Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (140)

22.

Докато мнимият работник, който, както знаем, беше немският детектив Херберт Франк, носеше на ръце през градината припадналата Фернанда, момичето внезапно дойде на себе си и с благодарност отказа всякаква по-нататъшна помощ. Тя хвана под ръка Клотилда, облегна се на нея и двете заедно влязоха в къщата на Боазльо. Незабелязани от някого, те стигнаха до Клотилдината спалня. Разхълцаната Фернанда се отпусна на дивана и скри във възглавниците разплаканото си лице. В това време Клотилда побърза да се преоблече и се изправи пред Фернанда. Тя хвана ръцете на момичето и нежно го притегли към себе си.

— Фернанда, мила приятелко — погледна я загрижено тя — кажи ми какво ти е, защо толкова те разтревожи известието за ужасното убийство на улица „Росини“ — генералшата потопи погледа си в сините като незабравки очи на момичето. — Може би не е случайно съвпадението на твоето име с името на търсената убийца?

Фернанда бавно се отпусна на колене пред Клотилда.

— Госпожо — простена развълнувано, като простря умолително ръце към елегантната дама, — госпожа Турвил от улица „Росини“, която е заподозряна в убийство, заплашена от затвор и позорна смърт на гилотината, е моята майка!

Клотилда се дръпна ужасена назад.

— Нещастно дете — промълви тя, — ти си толкова хубава, толкова мила и добра, че аз от все сърце те обикнах като своя сестра. Може ли майка ти да е престъпница?

— Не е! — извика с жар Фернанда. — Заклевам ви се, госпожо, дайте ми няколко минути време да оправдая майка си, няколко минути, в които ще ви разкажа тъжната история на нашия живот и ако след това не ми вярвате, ако след това не сте убедена в нашата невинност, отблъснете ме с презрение или, ако щете, предайте майка ми и мен на правосъдието.

Клотилда притегли треперещото момиче до себе си на дивана.

— Разказвай, Фернанда — обгърна я тя с доброта, — не скривай нищо от мен, защото, ако знам цялата истина, ще мога да ти помогна.

— Добре — кимна Фернанда, — ще говоря пред вас като пред изповедник, комуто поверявам най-скритите си мисли! Баща ми беше маркиз Де Турвил, човек богат и с благороден произход. Майка ми също принадлежеше към една от най-знатните френски фамилии. Маркизът се оженил по любов, тъй като майка ми минавала за едно от най-хубавите момичета. Първите години от женитбата били много щастливи, а когато съм се родила аз, радостта на моите родители била безгранична и баща ми устроил голямо празненство, на което поканил местната аристокрация. Между гостите се намирала и една руска княгиня, която притежавала прелестно имение близо до нас. Позволете ми, госпожо, да премълча името на тая нещастница, тъй като тя стана причина на вашето нещастие. Тя съсипа нашия дом. Вечерта на това празненство клетата ми майка направила едно ужасно откритие. За да се поразхлади, тя напуснала тържеството и слязла в обляната от лунна светлина градина. Като наближила беседката, чула шепот, различила някакви нежни любовни думи, бурни целувки и с ужас разпознала гласовете на своя съпруг и съблазнителната рускиня. Майка ми надвила първия си ужас и се приближила още повече. Започнала да подслушва. За Бога! Краката й треперели, тя правела нечовешки усилия да не припадне. От разговора на влюбената двойка разбрала, че баща ми отдавна бил в интимни отношения с тази рускиня, че тя още преди женитбата на моите родители е била негова любовница и че имали дори дете. Имението на рускинята било купено със зестрата на майка ми, блестящият живот, който тя водела, бил също поддържан с парите на майка ми, тъй като баща ми още преди женитбата си бил пропилял богатството по своята разточителна любовница и се оженил само заради голямата зестра. Майка ми тихичко се отдалечила от беседката и се промъкнала вкъщи. Тя дошла при златната люлка, в която съм лежала, притиснала ме силно до сърцето си и горещите й сълзи залели детското ми невинно лице. Обхванало я такова отвращение, че решила да не остава нито час повече в една и съща къща с мъжа, който я бил лъгал. Събрала най-необходимите дрехи за себе си и за мен в едно куфарче и напуснала къщата. Скрила се в Париж и живяла съвсем усамотено, отдадена на скръбта си и на моето възпитание. Баща ми бил достатъчно безсрамен, за да използва бягството на майка ми в своя полза. Тъй като се намирал пред банкрут, той разказал на своите многобройни кредитори, че съпругата му взела по-голяма част от състоянието и заживяла с друг мъж, който преди това бил неин таен любовник. Майка ми узнала за тези обвинения от свои роднини, които й върнали писмата и прекъснали всякакви отношения с нея. Клетата жена била твърде горда и счела за унизително да се защитава от подобни низки и мръсни обвинения.

Един прекрасен ден маркизът и рускинята изчезнали и никой не чул повече нищо за тях. При бягството си от бащиния ми замък майка ми взела само своите лично спестени пари, които твърде скоро свършили. На нещастната маркиза не й оставало нищо друго освен да търси работа. Тя се научила да ретушира и започнала да работи при един фотограф. След като около петнадесет години беше издържала себе си и мен с този занаят, лекарите й казали, че ще ослепее, ако продължава да го упражнява. Майка ми се отчаяла. Аз бях пораснала, придобила бях и някои познания. Сигурно бих могла да си намеря добро място като камериерка или гувернантка, но майка ми не желаеше да се раздели с мене. Тогава се реши на една ужасна стъпка. Случайно се бяхме запознали с един високопоставен господин, който, за съжаление, доби голямо влияние върху нея. Той успя да я накара да наеме една къща на улица „Росини“, като й зае за целта нужните пари.

Гласът на Фернанда се превърна в треперещ шепот. После продължи.

— Той й внуши да основе един храм на удоволствията, на ония ужасни удоволствия, на каквито голяма част от парижкото общество се отдава всяка нощ. Майка ми отначало отблъсна с възмущение това предложение, но хитрият прелъстител успя да й вдъхне надеждата, че по такъв начин ще може да спечели състояние и да ми осигури щастливо бъдеще. Така тя стана оная мадам Турвил, известна като притежателка на един съмнителен дом на улица „Росини“.

Сълзи заглушиха думите на Фернанда. Генералшата също се беше просълзила:

— Каква съдба! — промърмори тя, но веднага попита: — А убийството, което стана в дома на майка ти?

— Бог ми е свидетел — проплака нещастното момиче, — че майка ми не знае нищо за престъплението, което бе извършено в моята стая, докато тя беше заета с гостите си в салона. Аз, обаче, бях свидетелка на ужасното убийство. Бях скрита, когато човекът, който подмами майка ми да започне този позорен занаят, удуши своята жертва и скри трупа в гардероба.

— А как се казва този човек? — запита Клотилда.

— Бъдете милостива, госпожо Боазльо — трепетно замоли Фернанда, проливаща сълзи в краката на генералшата, — не ме карайте да произнеса името на този човек. Не бива, не мога. В такъв случай ще трябва да ви направя още едно признание. То би ме убило!

