Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (143)

25

Оставихме Мадлен, дъщерята на комедианта Готие, с малкия Естерхази в бързия влак, който цепеше нощта, устремен към Хавър. Милото момиче, спрямо което Християн беше толкова несправедлив, а Естерхази дълбоко обидил, считаше за свой свещен дълг да върне обратно в Париж момчето, което беше избягало тайно от майка си. С трогателна чистосърдечност Роберт й беше признал всичко. Краткото обещание на Мадлен беше предизвикало у нея пълен обрат, така че той през сълзи й обеща да се върне при майка си и никога вече да не се опитва на своя глава да търси щастието по света.

Влакът пристигна в Хавър с малко закъснение. За да избегне любопитните въпроси, Мадлен хвана Роберт за ръка и колкото можеше по-бързо слезе от влака. Въпреки ранния утринен час, жителите на града вече бяха се раздвижили, тъй като и там, както във всички пристанищни градове, животът започва по тъмно.

За Мадлен не беше трудно да се скрие в тълпата. Тласкана от непреодолим страх, тя бързаше с Роберт и стигнаха до пристанището, където пред тях се изправи гора от мачти. При вида на толкова големи параходи в душата на Роберт отново се събуди желанието да види чужди страни и за преплава безкрайния океан на една от тези плаващи къщи, но не посмя да каже нищо, за да не разсърди новата си приятелка. Мисълта на младото момиче пък беше заета от съвсем други неща. За нея беше важно да напусне колкото е възможно по-скоро Хавър и да се върне в Париж, защото знаеше, че едно майчино сърце очаква своя буен син, който без позволение беше напуснал дома си.

Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Мадлен претърси чантата си и намери в нея само няколко дребни монети, всичко шестдесет сантима. Те щяха да стигнат само да купи малко храна за себе си и за Роберт, тъй като и двамата бяха много гладни. Но откъде да вземе пари за път до Париж!? Тя не носеше никакви украшения, които би могла да заложи, нито пък Роберт имаше часовник или пръстен. И след най-щателното претърсване на джобовете му, в тях не се оказа нито една монета. Положението беше тежко, а Мадлен беше твърде горда, за да проси. Друг начин за намиране на пари тя не можеше да измисли, а пътните разноски за нея и Роберт щяха да излязат не по-малко от двадесет франка. Какво да прави? Гладът у нея и момчето се обаждаше настойчиво, така че всички други съображения останаха на заден план.

Младото момиче влезе с Роберт за ръка в една от многобройните кръчми на пристанището. Тя поръча за себе си и момчето, и тъй като свежият морски въздух беше изострил апетита им, те ядоха с удоволствие.

Не останаха дълго в кръчмата. Пред вратата се чу шум от много гласове и след малко в тясната приветлива кръчма влезе голяма група мъже и жени. Те всички бяха облечени някак си по-особено, по-пъстро. Въпреки големия студ, жените бяха облечени само с леки копринени рокли в ярки цветове, а върху тях бяха наметнати жакетчета от кожи. Мъжете носеха фантастични костюми, а единият от тях, смешникът на компанията, имаше костюм, едната половина на който беше зелена, другата червена. Шумно, със смях насядаха тези хора на дълга маса, а един обикновено облечен човек, който бе дошъл с тях и се отличаваше със своя дебел златен ланец на часовника и няколко пръстена, поръча ядене и пиене.

Мадлен веднага разбра, че това е пътуваща циркова трупа и не се излъга. Пред входа на кръчмата стояха големи зелени коли, с които обикновено пътуваха цирковете. Скоро масата се отрупа с ядене и пиене. Мадлен и Роберт гледаха с печал колко безгрижно се радват тия хора на живота, с какъв завиден апетит поглъщат всичко сложено пред тях.

Когато Мадлен заплащаше на кръчмаря малката сметка, тя не можа да се стърпи и попита дали циркаджиите ще дадат представление в Хавър и как се казва техният цирк.

— Това е цирк „Мелини“ — отговори кръчмарят. — Те са в Хавър вече няколко седмици и сега се канят да заминат за Париж, като разбира се, ще дават представления и във всички градове и по-големи села по пътя. Тези хора са много добри, особено оня шареният, който се нарича господин Латур и има в Хавър голям успех. Той е отличен гимнастик и трудно ще се намери негов съперник в тази област.

Последната похвала, която се отнасяше за палячо-то, още звучеше в ушите на Мадлен. Това, че щяха да пътуват за Париж, я заинтересува. Тия хора пътуваха със собствени коли и ако биха били любезни да вземат до Париж нея и малкия Роберт?… Тази идея й се стори примамлива.

Тя веднага стана, отиде при директора Мелини, човека със златния ланец и многото пръстени, и го помоли за един кратък разговор насаме. Цирковият директор стана и заедно с младото момиче и малкия Роберт се отделиха в един ъгъл на кръчмата.

