Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (130)

12.

След половин час файтонът спря близо до вратата „Св. Дени“. Помпадура слезе от колата, а Естерхази остана в нея. Този път тя взе момченцето със себе си. Държеше го здраво за ръката, за да не избяга.

— Сега ще те заведа при един добър чичо — каза тя, като премина край къщите, които се намираха пред вратата „Св. Дени“. — Ще можеш да си играеш с много други момченца и те ще ти правят разни играчки. Но никога не бива да казваш, че името ти е Драйфус. Щом кажеш това, чичото ще те бие с дебела пръчка и ще те затвори в дълбоката изба, в която има само змии. Пази се!

Детето плачеше тихо. Престъпницата тръгна с него по една пътека, на края на която видя малка полусрутена къща. Инстинктът й подсказваше, че там трябва да живее този, когото търсеше. По средата на пътеката срещна една недотам добре облечена жена. Помпадура я попита дали наблизо се намира къщата на Гаспар Мурие.

— Да, госпожо — бе отговорът. — Това е къщата на нещастните деца.

— Нали там е заведението за идиоти?

— Да, госпожо, в тая къща цари голяма мизерия.

— Познавате ли господин Гаспар Мурие?

— Лично не го познавам, госпожо, но живея само на няколко минути от тук. Мъжът ми и аз обработваме голяма градина и сме близки съседи на господин Гаспар Мурие. Много се говори за това заведение.

— Какво се говори за него? Желаете ли да ми разкажете откровено нещо?

— Нищо добро! Бедните деца ги бият много и им дават малко хляб. Много пъти човек може да познае по подутите им лица, че са бити жестоко, а що се касае до храната, сигурна съм, че ако ги бе хранил добре, те нямаше да крадат толкова плодове и зарзават от градината!

— Много ли момчета има в това заведение?

— О, цяла тълпа, около петнадесет! Госпожо, да не сте намислили да дадете това хубаво момче в заведението на Гаспар Мурие?

— За жалост, така е — отговори Помпадура, — това дете е слабоумно и ми създава големи грижи.

— Детето не прилича на идиот — каза жената и се вгледа внимателно в благородните черти на Андре.

— Благодаря ви за информацията — каза госпожа Буланси и пое с детето към къщата, в която се намираше заведението за идиоти.

Помпадура дръпна звънеца. Излезе суха жена на около четиридесетгодишна възраст.

— Съпругът ви вкъщи ли е? — попита Помпадура. — Искам да говоря с него.

— По някаква работа ли го търсите?

— Да!

Жената заведе Помпадура в една доста чисто наредена стая. Тази жена беше Реха, съпругата на Гаспар Мурие. Тя излезе и след няколко минути се върна заедно с мъжа си. Гаспар Мурие не беше тъй пълен, както Казота, а беше и десетина години по-млад от нея. По лицето му не можеше веднага да се направи заключение, че е злодей. Беше много бледен, което припомни на Помпадура страшните болки, които Гаспар беше изпитал след нещастния скок. Челото му беше високо, носът му правилен, а очите му блестяха. Той изгледа сериозно чуждата жена. Помпадура, напротив, счете за нужно да не му издаде веднага, че е негова близка сродница. Гаспар се замисли. Не можеше да си спомни къде се е срещал с дамата.

— Господин Мурие — заяви посетителката, — желая да оставя това дете във вашето заведение.

— Ах, но то е болно — каза Гаспар, като помилва Андре по лицето. — Да, да, познава се, че е умствено недоразвито!

— С една дума казано, идиот! — прибави Помпадура. — Господине, научих, че притежавате добра методика за лекуване на такива болни и ги довеждате до състояние, в което те са щастливи.

Тия тайнствени думи бяха достатъчни, за да разбере Гаспар истинското желание на госпожа Дьо Буланси. Той я погледна въпросително, след което се обърна към съпругата си:

— Реха, заведи детето в градината, желая да говоря насаме с госпожата.

Детето тръгна доброволно с непознатата лелка, доволно, че може да се отдалечи от човека, от когото инстинктивно започна да се страхува.

Щом Гаспар остана сам с посетителката, той я изгледа внимателно:

— Госпожо, да говорим откровено!

— Господин Мурие, това е и моето желание.

— Вие искате да се отстрани това дете?

— Да се отстрани ли? Какво да разбирам под това?