— Добре тогава, не ми казвай името му — съгласи се Клотилда и стана. — Сега нека помислим как да спасим майка ти преди да попадне в ръцете на полицията. Защото арестуват ли я веднъж, ще влезе в затвора.

— Тя ще се самоубие, знам го — изхълца Фернанда.

— Добре де, не бива да допуснем да стане това — смръщи се делово Клотилда. — Обличай се, Фернанда, и да вървим при майка ти. Тя трябва да избяга с теб, а ако вече е невъзможно да напусне Париж, ще ви скрия така, че полицията да не може да ви намери. Ела, Фернанда, трябва да спасим живота и свободата на майка ти.

Двете жени напуснаха къщата на генерала, качиха се на един файтон, който ги закара до улица „Севастопол“, където спряха пред една обикновена къща. Генералшата изпрати Фернанда да доведе майка си.

Когато госпожа Турвил научи от дъщеря си за намерения труп на улица „Росини“ и че е заподозряна в убийство, тя се уплаши и изненада. Фернанда трябваше да я облече и с големи молби да я накара да се спасява. Момичето изгори всички книжа, които в случай на обиск не би трябвало да попаднат в ръцете на полицията, и поведе под ръка треперещата си майка по стълбите. Най-сетне се озоваха в колата на генералшата.

— Госпожо — посрещна ги тя, — жена, която има дъщеря като вашата, не може да бъде престъпница. Вие нямате вина за убийството и аз ще ви спася.

Вече не младата, преследвана от съдбата жена, задавена от сълзи на благодарност, не можа да каже нищо, обаче Фернанда целуна ръцете на генералшата, която заповяда на файтонджията да кара към площад „Лоасе“. Тук се издигаше една дървена, прилична на дворец постройка, направена специално за благотворителния базар, който трябваше да се открие на следващия ден. Декораторите още бяха заети с украсяването на големите зали. Когато Клотилда, придружена от госпожа Турвил и Фернанда, влязоха в дървения дворец, всички работници бяха на обяд, така че никой не ги видя.

Генералшата заведе майката и дъщерята пред един от красивите павилиони, чиито капаци се затваряха добре. Цялата зала беше изпълнена с такива дървени павилиони, тъй като базарът трябваше да представлява нещо като панаир, в който дамите от най-висшето общество, облечени в пъстри костюми, щяха да продават от своите дюкянчета най-разнообразни неща.

Клотилда извади едно малко ключе и отключи дървената врата на павилиона.

— Тая малка къщичка — обясни тихо Клотилда, — днес и утре е под мое разпореждане. Тук аз утре, по време на базара, преоблечена като турчин, ще продавам сладкиши и ликьори. Ще седите тук скрити, докато утре дойда и ви донеса други дрехи. Една кола ще ви чака отвън, за да ви отведе извън Париж. В нея ще намерите и храна за из път. Друг начин да избягате от полицията няма. Никъде другаде в Париж няма да сте толкова сигурни като тук, където никой няма да се сети да ви търси.

— Но няма ли да ни видят отвън? — озърна се Фернанда.

— Невъзможно. Капаците са плътно затворени и не пропускат никаква светлина. Обаче ще трябва да ми обещаете по никакъв начин да не се издавате, че сте тук. Аз също бих била загубена, ако се узнае, че съм ви скрила.

Двете жени обещаха и със сълзи на очи благодариха на госпожа Боазльо за благородната й и енергичната помощ.

Генералшата се сбогува с тях и заключи вратата на павилиона. След това тя излезе на улицата.

За двете заключени жени времето започна да тече бавно. Те не смееха дори да мислят за бъдещето си, толкова тъмно им се виждаше то. В дадения момент бяха на сигурно място, но какво щеше да им донесе утрешният ден!

Настъпи нощ. Госпожа Турвил заспа на едно кресло. Тя не беше толкова издръжлива, колкото Фернанда, която се беше облегнала на прозореца и гледаше навън през цепнатините на един от капаците.

В огромната постройка беше тихо и тъмно. Часовникът на близката кула удари дванадесет. Тогава в голямата зала се чуха стъпки. На Фернанда се стори, че са стъпки на едър мъж. Той се отпусна на едно кресло близо до павилиона, който служеше за скривалище на двете жени. Скоро след това се чуха и други стъпки. Мъжът, който беше дошъл пръв, стана, загърна се добре в палтото си и бързо сложи маска, макар че в тъмнината не можеше да се познае кой е.

— Тук ли сте всички? — запита той с преправен глас.

— Всички дойдохме — отговори един белокос мъж, чиито хитри очи блестяха зад големи очила.

— Всички, които нашият тайнствен приятел пожела да види. Този младеж до мене е Леопарда. В цял Париж няма да намерите по-сръчен и по-смел престъпник от него. От лявата ми страна е моят приятел Соления Жак, който ако трябва и на дявола би излязъл насреща. А тази дама — и той посочи една жена, облечена в мушама на квадрати — е жената на Жак, тъй наречената Московка, известна е участието си в атентата против руския цар. Хубавата Ета по-рано беше запалена нихилистка, но сега е зарязала политиката и е една от най-хитрите престъпнички в Европа. Е, пък аз кой съм — прибави сивокосият човек — знаете, наричат ме Председателя. Сега обаче бихме желали да узнаем и вашето име, тайнствени ми приятелю, защото макар че вече няколко пъти ни натоварвате с работа, все още сте ни непознат и даже лицето си покривате с маска, когато се срещате с нас.

— И днес няма да я сваля — отряза човекът с палтото с тон, който не търпеше възражения. — Името и личността ми не ви интересуват. За вас е важно да ви плащам в брой за всяка извършена работа.

— Винаги сте го правили, господине — кимна Председателя, — затова се и отзовахме на днешната ви покана и се промъкнахме тук, за да узнаем, за какво сме ви потребни.

Човекът с палтото се позабави с отговора си.

— Сигурни ли сте напълно, че никой не подслушва?

— Съвсем сигурни. Двамата пазачи, които трябва уж да пазят постройката, спят като мъртви, защото смятат, че няма кой да задигне зданието.

— Добре тогава, слушайте — сниши глас мъжът с маската. — Всеки от вас ще получи по хиляда франка и освен това чудесен случай да краде и обере, каквото му хареса.

— Доста примамливо — развесели се Соления Жак. — Кажете ни само какво трябва да правим и скоро ще сключим сделката.

— Елате по-близо! — нареди мъжът с маската. — Приближете се до мене, трябва да бъда предпазлив и никой освен вас не бива да чуе страшната поръчка, която ще ви направя. Утре сутринта, веднага след като Аленсонската херцогиня открие базара и в залата има най-голяма навалица, вие ще трябва да подпалите тая постройка.

, — Триста дяволи! — изръмжа Председателя. — Това е равносилно да хвърлиш огън в бъчва с газ, тъй като този благотворителен яхър, който са построили тук, е само от дърво, при това и покривът му е намазан с катран.