— Какво има, хубаво момиче? — попита той любезно. — Защо ви трябвам? Ще ми направи голямо удоволствие, ако мога да ви услужа.

— Господине — погледна го Мадлен колебливо, — току-що научих, че възнамерявате да отидете с трупата си в Париж. Това момче и аз попаднахме в Хавър заставени от необикновени обстоятелства и бихме желали да се върнем в столицата. Обаче сме толкова бедни, че нямаме пари за път. Бихте ли били така добър да ни отстъпите едно ъгълче във вашите коли и да ни вземете със себе си?

Дребният, пълничък човек потърка замислено брадата си и погледна с удоволствие стройната фигура на младото момиче и хубавото като картинка момче на майор Естерхази.

— Госпожице — отвърна любезно, — ще ми направи голямо удоволствие да ви взема със себе си, но услуга за услуга. Вие сте едно хубаво, младо момиче, пък и това момче има чудесна фигура, стройно, гъвкаво, като че ли родено за цирков артист. Възможно е нашата случайна среща да ви донесе щастие. Вие сте бедни, казахте преди малко, толкова бедни, че нямате пари, за да пътувате до Париж. Не бихте ли искали да използвате случая, който ви предлагам, за да станете артистка?

— Аз артистка! — трепна Мадлен. — И при това циркова? Не, господин директоре. Не вярвам да имам талант за това.

— Директорът Мелини е първокачествен специалист в тази област — саморекламира се той. — От пръв поглед мога да позная дали един човек ще има успех като ездач или не. Уверявам ви госпожице, че някога ще ми благодарите за това. Хайде, решавайте. Ние няма да се бавим много тук, трябва скоро да заминаваме.

Мадлен изпадна в раздвоение. Нейната моминска гордост не й позволяваше да стане циркова артистка. По отношение на Роберт смяташе, че няма право да поема върху себе си такава отговорност. Но какво друго можеше да направи! Това беше единственият начин да пътува без пари до Париж. При това тя беше бедна, без никакви средства, без дом, без семейство, което да я закриля. Може би, цирковата кариера ще й даде възможност да живее малко по-спокойно. Когато директорът Мелини, малко преди да тръгне със своята трупа, я запита какво решение е взела, тя твърдо му подаде ръка:

— Добре. С божията помощ ще опитам. Но трябва да ми обещаете, че когато пристигнем в Париж, няма да ни пречите да вървим по пътя си.

— Аз не съм търговец на роби, госпожице — я увери Мелини. — Но не се съмнявам, че новата ви професия толкова ще ви хареса, че няма и да помислите да я оставите.

По такъв начин Мадлен и Роберт станаха циркови ездачи и още на другия ден, когато спряха в едно по-голямо село, започна тяхното обучение. Роберт се оказа много възприемчив и тъй като още от малък беше яздил, скоро започна да обикаля манежа на неоседлан кон и надмина по смелост и решителност всички останали членове на трупата. Мелини му предсказа бляскаво бъдеще и не се поколеба да го изкара пред публиката още след две седмици. Мадлен пък се показа добра в пантомимата. Свежестта, грацията и известен артистичен талант, наследен от баща й, помогнаха много за това.

Що се отнася до живота на цирковите артисти, той се оказа много по-приятен, отколкото очакваше Мадлен. Артистите в частния си живот бяха твърде порядъчни и скромни хора и приеха любезно новите си колеги. Но имаше и малко изключение, което причини на момичето скръб и я караше тайно да плаче. Изключение беше палячото на трупата господин Латур, който трябваше да предизвиква смях с глупави шеги, шутовски номера и двусмислици. Но когато изчистеше лицето си от грима и съблечеше яркия клоунски костюм, беше сериозен и интересен мъж. Тъмната му мека коса покриваше високо чело, озарено от достойнство и интелигентност, а винаги безупречно бръснатото му лице беше чисто като на дете.

Този човек презираше собствената си професия и беше недоволен от себе си, защото не беше постигнал нищо по-добро, макар че беше получил солидно образование и събудил големи надежди. Младежко лекомислие и временна страст към една прелестна циркова ездачка го бяха накарали да прекъсне учението си и да постъпи в цирка. Така бе станал клоун. Човекът, който знаеше латински и гръцки, беше чел и поетите, и философите на разните народи, трябваше да излиза всяка вечер пред публиката, облечен в пъстри дрехи, да говори глупости и да се търкаля по килима, като оставя разни коняри да му удрят плесници. Често, когато лицето му се изкривяваше в комична усмивка и публиката с възторг му ръкопляскаше, сълзи рукваха от очите му и той бързаше да направи няколко премятания, за да ги прикрие. Този именно човек причиняваше мъка на Мадлен, макар че, може би, той най-много от всички в цирковата трупа й желаеше доброто. Но любовта понякога причинява по-голямо зло, отколкото омразата. Латур, палячото Латур, клоунът Латур, шегобиецът беше влюбен в Мадлен. Нейната грация и миловидност, нейната добродетелност го бяха пленили и той още от първите дни започна да използва всеки удобен случай да бъде с нея.

