Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD(ноември 2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(2008)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Виктор Фалк. Капитан Драйфус. Роман в пет тома
Издателство А.М.Д., 1996
Художник: Владимир Владимиров, 1996
Библиотечно оформление: Кремена Рускова
Печат: „Абагар“, Велико Търново
История
- —Добавяне
9.
Всички свещи във великолепната къща на нотариуса Натузиус бяха запалени, лакеите — облечени в празничните си униформи, а в големия салон беше сложена трапеза.
Натузиус и дъщеря му Лучия се разхождаха в приемната зала. Дъщерята беше облечена в бели копринени дрехи. В очите й светеше радостта на невяста, която се намира близо до щастието си. На другия ден щеше да се състои тържественото бракосъчетание. При това тя принадлежеше на мъжа, когото обичаше повече от живота си. Щеше да се нарича госпожа Пикар.
Натузиус беше поканил на тържеството малко, но отбрано общество. Гостите трябваше да пристигнат всяка минута, нотариусът беше още сам с дъщеря си. Той я прегърна нежно:
— Драга Лучия, ти си избрала храбър мъж и ще бъдеш щастлива. Полковник Пикар е с благороден характер, което е доказал с борбата си за възстановяване на честта на нещастния капитан Драйфус и за разобличаване на долните дела, извършени от майор Естерхази. Нали, Лучия, ти не се съмняваш, че полковник Пикар ще постигне целта си?
— Не, татко, не се съмнявам — Отговори младата невяста. — Каквото предприеме Пикар, винаги го свършва, но…
Лучия внезапно спря на половин дума и като въздъхна тежко, сложи ръка върху гърдите си.
— Дете мое, какво ти е? — загрижи се Натузиус. — Забелязвам, че някакъв страх се таи в душата ти. Кажи ми всичко, което те вълнува. Лучия, какво ти е?
— Татко — трепна гласът на момичето, — страхувам се за Пикар.
— За него ли се страхуваш?
— Да, татко, мисля, че го грози опасност.
— От къде, дете мое?
— Неприятелите му ще Хе опитат да го отстранят.
— За Естерхази ли говориш? Той не може да бъде опасен за Пикар. Не забравяй, че Пикар му е началник, а освен това годеникът ти е събрал доста доказателства против черния майор и ако пожелае, още днес може да го опропасти.
— Тогава по-добре да го стори днес, отколкото утре — промълви Лучия. — Змията е безопасна само тогава, когато е със смазана глава.
— Дете мое — опита се да успокои Натузиус развълнуваната си дъщеря, — не е ли по-добре Пикар да нанесе решителния удар на Естерхази след венчаването си?
Лучия поклати глава.
— От днес до утре има доста време, което ще бъде използвано от неговите неприятели.
Натузиус вдигна рамене и неволно изрече:
— Ти говориш винаги за противници, но Естерхази няма съмишленици и е сам!
— Лъжеш се, татко — възкликна Лучия. — Разкритията, които готви Пикар, не само ще опропастят граф Естерхази, но ще изобличат целия Генерален щаб, който при осъждането на Драйфус е постъпил лекомислено, а може би и умишлено.
— Какво следва от това?
— Това, че офицерите от Генералния щаб ще го преследват и предчувствам, че оръжието, с което ще го наранят смъртоносно, вече е насочено. Разбира се, това е само така казано — продължи момичето, — те няма да го убият от засада. Но има други, много по-опасни оръжия и, страхувам се, ще ги употребят против човека, когото обичам повече от живота си.
Лучия млъкна и избърса с кърпичката насълзените си очи. Нотариусът също се замисли. В душата му се надигна страшно предчувствие, но не искаше още да й го каже.
— Пикар е хитър, той знае как да посрещне опасността. А ти, дете мое, изхвърли тия лоши мисли от главата си. Имам да ти съобщя нещо, което ще те зарадва.
Лучия погледна въпросително баща си.
— Тая вечер в къщата си ще поздравим гост, който рядко идва у нас.
— Кой е този гост?
— Един мъж, който много години е странил от мен, но въпреки това аз го почитам и обичам. Не можеш ли да се досетиш за името му?
— Да, татко, това е кръстникът ми?
— Да, това е Емил Зола!
— Значи, той ще дойде. Много ме радва. Младото момиче засия от радост. Натузиус приседна заедно с нея на канапето.
