той изскочи навън, а Роберт хукна след него.

Мадлен остана излетната на одъра, в положението, в което трябваше да се яви пред публиката. Но сърцето й биеше силно, сякаш напъваше да изскочи от гърдите й.

— Само да не се случи нещо с Латур или с Роберт. Момчето е смело, така безразсъдно смело. — Тя се замоли на Бога да не даде възможност злодеите да сторят зло на двамата скъпи за нея хора.

Но, слава Богу, Латур вече се връщаше. Той излезе на сцената със своя червено-зелен костюм и се приближи до кушетката.

— Е, приятелю — погледна го Мадлен, — какво стана? Видяхте ли някой от престъпниците?

В същия миг думата замръзна на устата й. Клоунът беше съвсем близо до одъра, върху който тя лежеше. Навеждаше се вече над нея. Но въпреки грима тя различи, че това не са благородните черти на Латур, а друга ужасна мутра. Позна Председателя в дрехите на палячо. Кръвта на Мадлен замръзна в жилите й. Преоблеченият престъпник се наведе над нея и й пошепна със сатанинска усмивка:

— Ти ни издаде, хубава змия, видяхме те като влезе в полицейското комендантство и знаем, че цялата версайска полиция е тръгнала да ни гони. Но ние сме по-умни от господин полицейския комендант и цялата полиция взети заедно; ние ви надхитрихме. На, виж, в това облекло по време на цялото представление се движехме между артистите и докато полицията ни търсеше в зрителната зала, аз се намирах съвсем близо до тях, в пълна сигурност. Сега, обаче, е настъпил последният ти час. По някакво чудо си се спасила от смъртта, която ти бяхме отредили. Локомотивът ни подведе, но тези ръце са по-сигурни.

Преди още Мадлен да успее да произнесе и звук, преди свитото й от смъртен ужас сърце да успее да извика, костеливите ръце на Председателя стиснаха шията й.

— Умри — изсъска той, — за да не можеш вече да свидетелстваш против нас.

Той започна да души младото момиче.

С младежка сила Мадлен се бореше с убиеца. Тя се въртеше и извиваше насам-натам, за да може да се освободи, но той здраво стискаше и дишането й ставаше все по-слабо, а мъката от бавното задушаване — все по-голяма. Наблизо нямаше никой, който би могъл да й помогне.

Вън музиката свиреше, а бърборенето на публиката долиташе като далечни вълни до ухото й. Толкова хора имаше наблизо, а помощта беше толкова далеч. Нещастницата почувства, че губи съзнание.

Но изведнъж една желязна ръка хвана шията на Председателя и,злодеят с неудържима сила беше откъснат от своята жертва и запратен в другия ъгъл на сцената.

— Убиец, мръсен, подъл убиец — гърмеше един глас, — няма да избегнеш наказанието.

Вик, в който нямаше нищо човешко, отговори на Латур. Защото той, истинският клоун, беше успял да изтръгне навреме Мадлен от ръцете на убиеца и да я спаси. Ужасният вик беше нададен от престъпника в клоунски Дрехи. Той се изправи. Клатейки се като пиян, тръгна срещу Латур.

Двамата се изправиха един срещу друг, очи в очи и в този момент, навярно по погрешно подаден знак, завесата се вдигна и публиката стана свидетелка на една сцена, толкова ужасна, каквато никога не се е разигравала на сцената. Един миг и двамата стояха неподвижни. Те се мереха с погледи. След това устните на преоблечения престъпник дрезгаво изрекоха:

— Той е! Очите ми не са ме излъгали! Ха-ха-ха! Това е, значи краят! Ето го сина ми! Моят син, когото възпитах да стане интелигентен човек, когото съм тъпкал с латински и гръцки, с философия и право. Вижте сега какъв, е станал, един мизерен палячо.

Едно бързо движение, което Латур направи с ръката, в която държеше ножа, прекъсна думата на стария.

— Вижте — с гръмовен глас извика истинският клоун на тълпата. — Това е баща ми, моят баща, с когото някога се гордеех, когото обичах, обожавах. Баща ми, председателят на Лионския съд, големият мъдър съдия, авторът на известни съчинения, вижте какво е станало от него. Един мизерен, кървав престъпник, бич за човечеството. Да, аз нося клоунски дрехи — продължи страстно Латур, докато зрителите развълнувано бяха станали от местата си и в цирка беше настъпило гробно мълчание. — Аз съм палячо, шегобиец, развеселявам с моите шеги както богатите и благородниците, така и селяните и най-бедните. Но аз съм честен човек, по името ми няма петно, освен едно-единствено, че „този“ ми е баща. Да, мизерни и подли човече! Позор на своя род, изверг на човечеството! Ти си проклятието на моя живот! Ти ми открадна всичко, което някога притежавах. Ти ми отрови младостта. Направи ме скитник, циркаджия, изпълни душата ми с безразличие към живота. Изтръгна от сърцето ми вярата в Бога! Сега пък простря кървавите си ръце към това момиче. Опита се да я убиеш, да убиеш чистия, хубав ангел, когото обичам и обожавам. Ако всичко друго ти простих, това няма да ти простя!