— Толкова по-добре — отряза безмилостно човекът с маската. — Значи лесно ще си свършите работата и за няколко минути всичко ще бъде в пламъци.

— Ще изгорят хората — извика Соления Жак. — Като дървеници в подпален стар сламеник ще пламнат.

— Какво те интересува това? — смъмра мъжа си чернооката Ета. — Ти ще си прибереш парите, ще подпалиш огъня, а след това да се спасява кой как може!

— Московката е енергична жена — изсмя се под маската си тайнственият мъж. — Харесва ми.

Московката опита с тъмните си светещи очи да проникне зад маската на тайнствения чужденец. Той наистина я повдигна малко, колкото да види, че шефът е хубавец с тъмноруси мустаци.

— Мисля да приемем — огледа съратниците си Председателя. — Сред гъмжилото, което утре ще се движи в тази постройка, при много горящи свещи и лампи, за нас ще е играчка да я подпалим. И когато богаташите и благородниците се разтичат насам-натам, като обезумели плъхове в капан, ние като хиени ще се промъкнем зад тях и ще обираме както живите, тъй и мъртвите.

— Още не сте чули всичко докрай — прекъсна маскираният мъж словоохотливостта на Председателя. — Само подпалването не ми върши работа. Ще трябва да се погрижите още и за четири определени лица, които да не могат да излязат, и да изгорят в пламъците.

— Ах, тъй си и мислех — изсмя се Председателя. — Дяволът не кладе напразно огън, той иска да има и печена мръвка…

— Назовете ни хората — обади се нетърпеливо Соления Жак — или поне ни ги опишете така, че да можем да ги намерим в навалицата.

— Познавате ли писателя Емил Зола? — се чу изпод маската.

— И децата в Париж го познават.

— А полковник Пикар?

— И в тъмнината бихме го познали — кимна уверено Председателя.

— Виждали ли сте Матийо Драйфус, брата на капитана, който е изпратен на Дяволския остров?

— Аз го познавам — обади се Московката — и ще го покажа и на другите.

— Той ще придружава една дама, облечена като вдовица в черно траурно облекло и дълъг черен воал — продължи мъжът, — това е съпругата на предателя Драйфус. Зола, Пикар, Матийо Драйфус и снаха му, тези четиримата трябва да загинат в пламъците.

— Ще загинат — ентусиазира се Московката, като се притисна до работодателя и хвана ръката му. Маскираният и рускинята крадешком си стиснаха ръцете, без другите да ги забележат в тъмнината.

— Тези четири осъдени на смърт лица ще намерите веднага след откриването на базара, тук пред павилион № 6, значи следващият след този, пред който стоим. Там дъщерята на нотариуса, на име Лучия, ще продава пунш и топли напитки. За да ги поддържа топли, при нея постоянно ще гори един спиртник. Едно бутване на спиртника и горящият спирт ще се разлее и ще ни свърши работа. Вие ще трябва само да препречите пътя на четиримата — Зола, Пикар, Матийо и госпожа Драйфус, и да не им позволите да избягат. Харесва ли ви моят план? Говори, Председателю, ти отговаряш за другите.

Председателя се усмихна доволно.

— Планът е чудесен — отговори той — и мисля, че ако го изпълним, четиримата близки на капитан Драйфус ще бъдат извлечени като овъглени трупове от развалините на този дървен дворец. Дайте ни капарото, тайнствени господине, и не се грижете по-нататък. Утре по това време няма да има вече никакъв Зола, никакъв Пикар, никакъв Матийо и никаква госпожа Драйфус. Предателят няма да има вече защитници.

Мъжът с маската извади един кожен портфейл и подаде всекиму от престъпниците по една банкнота от петстотин франка.

— Другата половина ще получите, след като си свършите работата — додаде сухо той.

— Къде можем да ви намерим утре?

— Елате в Салпетриерата — предложи бързо чернокосата Ета и горещият й поглед даде на тайнствения човек да разбере, че Московката иска да го види там насаме.

— Добре тогава, ще дойда към Салпетриерата — съгласи се той, — само се погрижете да сме сами в стаята. А сега си вървете, най-напред вие. Един по един, тъй като пазачите може да са се събудили, а не бива да ни видят заедно.

Леопарда хвана под ръка Соления Жак и двамата снажни мъже напуснаха базара първи. Председателя с подигравателна усмивка предложи на Московката ръката си.

— Смея ли да ви кавалерствам, хубава Ета? — попита той. — Отдавна не съм държал хубава жена под ръка, освен когато съм пиян и съм имал много пари в джоба си. Сега съм трезв, затова искам да се опия от вашата хубост.

— Я си вървете сам — сопна му се грубо рускинята, — опасно е да излизаме по двама.

Председателя се изсмя подигравателно, посочи с глава маскирания и излезе. Непознатият и Ета останаха сами. Тя го хвана за ръка и му прошепна страстно:

— Моля ви, елате утре в Салпетриерата, ще ви чакам пред вратата. Влезте през задния вход, имам да ви кажа нещо.

— С удоволствие бих приел всичко, което вашите хубави устни биха ми дали — отвърна мъжът.

— Вземете тогава!

Страстната жена прегърна с две ръце снажния мъж, притегли главата му към себе си и сложи дълга, гореща целувка върху устните му. Тя пиеше ненаситно от извора на любовта.

— Хей, човече — прошепна му тя в ухото, — ти изведнъж покори сърцето ми — не отблъсквай чернооката Ета, тя може да ти направи ценни услуги и никога не ще поиска от теб друго освен любов. О, ако знаеш как копнея да се отърва от тези долни престъпници, защото ги презирам и се отвращавам от тях и само случайността ме тласна в тяхното общество.

— Как стана това? — полюбопитства маскираният.

— Бях заточена в Сибир, в една живачна мина — заразказва задъхано Московката. — Престъпникът, който се нарича Соления Жак ми беше другар по нещастие. Години наред кроих планове за бягство, обаче не можех да ги изпълня без чужда помощ, защото все пак съм една слаба жена. Жак се оказа смел другар, търпелив и с голяма физическа сила, какъвто отдавна търсех. Ние се съюзихме и подготвяхме цели две години нашето бягство. Изкопахме подземен проход, който ни изведе към светлината, към слънцето, към външния свят, който дълго време не бяхме виждали. Един ден най-сетне напуснахме мината. Започна дълго бягство през степите. Над нас беше сивото, покрито с облаци~небе, под нас — влажната черна земя. Бяхме сами. Той — силният мъж, аз — слабата жена, която се нуждаеше от помощта и услугите му. Така станах негова! Но когато отново се намерихме сред цивилизования свят, когато пристигнахме в Париж и отворихме тази кръчма за престъпници, която и сега държим, започнах да се отвращавам от мъжа, който е само едно силно животно. Сърцето ми жадува за любов, то търси душа, до която да се докосне. Дай ми душата си, човече, вземи ме със себе си и Ета ще стане твоя слугиня, твоя робиня, ще работи за теб, ако искаш!

