Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (13)

14.

Непрогледна мъгла забулваше гробищата „Пер Лашез“.

В тъмнината белите надгробни паметници блестяха, хладен ветрец подухваше и си играеше с клоните на дърветата, които украсяваха старите гробове.

Нищо не нарушаваше покоя на мъртвите.

Гробарят отдавна беше затворил вратите и ако някой искаше да влезе, трябваше да позвъни на големия звънец, който се намираше извън желязната ограда.

Светът на мъртвите бе отделен от света на живите.

Зад желязната ограда, недалеч от гробищата се пълнеха чашите на удоволствията, лудееха веселията. Там кипеше Париж, веселият, смеещият се Париж в разбунените вълни на развлеченията.

Тук нямаше наслаждения, нито веселия; тук нямаше възклицания и радост, но също нямаше мизерия и мъки, отчаяние и измама, каквато имаше там. Всичко беше преминало за тези, които почиваха тук. Те бяха на пуснали тялото, а душата — само ти, боже велики, знаеш, дали тя отлита в небесата…

Старият гробар на гробището „Пер Лашез“ седеше в топлата си стая, до огнището, където гореше силен огън. Господин Бибу, така се казваше той, пушеше лулата си и четеше стара книга, съдържанието на която знаеше вече наизуст, и от време на време отпиваше горещ пунш от голяма чаша. Той често поглеждаше към леглото, където госпожа Бибу отдавна си беше легнала.

— Нямаш ли друга работа, Бибу, та четеш книга — каза жена му, като подаде глава изпод завивката. Ще ме умориш с този си глас, човече!

— Това е занятието ми — отвърна гробарят и погледна към часовника на стената. — Няма още единадесет часа.

— Единадесет — смръщи се жена му. — Почтеният човек по това време трябва да е в леглото. Твоята професия те развали, Бибу, ти мислиш само за мъртвите, но не и за живите.

— Не се подигравай с професията ми! Аз съм необходим на мъртвите, а живите могат и без мен. Всички мъртви на „Пер Лашез“ са мои деца; аз ги пазя, аз ги наглеждам, за да не наруши никой покоя им. Трябва да отида да видя новата си покойница, която днес ми донесоха — жената на градоначалника на Париж, госпожа фон Ла Бриер.

— Да не си полудял, Бибу — надигна се вярната му съпруга. — Само да посмееш да отидеш… Календарът не показва, че вън има луна и трябва да е тъмно като в рог. Колкото за жената на градоначалника, кълна ти се, че тя не ще стане!

Бибу не отвърна нищо.

— Права си, Евелина — обади се той след малко и изпи останалия пунш. — Вън е студено и мъгливо, а в леглото е топло, затова предпочитам последното.

Казвайки това, той стана, съблече се и се канеше да си легне, когато необикновен шум го накара да се ослуша.

Някой похлопа на прозореца.

— Отворете, искаме да говорим с вас. Госпожа Бибу прошепна с дрезгав глас на мъжа си:

— Не отваряй. Може да са ти приготвили примка. Кой знае кой е.

— Глупости — вдигна рамене гробарят. — Хора, които желаят по това време да видят гроб, обикновено дават по някоя пара.

Въпреки думите на жена му, той отиде при прозореца и попита кой е.

— Аз и моята другарка искаме да видим гроба на едно дете. Отворете, старче, иначе ще ви се случи нещо лошо.

— Защо не дойдете през деня? — попита Бибу.

— Ние сме чужденци, днес пристигнахме в Париж и утре заран пак заминаваме. Вие ще спечелите няколко златни монети, а и няма да искаме нищо нередно.

— Идвам, почакайте!

Бибу се облече, обу високите си ботуши, запали фенера, взе големия ключ от стената и излезе. Хиляди проклятия го изпратиха изпод завивките на леглото. Старият не чуваше нищо. Когато се отнасяше до „мълчаливите му деца“, той не слушаше никого.

След няколко минути се върна в стаята, придружен от господин и дама. Нощните посетители на гробницата бяха Матийо Драйфус и Алиса Тери.

— Как се казва детето, чийто гроб искате да видите? — запита Бибу.

— Алфред Драйфус — отвърна Матийо. — Под това име е погребано детето на четвърти или пети този месец.

