Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (128)

10.

В същата минута се отвори вратата на големия салон и гостите влязоха. По-късно се появи и Емил Зола. Той целуна Лучия по челото, стисна десницата на Пикар, който му бе представен от момичето. Пред Натузиус той се поклони хладно и отиде към другите гости.

— Малката ми Лучия, ти си направила добър избор — каза Зола на младата невяста, като погледна Пикар в очите, — защото всичко, каквото до днес съм чул за господин полковника, му прави само чест.

Пикар се поклони.

— Господин Зола, вие сте много добър към мен — промълви той — и съм щастлив, че чух тия думи от устата на един човек, с когото Франция може да се гордее.

— Господин полковник, вие сте храбър мъж — продължи знаменитият писател. — Научих, че се борите за невинно осъдения капитан Драйфус и че сте имали намерение да заведете дело против истинския предател на отечеството. Това е благородно от ваша страна и много ме радва, че ми се отдаде случай да ви кажа, че съм ваш съмишленик!

Пикар се стресна.

— Възможно ли е? — прошепна той. — Възможно ли е да сте убеден в невинността на капитан Драйфус?

— Тихо! — каза Зола. — Още не е дошло времето да се признае открито. Да кажа сега всичко, каквото зная, това би значело да попреча на добрия резултат на делото ни.

— О, ние ще победим — възкликна Пикар. — Истината винаги тържествува и ще дойде ден, когато във Франция ще осъзнаят, че напразно са мъчили нещастния капитан. Господин Зола, този ден не е далече!

— О, той е още много далече — отговори писателят смутен. — Зная, че вие мислите, че вдругиден ще постигнете голяма промяна по въпроса на Драйфус. Но, приятелю, лъжете се. Победата не е лесна и този път неприятелите ще тържествуват.

Докато Зола прошепна тия думи на Пикар, Лучия бе отишла да поздрави другите гости. Пикар пребледня. Обърна глава да види годеницата си и отново се обърна към Зола.

— Господине — помоли Пикар, — не казвайте нищо, което би могло да угрижи годеницата ми. Не искам да я виждам печална пред венчаването ни.

— Ще мълча — обеща Зола.

Двамата си стиснаха десниците като стари приятели. Гостите се отправиха към трапезата. Пикар взе годеницата си под ръка и я заведе до масата.

Зола седеше до Лучия и след като закусиха, той стана и произнесе наздравица в чест на младата двойка. Чашите зазвъняха. Натузиус се приближи до стола, на който седеше Зола. Ръката, в която държеше чашата, трепереше. Той побутна писателя по рамото. Зола се обърна и се учуди, като видя нотариуса. После стана и отиде с него до близкия прозорец.

— Господин Натузиус, виждам, че желаете да говорите с мен — каза Зола спокойно.

— Емил Зола; едно време се приветствахме на „ти“!

— отбеляза Натузиус, като сложи чашата на прозореца.

— Господин Натузиус, времената са се променили. Разбира се, аз съм останал този, който бях и по-рано, но вие много сте се променил.

— Само в искреното си приятелство към теб, Емил, не съм се променил.

— Господин Натузиус, не мога да повярвам. Ако чувствахте искрено приятелство към мене, не щяхте да промените възгледите си за живота, което ни раздели завинаги.

— А в какво ме укорявате? Може би не можете да ми простите, задето съм бил добър търговец и съм събрал няколко милиона франка?

— Господин Натузиус, лъжете се. В това не ви обвинявам. Всеки човек се стреми към богатство, защото парите са сила и могъщество, а кой не иска да бъде могъщ? Но на никого не е позволено да обира ближните си и да минава през труповете им, за да запази собствените си интереси.

— И аз така ли съм постъпвал? — отрони нотариусът, без да погледне бившия си приятел.

— Господин нотариус, като ме попитахте, трябва честно да ви отговоря. Да, вие сте се възползвали от информацията си, за да съсипете стотици хора. Станахте причина те да обеднеят и милионите ви са пропити с горчиви сълзи. Вие станахте причина да прокълнат името ви. Но нека това проклятие не се осъществи, тъй като Лучия е добро дете.

— Емил Зола, ти ли ми казваш това? — задиша развълнувано Натузиус. — Ти, комуто едно време спасих живота и положих основата на днешното ти добро състояние?

— Не отричам, че това е истина — отговори Зола. — Тогава вие ми направихте неоценима услуга и благодарността ми е доказана чрез това, че днес се намирам в къщата ви. Никога не исках да пристъпя вашия праг, но споменът за ония часове, в които се ангажирахте толкова, ме накара да не причиня скръб на Лучия. Така наруших решението си.

— Емил, благодаря ти — проговори Натузиус трогнат и подаде ръка на Зола, който не я пое.

— Не смея да хвана ръката ти — каза той и по чертите на лицето му личеше страшната борба, която бе обзела душата му. — Дори да ти простя и да забравя всичко, споменаването наедно престъпно дело, което си сторил, ни разделя завинаги?

— Какво, какво искаш да кажеш?

Зола погледна мрачно бившия си приятел.

