Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (14)

15.

Същата вечер, когато ставаха тези случки, един мъж с червена брада вървеше из улиците на квартал „Марбьов“, там, където живее по-бедното парижко население. Мъжът носеше закърпен дълъг войнишки шинел, а на главата си имаше вехта фуражка. На гърдите му висяха медали и други знаци за заслуга, които показваха, че е инвалид.

Както повечето такива като него, инвалидът носеше на гърба си малка латерна, с това го бе възнаградило за храбростта му признателното отечество. Мнозинството от инвалидите, излагали за отечеството живота си срещу вражеските куршуми, бяха бедни.

Инвалидът, както изглеждаше, се връщаше вкъщи. Приведен под латерната, подпиращ се на бастуна си, той зави в тясна, тиха улица. Непрогледна тъмнина забулваше малките къщички, чиито врати бяха добре заключени. Пред една от тях спря инвалидът.

Той потропа два пъти на прозореца и се отправи към входа. Влезе и спря пред една врата, от дясната страна на мрачния коридор. Там похлопа седем пъти. Първите четири удара бяха по-силни, а последните — по-слаби.

На вратата се отвори една клапа и през отвора й се подаде старец.

— Колко халки има веригата днес — запита той.

— Триста и десет — отвърна човекът с латерната, без да мисли много.

— От какво са направени? — продължи да пита човекът зад вратата.

— Сто и седемдесет са от желязо.

— А останалите седемнадесет?

— Те са от това, което е по-силно от желязото и от стоманата.

— Какво е то?

— Волята на народа!

Вратата се отвори и инвалидът влезе в малка стаичка.

Домакинът го гледаше доверчиво.

— Ти знаеш паролата — каза той на инвалида, който остави латерната в един ъгъл на стаята, — ти се легитимира като човек от комитета на верижните братя, но кажи ми какво търсиш тази нощ тук, когато комитетът ще се събере чак след две седмици?

— Знам — отвърна инвалидът и се изправи като млад човек, — но искам да поговоря, братко, с майсторите, иди им съобщи?

— Желаеш да говориш с майсторите? — запита учуден вратарят. — Имаш ли знака?

Инвалидът бръкна в джоба си и извади три халки от синджир, различни по големина, но здраво заловени една за друга.

Вратарят ги изгледа със страхопочитание.

— Ще сравня дали са толкова големи, колкото халките от големите вериги.

Той взе халките, отиде в малък коридор и след няколко минути се върна.

— Халките са еднакви — каза той, — седни, брате, и след малко ще получиш отговор от майсторите дали желаят да те видят.

Инвалидът седна на стола.

След десетина минути се чуха три тъни удара по стената.

— Майсторите те викат — обясни вратарят, — влез в този коридор и отвори крайната врата, там ще ги намериш!

Мнимият инвалид изпълни указанието и се намери в стая, която се осветяваше от голяма лампа.

Трима маскирани мъже седяха до една маса. Всеки имаше по една верига на гърдите си, която се увиваше около тялото му. На масата имаше много книги и писма, а пред всекиго по една свещ.

— Искал си да говориш с нас — изрече средният мъж с тих глас, който изглеждаше много стар. Халките ти са добри, как ти е името, брате?

Непознатият съблече шинела, свали шапката си и фалшивата брада. Курт Валберг, когото полицията търсеше в къщата на госпожа Легуве и когото Алиса Тери спаси, се представи пред тримата мъже.

— Аз съм Курт Валберг — каза той, — изпратен съм от немския съюз на веригата.

— Добре си дошъл — поздравиха го тримата, като станаха от столовете си и подадоха ръце на Валберг.

— Защо закъсня толкова с второто си посещение? — запита един от мъжете. — Нали знаеш, че те чакат важни известия.

— През последните дни бях принуден да се крия — отговори младият мъж, — едва можах да се отърва от полицията.

— Къде се кри?

— В зимника у госпожа Легуве, при която бях на квартира. Дъщерята на госпожата, Долора, се грижеше за мене, като ми донасяше храна и вода.

— Долора Легуве, запиши това име в списъка на тези, които са наши покровители — нареди средният майстор. — Тя е спасила живота на един от нашите братя, затова и ние ще я пазим и ще й помагаме.

Единият от тримата записа името на момичето в дебела подвързана книга.