Гробарят взе една дебела книга и я отвори пред лампата. Той сложи големите си очила и почна да я прелиства.

— Да, вярно е — каза след малко, — Алфред Драйфус е погребан на 4 октомври 1894 година, отделение за деца, място де, гроб № 37.

— Заведете ни при този гроб — помоли Матийо и подаде три златни монети на стареца.

— Излезте вън и ме почакайте, след няколко минути ще дойда. — Матийо и Алиса излязоха пред вратата.

— Трябва да го накараме да ни разкаже — каза Матийо на детективката. — Не вярвам сам да го е погребал.

— Аз пък не вярвам — отвърна Алиса, — че майката е заминала, преди да са го погребали.

— Ако тя е същата — каза Матийо Драйфус, — за която си мисля, че е любовницата на брат ми и майка на детето, тогава тя е заминала на трети октомври заранта за Лондон, за да осребри чека от английската банка. По пътя съдбата хвърли жената в морето, аз я спасих и я заведох в една рибарска къща в Хастинг. Въпреки че знаеше, че след няколко дена ще се върна да й дам чека, тя е отпътувала.

— Не знаете ли накъде е заминала. Трябва да я потърсим — каза Алиса. — Любовницата на вашия брат може да направи важни разкрития. Не ви ли е чудно, че тя има чек от сто хиляди франка?

— Не ме учудва — отговори Матийо. — Мисля, че тези пари, които евреинът Соломон Дулсети е платил на банката „Пел и Сие“, а тя е английска банка, са от брат ми, който е искал с тях да се освободи от майката на незаконното си дете.

Детективката поклати глава.

— Жена, която оставя сто хиляди, не се отказва лесно от любовта си. Бих искала да поговорим с капитана.

— Това е най-доброто — въздъхна Матийо, — обаче да се влезе в затвора е невъзможно.

— Трябва да се измисли нещо — промълви Алиса Тери, — надявам се, че ще можем да поговорим с него за няколко минути.

— Ако успеете, госпожице Тери, ще ви смятам за ангел, но може да стане само тогава, когато тъмничните врати се отворят сами.

Матийо гледаше с възхищение Алиса, която също надникна в сивите очи на красивия мъж.

Гробарят излезе от къщата. Той носеше в едната си ръка запаления фенер, а в другата дебел бастун.

— Да вървим — каза той.

Матийо Драйфус хвана Алиса под ръка.

Пътят беше страшен и пуст. Те минаха покрай безброй гробове. Надгробните паметници се издигаха мрачно по местата си, а бръшлянът шумеше тайнствено и скръбно, когато роклята на Алиса се допираше до него. Ветрецът отчупваше по някое сухо клонче и го хвърляше пред краката на детективката.

Тримата се доближиха до онази част от гробището, където бяха детските гробове. Това бе голям парцел, който граничеше със семейните гробници на парижките аристократи и големци, чиито прадеди бяха запазили тези места за вечния си покой. Имаше прекрасни паметници, огромни мраморни плочи, пирамиди, обелиски. Някои от тези мълчаливи гробници бяха заградени със стени от карарски мрамор. Бръшлянът беше толкова гъсто обрасъл, че от него едва се виждаха белите камъни. Само входовете бяха свободни от растителност.

След дълго дирене гробарят се спря до малък гроб. Той наведе фенера и погледна номера.

— На мястото сме — каза той, — тук почива момченцето Алфред Драйфус.

Матийо гледаше печално малкия запустял гроб. Никакво цвете, нито венец, нито бръшлян не украсяваше забравената могилка.

И гробовете имат своята съдба. Някои се украсяват и наглеждат от роднините, а други са изоставени и запустели. Матийо неволно си спомни за малкия Андре, разглезения любимец на семейство Драйфус, когото пазеха от най-малка простуда и когото родителите обожаваха. Каква голяма разлика имаше между живота на това дете и онова, което почиваше тук под пръстта.

Матийо извади от джоба си две златни монети и ги даде на гробаря.

— Давам ви тези пари — каза той, — за да украсите и наглеждате гроба. Ще ви платя пак, щом изтече годината!

— Кажете ни, старче — обади се Алиса Тери, — нямаше ли никой на погребението?

Бибу вдигна рамене.

