Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (136)

18.

Една от най-оживените улици в град Ню Йорк е улица „Бовери“, която пресича целия долен край на града. На тая улица се намират малко жилища. Построените там здания служат най-вече за търговия, циркове, кръчми и други заведения с лошо име.

Няма чужденец, пристигнал в Ню Йорк, който да не е прекарал поне една нощ на тая улица. На нея, така да се каже, цяла година има панаир. Пред театрите са залепени големи реклами, които обикновено изобразяват убийства и други страшни картини от пиесите, които се играят. Вратите на кръчмите са винаги отворени и от тях се втурват навън алкохолни и тютюневи аромати. В тия кръчми се срещат хора от цял свят.

Морякът, който след дълго пътуване е пристигнал в Ню Йорк, бърза да отиде на улица „Бовери“, за да по-гуляе и изхарчи парите, които цяла година е пестил с честен труд. Услужливата келнерка гледа да му измъкне повечко. За всяка милувка и сладка дума той трябва да плати с няколко бутилки вино. Комарджиите го изиграват и избухва караница, а съдията осъжда бедния моряк на няколко седмици затвор като награда за неприличното му държание.

Улица „Бовери“ е пълна с престъпни елементи. Между многобройните посетители, които денем се движат по нея, има и престъпници, които упражняват занаята си тук. Крадци, убийци и всякакви други злодеи намират тук жертвите си. Но „Бовари“ е обитаема и от много бедни хора, които нощно време биват откарвани в „Дома за спане“, където за десет цента могат да прекарат нощта. Един голям сламеник образува там леглото за нещастните и те трябва да дишат вмирисания въздух на голямата зала. За петнадесет цента може да се спи с четирима другари в отделна стая, а за двадесет и пет — сам и то на добър креват.

Мнозина млади преселници, които са стигнали до един от тия домове, са се смесвали с лошото общество и са ставали престъпници. Но трябва да признаем, че и мнозина от тях, които днес са милионери и са постигнали това благодарение на своя честен труд и постоянство, най-напред обикновено са спали в една от тия къщи.

Всеки човек сам е творец на щастието или нещастието си. Твърдата воля никога не може да бъде победена от изкушението.

Сега ще заведем почитаемите ни читатели в един „Дом за спане“, за да се запознаят с мизерията, злодеянията и изкушенията, които се срещат на всяка крачка.

Един млад човек, уморен и изтощен, се отправи привечер към улица „Бовери“. Под мишницата си той носеше шапка и няколко книги. Нямаше съмнение, че този мъж беше пътуващ книжар, но не дотам опитен, за да може чрез интелигентността си да убеди публиката, че не само тялото, а и разумът изисква храна. Той или не разбираше от книжарство, или пък щастието му не беше се усмихнало. По външния му вид личеше, че трябва да се бори с глада и мизерията. По болезненото и бледо изражение на лицето можеше да се направи заключение, че се храни лошо. Облеклото на младежа беше старо, мръсно, туктам закърпено от неопитна ръка. Подметките му бяха скъсани. С една дума, този младеж правеше впечатление на човек, който е дошъл в Америка и вместо да намери щастие, е срещнал нищетата.

Този нещастник ни е познат. Това е Арман Боне, с когото се запознахме в Париж, в дома на госпожа Небел. Тогава той работеше като книговодител във фирмата „Прокосон“. Да, това беше Арман Боне, който успя да спечели любовта на Марион и когото истинският му баща Натузиус го направи богат човек, като му подари четиридесет хиляди франка, които черния майор му отне на комар в дома на госпожа Буланси. След това на нещастника не остана нищо друго, освен да избяга в Америка и да понесе там срама си.

Арман бе дошъл тук с намерение да поправи грешката, която е сторил. Той искаше да работи от сутрин до вечер. С това единствено намерение мнозина отиват в Америка, но скоро остават излъгани. Както едно растение не хваща корен, когато се пренесе от едно място на друго, така и преселникът най-напред трябва да научи езика и обичаите на американците и после да обмисля пътищата, чрез които да успее в работата си.

Арман не говореше английски, нито пък разбираше от американска търговия, а за физическа работа бе слаб и не намери никъде работа. Парите, с които беше пристигнал тук, бяха изхарчени за два месеца, след което го обзе нуждата.

