Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (139)

21.

Грефин беше толкова изненадан от тази промяна на жената, че веднага скочи и уплашен извика:

— Какво ви е, госпожо? Тежко ли ви е? Какво ви боли? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ах, господин губернатор — изплака младата дама, и прелестните й очи се насълзиха, — какво ще си помислите за мене? Вие навярно забелязахте, че отстраних съпруга си не случайно. Да, признавам, че с известна цел оставих малката си чантичка в хотела, за да създам по този начин удобен случай да говоря насаме с вас.

— Тогава говорете! — предложи Грефин.

— Вярвам, че не си мислите нищо лошо за мен — каза англичанката.

Тя вдигна блестящите си очи умолително към него. Кой ли можеше да остане хладнокръвен при такъв поглед?

— Госпожо, имайте доверие в мен — поклони се губернаторът, — говорете пред мен така, както говорите пред брат си.

Младата жена се озърна плахо още веднъж, премести стола си по-близо до масата и прошепна:

— Добре, ще ви изповядам всичко. Аз и съпругът ми тръгнахме на разходка и пристигнахме тук, в Каена, с намерение да измолим милост от вас, господин губернаторе.

— От мен?

— Да, от вас, господин губернатор. При това дължа да ви кажа, че може би от удовлетворението на молбата ми зависи животът на моя съпруг.

Грефин не знаеше какво да отговори на тези неясни и неразбрани думи. Нервността му отново го обхвана и той загледа недоверчиво англичанката.

— Госпожо, надявам се, не мислите нещо лошо за мене — каза той. — Или сте дошли тук да измолите от мене свободата на някой престъпник? Вие се срамувате, вие се червите и навеждате очи надолу. Долавям по всичко, че моите предположения са верни. Но трябва да ви известя без заобикалки, че ако сте дошли тук с тази цел, вашето пътуване е било съвсем безполезно. Помилването на престъпник не зависи от мен.

Красивата англичанка поклати глава отрицателно.

— Господин губернатор, вие се заблуждавате — произнесе нервно тя, — ако допускате, че целим да отведем някой престъпник. Ние не познаваме никой от тях и никога не ще посмеем да направим нещо, което е против правото и закона. Но, ако бъдете тъй добър и ме изслушате, ще ви разкажа набързо какво ни е накарало да предприемем това страшно пътешествие. Трябва да ви го разкажа, защото искам да получа от вас отговор преди да се завърне съпругът ми.

Грефин направи деликатен знак с ръка, че слуша.

— Съпругът ми — започна англичанката, — господин Боб Форстер е богат търговец в Лондон. Баща му, чието реноме е известно в целия търговски квартал в Сити, притежаваше огромно богатство. След като умря, остави големи магазини на съпруга ми, който нямаше никакво влечение към търговията и остави на прокуриста си да управлява, а сам той се оттегли в едно прекрасно имение, за да живее от доходите си. Господин Форстер стана на четиридесет години, без да се ожени. Той се запозна с мене и едва тогава промени решението си.

— Разбирам — включи се Грефин вежливо. Алиса Форстер се изчерви, но се престори, че нищо не е чула и продължи:

— Вие казахте, господин губернатор, че мога да говоря с вас като с брат.

— Да, продължавайте.

— Омъжих се за съпруга си, въпреки че не го обичах. Той беше богат, виден, но нямаше признаци, които издаваха, че страда от някаква болест. Ние живеехме щастливо до момента, когато настъпи голямото нещастие — затварянето на капитан Драйфус.

— Как? — сепна се губернаторът. — Пленникът Драйфус, затворникът на Дяволския остров е свързан с вашето пътешествие?…

— За съжаление, той е причината за него.

— Ах, тогава двойно повече ме интересува вашият разказ.

Прелестната млада англичанка започна да плаче.

— Ах, този капитан Драйфус! По-добре би било да не се е явявал на света — отрони тя жалостно. — Имам причина да го проклинам.

— Целият свят го проклина, госпожо — съгласи се Грефин.