— Хубава, силна госпожо — изговори маскираният, — дай да те прегърна още веднъж. Чувствам една рядка сила, рядка сигурност, когато притискам твоите гърди до моите.

Ета отново се хвърли в обятията му. Страстни целувки опариха устните им.

— Нека видя лицето ти, мили — пошепна горещо рускинята, — искам да запечатам в душата си твоя образ, да ме крепи споменът за него, докато се намирам сама сред най-презрените хора, докато утре пак ми позволиш да те видя.

Човекът с маската се опита да се освободи от бурните прегръдки на рускинята и понечи да закрепи по-здраво маската, но Ета го изпревари и с едно дръпване я свали от лицето му. Луната освети със сребристата си светлина лицето на мъжа.

— Анри, полковник Анри! — дочу се глух, призрачен глас, който като че ли излизаше от земята.

— Какво беше това? — прошепна уплашено рускинята. — Не сме ли сами, подслушва ли някой?

Човекът, който беше поръчал да подпалят такъв ужасен пожар, да унищожат живота на четирима почтени хора и да изложат на смъртна опасност живота на стотици други, този човек сега сам се беше вцепенил от ужас.

— Не е възможно — процеди най-сетне той през бледите си устни, — не може да бъде нейният глас. Навсякъде и всякога ми се струва, че чувам гласа на това момиче, Фернанда, Фернанда, споменът за теб ме кара да полудявам!

Ета сви мрачно вежди:

— Коя е тази Фернанда, за която говориш? — с неочаквано лумнала ревност запита тя.

— Утре ще ти кажа — отклони отговора Анри. — Сега ела, да се махаме оттук. Още една целувка и да вървим!

Той прегърна още веднъж хубавата рускиня, която страстно се притисна до него.

— Ета!

Един пресипнал, див животински глас произнесе това име и накара влюбените да отскочат, като че ли гръм беше ударил между тях. На няколко крачки от тях стоеше Соления Жак, а зад него Председателя, по чието лице играеше сатанинска усмивка.

— Може би сега ще ме хванеш под ръка, хубава Ета? — попита старият престъпник, като се приближаваше бавно.

Московката го изгледа враждебно, мина край него и Соления Жак и излезе навън.

Соления Жак се извърна, изгледа още веднъж заплашително човека с маската и заедно с Председателя също напуснаха базара. Анри намести с треперещи ръце маската на лицето си.

— Тази чернокоса рускиня — промърмори той, като вдигаше яката на палтото — е жена, каквато отдавна търся. Наистина, не е толкова хубава, колкото Фернанда, нито е толкова сладка, нежна и кротка, като дъщерята на старата Турвил, но затова пък е смела, сръчна и, което е най-важно, не се плаши от никакво престъпление. Искам да привържа тая жена към себе си, тя може да ми бъде много полезна.

С бързи крачки и той излезе навън. На прага на голямото здание се спря и го изгледа още веднъж.

— Утре — прошепна той — това красиво здание ще се превърне в куп развалини, от които ще изваждат обгорени трупове. Дано между тях се намират Зола, Пикар и Драйфусовци, които вече започнаха да стават опасни за нас.

Той се изсмя сатанински и изчезна в нощната тъмнина.

А в малкото павилионче, в което генералшата Боазльо беше заключила майката и дъщерята Турвил, едно сърце стенеше от неизказана мъка. Онова, което чу, беше толкова страшно, че разсъдъкът й можеше да го схване само като продукт на възбудена фантазия. Пожар, подло убийство очакваше най-добрите, най-благородните хора на Париж, които утре щяха да се съберат, за да принесат своя дар върху олтара на благотворителността.

Зола, големият писател, смелият човек, който се беше застъпил за истината. Рицарят полковник Пикар, който се отказа от чин и положение, за да се бори за нещастния заточеник на Дяволския остров. Благородният Матийо Драйфус, невинната съпруга на капитана. Всички трябваше утре да намерят смъртта си в пламъците, защото един подлец беше решил така, а няколко негодници се бяха съгласили да изпълнят кървавата му поръчка.

Но Бог я беше направил свидетелка на тези пъклени планове. Това не беше проста случайност, а мъдро действие на Провидението, което беше определило Фернанда да попречи на тези планове.

Разтрепераното момиче се опита да отвори вратата на павилиона, където беше заключено заедно с майка си, но напразно, бравата не поддаваше. Тя натисна с цялата тежест на крехкото си тяло вратата, опита с нокти да разхлаби винтовете на бравата. Ръцете й се разкървавиха, силите я напускаха, а пътят към свободата беше все още затворен. И когато Фернанда безпомощно се отпусна върху едно кресло, я обхвана една ужасяваща мисъл. Ако наистина успее да отвори вратата и да съобщи, че се готви ужасно престъпление, не рискуваше ли тя, с тази своя благородна постъпка, живота на собствената си майка? Нали павилионът им служеше за скривалище от преследването на полицията! Да обърне внимание на властите, значеше да издаде себе си и майка си. Горещи сълзи потекоха от очите на Фернанда и тя прекара цялата нощ в трескаво състояние, без да може да мигне. Очакваше с надежда момента, в който щеше да дойде Клотилда Боазльо, на която веднага щеше да съобщи за страшното съзаклятие и щеше да има време да се предупредят посетителите на базара, а и да се заловят престъпниците.

През дъсчените стени на своето скривалище госпожа Турвил и Фернанда чуваха как базарът започваше да се пълни. Глух шум и гласове долиташе до ушите им и засилваше надеждата им за скорошно освобождение. Фернанда не каза на майка си нито дума от онова, което беше чула през нощта. Тя не искаше да плаши още повече нещастната жена, чиито нерви и без това бяха обтегнати достатъчно. Но все по-често и по-често клетото момиче поглеждаше джобното си часовниче и все повече се изопваха чертите на лицето му.

Дванадесет без десет! Клотилда би трябвало отдавна да дойде! Защо я нямаше? Навярно се бавеше с тоалета си. Фернанда знаеше, че хубавата генералша беше кокетка и обичаше да се харесва. Всяка минута се струваше на Фернанда дълга като вечността.

Дванадесет без пет! Клотилда още я нямаше! Фернанда се колебаеше — дали да не почука по стената и да извика. Обаче като видя измъчените черти на майка си, която трепереше до нея и очакваше нахлуването на полицията, се отказа от това си намерение. Пък и нали беше обещала на своята спасителка, на Клотилда Боазльо, да не казва никому, че се намира в нейния павилион. Какво ужасно положение, какви душевни мъки!

За да спаси майка си, Фернанда трябваше да изложи на риск живота на стотици хора! Но в такъв случай самата тя, любимата й майка, не рискуваше ли да загине в пламъците?

Дванадесет часа!

Залите на базара бяха вече препълнени. Море от хора се движеше насам-натам. Тогава Фернанда чу един мъжки глас — гласът на генерал Боазльо.