— Щях да ви попитам, дали искате детето да се отърве по-скоро от страданията си.

Помпадура издържа острия поглед на чичо си, след което се приближи плътно към него.

— Не, Гаспар Мурие, не желая да се отстрани Андре, а да стане злодей.

Гаспар Мурие се престори на уплашен.

— О, госпожо — извика той, — каква страшна мисъл! Насила ли искате да накарате едно невинно дете да тръгне по лош път! Не, госпожо, това няма никога да сторя!

Помпадура се изсмя.

— Драги ми, не се преструвайте пред мене — изгледа го тя иронично. — Зная, че заведението ви в действителност е,училище за престъпници.

— Госпожо, заклевам се, че това не е вярно. Това е подла лъжа!

— Значи, тогава е лъжа и че сте брат на известната Казота — възмути се от преструвките на чичо си, — или не познавате притежателката на „Червената воденица“?

Гаспар мълчеше и гледаше развълнуван непознатата.

— Снемете маската — каза Обезобразената. — На мъж, който е успял да открадне панталоните от тялото на един лорд, не приличат тия преструвки.

Това беше премного за Гаспар. Той забеляза, че има насреща си лице, което познава много добре миналото му.

— Коя сте вие? — попита той учуден. — Госпожо, знаете неща, които са известни само на престъпните среди в Париж.

— А кой казва, че не произхождам от тях? — усмихна се госпожа Буланси. — Погледнете ме малко по-внимателно, не ме ли познахте вече?

— Да, да, една прилика… Има нещо познато…

— Не помните ли вече малката Помпадура?

— Дъщерята на Казота ли? — сепна се Гаспар. — Да, къде са ми били очите? Вие сте, ти си. Но както виждам по облеклото ти, трябва да ти върви в живота…

— Живея във вилата си на „Шанз Елизе“ и се казвам госпожа Буланси.

— Превъзходно! А какво прави старата скъперница, майка ти?

— Тя няма да живее повече от месец. След смъртта си няма да остави много приятели. В течение на последните десет години дори и аз се отвратих от нейното скъперничество. А това момченце е син на най-големия ми неприятел и затова нека стане такъв, какъвто можеш да го направиш.

Когато изговори тези думи, Помпадура извади портмонето си и отброи пет банкноти по сто франка.

— Ето една малка отплата за труда ти — каза тя. — Пази добре момченцето, бъди строг към него и ще останеш доволен от мен.

— Нали ми позволяваш да го бия? — попита Гаспар, като прибра парите.

— Бий го, но не го убивай. Нека живее! А сега, сбогом! По-добре ще бъде, ако си отида, без да бъда забелязана от него.

— Не искаш ли да се срещнеш с жена ми?

— Не, по-добре да не знае коя съм. Нека всичко да остане в тайна.

Гаспар Мурие изпрати сродницата си до вратата. Там те си подадоха ръце и Мурие каза:

— Ако някога имаш нужда от мене, аз съм на твое разположение. Наистина, макар че ме мъчи страшна болест, ако се появи някаква трудна работа, наемам се да я свърша.

— Добре, ще помня!

Помпадура се обърна и тръгна към файтона, в който я чакаше Естерхази.

Когато Гаспар Мурие се върна в къщата си, първата му работа беше да съблече на Андре хубавите дрехи и да го облече в други, от прост док. В този момент пред къщата се вдигна силен шум.

— Тълпата си иде! — каза Мурие.

Реха излезе да отвори вратата.

— Слушай, момченце — продължи учителят на престъпниците и се обърна към Андре. — Сега ще ти кажа няколко думи, които трябва да помниш. Първо: никога да не говориш, без да те питат; второ: ако чужди хора те попитат, как се отнасят с тебе в тая къща, отговаряй им „чичо е много добър към мене“. Тежко ти и горко, ако някога посмееш да се оплачеш. Трето: ако ти заповядам да извършиш нещо, веднага трябва да го изпълниш без да продумаш. Никога не бъди непослушен. В противен случай ще те бия с дебелия си бастун, а освен него имам и други средства за наказание.

Когато Гаспар завършваше своята първа лекция, вратата се отвори и влязоха три момченца.

— Ха, нехранимайковци, какво носите? — извика им злодеят. — Добре ли разпределихте дела? Дайте да видя какво сте донесли.

Първото от децата, което беше на около десет години, отиде до масата, където седеше Гаспар, бръкна в джоба си и извади шепа медни пари, между които и няколко сребърни, и ги сложи пред строгия човек.