— В това е цялото нещастие — че светът се занимава с него — продължи Алиса Форстер и лицето й се зачерви от гняв. — Всички вестниците пишат всеки ден за този човек. Книги излизат за него. Където и да се обърнеш, навсякъде, където се събират хора, се говори все за него. Дори и съпругът ми, който никога не се е интересувал от дадена личност, започна да говори с пристрастие за Драйфус и разискваше по въпроса дали пленникът на Дяволския остров е виновен или не. Отначало никак не обърнах внимание на интереса, който мъжът ми проявяваше. Целият свят говореше за осъдения, защо да не говори и той. Но в скоро време забелязах, че не мисли за нищо друго освен за съдбата на Драйфус. Той не се задоволяваше с това. Всеки обяд или вечеря и въобще всякога и навсякъде, където се намираше, говореше за. Драйфус. Събираше се с най-видните адвокати, за да обсъжда въпроса дали Драйфус е виновен или не. Накупи много политически книги и пишеше денонощно големи уводни статии, в които се споменава за Драйфус. Днес твърди, например, че Драйфус бил невинен, утре пък, че капитанът бил най-големият злосторник. Четеше ми уводни статии и често трябваше да прекарвам с него цели нощи; ако случайно затварях очите си обзета от умора, винаги побесняваше от яд. Започнах да се грижа за здравословното му състояние, обсъждах неговото положение с приятелите и лекарите му. Докторът внимателно го прегледа, вдигна рамене, а на следния ден доведе психиатър. Моят съпруг бе изгубил разума си вследствие страшната съдба на Драйфус. Постоянното размишление и умствената работа подействаха вредно върху неговия разум. Грефин направи вежлив жест.

— Това е чудно — възкликна той, — това наистина е странно и много печално!

— Да, печално — потвърди Алиса Форстер и очите й се напълниха със сълзи. — Обикновено съпругът ми се отнася към мене разумно, даже като джентълмен. Човек може да говори с него по най-разнообразни въпроси. Той отговаря напълно логично, но винаги докарва разговора до Драйфус. В последно време стана малко по-спокоен, обзела го е, обаче, една лудешка идея.

Грефин изтръпна.

— Натрапчива идея ли? — провикна се той и добави несвързано. — Да, има натрапчиви идеи, които карат хората да полудяват. Слушал съм за такива случаи и съм прочел доста книги за тях. Имало нещастници, които постепенно загивали от идеята си. Лично аз имам приятел, когото го обхваща ежедневно. В определено време го спохожда идеята за страшни привидения. Той напразно търси път и средства, за да се освободи от това въображение.

Сега бе настъпил ред на младата англичанка да разглежда Грефин с онова учудване, с което я бе гледал той допреди малко. Породилото се у него безпокойство, мъртвешката бледост по лицето му, втренченият поглед и странният тон, с който повтаряше думите „натрапчиви идеи“ — всички тези неща едновременно учудваха и интересуваха госпожа Алиса Форстер.

Грефин въздъхна дълбоко и млъкна. Той не можеше да каже на прелестната англичанка онова, което чувстваше. Вътрешно каза, обаче, сам на себе си: „Ако бих могъл да бъда с този ангел, никога не бих се страхувал от сянката на Милдред.“

— Сега трябва да чуете молбата ми! — наруши проточилото се мълчание госпожа Форстер. — Тъй като състоянието на моя съпруг не се подобряваше никак, започнахме да правим разходки, при това хранех надежда, че движението ще разсее, може би, натрапчивите му идеи. Моите очаквания не се сбъднаха. Той повтаряше постоянно едно и също нещо. Боб бе през деня напълно разумен, но щом настъпваше нощта, в критичния час, изпадаше в неописуем страх. Студена пот избиваше по челото му, а очите му плахо се оглеждаха. Нещастникът си въобразяваше, че чувал дрънкането на оковите и виждал пред себе си образа на капитан Драйфус. В Мадрид се запознахме с един опитен и известен лекар — ниско човече с дълга брада и хитри очички, които блестяха зад златните очила. Той прегледа моя съпруг, прекара една нощ с нас, а на следващата сутрин ми каза тайно от съпруга ми следното: „Уважаема госпожо, има само един-единствен изход, за да се избави вашият съпруг от своята луда идея. Трябва да заминете с него в Каена и да направите всичко възможно да допуснат вашия съпруг на Дяволския остров, та дори и само за един час. Той трябва да се увери със собствените си очи, че осъденият капитан се намира все още на Дяволския остров. По възможност би трябвало да чуе от устата на самия престъпник, че не е напускал острова от години. Ако успеете да направите това, вашият съпруг непременно ще оздравее. Всяка идея може да бъде прогонена, като се уверява болният в противното; този метод на лекуване е бил приложен във всички лудници с успех.“ Откровено ви признавам, че думите на лекаря ме изплашиха. На мене ми беше известно, че затворникът Драйфус не може да има съприкосновение с външния свят. Стори ми се за невъзможно мъжът ми да го види и да говори с него, за да бъде излекуван. Споделих моите опасения с лекаря, но той ми отвърна: „Идете в Каена, разкажете на губернатора откровено за какво се отнася работата и че животът на един човек се намира в опасност. Той едва ли ще бъде тъй коравосърдечен, за да ви откаже тази услуга. Любовта към ближния му повелява да ви се притече на помощ. Госпожо, веднага отпътувайте, за да не изгубите своя съпруг. Страхът пред натрапчивата идея, която изпълва душата на вашия съпруг, води често пъти към неизлечима лудост, към затъпяване, към смърт…“ — Изведнъж госпожа Форстер се сепна. — Боже мой, господин губернатор, какво ви е? Вие побледняхте… Вие се клатушкате… Вие треперите…

Грефин се свлече на стола си и едва не припадна.