— Госпожо херцогиньо Аленсонска — позна тя генерала, — за съжаление, трябва да ви съобщя, че жена ми Клотилда е болна и не ще може да присъства на вашето очарователно празненство.

След тези думи настана малка пауза, след която председателката на базара, Аленсонската херцогиня, отговори:

— Колко съжалявам, че ще трябва да се лишим от присъствието на милата госпожа генералша. Но в такъв случай не остава нищо друго, освен за оставим заключен турския павилион.

Фернанда трепна ужасена — пропадаше и последната й надежда. Изведнъж настъпи тишина, всички гласове млъкнаха. Хорът, състоящ се от оперни певци, запя химн. Колко хубаво, колко тържествено звучеше песента! Тя наливаше балсам върху сърцето на нещастната Фернанда. Звукът на тези ангелски гласове я накара да забрави временно ужасната опасност, която дебнеше от всеки ъгъл на това красиво здание. Закри лице с ръце и заплака на гърдите на майка си.

— Дете, мило мое дете — зашепна госпожа Турвил, като сложи ръка върху тъмните къдри на Фернанда, — ако и ти се отчайваш, ще трябва да погреба и последната си надежда за щастливо избавление.

— Да погребеш — повтори Фернанда тревожно. Тя цяла трепереше от ужас. — Да, майко, скоро ще ни погребат, смъртта наближава, последният час е дошъл. Ела, нека да коленичим и се помолим на Бога, на праведния съдия там горе да ни прости всички грехове.

Майка и дъщеря коленичиха. През цепнатините на капаците проникна ярък слънчев лъч, като че ли светлина от друг свят беше дошла да ги поздрави. Те се помолиха горещо, след което Фернанда прегърна майка си и като сложи глава на гърдите на оная, която й беше дарила живот, прошепна:

— Така, мила майко. Сега вече мога да очаквам смъртта.

Госпожа Турвил не зададе никакъв въпрос на дъщеря си. Тя беше доволна да умре заедно с нея, защото тази нещастница, която от слънчевите висини на живота беше смъкната в блатото на позора и порока, вече беше уморена от борбата.

Звуците на химна заглъхнаха. Чу се гласът на Аленсонската херцогиня, която държа приветствена реч и пожела базарът да изпълни своето благородно предназначение — да облекчи съдбата на парижките бедняци. Когато херцогинята завърши словото си, хиляди одобрителни гласове изпълниха помещението и се смесиха с леката, весела музика, при която всички павилиони се отвориха и настана весело оживление. В павилиончетата стояха дами от най-висшето парижко общество, облечени в най-разнообразни костюми, а богатите и елегантни кавалери се трупаха и даваха златни монети за хубавички дреболии. Какво изобилие от младост, красота, разкош, какво богатство на цветове, облени в електрическа светлина!

Единствен павилионът на генералшата Боазльо беше затворен и тъмен. Но съвсем близо до него имаше друг, в който едно мило момиче предлагаше топли напитки. Лучия Натузиус, дъщерята на богатия нотариус, годеницата на полковник Пикар имаше пред себе си на плота разноцветни шишета и малко спиртниче, на което вреше в сребърен съд вода, необходима за приготвянето на пунша и грога. Много млади мъже бяха застанали тъкмо пред този павилион, тъй като по-хубави ръце никога не бяха им поднасяли топли напитки. Но Лучия Натузиус не обръщаше внимание на множеството комплименти, които й правеха за грацията и красотата. Тя се вглеждаше нетърпеливо в тълпата — очакваше оногова, когото обичаше, единствения, комуто принадлежеше.

И той се зададе! Снажният полковник Пикар, красивият и интелигентен мъж с блестяща от злато униформа, която носеше с достойнство, съзнавайки високата отговорност, която тъкмо това облекло му налагаше. Не беше сам. С него вървеше Зола. Скромният му черен фрак беше украсен само с лентичката на почетния легион. След двамата мъже, апостоли на истината, борци за правото, които бяха привлекли в този момент погледите на всички, бавно вървеше Матийо Драйфус и водеше под ръка снаха си. Всички благородни дами поглеждаха съчувствено облечената в черно жена, от чиято шапка висеше дълъг вдовишки воал. Макар че съпругът на тази жена беше жив, нещастницата имаше повече право да го оплаква от всички ония жени, които плачат на гробовете на своите съпрузи.

— Това е жената на капитана — се понесе шепот сред навалицата. — Тя е хубава, много хубава. Какво благородно лице има! И това е жена на предател? Невъзможно, невъзможно!

Няколко млади дами се отдалечиха от групата на настоятелството, приближиха се до Херманса Драйфус и със сълзи на очи й поднесоха своите букети.

— Благодаря — трогнато проговори тя, — много благодаря. Колко добре ми действа вашето внимание!

Матийо се поклони ниско и отведе по-нататък снаха си. Със Зола и Пикар те стигнаха до павилиона на Лучия Натузиус, която ги приветства сърдечно.

— Сега ще ви поднеса най-хубавото питие, което имам, приятели — изчурулика младото момиче и напълни пет чаши с топло бургундско вино.

Тя поднесе ароматичното питие на сребърна таблична. След това взе петата чаша, вдигна я и извика силно, така че всички наоколо да я чуят:

— Вдигам тази чаша, пълна с благородно френско вино, за здравето и спасението на нещастния капитан Драйфус, мъченика на нашия век. Дано скоро успеем да вдигнем булото, което покрива тайната на това недостойно предателство спрямо нашата родина, дано скоро успеем да демаскираме истинските престъпници! А този, който толкова изстрада, за чиято печална съдба се проляха толкова горещи сълзи и на когото съчувстват хиляди благородни сърца, дано се върне скоро при своята вярна съпруга, при своето любимо дете! Да се чукнем, приятели, за честта на капитан Драйфус, в която ние вярваме!

Чашите иззвънтяха, а Зола и Пикар се спогледаха, като че ли искаха дружно да извикат:

— Часът на истината наближава!

— Да отиде в пъкъла вашият Драйфус — извика неочаквано един силен глас съвсем близо до приятелите на нещастния мъченик, — а вие на гилотината. Всички вие, които искате да изтръгнете жертвата от ръцете на правосъдието!

Слаб, висок побелял човек се беше приближил до павилиона на Лучия. Коварно блестяха очите му през очилата и докато изговаряше думите, той замахна, сякаш искаше да удари Зола. Писателят се дръпна встрани, но в същия момент Лучия Натузиус извика ужасена. Белокосият мъж беше съборил спиртничето. Синкавият пламък обхвана веднага червеното копринено перде, което красеше предната част на павилиона, а две секунди след това пламъците вече се издигаха нагоре и обвиваха нещастното момиче с жълто-червен огнен воал.

— Пожар — извика белокосият човек. — Пожар! Базарът гори!

След това започна бързо да си пробива път всред тълпата, като удряше наляво и надясно с лактите си.

— Пожар, пожар! — се подеха викове от всички страни. — Базарът гори, спасявайте се!