Най-после Арман беше сполучил да се сдобие с книги от един богат книжар, който го беше натоварил да събира абонати. Няколко негови приятели бяха сполучили в тази работа, а нему не вървеше. Ако работеше цял ден, едва успяваше да спечели толкова, че да може да се нахрани и да плати десет цента за пренощуване. Всеки ден преди още да си е купил нещо за ядене, той отделяше настрана по няколко цента. В началото, когато беше останал без подслон, той се разхождаше и лягаше на някоя пейка в парка, но там го пъдеха американските полицаи. Ужас го обземаше, когато си спомняше за тия нощи. Затова предпочиташе да легне между разноезичните възмръсни елементи, които нощуваха в „Дома за спане“, макар че му внушаваха отвращение. Там поне беше защитен от студа и нямаше да се страхува, че може да бъде арестуван. Разбира се, той и тук не прекарваше нощта много добре. Обществото, което се събираше, се състоеше от пропаднали човешки същества, от които трябваше да се пази. Те не съжаляваха дори и най-бедния и ограбваха последната му пара, докато спеше. В голямата стая често избухваше и караница, която обикновено свършваше с убийство. В такива моменти се явяваше полицията, издирваше виновниците и ги арестуваше.

Бедният Арман караше мизерен живот, който му беше станал вече твърде досаден. Живееше само заради Марион. Крепеше го надеждата, че ще може да я види още веднъж през живота си. Само тази мисъл го въздържаше да посегне на живота си.

Беше привечер на един съботен ден, а му оставаха само десет цента и с тях трябваше да се прехрани до понеделник сутринта. Гладният стомах не признава празници. Само богатите се наслаждават на истинска неделна почивка. За бедните неделята е само една мъка. Тя ги принуждава да се скитат немили-недраги но улиците или да размишляват на гладен стомах върху днешния несправедлив обществен строй, който ги кара да станат социалисти, комунисти, а най-после и анархисти. Та кой от сиромасите няма да прибегне към такава крайност, когато вижда, че е онеправдан, изоставен и презрян, когато се увери, че за него няма надежда нито на земята, нито на небето, когато вижда неизказания разкош в живота на богатите и види, че техните кучета се хранят по-добре, отколкото той, жената и децата му. Злото, мизерията и нещастията са плод само на неправилния, зле уреден обществен строй.

Арман Боне се отправи към дъсчената барака, в която беше касата на „Дома за спане“. Младежът заплати десетте цента и получи срещу тях един билет, който трябваше да предаде на друг чиновник, който седеше пред вратата на спалната зала. Арман влезе бавно в добре познатото му място, което се осветяваше от голяма лампа, оградена със здрава телена решетка. Тази лампа гореше цяла нощ и на онзи, които имаше нещастието да бъде под нея, осветяваше силно лицето и не му позволяваше да заспи.

Днес спалната зала беше доста посетена. На големия сламеник лежаха около тридесет мъже, стари и млади, силни и слаби, здрави и болни. Макар че в спалнята пушенето беше забранено, мнозина от мъжете държаха в ръцете си горящи пури, цигари или къси лули и тайно пушеха. Над голямото общо спално легло се издигаше гъст отвратителен вонящ облак, който се беше образувал от тютюневия дим и изпаренията на множеството хора. Арман се огледа наоколо и потърси място за спане. В същия момент се повдигна едни висок, белокос човек и му махна с ръка. Младият французин се отзова на поканата и тръгна към него. Там се намираше едно свободно място за спане. Младежът веднага се досети защо старецът го покани при себе си. Белокосият човек хвана десницата на Арман и я стисна сърдечно. Той беше на около шестдесетгодишна възраст, доста бедно облечен. Одухотвореното му интелигентно лице се украсяваше от бели къдри и дълга посивяла брада. Арман се бе запознал с този човек едва преди няколко дена в „Дома за спане“. Старецът не спеше всяка нощ в „Дома за спане“ и странеше, както и Арман, от това съмнително общество. Това, именно, обстоятелство съедини двамата по-тясно и те станаха неразделни приятели.

Старецът се казваше Джо, и както се виждаше, търгуваше с дребни стоки, понеже постоянно носеше със себе си няколко сандъчета. Те бяха добре полирани и винаги заключени. Изглежда, че в тях не се намираха скъпоценни предмети, тъй като старецът не беше много внимателен. Той обикновено вземаше по едно сандъче със себе си, а останалите слагаше в някой ъгъл на залата.

— Добър вечер, млади ми приятелю! — каза той на Арман. — Днес закъсняхте много. Имахте ли добра печалба?

Арман въздъхна тежко, събу обущата, съблече палтото и жилетката си, след което се изпъна край стария Джо.

— Благодаря ви за съчувствието към мене — отговори младежът. — Но по-добре би било да не ви отговоря на този въпрос. Работата ми върви зле, твърде зле.