— Към неизлечима лудост! — повтори той и въздъхна тежко. — Към затъпяване… Към смърт… Ужасно! Страшно!…

— Да повикам ли слугата? — запита англичанката и протегна ръка към звънеца.

Грефин направи отрицателно движение и промълви:

— Не, оставете — гласът му беше измъчен. — Чувствам се вече по-добре. Описанието на мъките на вашия съпруг ме порази.

Очите на англичанката светнаха от радост.

— О, смея да се надявам, че ще изпълните молбата ми — каза тя бързо. — Тъй като ни съчувствате, едва ли ще ни откажете вашата помощ!

Младата англичанка падна на колене пред губернатора. Грефин протегна ръце и я вдигна.

— Успокойте се, госпожо Форстер — изрече затрогващо, — не мога, наистина, да ви обещая нищо веднага, защото не мога да удовлетворя вашата молба тъй лесно, както мислите, но… Правилникът е много строг. Утешете се, мила госпожо, ние сме сами и затова мога да ви кажа: всеки закон може да се наруши. Аз ще намеря начин вашият съпруг да отиде на Дяволския остров и да говори с Драйфус.

— Господин губернатор, вие сте твърде благороден — погледна го благодарно Алиса Форстер и бързо продължи. — Как ще ви се отплатим за доброто, което вършите за нас!

Грефин хвана ръката на младата жена и я целуна. Очите й светеха, но тя прикри блясъка им.

— Искам да ви разкажа — започна пак госпожа Форстер — кога и как се появява натрапчивата идея на моя съпруг. Всяка нощ, в едно и също време, се явява във въображението му капитан Драйфус. Той го вижда окован в окови, облечен в затворнически дрехи, смъртнобледен. Протягал му умолително ръце и му викал тихо: „Ти си единственият човек, който ми съчувства… Ела при мене, за да видиш моето лице.“ Вие разбирате, господин губернатор — продължи младата англичанка, — че всичко това е само израз на лудост, че моят съпруг само сънува. Но не е ли страшно човек да бъде преследван от такава идея? Вие ме разбирате, нали?

— Да, разбирам ви твърде добре… — Той си спомни за своята участ. — Не се ли опитахте — запита той престорено спокоен — да отстраните тази страшна идея от съзнанието на вашия съпруг?

— Опитах всичко. Понеже сме богати, извикахме много лекари. Всеки от тях опитваше нов метод, но никой не можа да излекува съпруга ми.

— Нищо ли не му помогна?

— Нищо. Неговото състояние бе по-добро, когато оставаше буден, за да приказва с мене през опасното време.

— Когато човек е с вас — извика Грефин живо, — с вас, красивата жена, тогава не бива да се страхува от никакво привидение, а чисто и просто трябва да бъде щастлив, че е близо до вас!

Алиса Форстер направи леко движение.

— Моля ви се, господин губернатор, нека оставим сега настрана комплиментите, понеже говорим за по-сериозна работа.

— Досега не съм направил за вас нищо, но все пак се надявам, че ще мога да ви услужа. Предлагам ви, обаче, едно условие.

— Условие ли? — сепна се англичанката изплашена.

— Да, бих искал да се запозная по-отблизо с вас и вашия съпруг и то преди да извърша грях и да наруша правилника. Направете ми удоволствието да напуснете хотела и да дойдете да живеете в моя дворец.

Алиса Форстер скочи. Тя гледаше Грефин изпитателно, като че ли искаше по лицето му да прочете неговите намерения. Изражението му сякаш я успокои.

— Хотелът е наистина много скромен — сподели тя. — Опасявам се, обаче, че ще ви бъдем в голяма тежест, ваше превъзходителство.

— Ни най-малко, моят дворец е доста голям и ще ви дам толкова стаи, колкото са ви нужни. Вие и вашият съпруг ще бъдете мои гости. Ако искате да ми направите особена услуга, моля да ми позволите да прекарам безсънните си нощи с вас и с вашия съпруг.