— Дете мое — продължи той, — можеш да бъдеш горда, че Емил Зола е твой кръстник. Името на този човек е известно в целия свят. Той е гений на перото и с него е спечелил по-големи победи, отколкото маршал със сабята си. Едно време той не беше прочут писател, живееше в една малка стаичка и се препитаваше от малките си статийки, които съчиняваше. Тогава аз бях още неизвестен адвокат. Никой не искаше да ми повери някакво дело. Зола и аз се срещнахме в една гостилница, където се хранехме. Веднъж забелязах, че той е много загрижен и го попитах коя е причината за това. Не след дълго я узнах. Беше съчинил голям роман, върху който е работил четири месеца денем и нощем. Младият Зола беше положил много труд, за този роман, тъй като един издател му го бе поръчал и щял да му плати три хиляди франка за него. Три хиляди франка! Това бяха много пари за един писател, който постоянно гладува. С тая сума можеше да осъществи много от своите желания. Можеше да се венчае за любимата си, да уреди дома си и да започне нормален семеен живот! Да, това искаше той тогава. Беше студена зима, каквато рядко настъпва във Франция. Зола писал романа си в студена стая, тъй като не е имал достатъчно пари да си купи дърва или въглища. Съобщи ми също така, че обядът бил единствената му топла храна, която изяждал за двадесет и четири часа. Закуската и вечерята му се състояли от парче хляб и чаша вода. Сега романът му бил завършен. Ръкописът, преписан на чисто, най-после бил у издателя. По пътя Зола си мислел, че трите хиляди франка лежат вече приготвени на масата. Но хитрият книгоиздател му казал, че трябва да прочете романа преди да му даде тая сума, тъй като искал да знае какво купува. Казал на Зола да дойде след четиридесет дни. Когато чул това, сълзи бликнали от очите на младия писател, но той изтърпял болката и си отишъл. Четиридесет дни чакане значеше за Зола да умре от глад и студ. Но въпреки това се съгласил с книжаря, защото сам признавал, че човек трябва да види какво купува, а що се касаело до романа му, той бил сигурен в работата си. Зола събрал всичките си сили и умения и описал вярно и истински развратния живот в Париж. Гостилничарят забелязал, че сега Зола идвал през ден. Добрият човек го повикал настрана и му казал, че не било нужно да плаща храната си веднага, понеже бил стар клиент и имал доверие в него. Зола стиснал десницата на добрия човек и приел предложението му. Веднъж той дойде развълнуван в гостилницата, очите му се бяха зачервили, а ръцете му трепереха. След четиридесет дни книжарят казал на Зола, че романът му нямал никаква стойност и не искал да го купи, защото се страхувал, че читателите не ще го одобрят.
— Загубен съм — завърши тогава Зола разказа си. — Този човек ме съсипа, тъй като ще минат още четири месеца, докато завърша нещо друго. През това време ще загина, защото нямам нито грош в джоба си. Освен това не мога да се явя пред очите на годеницата си, понеже съм й говорил премного за успеха си. Не ми остава нищо друго освен да се хвърля в Сена!
— Още не всичко е загубено — възпрях го аз. — Кажете ми, имате ли договор с книжаря?
— Не притежавам никакъв документ.
— Но имаше ли свидетели, когато говорихте и се пазарихте с него?
— Да, двама счетоводители и един млад художник, който щеше да илюстрира романа. Но защо ме питате? Да не сте намислили…
— Ще заведа дело против човека, който ви е причинил такива неприятности — реших аз тутакси, — и ще го принудя да ви плати не само трите хиляди франка, но и да издаде, колкото е възможно по-скоро романа ви. Да, това ще го сторя още днес и то с ваше съгласие.
Натузиус замълча за минута, сякаш потопен в спомена. После продължи:
— И така стана. Това беше първото ми дело, което моят приятел Зола спечели блестящо. След три седмици той занесе парите вкъщи, а романът излезе от печат. Книгата се търсеше много и в течение на няколко месеца излязоха четири издания. Романът се казваше „Убиецът“ и за него ще говорят много и след смъртта на автора му. Това съчинение е причина да се прочуе навсякъде името на нашия млад писател и да стане известен човек.
Нотариусът погали замислено дъщеря си. От очите на Лучия бликнаха сълзи.