Старецът хвърли съчувствен поглед към младия си съсед, поклати замислено глава, след което каза:

— Да, това е голямата мизерия на днешния обществен живот, от който всички изнемогваме. Драги ми Арман, не сте единственият, който страда. Ние всички страдаме и изнемогваме под натиска на това зло. При все това сте още млад и можете да се надявате на по-добро бъдеще. Но аз съм стар и ще трябва да остана беден и нещастен, докато ме приеме гробът. Впрочем, да не говорим за мен. Не спечелихте ли поне малко пари?

— Почти нищо. Хората не искат да купуват книги. Сега е карнавал. Всички мислят само за балове и харчат всекидневно много пари по шантаните. Но за книги не искат да жертват дори и пукната пара. Всичко — младо и старо, бедно и богато, иска да се наслаждава. Този животински инстинкт е за тях най-висшия идеал. Наслаждения, това е днес девизът на злопаметната ни и изтощена интелигенция. Да, телесно наслаждение. За него те живеят, за него робуват, трудят се, лъжат, крадат, за него се продават. Боже мой, докъде ще стигнем, ако и занапред върви все така! И погледнете, това е целият ми капитал. С него трябва да живея до понеделник!

Младежът извади десетте цента от джоба си и ги показа на стария Джо.

— Много е малко — съгласи се старецът и след миг добави. — Искам да ви предложа нещо. Имам един долар, който мога да ви дам.

Арман отблъсна уплашен ръката на стареца, в която се намираше един книжен долар.

— Боже мой — отговори той, — как мога да приема от вас пари, когато не съм уверен, че ще мога да ви ги върна. А вие сам сте беден и изнемощял старец. Да, стари Джо.

— Но тия пари не ще ме направят по-щастлив, нито по-нещастен, отколкото съм. Приятелю, вземете ги, аз ви ги подарявам.

Арман Боне поклати отрицателно глава.

— Не, приятелю — отговори той, — макар и да съм изпаднал толкова, че трябва да нощувам в тоя дом, аз не съм стигнал още дотам, че да приемам милостиня.

— Не искам да ви оскърбя — отговори старият Джо и сложи парите в джоба си.

Когато Арман се изтегна на леглото, очите на стареца блеснаха. Той изгледа внимателно младежа, поглади брадата си, позамисли се и попита:

— Вие във Франция ли сте се родил? Арман се поизправи.

— Да, роден и възпитан съм в Париж.

В тая минута другият съсед на Арман се обърна като в сън, но всъщност наблюдаваше през полузатворените си очи нещастния книжар.

Този човек също беше млад, но добре облечен.

— Наистина ли сте живял в Париж? — продължи старецът шепнешком разговора си. — Навярно там сте се събирали с други младежи. Искам да кажа от по-добро общество…

— Господине, преди действително се движех в по-висшите кръгове — отговори Анри, — но по външността ми в тоя момент не може да се направи подобно заключение.

— Обаче то си личи по говора ви — отговори старецът. — Кажете ми, не стели срещали някоя американка на име Алиса Тери?

— Такова име не мога да си спомня — каза той. — С подобна дама не съм се срещал. Но чакайте. Има прочута американска детективка на име Алиса Тери?

Старецът сви рамене.

— В Англия и Америка често се среща името Тери — отговори. — Обаче никога не съм дори чувал за тая прочута детективка, а още повече да я познавам.

След това се замисли и сложи главата си върху сламената възглавница.

— Май, че е по-добре да спим — заключи старецът.

— По време на сън човек забравя всичко.

Той затвори очи. След малко Арман хвана десницата му.

— Джо, Джо, спите ли? — прошепна той.

— Не, синко. Какво искате от мене?

— Джо, искам да ви кажа какво ми тежи на душата.

— Тогава говорете!

— Добре, приятелю, казвам ви сбогом!

Старецът смаян повдигна глава.

— Какво искате да кажете с това? Да не сте намислил да…

— Имам намерение да умра!

— Това намерение е много осъдително — разсъни се старецът. — Макар че животът може да ви е станал непоносим, самоубийството е голям грях.

— Но не и в този случай — промълви тихо Арман Боне. — Ако ви разкажа историята на моя живот, ако знаете как през една зловеща нощ опропастих цялото си бъдеще — тогава вие сам ще ме посъветвате да сложа край на живота си.

От другия край на дългия одър се изправи едър негър и извика:

— По дяволите, тук човек не може да спи спокойно! Идете в ада, ако искате да разговаряте.

След това пак легна.

— Говорете по-тихо — посъветва старецът. — Разкажете ми цялата история на живота си и не скривайте нищо.

