Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (138)

20.

В Каена имаше човек, който се радваше на свободата си, който не изпитваше никаква мъка, като бедните затворници в крепостта или на трите острова. В същото време той не беше по-щастлив от тях. Живееше във великолепен дворец, разполагаше с много слуги и всеки от тях чакаше заповедите му. Думата му се слушаше от цяла Френска Гвиана. Въпреки това този човек проклинаше живота си и се намираше винаги в лошо настроение.

Този мъж беше губернаторът на Френска Гвиана, Грефин. Който видеше този човек с набръчканото му чело, с бледите му устни, със сключените му вежди, с плахите му погледи, той непременно щеше да си помисли, че има нещо, което измъчва душата му. Прислужникът му най-добре можеше да разкаже за чудната промяна, която е станала с губернатора. Грефин не беше любезен със слугите си. Той винаги се отнасяше с тях студено и грубо. Но така сърдит и нервен никога не беше се показвал. Не позволяваше да се върви шумно из двореца му. Всяка високо изговорена дума плашеше мрачния човек. Ако някога някой от слугите имаше нещастието да не изпълни точно заповедта на господаря си, Грефин изпадаше в неописуем гняв. От това страдаше най-много самият губернатор.

Смъртта на Милдред беше разстроила душевното му състояние. Но не само това беше причината, която му отнемаше спокойствието. Сянката на починалата му съпруга си отмъщаваше. Всяка нощ Грефин сънуваше един и същ сън. Всяка нощ му се явяваше образът на Милдред. Той я виждаше да седи на платформата в подземния затвор в Кулата на глада. Виждаше как войниците по негова заповед вдигаха въжето, на края на което виси Милдред. Бавно се показваше тялото на жена му от дълбоката пропаст. Най-напред се показва главата. Грефин вижда как отслабналото мъртвешко лице е впило поглед в него. Струва му се, че очите й се отварят, очи, пълни с омраза и презрение. А от отворената уста с надебелял, грозно изплезен език се чува само една дума:

—Убиец!

След това очите се затварят, устата млъква и ръцете, протегнати към него, увисват надолу!

Този страшен сън плашеше всяка нощ Грефин и то винаги в едно определено време — в два часа и десет минути през нощта. Губернаторът употреби всички средства, за да прогони този кошмар. За тази цел използваше силни успокоителни средства. Но напразно. В два часа и десет минути мъртвото лице на Милдред му се явяваше. Той реши следващата нощ да не спи. Седейки на стола си пред писалищната маса чакаше да премине този злокобен час. Губернаторът пушеше и прелистваше интересна книга. Часовникът на масата му показваше два часа и десет минути. В тоя момент му се стори като че ли непреодолима сила го принуди да не гледа в книгата.

Той дръпна звънеца и извика за помощ. Слугата, на когото беше заповядал да пази в съседната стая, влезе при него твърде смутен. Той намери господаря си треперещ на стола, побледнял като смъртник, с обляно в пот чело. Заведе го до леглото му.

Грефин живееше в отчаяние. През целия ден се страхуваше, но и очакваше нощта. Трепереше от фаталната минута, която му водеше страшния призрак.

По негова заповед Милдред бе погребана тържествено в гробищата на Каена. Тъй като мъртъвците там не се спущат в земята, защото почвата е много твърда и не може да се копае, гробищата се състоят от няколко каменни къщи, в които богатите полагат мъртъвците си в скъпи ковчези. За такова погребение на Милдред се бе погрижил Грефин. Той бе разпръснал слуха, че когато младата жена разглеждала Кулата на глада, е паднала в една бездна, вследствие на което починала моментално.

Никой не смееше да се съмнява в казаното от губернатора. Войниците бяха поразени от убийството, извършено над Милдред. Но Грефин им заповяда да мълчат. За да е сигурен, ги командирова в друг гарнизон на Френска Гвиана.

Бедната жена, която беше станала жертва на нещастната си любов, бе положена с големи почести в една самотна, студена каменна килия. Една нощ Грефин заповяда да се отвори ковчегът на съпругата му. Той искаше да се увери със собствените си очи, че тялото й се намира там. Намери трупа в ковчега непокътнат, тъй както го бяха положили, но беше започнал да се разлага.

— Сега зная, че е заключена в гроба си — говореше сам на себе си, когато си отиваше вкъщи. — Отсега нататък тя може да ми се явява, но не ще може да ме плаши.

Това беше в полунощ. В два часа и десет минути същата нощ страшното видение се появи пред очите му както си лежеше в кревата и бе още буден. Беше плувнал в пот, когато духът изчезна. На другата сутрин повика при себе си доктор Роан. Обясни му, че всяка нощ му се явява сянката на починалата му жена, но как и при какви обстоятелства, това не откри пред доктора.