Англичанката го увери, че ще й бъде твърде приятно да беседва с учен и умен човек, какъвто бил губернаторът.

В този момент в стаята влезе Боб Форстер. Той отиде направо при жена си и й подаде чантичката.

— Благодаря ти — кимна му младата жена твърде мило, — как се чувстваш?

Той й отвърна, без да промени изражението на лицето си:

— Много добре. Чувствам, че ще мога да го видя в скоро време. Най-после ще ми се удаде случай да чуя какво иска да ми каже.

— За кого говори вашият съпруг? — сепна се губернаторът.

— За Драйфус. Той говори непрекъснато за капитан Драйфус.

Тя извести за поканата на губернатора и господин Форстер я прие, като благодари приятелски на Грефин. Когато не ставаше дума за Драйфус, говореше съвсем разумно. Губернаторът не позволи на двамата пътници да се върнат в хотела. Слугите на губернатора пренесоха багажа им и помолиха хотелиера да им изпрати сметката. Тази случка не остана, разбира се, незабелязана в Каена.

Когато доктор Роан научи, че губернаторът на Френска Гвиана имал красива посетителка, той се позасмя и рече сам на себе си:

— Ясно личи, че Грефин е послушал моя съвет: Предписах му тази англичанка като лек против неговото безсъние.

Какво вършеха в това време двамата, за които говореше вече цяла Каена? Нека последваме двамата англичани в стаята, в която се бяха оттеглили, след като обядваха с губернатора. Те заключиха предпазливо вратата и се увериха, че стените бяха солидно иззидани и не можеха да бъдат подслушвани. Младата жена седна на един стол и постави ръце върху гърдите си. Тя едва прикриваше задоволството си. Набързо разказа на мнимия си съпруг за разговора си с Грефин.

с — Слава Богу, нашата хитрост успя и сега сме в дупката на лъва! — одобри той. — Сигурно ще ни разкъса, ако узнае, че не го смятаме за лъв, а за магаре.

Младата жена се засмя:

— Това бе доста умна забележка за умопобъркан човек — рече тя. — Не бива да се показваш много умен, съпруже, защото това би могло да попречи на нашия план.

Мнимият луд англичанин седна и в следния момент започна да ругае на немски:

— По дяволите! Нагърбих се с най-тежката задача в живота си!

— Боже мой, капитане, не говори толкова високо!

— Капитан ли казваш? — пошепна той глухо на младата жена. — Зная, че съм капитан Клаус Грот от „Бригита“. Бих ли могъл да твърдя още, че съм честен германец или ленив англичанин? Сега съм Боб Форстер, умопобъркан човек, а ти си моята съпруга.

Младата жена стана, отиде при Клаус Грот и сложи ръка на рамото му.

— Приятелю, погледни ме! — каза тя. — Да, ти си капитан Клаус Грот, а аз съм американската детективка Алиса Тери. За постигането на нашата цел обаче, трябва да бъдем господин и госпожа Форстер!

— Хубава двойка сме — прошепна капитанът. — Аз не смея даже да ти целуна ръка, а ти не се чувстваш добре, ако не сме разделени поне от пет стаи.

— Капитане, не се шегувай — помоли го Алиса. — Делото, на което се посветихме, е много сериозно. Трябва да освободим капитан Драйфус и да го върнем в неговото семейство. За тази цел сме дошли тук и съм доволна, че вече имаме успехи. Ти ще можеш да стъпиш на Дяволския остров и да говориш с капитан Драйфус. Ще решите по какъв начин да го отведем от острова. Не се съпротивлявай и играй и занапред своята роля. Помисли и откровено ми кажи. Искаш ли да споделяш с мене и занапред всички опасности, които ще срещнем, когато ще се опитаме да осъществим дръзкия си замисъл? Искаш ли дами помагаш да освободим Драйфус, въпреки всички последствия, които биха могли да ни сполетят?

Грамадният моряк хвана с големите си ръце ръчичката на американката и я стисна силно, като че ли бе хванал щурвала на голям кораб, а не нежна женска ръка.

— Алиса, с тебе бих отишъл и в пъкъла — обяви той. — Даже ако този Грефин с жълтото лице хвърли срещу нас целия гарнизон на Каена и насочи против нас всичките си топове, пак не бих те изоставил, нито пък бих изневерил на нашето дело. Алиса Тери, прави с мене каквото искаш. Аз ще остана заради теб и великото дело и занапред мистър Боб Форстер от Лондон, човекът с натрапчивата идея!