— Да ти кажа ли името на онзи човек? — попита той.

— Кажи ми го! — отговори нотариусът.

— Добре, ти сам настояваш.

След това се наведе към ухото му и прошепна:

— Легуве!

Нотариусът се олюля и трепна. Той се удари в близкостоящата маса и я събори. Гостите разговаряха доста силно и не чуха шума, който произведе масата при падането си. Внезапно всичко утихна и нотариусът бързо се обърна. Защо бяха млъкнали всички, защо не продължаваше веселието? Защо не звъняха вече чашите и защо госпожите гледаха учудени към вратата? Защо Пикар скочи от стола си и хвърли гневен поглед към вратата? Защо побледня Лучия, а Зола гледаше смутен, като човек, чието предчувствие се е сбъднало?

Отговорът на всички тия въпроси бе явяването на едно неочаквано лице — офицерът, който влезе в салона. Той беше облечен с парадна униформа и от джоба му се подаваше запечатано писмо. Този офицер, който носеше фуражката си в ръка, беше майор Пати дьо Клам.

Майорът, привидно радостен, се приближи до масата, поздрави Пикар и се поклони пред годеницата му, а те отвърнаха хладно на поздрава му.

— Моля, извинявайте — каза майор Пати дьо Клам, — че влязох неканен в тази къща, и особено вие, госпожице — обърна се той към Лучия. — Ще ми простите, че трябва да отделя господин Пикар за няколко минути. Службата е причина за некоректната ми постъпка, но уверявам ви, че известието, което трябваше да предам на бъдещия ви съпруг, всъщност е едно отличие. Господин полковник, моля, елате за момент!

— Идвам! — отговори Пикар, като стисна под масата ръката на Лучия и влезе с майора в съседната стая, където беше библиотеката на нотариуса.

Пикар покани майора да седне.

— Господин майор, някаква заповед ли ми носите?

— Да, господин полковник. Ето я!

Пати дьо Клам извади писмото от джоба си и го подаде на полковника. Той искаше да го отвори, но внезапно се обърна и каза:

— Господин майор, не се съмнявам, че съдържанието на това писмо ви е известно.

— Разбира се, господин полковник.

— Тогава, моля ви, кажете ми, дали още днес трябва да зная съдържанието на тая заповед? Вие знаете, че утре е сватбеният ми ден и затова вярвам, че желанието ми да узная приятната вест е съвсем естествено.

— Господин полковник, моля, отворете писмото. Съдържанието му е едно отличие, за което ви честитят.

Пикар разкъса плика и разгъна писмото. При това той забеляза злокобната усмивка, която заигра около устните на майора. Тази усмивка издаваше подла душа, която се радва, че е възтържествувала. Полковникът пребледня, щом отвори писмото.

— Нали такова известие трябва да зарадва всеки офицер? Докато ние се занимаваме с отегчителни канцеларски работи в Генералния щаб, вие ще имате възможност да се борите за честта и доброто на отечеството. Нали разбирате заповедта? Утре в шест часа сутринта трябва да напуснете Париж и колкото е възможно по-скоро да отпътувате за Алжир. Преди да стигнете там, ще се обадите най-напред на главнокомандващия, който се намира в Тунис. Той ще ви даде по-нататъшни заповеди. Господин полковник, между нас казано — каза Пати дьо Клам приятелски на Пикар, който стоеше като вцепенен на мястото си, — мога вече да ви съобщя каква е главната задача, която ви очаква в Алжир. Искате ли да я узнаете?

— Говорете — кимна Пикар.

— Вие сте избран за командир на войските, които ежедневно трябва да се бият в пустинята с бедуините, нападащи мирните жители, за да ги ограбват. Там човек може да покаже пълководческия си талант! За жалост, офицерите, които действат на такива места, рядко се връщат. Вие ще имате щастието да умрете на бойното поле или от климата, с който не сте свикнал. Преждевременно ще влезете в гроба, или пък ще отидете на лов за лъвове и ще бъдете разкъсан. Но, господин полковник, никой от другарите ви не се съмнява, че вие ще се справите с бедуините, както и с любовта и ще имате такъв успех, какъвто сте имали, когато заведохте дело против майор Естерхази за освобождаването на нещастния капитан Драйфус, който страда на Дяволския остров. Макар това да не стане толкова скоро, вие в Алжир или сред пустинята пак можете да мислите за човеколюбиви дела. Надявам се, че годеницата ви ще се примири с отлагането на сватбата ви. А сега извинявайте, трябва да си вървя. Другарят ми Естерхази ме очаква. Днес ще се повеселим и бъдете уверен, че когато пием шампанското, няма да ви забравим и ще вдигнем чаши за здравето на бъдещия победител над бедуините.