Пикар застана неподвижен за момент. Но след това извика с гръмовен глас всред оглушителния шум:

— Това не е случайно нещастие, това е престъпление! Белокосият, той е подпалвачът, дръжте го, хванете го!

Кой обаче в този момент можеше да обърне внимание на полковника? Дори гласът му едва се чу всред общия шум. Всеки гледаше да се спаси както може. Но белокосият, който беше познатият ни Председател, тичаше колкото може по-бързо към главния изход. Там се срещна с Московката.

— Гори! — прошепна й той. — Работата тръгна. Сега трябва да внимаваме да не ни избягат нашите хора. — Имаш ли кама?

— Да — кимна Ета.

— Добре! Соления Жак и Леопарда са на пост при страничните изходи. Няма да позволим на Драйфусовите хора да ни избягат живи!

Настана паника, бъркотия, суматоха, каквато човешкият мозък не може да измисли и перото не може да опише. Блестящо украсените зали бяха изпълнени минути преди това от весели и радостни хора, които не мислеха за нещастия, за смърт, за край на живота. Чуваше се безгрижен смях, примесен с весела музика, а женската красота празнуваше победи и жизнерадостните лица на хубавите жени и девойки заедно с безбройните светлини създаваха празнично настроение у хората в обширните помещения.

А сега! Разкошният дървен дворец беше заприличал на лудница, в която случайността беше отворила килиите на най-опасните, на най-буйните луди, които бясно се хвърляха един върху друг, биеха се, бореха се, душаха се, мачкаха се, без сами да съзнават какво правят. Осветени от ярката светлина на пламъците сред задушливия дим на пожара жените и мъжете от висшето парижко общество се бореха помежду си, за да се доберат до спасителните изходи.

Милост! Състрадание! Човещина! Всички тези понятия бяха изчезнали! Те се заличаваха от съзнанието на хората, щом ужасът сложи ръка върху живота, щом страхът от смъртта стисне гърлата и дивото отчаяние свие сърцата.

Благородните господа, които преди малко ниско се покланяха пред дамите и се стараеха да спечелят тяхното благоволение, сега биеха с юмруци и спъваха с крака разтрепераните и разплакали жени и момичета, които им затваряха пътя или им пречеха да се доберат по-ско-ро до спасението. Да, за срам на човечеството трябва да признаем, че при тази ужасна катастрофа в Париж се намериха доста мъже, които не се посвениха дори да извадят джобните си ножчета и с тях да си проправят път. За няколко минути всичко се превърна в див хаос от пламъци, горящи платове и дъски, сърцераздирателни писъци и ревове, до неузнаваемост обезобразени трупове, разхвърляни парцали от дрехи и украшения, разкъсани човешки тела. С голяма скорост пламъците плъзнаха по платнените декорации на павилионите, обхванаха дървените стени, тавани и стълбища и по-бързо отколкото може да си въобрази човешкият ум бяха стигнали до външните изходи.

Спасението вече изглеждаше невъзможно!

Хората се опитваха да разбият прозорците, но, за нещастие, на архитекта беше хрумнало да направи красиви решетки, за да предпази базара от нощни крадци. Сега нещастните, застрашени от пламъци хора напразно се мъчеха да разбият тези решетки, които на пръв поглед изглеждаха нежни и слаби.

Но и в този ужасен момент, в който човешкото достойнство беше паднало толкова ниско, имаше случаи на душевно величие. Един баща, прегърнал своята дъщеря, молеше хората да сторят път на неговото дете, на неговото хубаво любимо дете, а сам той с удоволствие ще изгори в пламъците, стига детето му да се спаси. В един ъгъл на залата се бяха приютили шест калугерки от „Сакрекьор“. Разбрали, че е настанал последният им час, в благородно нежелание да пречат на другите да се спасят, те се бяха оттеглили настрана и коленичили се молеха и пееха набожни песни.

Писъците и плачовете, пращенето на огъня, срутването на гредите заглушаваше това трогателно пеене, но от време на време тихата песен прозвучаваше сред ужасния животински рев. Но постепенно тя замря — една след друга калугерките падаха задушени, мъртви.

Ужасът се увеличаваше и от обстоятелството, че мнозина мъже и жени полудяваха от страх и мъка. Една млада жена, дъщеря на френски министър, танцуваше с песни и смях върху маса, вече обхваната от пламъци. Нещастницата късаше копринените си дрехи, така че стройното й тяло беше останало вече полуголо и като протягаше с безумен възторг белите си ръце, викаше с пронизителен глас:

— Днес е сватба, сватба, сватба! Нека да танцуваме, мили! Слушай хубавата музика! Ех, как светят лампите! Сватба, сватба, сватба!

А когато пламъците започнаха да обгръщат тялото й и да унищожават младия й живот, който е бил радост и гордост за родителите й, щастие и надежда за любящия я годеник, още се чуваше, заедно със сърцераздирателни писъци, злокобният вик: Сватба, сватба!

Един след друг замираха човешките писъци. Сега вече пламъците поглъщаха бледи, безкръвни трупове, които допреди няколко минути още бяха обиталища на човешки души. С трясък се строполиха гредите на покрива, големите полилеи се разбиха на хиляди парчета, като смачкаха всичко под себе си.

Около горящата постройка се намираше Париж, веселият, жизнерадостен Париж, с хиляди, стотици хиляди хора, които викаха, плачеха, кършеха ръце и искаха да помогнат, да спасят. Близките на ония, които радостни и пълни с живот бяха отишли на базара, ужасени се въртяха наоколо, правеха усилия да влязат в горящото здание, предлагаха стотици хиляди на оня, който би спасил от пламъците любимия им баща, майка, дъщеря, сестра или годеница.

Напразно! Всички, които още бяха вътре, бяха загубени.

Този ден парижкото общество се лиши от стотици видни граждани и от стотици хубави, умни и благодетелни жени, между които и Аленсонската херцогиня, сестрата на австрийската императрица Елисавета.

Да се върнем към началото на пожара, който, както знаем, започна от павилиона на Лучия Натузиус.

В момента, в който белокосият непознат със сатанинска злоба катурна спиртничето, чийто пламък причини цялото нещастие, Пикар хвана ужасената си годеница, вдигна я със силните си ръце над плота и като я измъкна от павилиона, я понесе из залата.

— След мен — извика той на приятелите си. — Вървете непосредствено след мен. Зола и вие, Матийо Драй-фус, вземете снаха си и я изведете навън. Затворете си устата, за да не дишате отровния дим. Аз знам изход, който навярно малцина знаят. Той е наблизо. Ако успеем да стигнем навреме, спасени сме! В него е единствената ми надежда.

С голяма мъка си пробиха път през навалицата и вече бяха на десетина крачки от вратата, към която се стремеше полковник Пикар, когато видяха насреща си двама души, въоръжени с дебели тояги. Тези хора не изглеждаха да са от ония, които се бореха, за да спасят собствения си живот. Напротив, те като че ли бяха застанали при изхода, за да пречат на търсещите спасение да излязат навън.