Арман въздъхна тежко, след което започна разказа си. В думите му бликаше само истината и разказваше всичко така, както се беше случило. Той сподели със стареца как отишъл в къщата на госпожа Буланси и как Естерхази му прибрал парите, с които можел да осигури бъдещето си.

— Какво значение има за мене животът — завърши разказа си. — Моята Марион трябва да ме презира, тя сега обича друг, с когото ще бъде по-щастлива, тъй като аз не бях достоен за нейната любов.

Старецът почеса дългата си побеляла брада.

— Твърдо ли сте решил да изпълните намерението си? — попита той.

— Да. Утре на обяд ще се простя с вас, а вечерта няма да бъда вече между живите.

— Добре — отговори старецът. — Ние, американците, не пречим никому, когато пожелае да направи това, което намери за добре. Щом сте уверен, че не можете повече да живеете — тогава умрете!

Старецът изглеждаше много сериозен, когато изговори тия думи.

— Но — продължи той — аз искам да ви дам един добър съвет.

— Какъв съвет може да ми бъде сега полезен? — отрони Арман с болка на душата.

— О, не бързайте толкова. Човек не умира така лесно — спря го старецът. — Решихте ли по какъв начин да умрете?

— Да, ще се хвърля в залива, вълните ще отнесат трупа ми в безкрайния океан, където ще изчезне завинаги.

— Можете ли да плувате?

— Да, и при това много добре.

— Тогава в последната минута ще изгубите куража си и ще поискате отново да изплувате. Полицаят, който пази брега, ще ви забележи и ще ви арестува за няколко седмици. У нас всеки, който направи опит за самоубийство, се наказва строго от властта.

— Тогава ще измисля друг начин. Ще се обеся. Десетте цента, които имам, ще стигнат да си купя въже.

— Обесването е плебейска смърт — намръщи се старецът презрително.

— Но нямам пари да си купя револвер и да си пробия с куршум главата.

— Виждате ли, че умирането е тежко? Човек навсякъде среща пречки или в решителния момент твърдата воля го напуска. Аз съм ваш приятел и ако с друго не мога да ви помогна, поне ще ви посоча пътя, по който лесно ще можете да се лишите от живота. Чувал ли сте за парка „Менло“?

— Разбира се — отговори Арман учуден, тъй като не можеше да си обясни каква връзка има този парк с неговите мисли. — Доколкото ми е известно, този парк принадлежи на прочутия Едисон, който си е построил там дворец и обсерватория. О, този щастлив Едисон — продължи младият французин, — той достигна такова положение, каквото човек рядко може да постигне, и ощастливи света с много важни открития като телефона, телеграфа, фонографа… Всичко това е негово дело. Днес той е милионер, цар на науката.

Старецът беше навел глава и слушаше с голямо внимание думите на младежа.

— Да, Едисон е достигнал завидно положение. Наричат го „магьосникът от парка «Менло». Но се заклевам, че не може да омагьосва. Той само се е придържал към законите на природата, като е обърнал всичко в пари. Доколкото ми е известно, този прочут Едисон на младини също е трябвало да се бори с живота и е нощувал като нас в това заведение, понеже нямал достатъчно средства, за да си наеме квартира. Изслушайте ме сега какво ще ви кажа за парка «Менло». В него се намира висока кула, от върха на която се вижда околността на няколко мили разстояние. Едисон е построил тази кула, за да може в нея да мисли и разсъждава спокойно върху проблемите си. Там, горе никой не може да го смущава, той е сам, сам с гения си. Струва ми се — прибави старецът, като погледна Арман, — че там горе човек може да умре спокойно. Когато Едисон не е в кулата, вратата е отворена. Ще се изкачите по стълбите, ще отворите един прозорец и ще се хвърлите през него!

— Но при падането на земята от страшната височина костите ми ще се строшат и ще изпитвам няколко минути страшни мъки и страдания!

Старецът не се съгласи с твърдението на Арман.

— В такъв случай човек не усеща нищо — отговори той. — При хвърлянето от такава голяма височина още през първите две секунди високото налягане на въздуха убива човека. Вие ще бъдете мъртъв още преди да стигнете долу. Обещайте ми, че ще се хвърлите оттам, а не от друго място. Няма да имате големи разноски, ако отидете в парка «Менло», който е само на един час от тук. Ако дадете пет цента, може да ви прекарат с лодка през залива в квартал «Ню Ерзай», където се намира паркът.

Арман Боне се замисли. ¦ — Благодаря. Обещавам ви — кимна той.