— Днес просих пред църквата „Нотр Дам“ — каза то — и това е всичко, което получих.

— Разказа ли на хората, че баща ти лежи болен вече три месеца, а майка ти трябва да храни още три деца освен тебе?

— Да, чичо, разказах им.

— А плака ли, когато им го разказва?

— Да, плаках!

— Покажи ми как си плакал?

Детето се помъчи да пролее насила няколко сълзи, но не можа.

— Подлец, това плач ли наричаш? — викна Гаспар.

— Защо не си употребил лука, който ти дадох?

Детето пребледня и се смути.

— Лука — продума то, — лука бях го взел със себе си, но понеже тази заран не получих закуска, го изядох. Това няма да се повтори.

Като награда за това откровено признание злодеят удари детето с юмрук в зъбите. То се хвана за устата, от която потече кръв и се разплака. Андре, който седеше в един ъгъл и наблюдаваше страшната сцена, също заплака. Когато битото дете се приближи до него, то прегърна Андре, като че ли искаше да го утеши.

— Пет франка и двадесет и пет сантима — изръмжа злодеят, като преброи парите и ги тури в джоба си.

— Мога да се закълна, че това малко куче си е купило хляб или плодове, а може би бонбони. На тях човек не може да вярва, но ще намеря средство да ги контролирам. Те са ненаситни и постоянно искат да ядат. — След това се обърна към другото дете. — Хей, Бруно, ти какво имаш да ми разказваш?

Момчето сложи безмълвно един сребърен часовник с меден ланец на масата.

— Това е нещо по-ценно — одобри Гаспар. — Откъде си го взел?

— Разхождах се край постройките около Сена — обясни Бруно. — Там са ангажирани много работници. Чаках докато стане дванадесет и работниците отидат да обядват. Само един от тях остана. Той извади едно писмо от джоба си, прочете го десетина пъти, после изяде няколко филии хляб и го чух да казва:

— Ах, майко, кога ще оздравееш? Още днес ще заложа часовника си, за да мога да взема малко пари и да ти купя няколко шишета вино, които да те подсилят. След това работникът легна, прочете още веднъж писмото и заспа. Приближих се до него и откраднах часовника му, като си помислих, че и чичо Гаспар се нуждае от средство за подсилване.

— Да, Бруно, ти си умно момче — одобри през смях наставникът. — От тебе може да излезе нещо. Ланецът не струва нищо и сега ще го хвърлим, а колкото до часовника, цената му е десет-петнадесет франка. Днес ще получиш топла вечеря.

Бруно напусна гордо стаята и минавайки, ощипа просячето от „Норт Дам“ така силно, че то изпищя. Сега вече Гаспар Мурие се занимаваше с третия си питомец, който сложи една кошница на масата. Злодеят я отвори и се зарадва, като намери в нея тлъста кокошка, половин заек, един пакет хубаво сирене, два хляба и малко зеленчуци.

— Нали си го взел от пазара? — попита той детето. То се усмихна и отговори утвърдително.

— Наблюдавах една дама, която беше купила всички тия неща. Щом забелязах, че иска да си тръгне, приближих се и я попитах, мога ли да й отнеса кошницата вкъщи. Тя ми каза, че не може дами заплати повече от двадесет сантима, тъй като била съпруга на беден чиновник и купила тия неща само защото мъжът й имал рожден ден. Взех кошницата и тръгнахме заедно. Щом стигнахме многолюдната улица „Севастопол“, избягах. Тя се развика след мен, но аз влязох в една къща, която имаше изход и на другата улица и докато тя уведоми полицията, бях вече изчезнал.

— Браво, свършил си работата си отлично — одобри благодушно Гаспар. — Остани с тая специалност. От кражби на пазара винаги може да се препитава човек.

И на това момченце беше обещана топла вечеря.

След малко се завърнаха още седем души. Всички момченца бяха от осем до четиринадесетгодишна възраст. Всяко едно от тях сложи откраднатите неща на масата пред строгия наставник. Бяха донесени портмонета пълни с пари, кърпи, дори и едно палто, което едно от тях бе откраднало от една дрехарница, както и едно сандъче със сардели. Едно твърде намахано хлапе на име Алберт го бе откраднало, докато каруцарят влязъл в един магазин да натовари друга стока. И то се смееше, че бедният каруцар ще трябва да го заплати. Най-после към масата се приближи едно красиво високо момченце, в очите на което блесна упоритост. Ръцете му бяха празни.