Тъй като Мелини се грижеше само за търговските, за материалните въпроси на цирка, фактическият артистичен ръководител беше всъщност Латур и той се зае с посвещаването на Мадлен в пантомимното изкуство.

Подготвяше се ново представление, което щеше да се играе в края на всеки спектакъл и в тази пантомима Латур и Мадлен трябваше да изпълняват главните роли и да представляват влюбена двойка. Нещастният клоун пренесе в действителността онова, което трябваше да чувства само на сцената.

Един ден той призна на Мадлен, че я обича. Тя се уплаши, но не посмя да му разкаже историята на своята любов, не посмя да му признае, че се е обрекла другиму, когото обича от все сърце. Побоя се да не загуби в негово лице единствения истински приятел от цялата циркова трупа, единствения човек, който я защитаваше от натрапчивите любезности на другите млади мъже. Но от този час Латур не престана да я моли и увещава да стане негова жена, да осветли с любовта си тъмнината на неговия живот. Трогателен беше нещастният клоун в своето червено и зелено облекло, когато стоеше зад кулисите срещу хубавото момиче, което в своя фантастичен костюм изглеждаше още по-красиво.

— Мадлен, хубава скъпа Мадлен — шепнеше клоунът, — станете моя, ощастливете ме с вашата любов. Не гледайте тези шарени дрехи, които нося, не слушайте грубите и глупави шеги, които трябва да правя, за да развеселявам публиката. Забравете, че аз съм презреният палячо, шегаджията, клоунът. В тези гърди тупти едно честно сърце, в тази глава има мисли, които могат да се мерят с мислите на най-умните хора. Кажете ми „да“ и аз ви обещавам, щом поискате, да напусна веднага тази унизителна професия. Ще започна нещо по-добро, аз съм образован и мога да работя къде ли не.

О, Мадлен, позволете ми да ви разкажа историята на моя живот, да ви обясня как стана така, че аз, един образован човек, се захванах със смешната професия на цирков клоун и ще зароните сълзи над моята съдба. Вие не ще ми откажете своето сърце и своята любов.

— Разкажете ми — склони Мадлен, победена от бурната страст на този човек.

На арената на препълнения цирк, където хората седяха глава до глава, музиката свиреше весел валс, а една танцьорка в блестящ златен костюм весело танцуваше и скачаше като в танцувален салон върху гърба на кон. Множеството лампи, блестяха и заливаха със светлина червените драперии, цветното кадифе на скъпите места, пъстрите греди, които крепяха леката циркова постройка и обшитите със сребро дрехи на конярите. А тук зад кулисите, в един тъмен ъгъл, осветен от мътната светлина на висяща лампа Латур, клоунът, облечен в разноцветните си дрехи, с бяла шапчица и силно гримирано лице разказваше историята на своя живот.

— Аз съм от добро семейство — започна Латур. — Баща ми беше председател на съда в няколко големи френски града. Последно бяхме в Лион. Майка ми умря рано и това ме привърза още повече към баща ми, който много ме обичаше. Едва ли човек може да си представи по-добри отношения между баща и син. Въпреки голямата разлика в годините, аз бях приятел с баща си, който иначе беше доста затворен човек и отбягваше хората. Завърших гимназия, но всъщност много повече знания получих от баща си, отколкото от училището. Председателят на съда се ползваше с уважение сред учения свят благодарение на съчиненията, които беше написал и издал. Аз станах студент, записах право, понеже баща ми желаеше да се отдам на същата професия. Щом завърших университета, ме назначиха за помощник на баща ми. По това време се запознах с едно момиче, което плени сърцето ми, защото беше хубаво и добродетелно. То приличаше на вас, Мадлен. Беше дъщеря на най-богатия банкер в Лион и зестрата й възлизаше на петстотин хиляди франка. Бланш Ришмонд стана моя годеница. Баща й с радост прие нашия брак, не само защото смяташе, че по такъв начин ще осигури щастието на детето си, но и беше горд да се сроди с известния председател на съда. Годежът ни беше отпразнуван с бляскаво тържество, а сватбата ни беше определена за след два месеца. Едва имах възможност да се радвам на щастието, че съм годеник на хубавата Бланш, тъй като точно по това време бяхме претрупани с работа. В Лион през последната година бяха станали множество тежки престъпления. Не се знаеше точно дали те бяха извършени от криминални банди или само от един-единствен човек, но ако се приемеше последното, трябваше да се признае, че този човек е истински гений на престъпността. Всичките кражби, грабежи и прочие нощни подвизи бяха извършени с такава хитрост и смелост, че властите не бяха успели да открият някакви следи от престъпника. Арестувани бяха маса заподозрени, някои от които биваха разследвани продължително време, поставени им бяха всевъзможни уловки, правени бяха обещания да бъдат наказани съвсем леко, бяха раздавани награди, само и само да открият следите му. Но всичко беше напразно. Арестуваните признаваха, че са направили тази или онази дребна кражба. Обаче за големите и смели нападения и обири на крупни суми не можа да се открие нищо. И в края на краищата всички трябваше да бъдат пуснати на свобода. По това време аз имах възможност да схвана и да се възхитя от ума, енергията и работоспособността на баща ми. С неуморно старание преследваше следите на този тайнствен престъпник и цели нощи прекарваше заключен в кабинета си, в проучване на голям куп дела. На сутринта, след като беше спал само няколко часа, бързаше блед за съда, за да даде своите нареждания и отново с желязна енергия да започне издирванията.