— На 4 октомври вечерта — каза той, — двама мъже дойдоха и ми донесоха малкия мъртвец. Единият беше висок, снажен мъж, облечен в дълга мантия и с широка шапка на главата, а лицето му едва се виждаше. Другият изглеждаше негов слуга, защото той носеше ковчега. Те ми показаха едно писмо от църковното настоятелство, което ме задължаваше да погреба момченцето Алфред Драйфус. Заровихме мъртвото дете, аз се помолих на Бога, а човекът с широката шапка запали цигара.

— Не е ли идвала някоя жена на този гроб? — запита Алфред.

— Никога никой не се е грижил за него.

— Можете ли да ни кажете дали детето е било облечено, когато го погребахте? — запита Матийо.

Бибу се замисли и каза:

— Не знам.

Изведнъж думите спряха на гърлото му. Матийо и Алиса също се стреснаха и се хванаха за ръце. Силен вик се разнесе в нощната тишина, глас, който сякаш идваше от дълбините на ада.

И тримата се разтрепериха от страх.

— Някакъв човек е в опасност — сподавено каза Алиса, — трябва да му се притечем на помощ.

Гробарят се прекръсти.

— Помогни ни, Боже — пошепна той, — дошло е време, когато мъртвите възкръсват от гробовете си и страшният ти съд скоро ще дойде на грешната земя.

— Глупости — извика Матийо Драйфус сърдито, — не трябва да се молим сега, а да действаме!

— Гласът идваше откъм гробниците — каза Алиса, — светнете ни бързо, всяка минута е скъпа!

Бибу се подчини на заповедите на Матийо. В тъмнината се забелязваха тъмни сенки. — Нещо страшно става тук — извика Матийо. — Предчувствам, че е ограбен някой мъртвец.

— Това е ужасно — възкликна Алиса и стисна по-силно дръжката на револвера. — Смърт на тия крадци!

— Боже — извика Бибу, — всичко разбирам. Ей там се намира семейната гробница на парижкия градоначалник. Днес след обяд погребахме неговата жена. Мъртвата бе окичена със скъпоценности, които струват няколко хиляди.

— И сега искат да й ги вземат — додаде Матийо, — но викът, викът… Боже съхрани, едно ужасно предчувствие се надига в душата ми.

Тримата се приближиха на няколко крачки от гробницата. Матийо искаше да прескочи гроба, който се намираше между тях и гробницата. Той се втурна, но Алиса го задържа.

— Там, там! — уплашена и смаяна от ужас извика тя. — Този образ… Боже, избави ни, не е човешки.

Матийо отправи поглед към показаната посока и застина на мястото си като вцепенен. Пред него на пет крачки от гроба се виждаше висока мършава сянка — скелет с мъртвешка глава. По това страшно лице не се виждаше никакъв нос, нямаше уши, а през зиналата уста се виждаха големи зъби.

Тримата стояха като вкаменени пред този скелет. После се случи нещо ужасно!…

Към полунощ нещо започна да мърда откъм северната страна на гробищата. През нивата, която се намираше до гробищата „Пер Лашез“ бяха минали три сенки и тихо се доближиха до стените. Това бяха Мъртвешката глава, Равелак и евреинът Соломон Дулсети. Лицето на последния беше изкривено, очите му светеха като въглени, а устните му непрекъснато трепереха.

Те нагласиха въжената стълба, която носеха, до стената на гробищата. После Равелак се покачи по нея и след като даде знак, че не ги застрашава никаква опасност, останалите направиха същото.

Около една минута тримата стояха на стената. След това Мъртвешката глава свали стълбата, нави я на кълбо и я постави в чантата, препасана през рамото му.

— Всичко е спокойно — прошепна той на другарите си, — няма от какво да се боим.

— Там още нещо свети — каза Равелак, сочейки къщата на гробаря.

— Там живее гробарят — прошепна успокоявайки ги евреинът. — Много добре познавам стария Бибу. — Той е слаб и немощен и ако ни попречи на плана, тогава…

— Тогава ще го премахнем лесно — отсече Мъртвешката глава.

Тримата скочиха от стената, което не беше лесно за стария евреин. Но той изпревари двамата си другари. Някаква невидима сила го движеше, цялото му тяло трепереше от страх и възбуда, а гърлото издаваше кресливи хрипове, приличащи на ръмженето на затворен звяр.