— Слушай сега заповедта, която е пристигнала за тебе — каза средният майстор. — Утре рано ще отпътуваш за Лондон. Там се очаква стачка на работниците от доковите фабрики. Ти ще ръководиш работниците, които са от немски произход. Ще заминеш утре заран за Хавър. В залива чака параход. Капитанът на този параход ще те заведе в Лондон, щом му се представиш като човек от верижните братя. Имаш ли още пари?

— Почти са на свършване — призна Курт Валберг.

— Ще получиш достатъчно. Трябва да отидеш в квартал. „Св. Антоан“. Ще влезеш в кръчмата „При Червената воденица“. Майка Казота; която е собственица на къщата, ще те заведе в залата, където се провеждат нейните балове. Ще потърсиш там мъж със зелено домино. Ще му връчиш този пергамент и той ще ти даде парите.

Маскираният даде на Курт Валберг един пергамент, по който личаха тайнствени знаци.

— Сега на добър път и работи винаги за доброто на тези, които трябва да се трудят денем и нощем, за да изкарат хляба си. Вземи трите си халки и…

Чу се силен шум. Маскираните скочиха от местата си. Курт Валберг се обърна към вратата и видя, че на чер фон се бе появил надпис: „Полиция!“ Клапата се затвори и вече нищо не се виждаше на вратата. В същия миг масата изчезна от пода на стаята. Някой хвана ръката на Валберг.

— Ела с нас — прошепна му един глас, — не се страхувай!

В залата, където заседаваше комитетът на веригата, имаше голямо огнище. В него не гореше огън. Цял човек можеше да се скрие в отверстието му.

Маскираните мъже повлякоха Валберг със себе си в неприятното скривалище и оттам се заизкачваха по тясна стълба нагоре.

Скоро почувстваха хладния вечерен ветрец, тъй като те се намираха на покрива. После влязоха през малък отворен прозорец в тавана на съседната къща.

— Тук сме на безопасно място — каза един от маскираните. — Това нападение на полицията ще ни накара да си преместим събранията в друга къща, което и без това правим всеки три месеца. Ще трябва да издирим кой от нашите членове е станал изменник и предател. Само чрез предателство полицията е узнала мястото на тайните ни събрания.

— Страшно наказание ще сполети предателя на святото ни дело — извика друг. — Знаете ли наказанието за предателство?

— Смърт — извикаха всички.

— Не подозирате ли някой от съюзниците? — запита ги Курт. — Да не би да сте приели нов член, който да е полицейски шпионин?

Най-старият от майсторите се наведе и се замисли.

— Ти имаш вече три халки, Курт Валберг — каза той, — и си един от кандидатите в най-скоро време да станеш майстор, затова ще ти отговорим. Слушай! Един от нашите братя преди няколко месеца ни доведе едно лице, което беше решило да вземе участие в трудната ни задача — освобождението на поробените. Този човек не е беден, нито пък е работник като нас, а е висш офицер от френската армия. Той ни каза, че войската е почнала да негодува и да става неблагонадеждна и че е във възторг от нашите дела. Ние го проверихме и той се показа верен, приехме го. Оттогава полицията два пъти ни е нападала, но без резултат. Съмняваме се, че този офицер ни е предал. Нямаме доказателства, за да произнесем присъдата му.

— Отмъстителната кама ще го прониже тогава.

— Бъди предпазлив Курт Валберг, когато се срещнеш довечера със зеленото домино, тъй като той е човекът, за когото ти говоря сега.

След това братята на веригата напуснаха тавана и по тясната стълба слязоха в една стая, където ги посрещна някакъв старец.

Единият от маскираните даде знак на стареца и той извади от шкафа червена мантия, украсена с хермелинова кожа, калпак и маска от черна коприна.

— Ще облечеш тези дрехи — каза един от майсторите. — Само така можеш да отидеш на бал в „Червената воденица“. В десния джоб на мантията ще намериш една алуминиева монета, която ще покажеш на майка Казота и никой не ще ти попречи да влезеш в подземния салон. Почакай, докато ни съобщят, че полицията си е отишла.

Измина повече от час. Кукувицата на стенния часовник изкука седем пъти.

— Портиерът ни съобщава, че полицията си е отишла — каза най-старият от майсторите, — без да е успяла да открие нещо. Време е вече да тръгнеш, Курт Валберг.

Младият мъж облече мантията, сложи си калпака й маската. Той се сбогува с майсторите, които пак го предупредиха да се пази от зеленото домино. Пожелаха му добър път и му поръчаха да изпрати шифровано известие от Лондон.