— За бога, махайте се от там! — извика им Зола. — Безумци, не виждате ли, че единственото ни спасение е през тази врата?

— Удряй, Леопарде! — извика Соления Жак. — Това са нашите хора, те не бива по никой начин да избягат от смъртта.

Един удар с тоягата по главата на Зола щеше насмалко да го повали, ако Матийо Драйфус не беше хванал злодея.

— Разбойници! — извика Пикар и се опита да извади от джоба си револвера, който носеше винаги, откакто знаеше, че го преследват подли неприятели. — Така ли? Значи, вие сте наети да ни убиете? Тогава ето ви куршум, ще излезем през вашите трупове.

Но преди още да успее да стреля, Соления Жак се хвърли отгоре му. Грамадният престъпник стовари коравия си като желязо юмрук върху главата на полковника и навярно щеше да му я разбие, ако шапката не беше смекчила удара. Пикар вдигна ръка, за да се запази, тъй като видя, че Соления Жак се готви за втори удар. В това време Лучия падна от рамото му и се свлече на земята. Нещастното момиче се опита да стане, но престъпникът със светкавична бързина я ритна с всичка сила в гърдите. Лучия рухна безжизнена.

— Убиец — извика Пикар, когото видът на простряната годеница го накара да полудее от гняв. — Убиец! Ще ми платиш с живота си.

Като лъв се спусна той върху Соления Жак, който не очакваше такова енергично нападение. Престъпникът се строполи като ударено от гръм дърво. Пикар беше обезумял от гняв, той го тъпчеше по гърдите, по лицето и го удряше с юмруци, щеше да го удуши, ако Зола и Матийо Драйфус не бяха го дръпнали.

— Пламъците, пламъците — извикаха те. — Съвсем близо са вече.

— Лучия, моята Лучия. Трябва да я спася, да я измъкна от пламъците, ако ще това да коства и главата ми…

Той се наведе към любимата си, прегърна я и понечи да я вдигне, но очите му с ужас се спряха върху едно студено, мъртвешко лице. Хубавите очи бяха ужасени, устата, която Пикар беше целувал с жарка любов, беше полуотворена, животът беше отлетял. Лучия Натузиус беше мъртва. Пикар извика и се изправи.

— Мъртва — извика той, — убита! Нова жертва! О, разбойници без съвест, кога ще изсъхнат вашите престъпни ръце?

Пламъците жадно се приближаваха до нещастния мъж. Той трябваше да се отдръпне, да бяга, за да не стане сам тяхна жертва. Зола го прегърна и се опита насила да го отведе.

— Оставете ме, оставете ме — простена Пикар, — защо ми е този живот, щом тя е мъртва! Не искам вече да живея…

— Трябва да живеете, приятелю — отговори бързо и убедително Зола, — искате ли да оставите неприятелите да тържествуват, че са премахнали най-опасния си противник?

— Благодаря ви за тези думи, Зола — изрече с мъка полковникът. — Имате право, трябва да живея, за да сразя неприятелите на Драйфус и на истината.

Той искаше да се наведе и да вдигне трупа на Лучия, поне него да спаси от пламъците, но и това не можа. Огнени вълни бяха обхванали вече убитата и превърнаха тялото, до скоро пълно с младост, сила и красота в страшна мъртва купчина.

Пикар, олюлявайки се, облегнат на Зола, излезе вече безпрепятствено през малката врата навън, където се намираха Матийо Драйфус и припадналата му снаха.

Щом Леопарда видя, че Соления Жак падна, той се оттегли и издебна момент да прибере трупа му. Изнесе на гръб наглед безжизнения си приятел. Щом Зола и Пикар излязоха от спасителната врата и вдъхнаха свеж въздух, зад гърба им се чу толкова силен трясък, като че ли хиляди топове бяха гръмнали изведнъж. Дървеното здание се беше сринало.

На ъгъла на една от близките улици, до площад „Лоасе“, стояха двама души в цивилно облекло. И те, както хиляди други, бяха привлечени от страшното зрелище на пожара и го наблюдаваха от известно разстояние. Това бяха полковник Анри и майор Естерхази.

— Днес вече ще бъдем свободни — прошепна Естерхази на приятеля си. — Нашите четирима най-големи неприятели ще загинат в пламъците. Допускате ли, Анри, някаква възможност да се спасят?

— Никаква — отговори категорично Анри. — Погрижих се за това. Ако Зола, Пикар, Матийо и Херманса бъдат пощадени от пламъците, те няма да избягат от ръцете на убийците. Ха, погледнете, майоре, какви огнени стълбове се издигат към небето, чухте ли виковете, които излизат от този кипящ котел? Стори ми се, че чух гласа на Зола, който може би и в този момент призовава истината…

— Нали и по време на процеса — поде Естерхази — той извика на съдиите, че във Франция трябвало да има повече светлина. Сега сигурно има достатъчно…

Двамата подлеци се изсмяха пред оная клада, в която загинаха стотици благородни души. Но изведнъж млъкнаха. Като вкаменени се загледаха в един файтон, който премина бавно край тях. В него седеше Матийо Драйфус и смъртнобледата, но вече дошла на себе си съпруга на капитан Драйфус. А срещу тях — Зола и Пикар.

Файтонът вървеше бавно. Само Пикар забеляза двамата подлеци и ги изгледа пронизващо.

— Жалко! — изръмжа Анри и тропна гневно с крак.

— Не успяхме. Хората ми не успяха да си свършат добре работата. Други загинаха, а ония, за които запалихме пожара, останаха живи.

— Но вие бяхте толкова сигурен, драги Анри — иронично отбеляза Естерхази. — Напразно станахте подпалвач и убиец. Моите сърдечни съболезнования за този неуспех.

Анри обърна ядосано гръб на черния майор и бързо се отдалечи. Той се качи на един файтон, каза на файтонджията адреса и потегли. Вкъщи го посрещна жена му.

— Сам ли си идваш? — попита тя. — Не си ли срещнал нашето момче? Не беше ли и ти при, откриването на благотворителния базар?

Анри изгледа жена си като луд.

— Къде е Клод? Къде е нашият син? Къде си изпратила момчето?

— Пратих го с гувернантката на откриването на базара — отговори нищо неподозиращата млада жена. Тя не знаеше за ужасния пожар, който потопи в траур цял Париж. — Мислех, че детето ще те намери там.

Анри нададе ужасен вик и се строполи върху едно кресло — беше станал убиец на собственото си дете. Младата жена гледаше учудено съпруга си.

— Анри — извика тя изведнъж обхваната от страшно предчувствие. — Анри, детето ми, нашето единствено дете…

— Е мъртво — простена нещастникът. — Мъртво, изгоряло.