— Тогава ви желая лека нощ. Спете спокойно!

Като каза тия думи, старецът стисна ръката на приятеля си, след което се обърна и заспа. Но Арман не можа да заспи спокойно. Той лежеше неспокоен на леглото си, и се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Нещастникът мислеше постоянно за своята Марион и си спомняше сладките часове, които беше прекарал с нея.

В момента, когато ще се хвърли от кулата на парка «Менло», образът на Марион трябваше да бъде последният му спомен, с който искаше да отиде на онзи свят.

— Марион — прошепна той и затвори очи. — В същия момент почувства, че някой го хвана за ръката. Арман бе изненадан, като чу, че младият мъж, който спеше от другата страна, му говори на френски език.

— Вие французин ли сте?

— Да, господине, но…

— Не говорете толкова силно. Желая ви само доброто, колкото може по-скоро да оправите положението си. Как ви е името?

— Казвам се Арман Боне!

— Благодаря ви. Моето име е Марсел Бернард. Аз също съм родом от Париж и се радвам, че сте мой съотечественик.

— И аз се радвам, но съжалявам, че се срещаме в тая къща.

— Що се отнася до мен — отговори Марсел Бернард — не нуждата ме е накарала да нощувам тук.

— А какво друго? — учуди се Арман Боне. — Има ли на света друго нещо“, освен нуждата, което би могло да накара човек да остане дори два часа на това страшно място.

— Ей сега ще научите какво ме доведе тук. Но преди това да поговорим за вас. Станах неволен свидетел на разговора ви със стареца и чух, че говорите за самоубийство. Господин Арман, няма нужда да вършите такава безразсъдна постъпка.

— О, господине, вие не познавате моето положение. На мене не ми остава нищо друго, освен да посегна на живота си.

— Глупости — изсмя се непознатият Марсел Бернард.

Арман погледна учуден русия човек.

— Господине, вие се подигравате с мене — намръщи се той. — Не трябваше да го вършите, защото е подло от ваша страна да се подигравате с отчаянието на един човек.

— Кой ви каза, че се подигравам? Говоря ви сериозно. Още утре вечер триста долара могат да бъдат на ваше разположение. Освен това, ако приемете едно мое предложение, веднага мога да ви предплатя десет долара.

Арман сложи ръце върху пламналото си чело.

— Триста долара! — измърмори той. — Да, в такъв случай щях да бъда спасен и не би било нужно да умра толкова млад.

— Приемате ли предложението ми?

— Но какво, в края на краищата е то? Кажете го!

— Ей сега ще ви го направя. Елате по-близо, не бива да го чуе никой.

Нито Арман Боне, нито пък Марсел Бернард забелязаха, че в тоя момент неизвестна ръка сложи едно полирано сандъче помежду им, което беше отворено. После ръката изчезна под завивката на стария Джо, който се преструваше, че спи дълбоко.

.— Приближете главата си до моята — каза Марсел Бернард. — Сега да поговорим, но предпазливо, да не ни чуе някой от тия подлеци, които твърде често се преструват, че спят. Слушайте. Дойдох тук, за да намеря един решителен млад мъж, на когото да може да се повери едно тайно поръчение.

— В какво се състои това поръчение?

— Имам стар чичо — продължи Марсел Бернард. — Той е много богат, макар и болен. Въпреки болестта му, изглежда, че смъртта го е забравила. Не иска да умре, макар че е вече на седемдесет и четири години, защото не може да се раздели с пълната си каса. Голям скъперник е и най-много обича да чете ценните си книжа и да брои жълтиците си. Живееше дълго време сам в къщата си, която се намира самотна на улица „Харлем“. Откакто дойдох в Америка, успях да го придумам да си вземе поне една готвачка. Красивата Нинон е готвачката, която наглежда много добре стареца. Въпреки това той я подозира, и яде и пие само това, което сам си приготви. За американските лекари не иска да чуе и дума. Казва, че са подли хора и лесно се подкупват. Може би мисли, че ще се сдружа с тях, за да го отровят.

В душата на Арман се появи страшно предчувствие. Той наблюдаваше злобната усмивка, която заигра по устните на Марсел.

— Разбрахте ли ме? — попита той.

— Да, продължавайте!

— Чичо ми е родом от Франция. Казах му, че ще гледам да намеря добър френски лекар, който да го прегледа! След дълго колебание се съгласи с предложението ми. Виждате ли, господин Арман, това е причината, която ме доведе тук.

— Не ви разбрах. Как може да се надявате, че тук ще намерите добър лекар?

143

— Вече го намерих — засмя се Марсел тихо.