Боях се за здравето му и го молех да се щади.

— Трябва да изпълняваме дълга си, сине мой.

Обаче престъпленията продължаваха и тъкмо няколко седмици преди сватбата бяха обрани особено брутално няколко бижутери, които имаха големи количества злато и брилянти. Сякаш крадецът бърза да си набави по-голяма сума, за да може след това да избяга.

Сватбеният ден наближи. Вечерта преди сватбата вечеряхме в дома на моя бъдещ тъст. Когато ние — банкерът Ришмонд, баща ми и аз, се оттеглихме, за да пушим цигари и се настанихме в удобните кожени кресла, бащата на Бланш се обърна с известна тържественост към мен:

— Вие знаете, драги сине — каза той, — аз с удоволствие ви наричам още отсега мой син, че съм определил зестра от петстотин хиляди франка. Парите са готови и утре, когато се връщате с Бланш от кметството, имайте добрината да се отбиете в частната ми кантора, за да ви дам сумата, която ще осигури щастието на децата ми.

Аз стиснах ръката на благородния човек и промърморих някаква благодарност. Баща ми също похвали щедростта на банкера и каза:

— Господин Ришмонд, аз не съм толкова богат, колкото вие, но синът ми не е съвсем без средства. Той ще получи утре преди своето бракосъчетание от мен двеста хиляди франка.

Исках да скоча и да прегърна баща си, но той ми направи знак да не правя такива работи. Отърси замислено пепелта от пурата си в стоящата пред него японска пепелница.

— Господин Ришмонд, аз не съм толкова богат, колкото вас, но счетох да свой дълг да ви обърна внимание, че засега Ценностите не са много сигурни в нашия град. Още не сме успели да открием тази разбойническа банда, която с толкова голяма смелост и, за съжаление, с такъв успех обира и най-охраняваните къщи. Поставили ли сте на достатъчно сигурно място половината милион франка, които смятате да дадете утре на моя син?

— Аз съм предпазлив човек, господин председателю — отговори банкерът, — и съм сложил парите в една огнеупорна каса, която се намира в частната ми кантора. Вратата на касата е снабдена с електрически звънец. Никой не може да я отвори, без да иззвъни звънецът над леглото ми. Пред касата се намира и един автоматичен стрелец. Той е скрит в една обвивка, подобна на голям търговски тефтер. Крадецът в тъмнината или няма да забележи книгата или пък би искал да я махне оттам. Но щом я докосне, веднага ще получи в тялото си солидна порция сачми.

— Трябва да призная — одобри баща ми, — че това са сигурни мерки против обир. Впрочем, парите, които ще дадете на сина ми, в ценни книжа ли са или в банкноти?

— В банкноти, господин председателю.

— В банкноти от хиляда франка ли?

Този разговор беше прекратен с влизането на Бланш, която му придаде друга насока. Аз бях много доволен от това, тъй като разискванията по въпроса за зестрата ми бяха крайно неприятни.

Към единадесет часа през нощта си тръгнахме с баща ми в най-добро настроение. Хубавите вина на тъста допринесоха доста за това. Бях пил повечко, тъй като баща ми тази вечер беше много радостен и постоянно ме подканяше да пия. Главата ми беше вече натежала от изпитото вино, но въпреки това, когато стигнахме вкъщи, баща ми ме покани да отидем в неговата стая и заедно да изпием бутилка старо бургундско.

— Това е последната бутилка, която ще изпиеш с мен като ерген, сине мой — ми каза той. — Ела, не ми отказвай, бързо ще я изпразним и тогава и двамата ще си легнем.

Аз разбира се, не можех да откажа, но това вино ми дойде повече. Заспах насред разговора с баща си. Така поне си мислех, тъй като, когато се събудих в леглото си, слънцето грееше в стаята ми, а като погледнах часовника, констатирах за моя голяма изненада, че съм спал три часа повече от обикновено. Едва се бях облякъл и бях поосвежил пламналата си глава със студена вода, когато на вратата ми се почука. Един задъхан куриер дойде да ми съобщи, че тъст ми ме викал да отида веднага при него.