Докторът вдигна рамене, опипа пулса му и каза:

— Това са нерви. Загубата на госпожа съпругата ви, която сте обичали толкова много, ви е поразила. Вие се чувствате самотен в този голям дворец. Ако не ми се сърдите, ваше превъзходителство, бих искал да ви дам съвет.

Грефин погледна доктора обнадежден.

— Подарете сърцето си на някоя млада жена, влюбете се, оженете се!

Но въпреки че губернаторът искаше да се вслуша в добрия съвет на доктора, това беше невъзможно. Къде може да се намери в Каена добра жена? Момичетата, които са родени и възпитани там, всички без изключение бяха от едно общество, до което губернаторът на Френска Гвиана никога не би се унижил да приближи. Те бяха дъщери на търговци, занаятчии, притежатели на параходи, а някои от тях имаха и по малко зестрица, но Грефин беше честолюбив човек… Той винаги дружеше с по-знатните. Ако въпросът беше до женитба, той искаше предварително да я подготви добре. Докато беше началник на този остров, мъчно можеше да се вярва, че ще се намери жена от знатен род.

След като докторът си отиде, Грефин поклати глава и избъбра:

— Не трябваше да се доверявам на доктора. Но такива са те, когато не могат да постигнат нещо със знанията си, карат човека да върши невъзможни работи. Невъзможни — повтори той и изпадна в дълбоко размишление.

Грефин се намираше в такова нервно състояние, че си мислеше дали не ще бъде по-добре, ако с един куршум в главата сложи край на този окаян свой живот. Той мислеше, че като умре, ще се отърве от страшното видение. В гроба Милдред не можеше да го преследва. След дълго размишление и това средство му се видя доста несигурно. Знаем ли ние, хората, какво чувстваме или преживяваме след смъртта? Може би смъртта ще ни лиши от всички радости, които ни предлага животът, но мъките си остават? Грефин остави мисълта за самоубийството. Насочи се към друг изход.

— За всичко това е виновна длъжността ми — реши той, — като скочи от стола и започна да се разхожда с широки крачки из кабинета си. — Този живот със затворниците разруши нервната ми система, тези постоянни мъки и грижи ме разболяха. При това, този убийствен и непоносим климат още повече влошава състоянието ми. Тук човек постоянно страда, като че ли се намира в ада. Но не желая повече да се наказвам, като виждам други, с по-големи длъжности, да се разхождат из парижките булеварди. Веднага ще си подам оставката. Скоро ще отпътувам и тогава ще се хвърля във вълните на парижкия живот, което ще освежи като шампанско убитото ми тяло и уморения ми дух. Боже мой, в тоя момент чувствам как мисълта, че скоро ще напусна тази земя, ме въодушевява. Ще стана пак млад и ще бъда предишния Грефин, за когото нямаше опасност, която можеше да го сполети. Нямаше и женско сърце, което да не беше пламвало по него.

Той се изсмя силно, но този смях, въпреки радостното му настроение, звучеше налудничаво.

— Ще видим — прибави Грефин нервно — дали изнемощялото лице на тази невярна жена ще ме преследва и в Париж. Споменът за нея ще изчезне, когато напусна тази адска земя.

С онази енергия, с която нервноболните хора се впускат след хрумналите им мисли, Грефин седна на писалищната маса и написа молба, с която искаше да бъде уволнен.

— Прекрасно — каза той, след като я прочете още веднъж. — Това ще ме спаси и освободи от духа, който ме измъчва.

Той сгъна молбата, постави я в плик, който запечата, след което я адресира до правителството в Париж. „Утре рано сутринта ще отпътува за Франция параход. Той ще отнесе молбата ми.“ Грефин искаше сам да я предаде на капитана. Той протегна ръка към звънеца, за да повика слугата си, но преди още да бе позвънил, той влезе.

— Какво искаш?

Слугата носеше малка сребърна табличка, на която лежеше визитна картичка.

— Тези господа молят да бъдат приети от господин губернатора.

Грефин, нервиран, взе картичката и я прочете. На нея беше написано: „Господин и госпожа Боб Форстер, Лондон“.

— Какво искат тези хора от мен? — запита губернаторът. — Аз не ги познавам и не мога да ги приема. По английски обичай слугата отвърна покорно:

— Ще мога ли да направя една малка забележка, ваше превъзходителство?

— Говори!

— Исках да съобщя на ваше превъзходителство, че тези чужденци изглежда са видни и твърде богати англичани. Преди два дни са пристигнали в Каена, след като са обходили цялата област и са пръснали много пари. Те са отседнали в най-богатия хотел тук — „Отел де Франс“, където красивата дама привлича вниманието на всеки.