— Какво?

— Вие сте лекарят, когото търся!

— Аз ли?

— Да, вие сте човекът, от когото се нуждая. И сега да не губим време. Ще приемете ли предложението ми да прегледате чичо ми. Искате ли да ви заведа утре при него и да ви представя като прочутия лекар Арман Боне? За елегантно облекло, златен часовник с ланец, диамантена карфица ще се погрижа аз и всичко това ще остане ваша собственост заедно с триста долара в случай, че остана доволен от вас.

— Ще бъде трудно — отговори Арман, който все още не можеше да разбере какво иска Марсел от него. — Нямам никакво понятие от медицина.

— Но това не е и нужно. Вие ще дадете на болния само един прах и ще го уверите, че ще оздравее, ако го приеме. Този прах ще получите от мене.

— Наистина ли ще оздравее от този прах?

— Това не е ваша работа. Ще си получите парите, при условие че запазите всичко в тайна, след което сте свободен.

На Арман му притъмня пред очите. Той се дръпна настрани и каза възмутено:

— Господине, сега разбрах, какви подли цели гоните. Вие искате да убиете един изнемощял старец заради богатството му! Наистина ли си въобразявате, че в мое лице сте намерили един злодей, който за пари ще ви подпомогне при извършването на това страшно дело? О, господине, аз съм беден, отчаянието ме кара да се самоубия, но по-добре е да умра, отколкото да натоваря съвестта си с такъв голям грях. Махнете се от очите ми! Ако утре сутринта, когато се събудя ви намеря още тук, ще ви предам в ръцете на полицията и ще разкрия злодейските ви намерения! С това ще сторя едно добро дело, което вярвам, ще ми облекчи страданията.

— Вие сте луд — отговори Марсел през смях. — Аз ви разказах тая история, само за да прекарам по-лесно безсънната си нощ, а вие взехте всичко за истина. Ха-ха, това е хубаво, виждам, че и в Америка има глупци. Господине, за вас ще бъде най-добре, ако се обесите, и то, разбира се, колкото може по-скоро!

Арман не чу думите на подлеца. Той се беше изтегнал на леглото и покрил главата си с вълнената завивка, след което заспа.

Когато се събуди, часът беше осем. Той разтри очите си и се огледа да види двамата си съседи, но те бяха изчезнали. Попита касиера кога са напуснали заведението и научи, че подлият изкусител си е отишъл на разсъмване, а старецът Джо в шест сутринта.

Арман се учуди, че старият му приятел си е отишъл, без дори да му каже сбогом. Взе шапката си и напусна приюта. Като излезе на улицата, денят му се видя прелестен. Не беше ли той последният от неговия живот?

Улица „Бовари“ беше пълна с народ. Само някои обърнаха внимание на Арман, който отиваше към залива, където се настани в лодката, която щеше да го пренесе на отсрещния бряг. Арман полусънен наблюдаваше сините води на морето и се стресна, когато лодката спря. Той си спомни всичко, каквото му бе разправил старият Джо относно този знаменит човек. В младините си също така се е борил с живота, но щастието най-после му се усмихнало. Щастието ли? Наистина ли е било само щастието или твърдата воля, която е живяла в гърдите на този велик човек?

Арман изостави тия мисли, тъй като беше пристигнал. Той спря пред една висока кула, върхът на която се губеше във висините. Потърси вратата, която намери отворена, точно както беше му казал старият Джо. Огледа се още веднъж наоколо, за да се увери, че не го е забелязал някой, след което влезе вътре. Нещастникът се изкачи бързо по стълбите. Изведнъж изпадна в състояние, което му подсказваше, че трябва бързо да изпълни решението си, за да не му попречи някой. Сега се намираше горе.

Тук имаше една кръгла зала, в която се намираха разни инструменти, предназначението на които не му беше известно. Всичките мебели се състояха от един шкаф, един малък и един голям стол.

Арман не обръщаше внимание на предметите, които го обкръжаваха, тъй като не беше дошъл да изучава живота на великия човек, а със съвсем друга цел и не трябваше да се бави с изпълнението й. Отвори един прозорец, погледна през него надолу и му се зави свят. Но той бе с твърд характер и безстрашно наблюдаваше картината, която му се откри. Да, старият Джо имаше право. Високите дървета протягаха върховете си като ръце към него и му се струваше, че му шепнат:

— Не се страхувай! Ние ще те прегърнем и ще те притиснем към гърдите на майката природа!

— Марион! — извика Арман с болка в душата. — Марион, сбогом! Бъди щастлива!