Заварих силно разтревожения банкер в частната му кантора. Лицето му беше бледо, ръцете му трепереха, лицето му изразяваше отчаяние.

— Случи се ужасно нещастие — извика той, като ме видя. — Предупреждението на вашия баща да се пазя от крадци излезе повече от навременно. Зестрата ви е открадната. Половината милион, който бях отделил за Бланш и който представляваше по-голямата част от моето състояние, е изчезнал.

Аз се вкамених от ужас.

— Но електрическите звънци не звъняха ли? — с усилие запитах.

— Не, крадецът е прерязал жиците.

— А автоматичният стрелец не уби ли разбойника?

— Не, той се е пазил да не докосне голямата книга, нито с ръка, нито с крак.

— Значи, трябва да е знаел за мерките! — съобразих аз.

Банкерът кимна утвърдително.

— Така е — допълни. — Дръзкият разбойник трябва да е имал някой осведомен съучастник. Но освен мен само моят стар касиер, който работи вярно при мене от двадесет години, знаеше, че зестрата се намира в касата и че съществува електрическа инсталация и автоматичен стрелец. Не мога да допусна, че този човек е злоупотребил по такъв начин с доверието ми. Впрочем, вече помолих и баща ви да дойде тук, за да обмислим какво да правим. А, ето го че идва!

Баща ми влезе. Известието, което е получил, изглеждаше го е сразило. Лицето му беше сиво като пепел, очите му имаха плах и неспокоен израз, какъвто не бях забелязвал до тогава у него. На ръцете си имаше черни ръкавици, каквито иначе нямаше обичай да носи. По време на разговора той свали само лявата ръкавица. Баща ми разгледа мястото на престъплението и изказа мнение, че непременно трябва да се арестува старият касиер, вероятно съучастник в кражбата.

Силно развълнуван, банкерът реши да повика полицията. Моментът, в който старият човек беше арестуван за такова ужасно подозрение, беше тъжен и страшен. Със сълзи на очи той доказваше своята невинност и призоваваше небето за свидетел. Но баща ми беше неумолим и старият човек бе отведен в затвора.

Разбира се, сватбата ми беше отложена. Тя трябваше да стане след четири седмици. През това време една сутрин намериха касиера обесен в килията си. Той беше използвал за самоубийството си една кърпа за лице. Баща ми изказа мнението, че това е най-доброто доказателство за виновността му, защото, ако съвестта му е била чиста, той нямало да прибегне до самоубийство, а би могъл спокойно да изчака решението на правосъдието.

Моят сватбен ден пак наближи. Банкерът, просълзен, в деня преди венчавката ми връчи двеста хиляди франка. Каза ми, че сега не може да даде повече. Аз го помолих да задържи временно парите у себе си и извадих от джоба си пакет, който подадох на Ришмонд.

— Вземете и това — му казах аз. — Тук са парите, които моят баща ми подари за сватбата. И те са двеста хиляди. Имайте добрината да ги преброите.

— Това ще стане бързо — каза банкерът, — защото са все хилядафранкови банкноти.

Но едва беше преброил десетина банкноти, когато на лицето му се изписа ужас:

— Кой ви е дал тези банкноти, млади момко? — запита той задавено.

— Баща ми — отговорих аз, учуден от тона, с който бащата на Бланш ми зададе въпроса.

Банкерът се спусна към вратата и я заключи.

— В такъв случай баща ви е крадецът — извика той с пресипнал глас. — Той е разбойникът, който от толкова време тормози нашия град.

В първия момент останах като вкаменен, но след това кръвта започна да пулсира в жилите ми и нахлу в главата. Пред очите ми стана червено, кървавочервено.

— Господин Ришмонд — креснах задавено аз, — вземете си думите назад или ще трябва завинаги да се откажа от Бланш. Баща ми не е крадец, баща ми не е безчестен разбойник… О, господине, вие трябва да сте полудели, за да можете макар и за миг да допуснете подобна мисъл!

— Ще ви дам доказателства — възпря ме банкерът с непоколебима твърдост. — Погледнете тези банкноти. Всяка от тях има на точно определено място по една червена нишка, която аз собственоръчно съм рисувал с червено мастило. Когато го правих, имах предвид, че в случай на кражба ще мога по този знак да позная банкнотите, щом бъдат пуснати в обращение. Това, слава Богу, ми се удаде и вашият баща ще трябва да отговори откъде е взел тези пари.

— Добре, придружете ме до баща ми — реших. — Една-единствена дума и ще разгадаем мистерията и тогава вие ще трябва да го помолите на колене за прошка.

Ришмонд се приближи до вратата.

— Не вие ще ме водите при баща си — ми извика той, — а двамата детективи, които доведох от Париж, за да разкрият престъплението, и които, за щастие, пристигнаха тази сутрин. Знам, че вие сте честен човек, момчето ми, и няма да ми попречите да отърва Лион от престъпника, който го е яхнал.