Разбойниците вече стигнаха до гробниците на видните парижани. Мъртвешката глава броеше гробовете.

— № 14! — извика той и спря. — Тук трябва да е, Равелак, подай ми фенера.

Разбойникът извади от чантата си малко фенерче и го запали. Светлината му освети старата мраморна стена и в средата й се забеляза здрава желязна врата. Безброй венци и цветя красяха входа на това тъжно място.

— По дяволите — изсумтя Мъртвешката глава, — градоначалникът заключва гробницата, като че е някаква каса, пълна с милиони. Отваря ни се доста работа!

— Нося динамит — каза Соломон Дулсети. — Да разбием вратата.

Мъртвешката глава не искаше и да чуе за такова нещо, защото избухването би вдигнало голям шум. Той повика Равелак и се заловиха за работа.

Червеното куче се оказа много работоспособен. Здравината на вратата го ядоса и той работеше като безумец. Ръцете му огъваха железните пръчки, сякаш бяха от восък.

После двамата започнаха да работят с длетата си — чу се глух шум и вратата се отвори.

Излизащият от гробницата хладен и влажен въздух показа, че входът е свободен. Тримата тръгнаха по стълбите и се намериха в мястото, където семейство Ла Бриер съхраняваше мъртъвците си от двеста години.

Светлината на фенерчето осветяваше многото ковчези, поставени на малки поставки.

— Ето там — посочи Соломон Дулсети.

Мършавите ръце на евреина смъкваха цветята и венците, а разбойниците вървяха и ги тъпчеха с крака.

— Сребърните украшения — каза Равелак, — можем да ги претопим.

— Има време за това — отвърна Дулсети, — най-напред трябва да вземем скъпоценностите, те струват повече.

— Ще отворим ковчега — разпореди Мъртвешката глава.

Разбойниците започнаха работа. Няколко минути владееше гробна тишина. След това Мъртвешката глава и Равелак отвинтиха капака на ковчега и го поставиха до стената.

Пред разбойниците се откри картина, която би трогнала всяко милостиво сърце, но не и безчувствените души на тия осакатени същества.

В ковчега лежеше красива жена. Пленителната красота на лицето й не беше разрушена още от смъртта, само очите й бяха хлътнали дълбоко и устните прибрани. На гърдите й набожно бяха сключени ръцете.

Тази картина не трогна тримата изверги. Жадните им погледи лакомо се плъзгаха по диамантите и скъпото облекло на мъртвата.

Евреинът Дулсети изрева от радост. Той се наведе над мъртвата, хвана ръцете й, погали бледото й лице, като че бе душевноболен.

Тайнственият фенер освети гърдите на нещастницата, която дори в гроба си нямаше спокойствие. Хиляди разноцветни искри светнаха срещу злодеите. Те се излъчваха от скъпоценните бисери, които умрялата имаше на шията си.

Соломон Дулсети я вдигна, а Мъртвешката глава и Равелак заизмъкваха скъпоценностите от пръстите й. После евреинът откачи обеците на нещастницата и всичко това събираше в малка торба, която носеше през рамо.

— Проклятие — просъска Мъртвешката глава, който не беше прикрил грозотата на лицето си и изглеждаше, като че ли е възкръснал от мъртвите. — На този пръст има пръстен с диамант и смарагди, но не мога да го извадя, защото се е сраснал с плътта. Остър нож блесна в ръката на Равелак.

— Отрежи пръста тогава — каза той, като вдигна ръка и искаше да изпълни намерението си.

Дулсети обаче го отблъсна.

— Червено куче, ще оцапаш копринените дрехи, а те струват пари. Брюкселските дантели също имат висока цена.

Съобразителността на евреина бе похвалена от Мъртвешката глава и тримата започнаха да събличат мъртвата.

Скъпоценните дрехи също бяха сложени в торбата.

— И долната фуста е ценна — подсказа евреинът. В този миг Равелак с треперещ глас извика:

— Светлина се движи през гробницата… Мъртвешката глава се уплаши, но Дулсети го успокои.

— Навярно е гробарят, старият Бибу — каза той,,— който има някаква работа. Той няма да ни види, но ако дойде тук и ни попречи, тогава ти, Мъртвешка глава, ще опиташ дали твоят железен чук е по-здрав от неговата глава.