Това беше последната му молитва. Той сложи единия си крак на прозореца, хвана се за стената, след това прехвърли и другия. Още секунда и непоправимото трябваше да се случи. Но се чу глас. Бедният младеж се стресна и остана като вкаменен на мястото си. Гласът говореше сериозно. Косите на нещастния Арман настръхнаха. Когато се вслуша по-внимателно, той чу собствения си глас:

— По-добре да умра, отколкото да сторя такъв грях!

— Боже мой — извика Арман, — това са думите, които казах на онзи подлец, който миналата нощ искаше да ме подкупи.

Влезе отново в стаята разтреперан и се огледа наоколо.

— Полудял ли съм? — продума сам на себе си. — Как може човек да чува собствения си глас, когато не говори! Ах, Боже мой, ти си искал да ме запазиш от самоубийството. Ти ми доказа, че този, който може да се противопостави на изкушението, не трябва да умре, а е длъжен да продължи борбата си за съществуване.

Той обърса потта на челото си, а откъм стълбите се чуха бързи стъпки. Влязоха двама слуги, облечени в красиви ливреи. Те съзряха Арман, когото веднага хванаха здраво за ръцете.

— Какво търсите тук? — попита единият от тях. — Как сте се осмелили да влезете тук?

— Не ви ли е известно, че тая кула е частно притежание на господин Едисон? — прекъсна го другият слуга. — Елате с нас. Трябва да ви заведем при господин Едисон. Нека той реши да ви предаде ли на полицията или не.

— Заклевам се, че не съм дошъл тук с намерение да правя някаква пакост — опита се да обясни Арман. — Исках да се…

— Всичко това можете да разкажете на господин Едисон. Ние сме длъжни да изпълним заповедите му.

Двамата отведоха Арман. При това той забеляза, че единият от слугите взе малко полирано сандъче, което се намираше под стола близо до прозореца, през който искаше да се хвърли.

Слугите го поведоха, без да му сторят никакво зло или да го нагрубят. Мисълта, че ще може да се срещне с великия Едисон, успокои донякъде Арман. Той беше уверен, че знаменитият човек ще му прости, щом му съобщи откровено коя е била причината да дойде в кулата.

Тримата влязоха в къщата, където всичко блестеше в коприна. Най-после спряха пред една врата. Един от слугите влезе вътре, а другият остана при Арман. Той се върна след няколко минути и каза:

— Влезте, господин Едисон желае да говори лично с вас!

Сърцето на младежа се разтуптя силно. Слугата отвори вратата и той влезе в една стая, която представляваше работния кабинет на знаменития човек. Мебелировката й се състоеше от прости столове, облечени в мушама, и няколко маси, покрити с разни планове, хартии и части от разни машини. Но Арман не забелязваше тези неща. Погледът му беше устремен към лицето, което стоеше сред стаята. Този човек, който беше облечен в хубаво черно облекло, се отправи бавно към Арман.

Той извика неволно, тъй като позна в негово лице стария Джо, който му се усмихна.

— Джо, стари приятелю, вие ли сте или вашият дух? Как сте дошли тук в работния кабинет на тоя милионер. Вашето облекло… Наистина, вие изглеждате, като че ли…

— Самият Едисон — каза старият Джо, като се усмихна. — Сега ще видите каква разлика има между мене и магьосника от парка „Менло“! Ето, господин Арман Боне, това е всичко, само че тогава се представих като стар пътуващ търговец.

Като каза тия думи, той свали фалшивата си брада и се изправи гордо.

Арман се смая и трябваше да се хване за един стол, за да не падне.

— Едисон! Вие сте, вие сте самият знаменит Едисон. Ах, каква ирония, каква среща!

Знаменитият изобретател подаде десницата си на Арман.

— Да, аз съм човекът, когото наричат „Магьосникът ат парка «Менло»“ — каза той, като се усмихна. — Ако някога в живота си съм омагьосвал, причината е била, че сполучих чрез магията си да ви отклоня от намерението да се самоубиете и то посредством собствения ви глас.

— Какво — зачуди се Арман, — вие ли подражавахте гласа, който смятах, че бе гласът на Бога?

— Не го подражавах — отговори Едисон. — Когато говорехте със злодея Марсел Бернард, когото ненавиждам, улових гласа ви с това сандъче.

Като каза тия думи, великият изобретател взе едно сандъче от писалищната си маса, отвори го, завъртя една пружина и Арман чу същите думи, които беше чул преди малко в кулата.

— О, как да ви благодаря — извика той със сълзи на очи, като стисна ръката на Едисон. — Вие ме запазихте от голям грях и ми подарихте нов живот.