Гаспар Мурие го погледна строго и попита:

— Мориц, какво имаш да ми кажеш?

— Нищо — бе отговорът. Злодеят искаше да се хвърли върху него, но за момент обузда гнева си.

— Нищо ли — продума той с треперещ глас, — а къде си бил?

— Ходих на разходка — отговори смело Мориц, по което се познаваше твърдият му характер.

— Не ти ли заповядах да отидеш в църквите и да гледаш да откраднеш нещо от някого по време на литургия?

— Да, заповядахте ми, но аз никога няма да крада или да прося. Покойната ми майка казваше: да крадеш е грехота, а да просиш — срамота!

— Ще ти кажа аз на тебе кое е грехота и кое е срамота — ревна Гаспар и се спусна към него.

Момченцето предвиждаше това и избяга навън, като искаше да напусне къщата, обаче Алберт и Бруно, които се затичаха като копои подире му, го настигнаха до вратата и го хванаха. Доведоха го до чичото, който държеше камшик в ръка и заповяда на другите да съблекат непослушния. После го просна на земята и го би толкова много, че по гърдите му се появиха сини ивици. Мориц не проговори нищо и дори не се оплака, което разлюти още повече освирепелия злодей.

— Оставете го при кладенеца! — заповяда той. Момчетата занесоха нещастника сред заобиколения с висока ограда двор, където се намираше кладенец. Гаспар се приближи до него. Всичките му възпитаници, между които се намираше вече и Андре, трябваше да се наредят в полукръг около него, след което започна екзекуцията, която трябваше да служи за пример на останалите. Достолепният учител отвърза кофата и привърза пребледнялото дете с въжето. Навярно си спомняше, че през средните векове са наказвали така хлебарите, които продават на населението хляб с по-малко тегло. Те бивали затваряни в един железен кафез и потапяни три пъти във водата, след което ги изваждали полумъртви. И Гаспар си служеше с възпитателни методи, останали от средновековието. Той спусна Мориц в кладенеца и го потопи два пъти за по десет секунди, като контролираше времето с часовника, откраднат — от Бруно. Когато извадиха нещастника от кладенеца, той беше полумъртъв. Въпреки това не посмя да влезе в къщата, за да се изсуши, а трябваше да остане навън, изложен на студения есенен вятър.

Другите деца влязоха вътре, където вече беше сложена трапезата и понеже Гаспар бе останал доволен от тях, получиха за вечеря печено месо със зелен боб. Малките крадци лакомо се нахвърлиха на храната, която им се стори много вкусна, без да усещат, че месото беше гнило и вмирисано.

Малкият Андре и бедното момченце, което беше просило при църквата „Нотр Дам“, останаха при мокрото дете.

— Идете горе — каза им то. — Ако старият злодей се научи, че сте при мене, ще ви накаже.

— Ще те изсуша — отговори просячето. — Преди няколко дни ти ме защитаваше, когато Алберт и Бруно ме гонеха и искаха да ме бият, а сега аз искам да ти се отплатя приятелски.

Извади кърпичката си и започна да го изсушава с нея. Същото направи и Андре. Мориц, който трепереше от студ, неволно се засмя.

— Виж — каза той, — и този иска да играе ролята на милостивия самарянин. Слушай, струва ми се, че си добро момче.

Той хвана десницата му.

— Бедното дете — каза момченцето, като поглади лицето на Андре, — бих ти пожелал нещо по-добро, отколкото да живееш в ада на чичо Гаспар. Кой те доведе в тая къща?

— Една леля! — отговори Андре.

— Тая леля трябва да е много лоша. Нямаш ли родители?

— Да, имам добра майка, а баща ми е войник.

— Как ти е името?

— Андре!

— Да, но ти трябва да имаш и друго име! Детето помнеше страшната забрана на госпожата да изговаря името Драйфус. То се страхуваше да не постъпят с него както с Мориц и поклати отрицателно глава.

— Разбрах, че имаш само едно име — каза Мориц, като се усмихна. — Ние ще те наричаме Андре и ще бъдем приятели!

