Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (132)

14.

Изминаха осем дни, откак Жоржина се намираше при новата си господарка и макар това време да бе кратко, за да може да спечели пълното доверие на госпожа Буланси. Обезобразената остана доволна от нея. Това, разбира се, не беше толкова лесно. Помпадура не беше излъгала, като каза на камериерката си, че понякога е неразположена. Това неразположение затрудняваше много задачата на Жоржина. Госпожа Буланси можеше да бъде добродушна, любезна, дори и искрена. В такива минути тя подаряваше разни скъпоценни украшения на някои от слугите. Но когато беше неразположена, тогава постъпваше с тях както руска княгиня постъпва с крепостните. Тя подобряваше отношенията си винаги чрез разни подаръци и така сърдитите слуги забравяха всичко. Разбира се, че при подозрителните работи, които вършеше Помпадура, трябваше да следи да няма нито един недоволен от слугите й. Тя беше дала доста голяма парична награда като зестра на предишната си камериерка, макар че й беше известно, че тя е говорила лоши неща за нейния живот.

Жоржина свикна скоро с новата си господарка. Тя успя да узнае, кои са причините за неразположението на госпожа Буланси. Ако граф Естерхази идваше от време на време и не й даваше повод за ревност, тя биваше весела, смееше се и оставаше благодарна от всичко, каквото правеха или казваха слугите й. Но щом той не идваше, тогава недоволствата и гневът й нямаха граници. Тя молеше майора на колене и се унижаваше безкрайно. Освен това Жоржина забеляза още много съмнителни неща в дома на госпожа Буланси. Тук играеха всяка вечер на комар. Обществото, което се събираше в салона на вилата около зелените маси, се състоеше от подозрителни лица — мъже и жени, които водеха съмнителен живот. Понякога тук биваше ограбвана с фалшива карта някоя богата дама, което дори и Жоржина забелязваше. Но това не бяха доказателствата, които търсеше и които можеше да използва пред съда, за да опропасти с тях госпожа Буланси. За Андре не бяха проговорили нито дума. Не бяха споменали и за пленника на Дяволския остров.

Жоржина стана нетърпелива и написа писмо до Матийо. Една вечер, обаче, се случи нещо интересно. В полунощ тя се прибираше от градината вкъщи. Беше придружила последните гости до вратата. Момичето държеше фенер в ръката си, с който осветяваше пътя. Току-що бе стигнала до вратата, когато внезапно изпищя и отскочи настрани. Зад дънера на един голям бряст, който се намираше близо до къщата, се появи одърпан и окъсан човек. Лицето му бе зачервено като божур от пиянство и обрасло с побеляла брада, прилична на четина. Непознатият се подпираше на дебел бастун.

След като се поокопити, Жоржина го попита:

— Какво търсите в тая градина? Не знаете ли, че тя е частно притежание.

Непознатият се изсмя. По очите му личеше, че беше сръбнал малко повечко.

— Частно притежание ли? — избъбри той. — Госпожице, не ще измине много и всичко ще бъде разделено. Проклет да съм, ако не вложа всичките си пари в голямата каса.

С тези думи той обърна мръсните джобове на панталоните си, от които не падна нито една пара.

— Махайте се или ще повикам слугите.

— Какво, искате да ме изпъдите? — продължи възмутено пияният. — Тогава ще видите какво ще каже господарката ви. Тя познава дядо Карус и го защитава.

Жоржина стана по-предпазлива, тя си припомни поговорката „Пияният говори истината!“ Дали този човек не може да й разкрие важни неща?

— Значи, вие познавате госпожа Буланси? — запита тя снизходително.

— Как да не я познавам? Когато беше малко дете, аз я люлеех на коленете си! Живеех в дома на родителите й.

— Къде живееха те? Пияният човек се засмя:

— Така се разпитват деца! Госпожице, много сте глупава, дядо Карус не говори никога повече, отколкото е нужно, макар и да е пил много ракия.

— Предполагам, че не сте дошли да ми разказвате тия глупости — сопна се Жоржина. — Казвайте какво искате или се махайте!

— Какво искам ли! Чуден въпрос. Не познавате ли по дрехите ми, че желая да направя посещение?

— Посещение ли! А кого искате да посетите?

— Госпожа Буланси.

— Сега, посред нощ?

— Нощ или ден, тя ще приеме дядо Карус.

— Госпожата ще ме вземе за луда, ако й съобщя за вашето посещение.

Тия думи развеселиха пияния.

— Вие сте привлекателно момиче — каза той, — трябва да ви целуна!

Той протегна ръце към нея, обаче тя стресната се дръпна настрана.

— Госпожице, виждам, че не ме харесвате — смееше се дядо Карус. — Ако бях по-млад, вярвам, че не бихте се противила толкова. Пия за здравето ви! — прибави той, като извади от джоба си шише ракия и го надигна. — Така, сега възстанових силите си. Моля, уведомете госпожа Буланси!

— Не мога да го сторя — отговори Жоржина окуражена, — а сега освободете пътя и ме пуснете да си отида вкъщи!

— Почакайте още малко, госпожице — спря я пияният. — Не искате да известите на госпожа Буланси. Тогава отворете очите и ушите си и ще видите как дядо Карус сам ще извести, за да го приемат!