— Няма за какво да ми благодарите — усмихна се Едисон. — Ако ви попречих да извършите тая глупост и ако ви осигуря по-добро бъдеще, с това аз мисля, че изпълнявам едно старо обещание. Преди много години, когато не бях още знаменитият Едисон, а неизвестен, беден инженер, изпаднах в същото положение, каквото е сега вашето. Исках да се самоубия. Тогава бях направил едно откритие, което беше във връзка с телеграфните апарати. Върху него работих много години и всичките ми усилия бяха съсредоточени върху снабдяването с патент. Патент получих, но трябваше да го превърна в пари. Обходих почти всички електрически фабрики в Ню Йорк, които можеха да си служат с него, и им поисках много малка сума. Останала беше още само една фабрика, която можеше да го използва. Посетих притежателите на тая фабрика и ги помолих да го откупят. Те обаче не ме оставиха да им кажа каква цена искам, а казаха, че след няколко дни ще ми дадат резултат. Поискаха адреса ми, които за съжаление не можех да им дам, тъй като от две седмици нощувах в същото заведение, в което се запознах с вас. Това старо здание е станало причина много от великолепните хотели да се закрият.

След минута мълчание Едисон поглади с ръка високото си чело, като че ли искаше да събере мислите си, след което продължи:

— През нощта, когато трябваше да настъпи определеният ден, не спах. Мислех си, че ако не бъде приет патентът ми, не ми остава нищо друго, освен да се самоубия. Тогава всичките ми надежди биха пропаднали и не можех да предприема нищо друго, тъй като нямах никакви средства. Трябва да ви кажа, че по онова време инженерите не ги търсеха, както се търсят днес. При това бях поръчал на фирмата писмото да се изпрати на адреса на един мой приятел. С голямо нетърпение дочаках да се съмне и рано сутринта отидох в дома му, където очаквах пощата. Получих писмото, което отворих с треперещи ръце. Смъртната ми присъда бе подписана. Без да ми дава подробни сведения, фирмата заявяваше, че не може да откупи патента ми. Щом прочетох тия редове, припаднах. Приятелят ми се опита да ме утеши, но не успя и аз напуснах къщата с намерение да се самоубия. Току-що излязох и раздавач похлопа на вратата, където живееше приятелят ми, и чух като попита:

— Тук ли живее господин Едисон?

— Аз съм Едисон! — извиках силно и дръпнах телеграмата, която държеше в ръката си. Отворих я и видях, че е от фирмата, от която преди малко бях получил писмото. Съдържанието й беше следното: „Поради на грешка, допусната от наш служител, вие получихте отговор, който беше предназначен за друг изобретател. Елате незабавно, за да уговорим условията за откупуването на патента ви.“ Паднах на колене, заплаках и благодарих на Бога за спасението си. Предстоеше ми обаче и една по-голяма изненада. Когато се явих пред господарите на фирмата, те ме попитаха колко ще искам за патента си. Смутих се много. Щях да искам пет хиляди долара, тъй като с тая сума можех да си построя малка електрическа работилница. Обаче пред мисълта, че може да се развали цялата работа по откупуването на патента ми, си помислих, че може би ще ми дадат три хиляди долара. След малко и тая сума ми се виждаше много. Исках вече да кажа две хиляди и в момента, когато проговорих, по-старият шеф сложи ръката си върху рамото ми и каза: „Ние ще се споразумеем бързо, млади господине. Нашата фирма ще ви плати четиридесет хиляди долара.“ Аз не можах да проговоря, само кимнах с глава. След пет минути получих чека, а след един час изтеглих парите от касата на Английската банка. Що излязох от банката, вече като щастлив и заможен човек, тогава се зарекох, че всяка година през тази седмица ще нощувам три пъти по ред преоблечен в квартирата за бедни и ако там между престъпниците и злодеите е попаднал невинен, ще му помогна. Този път намерих вас, Арман Боне, и вие от сега нататък се намирате под мое покровителство. Ще останете занапред при мен и ще работите в моята фабрика. — И тук гласът на великия изобретател стана тайнствен. — Щом сте французин и сте честен човек, ще ви науча как да обичате ближните си. Трябва с помощта на ново мое изобретение, което съм направил, да избавим един нещастен затворник от ада, в който невинен е тласнат от вашите управници.

Арман се смути и когато искаше да отвори устата. Магьосникът от парка „Менло“ му каза:

— По този въпрос нищо повече. Всичко, което ви казах, запазете в тайна, докато сам аз не ви я открия.