— О, татко — каза тя, — понякога едно малко събитие става причина да се промени съдбата на човека.
Ако Зола не бе се срещнал с теб, той нямаше да действа по съдебен ред и би останал сиромах.
— Възможно е — кимна Натузиус, — но чрез това дело и аз станах известен и от всички страни заприиждаха клиенти.
— Доброто дело се отплаща — прошепна Лучия. Челото на нотариуса се набръчка.
— От което пък следва, че и всяко зло дело се връща — въздъхна тежко той.
Лучия не знаеше коя бе причината за лошото настроение на баща й. Тя и не допускаше, че преди да забогатее, Натузиус е бил толкова алчен за пари, че е вършил понякога измами и други нередни неща само и само да увеличи богатството си.
— Зола не ти ли беше благодарен? — попита Лучия, за да успокои баща си и да го отклони от тягостните мисли.
— Той има благороден характер и неблагодарността е изключена при него. Станахме добри приятели и останахме такива, докато се оженихме. Когато ти се роди, той сам ме помоли да ти стане кръстник. Но после — продължи някак отпаднало нотариусът — настъпи времето, когато нашите идеи започнаха да се различават. Писателят не можеше да прости на адвоката, че беше алчен за пари и затова когато се срещахме на улицата, се поздравявахме хладно.
— Но кръстникът винаги е бил добър към мен — каза Лучия. — Той никога не е забравял рождения ми ден и благодарение на него днес притежавам такава библиотека…
В близката стая се чу шум от стъпки.
— Пикар иде — скочи развълнувана Лучия. После се отправи към вратата да посрещне годеника си.
— Лучия, обична ми Лучия — спря се възхитен той, — скоро ще ми принадлежиш и тогава никога не ще се разделяме…
Те се прегърнаха и Пикар я целуна по челото. После се отправи към Натузиус и му стисна ръката.
— Нося ви приятна вест — осведоми ги той. — Почти съм сигурен, че утре по това време Естерхази ще бъде арестуван.
— Арестуван!? — извикаха Натузиус и дъщеря му едновременно.
Полковникът кимна утвърдително и се приближи до тях.
— Вие знаете — прошепна той на двамата, — че нещастният капитан Драйфус беше осъден благодарение на малка скъсана бележка, която намерили в кошчето за хартии на германското консулство и която, съединена отново, образуваше наименования на разни дела, които бяха откраднати от Генералния щаб. Попитаха тогава, дали тъй нареченото бордеро е написано от капитан Драйфус, т.е. дали е негов почеркът. Двама от тях потвърдиха, но двама отрекоха, а единият не се произнесе. Единият от двамата, които вярваха, че са познали почерка на Драйфус, беше Бертолон, който е доста виден човек. В тоя случай той постъпи безсъвестно и каза тъкмо това, което желаеха офицерите от Генералния щаб, понеже завиждаха на Драйфус за голямото му богатство! Но аз, който никога не съм вярвал във вината му, дадох бележката на дванадесет експерти и всеки от тях потвърди, че капитан Драйфус не е написал предателската бележка. Това можел да познае всеки неопитен човек, а почеркът от разписката е бил на Естерхази.
Натузиус и Лучия не можаха да продумат от радост.
— Нали веднага си съобщил този резултат където е нужно? — попита Лучия. — Защото страшно и ужасно би било, ако капитан Драйфус остане и минута повече на Дяволския остров.
— А още по-ужасно би било — каза Натузиус, — ако след това откритие подлецът Естерхази остане дори още час свободен.
— Сам реших — каза Пикар — да предприема вдругиден нужните мерки за всичко това, защото утре ни е сватбата.
— С кого си говорил?
— С военния министър, а освен това и с генералите Пелийо и Боадефр, които се намираха при него.
— А те решиха ли да арестуват Естерхази? — напрегна се Натузиус!
— Решението отложиха за тайната конференция, но ме похвалиха за старанията и ми казаха, че съм заслужил да бъда повишен в чин. С това присъдата на Естерхази е произнесена.
Лучия поклати глава с безпокойство:
— Бих искала всичко вече да е свършило. Да не си се изложил пред началниците си…
— Бъди спокойна — отговори Пикар. — Сигурен съм в работата си. Във Франция правдата все още съществува.