Въздъхнах дълбоко и отговорих на банкера:

— Добре, господин Ришмонд. Там виждам коняк и цигари. Заключете ме в тази стая, докато вие с детективите сте при баща ми. Вашите отлични пури и чашка коняк ще ми помогнат да дочакам завръщането ви. Само едно нещо искам от вас. Ако баща ми не успее да даде задоволителен отговор относно произхода на банкнотите, бъдете тъй добър да не съобщавате веднага в полицията, а да го доведете при мен. Ще изпълните ли молбата ми?

— Добре — кимна решително бащата на Бланш, — ще я изпълня, защото ви вярвам.

Той излезе и аз останах в едно неописуемо душевно състояние. Изпих няколко чашки коняк, опитах се да пуша, но нито тези успокоителни средства, нито успокояванията, които сам хиляди пъти си повтарях, не можеха да усмирят разтревожената ми душа и да прогонят мрачните предчувствия, които като черни сенки минаваха през нея. Започнах да размишлявам върху живота на баща си, да възстановявам някои факти и събития, които сега разглеждах в друга светлина.

Защо всяка нощ той се заключваше в своята стая? Защо не допусна мен или някой друг от помощниците си при разпитите на Ришмондовия касиер? Защо точно той направи последния разпит в килията на нещастника? Защо четвърт час след това намериха предполагаемия крадец обесен в килията си? И защо, при тази мисъл кръвта ми замръзваше в жилите, защо баща ми, връчвайки ми фаталните банкноти, изрично ми заръча да не ги давам за съхранение у бъдещия си тъст, тъй като и най-богатият банкер можел да фалира? Последното обстоятелство ми се виждаше твърде подозрително. Но не, хиляди пъти не! Не исках, не можех, не биваше да вярвам, че човекът, когото от най-ранно детство обичах повече от всичко, човекът, който беше за мен като бог, учител в моята младост, приятел от времето на по-зрелите ми години, че този човек, моят баща можеше да бъде вулгарният крадец, един от най-опасните престъпници, които криминалната хроника познава!

Пред вратата на кантората се чуха стъпки. Някой завъртя ключа. Сърцето ми спря да бие. Ришмонд, баща ми и двамата детективи влязоха. Един поглед върху лицето на баща ми беше достатъчен, за да разбера, че се беше случило нещо ужасно. Никога не бях виждал такова изкривено лице, такъв див поглед, такава безумна и глупава усмивка, каквато видях сега у човека, който е бил за мен винаги извор на мъдрост. Бащата на Бланш се приближи до мен и ми стисна ръката.

— Нещастни момко — каза тихо той, — така е, както предполагах.

— Доказателството! — извиках аз. — Дайте ми доказателство, не ви вярвам!

Тогава един от детективите хвана дясната ръка на баща ми, който не се бранеше, и смъкна от нея черната ръкавица. По нея имаше дълбока рана от разкъсване.

— Тази рана — обърна се Ришмонд към мен — е получил при отварянето на касата.

В същото време другият детектив разтвори пред мен една черна чанта и ми показа съдържанието й. В нея видях инструменти за разбиване на врати и каси, една черна маска, няколко шишенца с прояждаща киселина и най-страшното доказателство — едно парче жица, откъснато от електрическата инсталация, която е свързвала касата с леглото на банкера.

Това парче жица беше точно толкова дълго, колкото липсващото.

— Отречи, нещастнико, ако можеш — извиках аз на баща си и в същото време сълзи ме задавиха. — Кажи на тези хора, че лъжат, докажи им, че си жертва на едно нещастно стечение на обстоятелствата. Иначе си толкова красноречив. Говори, говори, за да отхвърлиш ужасното подозрение, което пада върху теб.

За минута се възцари мълчание.

— Аз съм лионският крадец! Всичките големи обири, които станаха през последно време, ги извърших аз, и то сам. Аз крадох и пак ще крада! Сега правете, каквото искате!

— Той е луд! — изуми се банкерът. — Той трябва да е полудял, за да постъпва така. Никой не бива да узнае какво е станало тук. Ще го заведем в лудница, защото твоето име, сине мой, не бива да бъде опетнено. Аз и сега още, и днес те наричам свой син и утре ти ще се венчаеш за моята Бланш.

Но аз категорично отклоних това предложение.

— Благодаря ви, господине — казах и гласът ми не трепереше в този момент. — Благодаря ви, че и след това ужасно откритие не оттегляте от мен доверието си. Но вие се лъжете, ако смятате, че ще приема вашето благородно предложение. Не мога да приема Бланш да носи моето опетнено име и да потъне и тя заедно с мене в позора и нещастието. А що се отнася до този човек, ние нямаме право да прикриваме престъпленията му, да продължаваме да мамим и без това дълго маменото общество.

След това се изправих пред човека, когото дотогава бях наричал свой баща, и казах високо:

— В качеството си на пръв заместник на прокурора обявявам ви, Луи Дюмуриц, за арестуван. Отведете го в затвора.