В този миг полицейският комендант се наведе над ложата си и извика на стоящите около него мъже.

— Бързо на манежа! Хванете престъпника! Сложете му белезници! Откарайте го в затвора!

Преоблечените детективи се спуснаха към манежа.

— Назад — извика Латур, в състояние близо до лудост. — Да не сте посмели да докоснете този човек. Той е мой. Позорът на нашето семейство! Петно върху нашето име! Умри! А, искаш да избягаш! Подли злодейо, там е полицията, а тук твоят син, който държи ножа готов, за да те унищожи. Върви в пъкъла! Ти ме направи отцеубиец!

В това време Председателя се озърташе, за да избяга. Цялата сцена не трая повече от минута. Той скочи от малката сцена на манежа, като разчиташе да се скрие в навалицата и да избяга, но синът му го настигна. Председателя спря. Той вече не можеше да избяга, тъй като там бяха тайните агенти, готови да го хванат. Тогава се сви като тигър за скок и се хвърли към сина си. Смяташе да го повали. Ножът блесна във въздуха. Председателя вдигна ръце нагоре, завъртя се около себе си и падна. Кръв рукна от раната на гърдите му. До него лежеше ножът. В следния миг агентите се спуснаха върху него и като видяха, че е още жив и ги гледа със зъл поглед, поставиха му белезниците.

Латур, обаче, се върна на сцената. Той вече не се озърташе, не погледна и ранения, а падна на колене пред Мадлен:

— Сбогом, мило момиче. Пътищата ни трябва да се разделят. Отцеубиецът вече няма право да седи близо до теб, чистата. О, не ме забравяй, Мадлен, спомняй си винаги, че съм те обичал, толкова истински и вярно, колкото въобще е възможно един мъж да обича една жена. Че те обичах, въпреки че любовта ми е безнадеждна. Нека другият, комуто ще принадлежи сърцето ти, бъде щастлив с теб и ти с него! И когато станеш щастлива съпруга и живееш доволна в кръга на твоите близки, спомняй си понякога за мен, спомняй си за нещастния палячо, под чиито шутовски дрехи туптеше сърце, изпълнено с любов към теб!

Той хвана ръката на Мадлен и я целуна. Скочи и се спусна като подгонен към своята гримьорна. Там облече дълго палто, което напълно покриваше шарените му дрехи. Изчисти си грима, захвърли малката бяла шапка и наложи обикновената. След това се втурна към изхода.

Когато отвори външната врата, пред него стоеше Роберт Естерхази. Момчето беше навлякло набързо едно палто и беше нахлупило шапка.

— Чичо Латур — прошепна то, като се притискаше до беглеца. — Чичо Латур, искаш да бягаш ли?

— Да, моето момче, отивам си, трябва да си отида. Господ да те благослови и да ти даде всичко хубаво.

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Където ме отнесе вятърът. Роберт прегърна беглеца.

— Чичо Латур — просълзи се той, — вземи ме със себе си. Искам да съм при теб. Ти си тъй самотен…

Латур нежно отблъсна момчето.

— Бих искал да те взема със себе си, малки приятелю, но сама ли ще оставиш Мадлен?

— Тя няма да остане сама — отговори упорито момчето. — Тя си има чичо Християн, пък ти нямаш никого!

Горещи сълзи потекоха по бузите на мъжа.

— Имаш право — промълви глухо той. — Тя ще има Християн Естерхази. Ела с мен, Роберт, ще живеем заедно, моето момче.

Той хвана ръката на детето и го притегли към себе си. Минаха през двора на цирка, излязоха на полето и бързо се отдалечиха. Клоунът и малкият Естерхази изчезнаха в тъмната нощ.

Председателя беше откаран в затвора, където съдебният лекар констатира, че раната не е опасна. Ножът се беше плъзнал по ребрата и беше разрязал само външните мускули. Полицейският комендант се погрижи да затворят опасния престъпник в една килия с двойни железни врати и веднага телеграфира на парижкия началник на полицията Гилберт:

„Известният престъпник, наричан Председателя, е арестуван във Версай. Изпратете да го вземат оттук със силна и сигурна охрана. Собственият му син, клоунът Латур, се опита да го убие с нож.“

Това съобщение предизвика истинска сензация в Париж. Вестниците с тлъсти букви напечатаха новината: „Председателя, опасният парижки престъпник, заловен!“

Хората почувстваха облекчение.

Но и посетителите на Салпетриерата прочетоха новината. Сутринта, когато в Париж се радваха на арестуването на Председателя, Леопарда, завърнал се набързо от Версай, и Соления Жак крояха план за неговото освобождаване.