Пати дьо Клам завърши дръзката си реч и се поклони. Пикар няколко пъти искаше да посегне и да му удари плесница. Въздържа се и избягна скандала, нежелаейки да развали с това навечерието на сватбата, която засега се отлагаше. Задоволи се да отговори с ирония на подлеца:

— Господин майор, благодаря ви за добрите пожелания — изрече бавно и натъртено — и надявам се, че ще изпълня всичко, каквото ми казахте. Аз ще предприема борбата с животните и бедствията и тъй като правдата е винаги с мене, то когато и да е, ще бъда победител. Когато тая вечер се съберете с другаря си граф Естерхази, можете да разговаряте за това и да изпиете няколко чаши шампанско, за да имам добра сполука.

— Значи, остава ми да ви желая само добър път — изгледа го Пати дьо Клам гневно, обиден от гордия отговор на полковника. — Сбогом!

Той се поклони и излезе.

Щом Пикар остана сам, той прочете пак заповедта, закри с ръка очите си и остана няколко минути неподвижен. Най-после от гърдите му се изтръгнаха следните думи:

— Боже мой, как да съобщя това на Лучия! Тия подли твари, които за жалост трябва да нарека мои другари, ми нанесоха страшен удар. Не, те не го нанесоха на мене — викна той гневно и започна да се разхожда из стаята, а на истината, която искат да закопаят в дълбок гроб.

В същия момент някой извика силно откъм вратата:

— Дори гробът на истината да бъде дълбок, колкото морето и помощниците на Естерхази да го затрупват с канари, истината ще възкръсне и ще смаже със страшна сила всички, които се сдружават с лъжата. Бъдете убеден в това, Пикар, защото истината не може да се отстрани на този свят. Тя не може да се потъпче, защото законите на природата, моралът и целият земен живот са привързани към нея. Заклевам се, че е така.

Емил Зола беше този, който изрече тия думи като пророк. Той стоеше на прага на стаята, а зад него бяха Натузиус и Лучия, която се втурна към Пикар и се хвърли в обятията му.

— Какво се е случило? — попита тя тъжно. — Зная, предчувствам, че ви е сполетяло нещастие.

Пикар, без да продума, показа заповедта.

— Лучия моя, бъди силна — помоли той, — покажи, че си достойна за любовта на един войник, на един мъж, който прави това, в което е убеден. Нашата сватба няма да е утре и се страхувам, че никога няма да стане! Получих смъртната си присъда!

Лучия заплака.

— Смъртна присъда ли? — изговори тя съкрушено. Натузиус взе въпросната заповед от ръката на зетя си и я прочете.

— Но това е само обикновена заповед — каза той. — Назначен си като командир в Алжир. — Това прилича на отличие, на повишение.

Пикар се засмя горчиво.

— На отличие ли? — повтори той и лицето му пламна. — Ще ви кажа какво значение има това отличие. В Алжир, страната на кръвожадните бедуини, се изпращат ония офицери, от които искат да се отърват чрез смъртта. С пълно право може да се смята, че тия нещастници ще бъдат убити в кървавите сражения с арабите. Тогава всичко, каквото им остава, е гробът в пустинята. Такава ще бъде и моята участ.

Дълбока тишина настъпи в стаята. Само сърцераздирателното хълцане на Лучия се чуваше от време на време. Наруши я Пикар, който изрече високо:

— Да, ще загина в далечна Африка, това е положително. Но ако има възможност да ми се постави надгробен камък, напишете на него с едри букви:

„Онзи, който защитава Драйфус, трябва да умре! Този, който почива тук, е защитавал капитан Драйфус.

Той бе французин и обичаше истината!“

— Позволете ми да ви прегърна! — завтече се към полковника Емил Зола, който не можа повече да скрие вълнението си. — Франция може да се гордее, че има такива мъже. Нека Бог да ви придружи в пустинята. В сърцето на тая неблагодарна република ще се вдигнат нови приятели и защитници на невинно осъдения капитан Драйфус. Какво казахте по-рано? Онзи, който защитава Драйфус, трябва да умре! Въпреки това, пак ще го защитавам. Скоро ще изпратя до председателя на републиката едно писмо, което ще разкрие съзаклятието против Драйфус и ще свали маската на граф Естерхази или както го наричат още черния майор. Той е най-висшият чиновник в страната и нека отговори на обвинението ми. Макар и да загина в тая борба, хората ще кажат: „Зола и Пикар бяха двама французи, които говореха истината, а другите лъжеха!“

Зола стисна още веднъж десниците на Пикар и Лучия, после излезе, за да скрие вълнението си. Натузиус се върна при гостите, за да ги успокои.

Лучия и Пикар останаха сами. Младото момиче падна на колене пред обичния си годеник и заплака:

— Вземи ме със себе си! Нека да споделям заедно с теб опасностите. Аз ще те придружа в пустинята и в смъртта.

Той я вдигна, целуна я, но отговорът му бе отрицателен:

— Драга ми Лучия, не смея да те взема със себе си. Войнишката дисциплина мито забранява, не смея, не може!

Пикар видя в очите на момичето безграничната любов, която изпитваше към него. Остана поразен от думите й, изречени твърдо и непреклонно:

— Ти не можеш да ме вземеш със себе си? Добре, ще остана тук. Но, заклевам ти се, че в случай на опасност постоянно ще бъда с тебе. Бъди уверен, че ще удържа клетвата си!