Съмнителният човек пъхна двата си пръста в уста и свирна. След минута прозорецът на горния етаж се отвори и през него се подаде една жена. Щом я забеляза, Жоржина угаси фенера и се дръпна на по-тъмно място. Тя бе познала господарката си и искаше да види как ще отговори на тоя знак.

— Кой е там? — попита госпожа Буланси с несигурен глас, по който се познаваше, че беше крайно изненадана.

— Да, госпожо Буланси, аз съм тук — отговори пияният, като се помъчи да застане прав на краката си.

— Кой сте вие?

— Ето, тя не ме позна — огорчи се подозрителният човек. — Аз съм, дядо Карус.

— Не ви познавам — отговори любовницата на Естерхази — и ако веднага не излезете от градината ми, ще наредя да ви арестуват.

— Ха, тя искала да ме арестува! Но ако ви кажа, че непременно трябва да говоря с вас, защото имам писмо, адресирано до вас?

— Писмо ли? От кого?

— От един мъж, който след четири седмици ще бъде по-малък, отколкото е сега.

— Говорете по-ясно, ако искате да ви повярвам, но не споменавайте никакво име!

— Госпожо, един от приятелите ви, който беше предприел голямо пътешествие по море, се завърна в Париж. Не се ли сетихте вече за името му? Не мога да извикам името му, да не би да чуе някой друг, той е Ра…

— Мълчете, стойте неподвижен на мястото си. Ей сега ще сляза да отворя.

Тя затвори тихо прозореца, но след малко Жоржина видя, че входната врата се отвори. Госпожа Буланси се появи на прага, като държеше запалена свещ в ръката си. Тя повика одърпания, който се шмугна бързо в къщата. Както се виждаше, пияният беше забравил камериерката, която излезе иззад дърветата, след като наоколо всичко утихна. След малко тя отключи същата врата, изкачи се по стълбите и като мина през няколко помещения, влезе в стаята, която граничеше със спалнята на господарката й. Жоржина се скри зад вратата, от където виждаше и чуваше всичко, каквото кроеше госпожа Буланси. Любовницата на черния майор беше довела подозрителния човек в спалнята си и го остави да седне на един от копринените столове. Госпожа Буланси стоеше пред него със скръстени ръце.

— Разкажете ми всичко, каквото имате да ми казвате, — нареди тя, — но побързайте, не мога да ви държа дълго време тук.

— Зная — отговори дядо Карус. — Облеклото ми не отговаря на елегантните и комфортни мебели. Ти си станала голяма аристократка и винаги съм си казвал, че умееш да използваш мъжете.

— Какво имате да ми съобщавате?

— Добре. Работата е много лоша. Бяха ме хванали, когато откраднах няколко сребърни лъжици от една кутия, за което ме арестуваха. Нямах съсед до килията си и ми беше много неприятно. Ако имах, щях да си говоря с него чрез удари по стената. Този път за такова нещо не можеше и да се мисли, тъй като до мен се намираше килията, в която затваряха само осъдените на смърт. Една сутрин се случи нещо странно. На стената някой похлопа. Вслушах се и хлопането беше повторено. Отидох близо до стената и започнах да броя ударите. Чух следните думи:

— Кой е затворен до мен?

Събух ботуша си и започнах да чукам. Отговорът ми гласеше:

— Дядо Карус!

— Превъзходно — изчука съседът ми, — тъкмо от тебе се нуждая!

Нощният посетител продължи разказа си:

— След това той съобщи името си и ме помоли, когато ме освободят (след осем дни изтичаше срокът на ареста), да предам на граф Естерхази едно писмо, което щеше да ми продиктува все така, чрез тропане. За щастие притежавах парче хартия, която бях скъсал от акта, когато адвокатът, който ме защитаваше, ми беше дал да прочета. Вместо молив употребих счупена оловна лъжичка. Съседът ми диктуваше и аз пишех. Госпожо, не беше лесно да ви намеря, защото не знаех, че сега се именувате госпожа Буланси, едва от майка ви узнах, че се казвате така. Старата е болна и смятам, че ще умре скоро. Но да оставя това настрана — ето писмото. Дядо Карус си е изпълнил дълга.

Той извади една сгъната бележка и я предаде на госпожа Буланси, като се поклони. В същия момент залитна и щеше да падне върху кревата на Помпадура.

— Човек остарява — каза той, като се смееше, — но не забравя лошите навици от младини. Винаги обичах да лягам на чужди кревати.

Обезобразената жена не обърна внимание на тези думи. Тя разтвори изцапаната бележка, отиде до масата, където гореше лампата, и започна да чете.

Какво не би дала Жоржина, ако можеше в тая минута да надникне през рамото на Помпадура и да прочете бележката! Тя дори предчувстваше интересното съдържание на това писмо, което гласеше:

„Приятелят ви Равелак пак е тук. Хванаха ме в Каена, в момента, когато исках да удавя капитан Драйфус, и ме оковаха. Драга Помпадура, погрижи се добрият ти приятел черният майор да ме освободи своевременно. Направих му добри услуги. Параходът «Бригита», който беше тръгнал да освобождава капитан Драйфус от Дяволския остров, отиде на дъното. Целият екипаж се удави. Също и съпругата на капитан Драйфус. Изложих живота си на опасност само заради черния майор и ако той сега не ми помогне, ще бъда принуден да разкажа всичко, след което непременно ще го затворят. Нека бърза. След освобождаването ми може да разчита на мене. Семейството Драйфус ще почувства тогава, че в Париж е пристигнал убиецът Равелак!“