— Трябва да побързаме, за да не ни видят — изсъска мъжът на Помпадура. — Равелак, дай ми ножа си, ще взема пръстена заедно с пръста!

В това време евреинът завърза малкия чувал и го метна на гърба си. Мъртвешката глава взе тайнствения фенер и освети ръката, която Равелак беше хванал. Той допря ножа до костта на пръста и безмилостно започна да го реже.

Кръв потече от раната и изцапа роклята на мъртвата.

— Дай ми чука, Мъртвешка глава — извика Равелак, — искам да отсека костта.

Преди още да беше се обърнал, за да изпълни желанието на другаря си, се случи нещо ужасно. Тежка въздишка се чу от гробницата. Равелак отскочи.

Ръката, в която Мъртвешката глава държеше фенера, затрепера като лист и отвратителното му лице се вкамени.

Дулсети се огледа страхливо.

Чу се втора въздишка, толкова страшна и злокобна, че злодеите се уплашиха, косите им настръхнаха и ги обля студена пот.

Наранената ръка мръдна, тялото на мъртвата жена се размърда и гърдите й започнаха да се повдигат.

Мъртвата бавно се надигна от смъртния си одър.

— Тя е жива — промълви евреинът, — погребали са я припаднала. Сега ще ни издаде.

— Да се махаме оттук — извика Мъртвешката глава, — трябва да отидем на по-сигурно място, по дяволите, евреино, какво си застинал като камък!

Понечи да издърпа Дулсети със себе си, но той се измъкна усмихнат от ръцете си.

— Вие се страхливци — извика той с дрезгав глас,— плашите се от една припаднала жена! Аз ще ви кажа, какво трябва да направим с нея — ако не е умряла, ще я убием.

Евреинът се хвърли върху жертвата си. Тя бе отворила очи и се оглеждаше. Жената не знаеше какво търсеха фигурите край нея, усмихна се, като мислеше, че сънува.

Когато евреинът се хвърли върху нея, тя извика силно за помощ.

Соломон Дулсети държеше в едната си ръка чувалчето, а с другата бе хванал гърлото й. Силният вик, който се изтръгна с болка от гърлото на нещастницата, разцепи въздуха.

— Ще ни издадеш, куче такова — просъска Мъртвешката глава, — ще ни погубиш!

Той хвана стария евреин за врата и го блъсна по стълбите. Равелак вече беше избягал.

Мъртвешката глава и Дулсети излязоха от гробницата. Тъмни сенки се появиха пред тях. Мъртвешката глава мислеше върху кого да се хвърли най-напред. За щастие той нямаше никакво оръжие у себе си, а чука беше забравил в гробницата. Затова му дойде наум нещо друго.

Отвратителното му лице уплаши тримата. Нападателите за минута се стреснаха като го видяха. Мъртвешката глава използва изненадата и се хвърли с всичка сила върху Матийо, като го удари с юмрук по челото.

Матийо Драйфус падна като мъртъв на земята. Чуха се четири изстрела от револвера на Алиса. Трите куршума не улучиха, а четвъртият рани леко Мъртвешката глава в лявото рамо. Той взе с дясната си ръка бастуна на Матийо.

Алиса извика и се хвърли върху Драйфус.

Дебелият бастун се завъртя из въздуха. Той попадна върху главата на стария гробар, който изстена и се свлече на земята.

Разбойникът ритна лежащия на земята Дулсети и му каза:

— Тръгвай, още е тъмно, никой не ще ни познае! Те изтичаха към оградата на гробището. Посрещна ги Равелак.

— Стълбата виси — каза той, — не съм я забравил. След миг разбойниците се намериха отвъд стената.

Влачейки стария евреин, те бягаха през полето и скоро се загубиха в тъмнината.

В това време Матийо Драйфус бе дошъл вече на себе си. Без да обръща внимание на болките си, той се запъти с Алиса към гробницата. Драсна клечка кибрит. На тази слаба светлина те слязоха по стълбите. Изплашени, Матийо и Алиса се доближиха до отворения ковчег. Матийо се наведе над припадналата, а Алиса я хвана за ръцете.

— Тя е жива! — извикаха в един глас и двамата.

— Но ще живее ли? — добави Матийо. — Това един Бог само знае.