Тримата останаха в двора, където ги намери Реха, съпругата на Гаспар, която не беше толкова жестока и безсърдечна, както съпруга си, и винаги се стараеше, доколкото бе възможно, да му въздейства за смекчаване на жестоките му обноски към децата. Но не можеше да отиде никога против волята му.

— Пак ли сте се събрали да правите заговор против мъжа ми — извика тя, след което прибави. — Елате бързо в кухнята, запазих малко месо, което ще ви дам.

Децата тръгнаха след нея, насядаха в един ъгъл на кухнята и започнаха да ядат. Мориц получи дрехите си, които еврейката беше изсушила. Току-що бяха изяли последните си залъци, и от горния етаж се чу звук на тръба.

— Сигналът за лягане — каза Мориц. — Сега трябва да отидем да спим!

Двамата заведоха Андре в една стая на тавана. Есенният вятър духаше през дупките на покрива, през който се виждаха звездите на ясното небе.

Андре се съблече и легна при Мориц. Той беше свикнал всяка вечер преди да си легне да сключи ръце и да се помоли Богу. В този момент откъм вратата се чу силен смях.

— Ха-ха — захили се Алберт, който бе влязъл с неразделния си приятел Бруно, — между нас има един набожен. Чакай, скоро ще те накараме да забравиш набожността си. Освен това ти не си заплатил още таксата за постъпване. Бруно, донеси бързо необходимите неща!

Бруно изчезна. Веднага след неговото излизане дойдоха всичките обитатели на това страшно заведение. Андре, който се страхуваше, се улови с двете си ръце за Мориц. Алберт, който беше на около четиринадесет години, шепнеше нещо на другарите си, които сияеха от радост.

След малко Бруно се завърна. В ръцете си носеше голяма цинкова тенекия, в която имаше тлеещи въглени. Той я сложи в средата на стаята.

— Образувайте кръг — заповяда Алберт. — Подът, върху който ще играеш, не трябва да изстине.

В същия момент Бруно се приближи до леглото на Андре. Той се наведе и хвана детето, а останалите му другари образуваха кръг около тенекията с въглените. Малките злодеи бяха намислили да турят безпомощното дете върху въглените и да се наслаждават на страшните му мъки, като искаха същевременно да му попречат с телата си да избяга. Те обаче не успяха да изпълнят страшното си намерение. Мориц скочи от леглото си и удари Бруно в тила толкова силно, че той изпусна Андре.

— Подли кучета — извика Мориц, до когото стоеше и изплашеното бедно дете, третият от приятелите. — Не ви ли е срам да посягате върху едно шестгодишно дете? — Вие сте не само крадци, но и убийци.

В тази минута Бруно се спусна разгневен върху него и двамата се сборичкаха. Мориц събори Бруно, който падна сред тлеещите въглени, които се пръснаха по всички страни. Алберт стисна малкия Мориц за гърлото, а бедният просяк от „Нотр Дам“, който се именуваше Принел, се биеше с други двама. Внезапно едно от децата извика:

— Пожар, пожар! Леглото гори!

Един въглен беше подпалил сламеника на едно легло и пламъкът се издигаше към покрива. Силни писъци се разнесоха из къщата.

— Пожар! — извикаха децата и уплашени се спуснаха по стълбите надолу.

Стаята беше пълна с дим. Гаспар Мурие и съпругата му се зададоха откъм стълбата с големи кофи, пълни с вода. През това време и децата бяха вече се посвестили и започнаха да помагат. Пожарът скоро беше загасен.

Гаспар беше разгневен на малките злодеи, които щяха да подпалят покрива над главата му. Той взе камшика и започна да ги бие, без да гледа кого и къде удря. Децата се изпокриха в леглата си, но той вдигаше завивките и ги биеше без милост. Мориц и Принел се опитаха да запазят Андре с телата си, но въпреки това детето бе ударено по лицето, която веднага се поду. Безмилостният човек най-сетне се умори. Той псува и руга още няколко минути възпитаниците си, след което излезе. Те останаха сами в стаята, пълна с дим.

Дълго време след това се чуваха плачовете на нещастните деца. Постепенно всичко обаче утихна и само тежкото дишане на спещите нарушаваше нощната тишина.

Андре също беше заспал. Той беше сложил дясната си ръка върху гърдите на приятеля и защитника си Мориц, а лявата върху подутото си лице. Така спа възлюбеният син на капитан Драйфус и многострадалната Херманса през първата си нощ в училището за престъпници на господин Гаспар Мурие.