Старецът изпрати Валберг до вратата. Там го чакаше файтон.

— На кого да предам дрехите? — запита младият немец, преди да се качи на файтона.

— Дай ги на майка Казота — отговори старецът, — не забравяй да вземеш от джоба алуминиевата монета!

Файтонът потегли по тъмните улици на Париж и се отправи към квартал „Св. Антон“, към „Червената воденица“, където ставаха тайните балове.

Старото здание, в което се намираше „Червената воденица“, съединяваше две успоредни улици. Големият зимник под къщата беше превърнат в елегантен танцувален салон. Стотина огледала красяха стените. Позлатени стълбове отделяха главния салон от галериите, където имаше сепарета и малки стаички за тайни срещи.

Всяка нощ тук идваха парижки развратници, които търсеха удоволствие в тайнствените нощни балове. Посетителите бяха съмнителни личности и не всеки можеше да ги посещава. Входните билети се разпространяваха по мистериозен начин и на висока цена. По-голяма част от посетителите се състоеше от полусветските дами на Париж. Тези красиви, нахални и грозни същества, които се бяха научили изкусно да вплитат в примките си мъжете, при това така, че те бяха готови да жертват и последната си пара само и само да имат любовта на някоя от тях. Като орляци пъстри птици чакаха тук парижките проститутки с шарените си костюми. Те хващаха за ръце мъжете и ги завличаха в тайните стаички, където се лееше шампанско и където моралът изчезваше незабелязано.

Мъжете, които пилееха безсмислено парите си, бяха от ония парфюмирани парижки безделници, в чиито спални никога не достигаше слънчев лъч. Те спяха денем и най-важното за тях бяха жените, хазартът и ездата. Имаше между тях безгрижни търговци, които бяха близо до фалита, касиери, чиито кражби скоро щяха да се открият, развратени и несериозни студенти, пътуващи художници, а и обикновени джебчии, които вършеха по-лесно кражбите си тук — сред удоволствията и насладите…

Двама мъже седнаха в усамотено сепаре. Единият беше с черно домино, а другият — със зелено. Пред тях на малка маса стоеше купчина банкноти, един формуляр на полица, мастило и перо. Единият държеше в ръцете си малък предмет, който блестеше като пламък.

Черното домино беше Соломон Дулсети, а зеленото — Естерхази.

— Такава брошка не може да се намери в цял Париж — каза евреинът, — вижте тези камъни, те са светли като кристална вода.

Естерхази взе брошката и започна да я разглежда внимателно.

— Тази брошка може да краси гърдите на княгинята! Смятам, че е ориенталска изработка.

— Да, ориенталска — отвърна Соломон, — носила я е навярно някоя султанка. За Бога, случайно я купих и втори път едва ли ще ми се падне такова щастие, господин графе. Само двадесет хиляди! На такава цена брошката е, кажи-речи, подарена и с нейното продаване ще загубя това, което с пот съм спечелил.

— Давам десет хиляди и нищо повече.

Евреинът се пресегна да вземе скъпоценното украшение, което бе същата онази брошка, взета от гробницата в „Пер Лашез“. Като видя, че Естерхази се накани да си върви, Соломон стана по-сговорчив.

— Господин графе — каза едва ли не с плач той, — не си причинявайте сам нещастие. Не допускайте друг да купи тази брошка. Боже мой, и при тази ли продажба ще загубя! Добър човек съм, живея винаги набожно, а хората винаги са груби и несправедливи към мен.

— Не се отчайвайте — изкиска се черният майор. — Зная че играете комедии. Казвам ви за последен път: десет хиляди франка и тази брошка! Дайте още хиляда франка и аз ще подпиша полицата за тридесет и пет хиляди, но с това ще бъдат уредени и старите ми сметки. Да или не? Не съм дошъл на бала, за да слушам вашите хленчения.

Лихварят стенеше като загубил ума си човек, на очите му се появиха сълзи. Той обръщаше в ръцете си брилянтната брошка, ала Естерхази остана непоколебим. Евреинът трябваше да отстъпи. Той сложи на масата при парите още две банкноти по петстотин франка. Графът подписа полицата, взе сумата заедно с брошката и сложи всичко в джоба си.

Черният майор стана и искаше да си върви, но Дулсети го хвана за дрехата.