Фернанда виждаше приближаването на страшната катастрофа, без да бъде в състояние да я предотврати. Тя разбираше, че ангелът на смъртта беше разперил своите черни крила над стотици невинни хора, а не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Намираше се в състояние на такава физическа отпадналост, че едва имаше сили да помръдне ръцете си или да извика. Беше сложила глава в полата на майка си и очакваше спокойно смъртта, която се приближаваше бързо.

Отвън се чуваха викове „пожар“ и отчаяни писъци. В ушите на двете жени, затворени в дървения павилион и предоставени на пламъците, кънтяха ужасяващи писъци.

— За Бога, какво значи това? — смая се госпожа Турвил, когато изведнъж празничната музика и радостната глъчка на тълпата се превърнаха в сърцераздирателни писъци на обезумели хора. — Викат „пожар“, Фернанда, дете мое. Сега чак те разбирам, ние сме загубени!

— Да, загубени сме, мила майко — опита се да бъде твърда Фернанда. — След няколко минути ще се отървем от всички земни мъки и ще застанем пред вечния съдия. Дано бъде милостив към нашите бедни души…

Горещината и димът от пожара проникнаха през всички цепнатини на леката дървена постройка и скоро двете жени се видяха обградени от облак жълтеникава мъгла.

Те не можеха вече да чуват собствените си думи, толкова силен беше шумът навън. Разбираха се само с погледи, с погледи, които издаваха смъртен ужас.

— Остави ме да умра, дете мое — помоли госпожа Турвил, като коленичи пред дъщеря си, — но ти се спаси. Ти трябва да живееш, още си толкова млада и си видяла живота само от неговата черна, мрачна страна. Потърси слънцето, Фернанда, слънцето!

И действително, в гърдите на Фернанда се събуди жажда за живот, смъртта я ужасяваше. Със сърцераздирателен вик се хвърли тя към дъсчената врата.

— Отворете, отворете! — извика пронизително. — Тук са заключени две жени и не могат да излязат! Не ни оставяйте да умрем! Милост! Съжалете ни, ние се задушаваме!

Нещастната Фернанда! Същият страх от смъртта, който свива твоето гърло, същото желание да избягнат страшната участ подлудява и ония стотици, които се блъскат, мачкат, бият, за да стигнат до изхода. Как искаш да чуят твоя глас, когато стотици гласове викат и молят Бога за спасение!

Но изведнъж някой заблъска вратата на павилиона и мъжки глас извика:

— Има ли някой тук? Не можете ли да излезете? Не се ли отваря вратата отвътре?

— Не, не — изхълца Фернанда, — о, господине, който и да сте, съжалете се над две беззащитни жени. Сигурно сте по-силен, може би ще успеете да изкъртите вратата.

— И аз почти се задушавам — отвърна мъжкият глас, — но все пак ако тук всички са полудели и сами тичат към смъртта, Херберт Франк е запазил присъствие на духа и няма да остави да загинат две жени, без поне да се е опитал да ги спаси.

Щракна ключ в бравата на вратата и лицето, което стоеше отвън, се опита да я отвори.

— Този ключ не подхожда, дявол да го вземе. Моите шперцове иначе са добри и винаги отварят вратите, но тъкмо сега… аз, този… да… сега… завъртя се… елате, бързайте!

Немският детектив беше отворил вратата и Фернанда олюлявайки се излезе насреща му.

— Какво виждам — удиви се Херберт Франк. — Вие сте младата госпожица, която заговорих в сладкарницата до милата ви майка. Тъкмо за вас съм дошъл в този ад. Господ ми е определил да ви стана спасител, бързо госпожице, ще ви изнеса на ръце.

Фернанда ужасена посочи майка си. Госпожа Турвил лежеше на пода и дори не правеше опит да стане и да бяга.

Херберт Франк се приближи до нея, наведе се и промълви:

— Бедно дете, майка ви е мъртва, помислете за собственото си спасение!

— Мъртва! — простена отчаяно Фернанда. — Майко, майко, защо ме напусна!

— Уплахата, ужасът са накарали сърцето на майка ви да спре — обясни Франк. — Моля ви се, госпожице, да не се бавим нито минута повече. Всяка секунда въздухът става все по-малко. Въпрос е дали ще успеем да се измъкнем двамата.

Но тъй като Фернанда още се колебаеше, снажният мъж я сграбчи в ръцете си, вдигна я и се спусна през тълпата към изхода. Скоро детективът разбра, че по този път няма да отиде далеч. Хората като море го обграждаха и му пречеха да се движи. Необходима беше цялата атлетическа сила на младия мъж, за да може да се измъкне и да стигне до стълба, която водеше към тавана на зданието, където в една малка стаичка имаше фотографско ателие. Ако и други знаеха за съществуването на тази стълба и това ателие, навярно мнозина щяха да се спасят, тъй като прозорците му нямаха решетки.

Херберт Франк разби с юмрук един голям прозорец и с всичка сила извика за помощ. В това време пожарната команда беше пристигнала. Макар и доблестните пожарникари да не бяха в състояние да проникнат в самото здание, за да спасят хората или вадят труповете, все пак те полагаха всички усилия да помогнат комуто могат.

Щом чуха вика на Херберт, веднага разпънаха едно одеяло и извикаха:

— Скачайте!

Херберт притисна Фернанда до себе си.

— Не се плашете! — прошепна й. — Ще скочим благополучно, а ако не успеем, поне ще умрем заедно!

Странно нещо! Когато немският детектив прегърна здраво момичето, за да се подготви за страшния скок, топла вълна нахлу в сърцето му и небесната искра, която преминава от едно тяло в друго, когато любовта прониква в сърцето на човека, докосна душата на немеца. Но това щастливо чувство трая само миг. Херберт се изправи до самия прозорец, погледна още веднъж небето и простиращия се под краката му Париж и скочи.

Двете тела се стрелнаха като камък надолу и паднаха в опънатото одеяло. Херберт веднага скочи на крака. Но Фернанда бе припаднала и немецът още веднъж трябваше да вдигне момичето, за да го занесе до един файтон. Той даде на файтонджията адреса на своята квартира, която се намираше на улица „Поасониер“, където държеше две елегантни стаи у едно елзаско семейство. Хазяйката му, госпожа Жирарден, извика учудено и изгледа съчувствено Фернанда, когато той внесе нещастното момиче в една от тези стаи и внимателно го сложи на леглото. Тогава Херберт се обърна към госпожа Жирарден:

— Госпожо, спасих това момиче от пламъците, които разрушиха дървения дворец, и затова ви моля да бдите над нея като майка. Обещавате ли ми?

Госпожа Жирарден просълзена стисна ръката на своя наемател.

— Още нещо — прибави Херберт Франк, — закълнете ми се, госпожо Жирарден, че няма никому да кажете, че това момиче се намира тук. Имам сериозни основания за тази молба.

— Заклевам ви се! — отвърна хазяйката.

След това се наведе над смъртнобледата Фернанда, погледна я и промълви:

— Струва ми се, господин Франк, че сте спасили от пожара най-хубавото, най-милото момиче в цял Париж!

Франк наведе глава. Той споделяше мнението на състрадателната си хазяйка.