Никога няма да забравя ужасния смях, с който баща ми отговори на тези мои думи:

— Интересно, много интересно! — извика той. — Това малко парче от моята плът и кръв сега забива зъбите си в сърцето ми. Този хлапак, когото съм учил да ходи на тази проклета планета. Чакай, ще си видим ние сметките един ден с тебе. Простак, глупак над глупаците, за кого съм крал, обирал, ако не за теб! Тебе искам да обогатя, тебе искам да направя силен. А ти сега искаш да ме тикнеш в затвора. Ха-ха, аз пак ще изляза и тогава…

Той не можа да довърши ужасната си реч, защото детективите му сложиха белезници и го отведоха. Председателят на съда мина така по лионските улици и влезе в предварителния затвор…

Звуците на валса заглушиха тихото хълцане на клоуна. И Мадлен не можа да сдържи сълзите си.

— Колко ви благодаря за тези сълзи — пошепна човекът с пъстрите дрехи. — Нали като слуша човек такава история, не може да не заплаче! Ако можех всяка вечер да разказвам тази история на публиката, тя би ме сметнала за най-гениалния от всички клоуни, за цар на смешниците и би се смяла до сълзи, би се смяла, защото ще я смята за много остроумно съчинена измислица. Но тя е истинска, Мадлен, толкова истинска, колкото е вярно, че сега трябва да изляза на манежа и с изкривено в усмивка лице да бълвам глупави смешки!

— Бедни многострадални човече! — каза тихо младото момиче. — Какво направихте, след като собственият ви баща опетни името ви, честта ви, разруши кариерата ви?

— Какво направих ли? — отговори клоунът. — Какво можех да направя? Разбира се, че не дочаках да се разчуе и да излезе пред съда голямата трагедия на председателя на съда, който се оказа опитен крадец. Една нощ се измъкнах без никому да се обадя и без да взема пари. Оставих всичко за обезщетение на пострадалите. Беден като просяк вървях докато ме държаха краката, а когато се изморявах, лягах там, където в момента се намирах. В тревата на ливадите, в гората, в някоя пуста плевня, на стъпалата на някоя черква. Станах скитник, но когато полицията ме хващаше и ме съдеше за скитничество на няколко дни затвор, не си казвах истинското име. Това име, Мадлен, не е Латур, както сега се наричам, а Дюмуриц. Баща ми беше опозорил това старо, благородно име, името на оня пълководец, който беше победил неприятелите на Франция по времето, когато гилотината работеше, а вътрешните врагове смучеха кръвта на родината. Да, аз съм потомък на този Дюмуриц, но и това не разказвам на цирковия манеж…

— А как станахте цирков артист?

— Господи, Боже мой, човек трябва да прави нещо и един прекрасен ден, когато бях гладен, аз се присъединих към една пътуваща циркова трупа.

Те не се надяваха, че ще мога да върша някаква работа, защото бях доста тромав. Накараха ме да скачам през обръчи, но когато трябваше да го правя пред публика, обзет от силно нервно вълнение, започвах да треперя и да декламирам латински и гръцки цитати. Това се видя на селяните много забавно и те ме възнаградиха с шумни ръкопляскания. Продължавах да говоря разбъркано на гръцки и други езици и номерът ми завършваше с това, че конярите ми удряха няколко шамара за моето бръщолевене, с които ме събаряха на пясъка за голямо удоволствие на публиката. Впрочем, така се случи първия път. Когато вече бях зад кулисите, директорът ме прегърна и рече:

— Ние ще останем заедно и ще ви плащам добре, защото сте роден за клоун!

В този момент звънецът зад кулисите иззвъня. Клоунът трепна.

— Време е — каза той глухо, — този звънец ми напомня, че трябва да погреба тъжното минало и да се отдам на веселото, глупаво настояще. Прощавайте, Мадлен, утре ще дойда да получа отговор дали искате да станете госпожа палячо Латур.

Човекът с червено-зеленото облекло бързо излезе, навън, възторжено хвърли във въздуха бялото си шалче, улови го пак с главата си, преметна се през манежа седем пъти и застина с глупава усмивка, седнал на пясъка.

Публиката ръкопляскаше, тя се радваше на своя любимец, на безподобния цирков смешник, господин Латур!…

От тази вечер нататък сърцето на Мадлен се свиваше винаги, когато видеше Латур. Може би ако не обичаше друг човек, състраданието й щеше да я подведе и да се ожени за него. Но пред очите й беше винаги Християн Естерхази и й напомняше за любовта й. А самият Латур беше твърде деликатен, за да настоява за отговор. Може би и не се решаваше, не искаше да си отнеме последната надежда, която осветяваше тъмното му бъдеще. Любовният му блян беше твърде хубав и той не бързаше да го прекъсне сам…

Трупата наближаваше вече Париж. Версай щеше да бъде последната спирка. Тук Мелини искаше да даде няколко представления и след това веднага да потегли за Париж, където да се разположи в предградието Багиньол.