— Какво искате още от мене? — попита Естерхази сериозно. — Работата приключи и не искам никой да забележи, че сме тук.

— Ще ви напомня обещанието, което ми дадохте, когато за пръв път ви заех пари.

— Обещанието ли? — попита графът и челото му се набръчка.

Старият лихвар поклати глава и радостна усмивка се появи на устните му.

— Не си ли спомняте? — попита той тихо. — Макар че съм стар, имам нужда от млада жена, която да ме гледа и да се грижи за къщата ми. Желая това да бъде Долора, щерката на мадам Легуве. Много добре зная, господин графе, вие имате влияние над двете жени, зная, че мадам Легуве е хитра жена и обича париците, но, ако ми остави дъщеря си, честно ще й заплатя.

— Схващам,, че вие искате да купите хубавата Долора.

— Да речем, че е тъй. Девойката запали огън в сърцето ми. Истина е, не съм вече млад, но какво от това? Тя ще живее при мен като царица, аз ще я направя моя наследница.

— Хубаво е последното ви желание, но само ако го изпълните. Вие не ще играете още дълго земното хоро — може утре да умрете.

Евреинът направи движение, изразяващо недоволство.

— Не приказвайте за смъртта, господин графе! — простена той. — Мисълта, че ще ме захлупят в ковчег ме подлудява. Искам да живея и да се наслаждавам на хубавата Долора.

— Ще поговоря с мадам Легуве. Тя и дъщеря й са тук. Ако решите да пожертвате няколко хиляди, в такъв случай алчната жена сигурно ще ви даде красивата девойка.

— Знайте, че старият Дулсети винаги е на ваше разположение.

— Добре, почакайте тук, за да говорите сам с Долора.

Естерхази постави маската си и влезе в танцувалната зала.

Току-що излезе и един облечен в червена наметка мъж го приближи.

— Колко халки има веригата? — запита човекът.

— Триста и десет — отвърна майорът.

После извади от джоба си един запечатан плик, подаде го на наметнатия с червената мантия и му рече:

— От името на комитета ви предавам, братко, хиляда франка за пътуването ви до Лондон. Кажете ми името си!

Очите на немския златар светнаха.

— Не мога да ви кажа името си, защото полицията преследва комитета. Издайникът ще бъде наказан.

После Курт Валберг се отдалечи и се изгуби между маските.

Като чу казаното от Валберг, графът пребледня.

— Дотам ли се е стигнало, че верижните братя ме подозират в издайничество? Трябва да действам бързо и да унищожа всички! — шепнеше той на себе си.

Появи се един Арлекино, облечен в пъстри дрехи, държащ в ръцете си камшик, с който небрежно шибаше минаващите покрай него посетители. Арлекино замахна с камшика и удари Естерхази по лявото рамо, а после и го гърдите.

Графът хвана ръката му и я стисна здраво.

— Вие ли сте, Гилберт?

— Аз съм — отвърна маскираният.

Познатият на читателя таен агент на парижката полиция наистина беше се преоблякъл като Арлекино и така следеше събралото се тук общество.

— Нападнахте ли верижните братя? — попита Естерхази, като го дръпна към себе си.

— Нападнахме ги — отвърна детективът, — благодарение на напътствията, които ми дадохте, намерих къщата и влязох, но за съжаление не успях да направя нищо, защото бяха избягали още преди ние да се озовем в стаята, в която заседаваха.

— Проклятие — просъска графът, — това ще има за мене лоши последствия. Поне да мога да получа едно удовлетворение заради този неуспех. Виждате ли онази маска с червената наметка?

— Виждам я — отвърна Гилберт.

— Под тази маска се крие най-опасният деятел на комитета на веригата.

— Ще го арестувам тогава — каза Гилберт. — Надявам се, граф Естерхази, че правителството ще бъде доволно и от двама ни и ще можем да разчитаме на добро възнаграждение.

— Ще намерите в джоба на наметката една малка алуминиева монета, която е знакът на братята от веригата. Не забравяйте, Гилберт, че не бива да споменавате моето име.

Зеленото домино и Арлекино се разделиха, за да се залови всеки за работа: Гилберт да арестува Валберг, а Естерхази да говори с мадам Легуве, която той зърна в един ъгъл на залата. Кубинката разговаряше с една привлекателна туркиня, която бе скръстила ръце на гърдите си и слушаше с внимание.