Това известие възбуди любопитството на губернатора. В Каена, поради строгите закони, рядко идваха видни и богати чужденци. Освен това Грефин не знаеше дали тези чужденци не носеха препоръчителни писма за него.

За всеки случай той реши да ги приеме.

— Да влязат! — заповяда той на слугата. — Но чакай, вземи това писмо и го занеси на борда на „Турене“, който тръгва утре за Европа. Дай писмото на капитана и му кажи, че го моля да го изпрати на местоназначението му. Може би и аз ще отида днес на борда на парахода му.

Слугата скри писмото в джоба си, отвори вратата и извика:

— Негово превъзходителство, господин губернаторът има честта да ви приеме, господин и госпожа Форстер.

В следната минута в работния кабинет на Грефин влязоха две странни лица. Това беше един елегантно облечен господин. Кройката на дрехите му беше по английската мода, а русата брада от двете страни на лицето му беше навита на дебели масури. Сините му очи изразяваха равнодушие. Този човек изглеждаше така, сякаш нищо не е в състояние да го смути. Губернаторът видя от пръв поглед, че има пред себе си истински син на Албион, който изглежда е бил навсякъде и е пожелал да се разходи и из Каена. Противоположност на този мъж бе спътницата му. Тя беше стройна, прелестна и елегантна дама. Тъмнорусата й коса бе скромно прибрана. Една лека сламена шапка, която беше украсена само с бяла, широка панделка, пазеше сянка на високото чело, зад което човек би могъл да види само добри мисли. Носеше лека пътна чанта в ръката си и се подпираше на малък елегантен чадър.

Губернаторът стана, поздрави двойката Форстер не особено вежливо. Погледът му се впи в красивата дама, като че ли искаше да й каже:

— По каква случайност си попаднала тук? Какво те води в страната на нещастието, във Френска Гвиана?

Младата англичанка като че ли разбра този деликатен въпрос, обърна се към Грефин и вежливо му каза:

— Предчувствам, че ваше превъзходителство е изненадан и се колебае да приеме или не съвсем непознато вам лице. Но преди да ви разкажа нещо по-подробно, моля ваше превъзходителство да прочете това препоръчително писмо. Предадено ми е от английския посланик в Париж, който има удоволствието да е приятел на ваше превъзходителство.

Грефин взе писмото от ръката на англичанката. Когато го отвори, прочете съдържанието му, в което английският посланик препоръчваше господин и госпожа Форстер за хора от най-видното общество в Лондон. Той едва удържа учудването си, задето младата жена първа поведе разговора, а не по-възрастният й съпруг, както това се изисква в подобни случаи. Самият англичанин Боб Форстер стоеше като пън сред стаята и гледаше наоколо с големите си сини очи. За него като че ли не съществуваха нито губернаторът, нито съпругата му.

Когато Грефин прочете писмото, разбра как трябва да се отнася с чужденците. Сега знаеше, че трябва да ги посрещне с най-голяма вежливост и любезност.

— Много се радвам — започна Грефин, след като покани англичанина да седне, — че ми се удаде случай да ви поздравя тук. За съжаление, не ви обещавам, че ще ви хареса животът в нашата земя. Аз съм пазител на ония, които човешкото общество е отритнало и които никога не трябва да се допускат отново да се завръщат в света, за да не нарушават повече закона и реда.

Госпожа Форстер кимна утвърдително с глава.

— Ваше превъзходителство, вие сте герой — каза тя, — аз зная и чувствам това. Трябва смелост, за да се живее постоянно между престъпници, даже повече, отколкото за да се влезе в бой срещу неприятеля.

Тази забележка хареса на Грефин и той се поклони пред младата жена. Тя се обърна към съпруга си и се усмихна:

— Любезни ми Боб, сега забелязах, че съм си забравила портмонето в хотела. Не съжалявам за няколкото хиляди франка, които съдържа, а за това, че ми е подарък от лейди Салисбъри. Бъди тъй любезен, скъпи ми Боб, да ми го донесеш от хотела. Неудобно е да се прати слуга.

Господин Форстер се поклони:

— Твоето желание е заповед за мене, скъпа ми Алиса. Ще ти донеса чантичката.

— Ще ме вземе ли господин губернаторът под свое покровителство? — запита Алиса Форстер с игрива усмивка.

Грефин побърза да я увери, че ще се чувства твърде щастлив, ако тя остане при него.

Англичанинът повторно се поклони, извини се пред губернатора и съпругата си, след което излезе. Веднага след излизането му младата жена простря ръцете си към Грефин, молеше за помощ. Лицето й имаше трогателен и болезнен вид.