На премиерата във Версай трябваше да се играе за пръв път пантомимата, която старателно се разучаваше през цялото време на пътуването от Хавър до Париж.

Наричаше се „Любовта на палячото, който обича жена си повече от всичко, но като вижда, че тя го мами, убива я по време на сън.“

Главните роли бяха дадени на Латур и Мадлен. Първата вечер на представлението всички места бяха продадени. Директорът Мелини беше направил сполучлива реклама и публиката изпълваше ложите и галерията. Същия ден по обяд той направи с персонала си една разходка из улиците на града с фантастично украсени коли.

Всички бяха костюмирани, а музиката, която придружаваше шествието, привличаше тълпи хора на улиците, по които минаваше пъстрият керван. Привлечени от гледката бяха и двама мъже, единият от който приличаше на работник, а другият беше слаб, белокос и приличаше повече на изпаднал учен. Те се изправиха на един кръстопът, откъдето трябваше да мине шествието.

— Какво ще речеш, Леопард? — попита белокосият, който беше тъй нареченият Председател. — Да отидем ли тази вечер на цирк да се поразвлечем малко? То се видя, че в този скучен Версай няма да има много работа за нас. Вярно е, че не сме дошли тук да се забавляваме, а да работим и да открием възможност за тлъст обир, но както вече разбрах, хората тук са твърде недоверчиви, и затварят добре вратите си.

— Имаш право, Председателю — отговори Леопарда, — друго нещо са нашите лекомислени парижани, леки по характер, добродушни. Остава само да разтворят джобовете си и да ни кажат: Бръкнете и си вземете, каквото ви харесва.

— Париж е светът — промърмори Председателя — и светът е Париж. Но тъй като сме вече тук, смятам да не се връщаме в Париж преди да сме видели цирка. Днес е първото представление, циркът ще бъде препълнен и кой знае дали в навалицата няма да пипнем нещичко. Ето ги, идат циркаджиите. Дявол да го вземе, какъв разкош: чудесни коне, хубави жени. Проклет да си, Леопард, какво те прихваща, ще ми счупиш ръката. От лицето на Леопарда беше изчезнала всичката кръв. С широко разтворени очи той гледаше най-хубавата и най-украсената кола, в която върху трон от цветя седеше Мадлен, облечена като царица на пантомимата. Разкошна рокля от бяла коприна, богато извезана със злато, обвиваше прелестното й моминско тяло. От раменете й се спускаше пурпурна мантия, а в тъмната й коса блестеше диадема.

В краката й, върху червена кадифена възглавница, седеше Латур/Благородните черти на лицето му бяха променени до неузнаваемост от дебелия пласт грим. Но под противната гримаса очите му гледаха Мадлен със светнал поглед, в който се четеше любовта му към нея, като че ли тя беше истинска царица, а не мизерна участничка в циркова пантомима.

— Председателю — промълви Леопард, — отвори си зъркелите и си дай малко труд да видиш хубаво през очилата какво има там. Познаваш ли онази жена?. Думата ми е за оная на трона, с короната на главата и с пурпурната мантия.

Въпреки високия си ръст, Председателя се изправи на пръсти, за да може да я види през главите на стоящите пред него и лицето му изведнъж доби израз на голямо удивление.

— Тя е! — пошепна той на младия престъпник. — Това е момичето, на което отнехме портфейла в Салпетриерата и което след това сложихме на релсите на железопътната линия Париж — Хавър.

— И което бързият влак не е сгазил — прибави тихо Леопарда. — С вързани ръце и крака я сложихме на релсите, така че не можеше да мръдне, а пък е още жива. Спасила се е по някакво чудо!

— Спасила се е за наше нещастие — допълни старият престъпник, — защото ако това момиче как се казваше то? Мадлен, се върне сега в Париж и съобщи в полицията за станалото в Салпетриерата, не само на Соления Жак, стопанина на нашето свърталище, ами и на всички ни работата е спукана.

— Тогава какво мислиш да правиш? Председателя започна да си намества очилата.

— Трябва да се опитаме отново да пипнем Мадлен — отговори той, — даже, ако е възможно, да я отвлечем още тази вечер от цирка.

— Полудял ли си — смая се Леопарда, — това е невъзможно!

— Няма невъзможни неща — отговори Председателя, — ако се постъпва с необходимата за целта хитрост. Тук наблизо има една кръчма. Да отидем там, да пийнем по една-две чашки и ще ти разправя моя план.

Двамата престъпници влязоха в кръчмата, а циркаджиите с украсените си коли, съпроводени от шумната музика, продължиха пътя си.

Публиката, която пълнеше улиците, поздравяваше възторжено групата и особено се радваше на милата красота на Мадлен, царицата на пантомимата.