Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (125)

7.

Оставихме капитан Драйфус в страшно положение. Ревността на губернатора беше причина Драйфус да бъде хвърлен във водния гроб, в който се намираше и съпругата на губернатора.

Когато Равелак блъсна нещастната губернаторша по заповед на мъжа й в пропастта, тя падна в безсъзнание. Но капитан Драйфус я беше оставил на една издатина, приличаща на пейка, до която водата още не беше стигнала.

Помним, че нещастният капитан внезапно чу думите.

— Не се страхувай, аз съм при тебе!

Драйфус позна гласа на сляпата Йоланта. Той се огледа в тъмнината и съзря, че над затвора му блести фенерче.

— Йоланта, ти ли си? — запита той тихо.

— Да, аз съм, капитане. Идвам да ти помогна.

— Благодаря. Но внимавай да не паднеш в бездната. Намираш се точно на ръба.

— Не се грижи за мен — отговори Йоланта. — Тук в кулата нищо не може да ми се случи, тъй като ми е известен всеки кът.

— А защо не замина с дядо си?

— Защото предпочетох да остана тук, при теб, капитан Драйфус. Искам да ти бъда полезна.

— На сигурно място ли си? — запита капитанът. — Ужасно ще бъде, ако попаднеш в ръцете на Равелак.

— Кой е този Равелак?

— Това е истинското име на този, комуто е поверена съдбата ни. Познавам го още от Париж и за жалост не мога да кажа нищо добро за него. Йоланта, той убива жените, като ги целува.

Драйфус видя, как светлината горе потрепна.

— Йоланта, знаеш ли — прибави той, — че не бива да срещаш този изрод. Ще бъдеш загубена, ако този престъпник те срещне.

— Той не ще ме намери — отговори сляпата. — Крия се на такова място в кулата, което той никога не ще открие.

— А как ще уталожваш глада и жаждата си?

— Приятелю, не се грижи за това, лесна работа. Сега трябва да гледам да спася теб и нещастната жена от голямото зло. Драйфус, ще дойда при тебе?

— Как? — викна капитанът уплашен от намерението на Йоланта. — Има ли път за тая бездна, по който можеш да дойдеш?

Вместо отговор Йоланта спусна една лека стълба.

— Това е копринена стълба — извика тя. — Аз я изработих и е толкова лека, че мога да я нося със себе си. Моля, дръпни долния край и закачи двете куки, които са поставени на края й.

Драйфус изпълни молбата на Йоланта и обтегна с двете си ръце стълбата. Остана смаян, като видя с каква сигурност слизаше момичето по нея в бездната. След минута се намери при него. Малкият фенер, който държеше в ръката си, освети водния гроб и Драйфус за пръв път го видя в целия му ужасен вид. На дъното се намираха скелетите на ония, които са пъшкали тук преди него и са умрели от страданията си сред ужаса и водата. Йоланта, която беше слязла да му помогне, му се виждаше като свръхестествено същество.

— Къде е жената? — запита сляпата.

Драйфус я заведе при издатината, върху която лежеше безжизнената Милдред.

— В безсъзнание ли е? — попита Йоланта, като погали с ръка лицето й.

— Да, ще й бъде тежко, ако се свести и види в какво страшно положение се намира.

— Вземи я на ръце и ме последвай!

— Момиче, къде искаш да ме заведеш?

— За жалост, не към свободата. Но ще те изведа от този гроб.

Драйфус беше свикнал да слуша сляпото момиче и убеден, че от него може да очаква само добрини, се наведе и вдигна нещастната жена. Йоланта опипваше с ръце стените. Както се виждаше, тя търсеше определено място по тях. Внезапно натисна тайна ръчка и камъните изведнъж се разтвориха. Драйфус забеляза странна червеникава светлина. Отверстието беше достатъчно широко, за да премине един човек. Йоланта влезе първа през него. Сетне простря ръце и помогна на Драйфус да внесат Милдред. Капитанът се огледа учудено в пространството, в което се намираха. Това беше коралова пещера, в която не можеше да проникне морската вода. Тук не беше толкова тъмно. Червеникавата светлина осветяваше пространството. Денем лъчите на слънцето проникваха през водата и ставаше още по-светло. Нощем, когато сребристата светлина на луната обагряше водата на морето, в това подводно пространство засилваше зелена фосфорна светлина. Помещението имаше и няколко скромни мебели.

— Йоланта, кажи ми, как си открила тази пещера, едно от чудесата на природата? Ако се съди по предметите, не сме първите осъдени на смърт, които са живели тук. Колко ли време,може да е изминало оттогава? Кой е този нещастник, който, е обитавал тая обител?

— Капитан Драйфус, на този въпрос мога да дам само един непълен отговор — каза Йоланта. — Той звучи като предание, което един пазач на кулата разказвал на друг, пък аз самата го чух от дядо Дакоста. Преди няколко века, когато са се заселили тук първите европейци, те били принудени да водят кървави борби с местните обитатели на тая земя, тъй като индианците от Южна Америка не им я отстъпили доброволно. Тогава тук са обитавали испанци. Там, където сега се издигат крепостта и град Каена, те основали колония. Земята им била много плодородна и всяко семе, което посявали, давало стократен плод. Но тъкмо когато настъпвала жътвата, дивите племена нападали колонизаторите и те трябвало да бъдат благодарни, ако спасявали поне живота си. Испанците съградили тая кула, която образувала крепостта им, и в която се криели, когато бивали нападнати. Когато открили кораловата пещера, тя им се видяла удобно убежище и съединили пещерата с кулата чрез тая врата и тръбата, през която да може да се пречиства въздухът. В преданието се говори, че предводителят на колонизаторите бил изпаднал испански граф, който имал красива дъщеря на име Мерседа. Един ден главатарят на дивите американци видял тая хубавица. Дивакът харесал момичето и го поискал от графа за съпруга, като му обещал, че в случай на съгласие, ще сключи вечен мир с колонистите. Графът отблъснал с възмущение това предложение. Обаче на останалите испанци тая жертва не се видяла толкова голяма. Алчността е характерна черта за испанците. Колонистите сметнали, че ще принудят графа да даде дъщеря си на индианския главатар и решили да я сгодят за него без съгласието на баща й. На другия ден искали да отведат момичето в стана на диваците. Но през нощта графът се оттеглил с дъщеря си в кулата и се затворил в тая пещера. Той имал запаси за цяла година и сам се защищавал, както против диваците, така и против сънародниците си. И тъй като никаква лодка не е могла да стигне до кулата, без да бъде разбита от камъните, които хвърлял графът отгоре й, той успял да се задържи в нея дълго време. Диваците вярвали, че белите колонисти са се споразумели с графа и се подиграли с тях, като в действителност не искат да им предадат красивата дъщеря на графа. Един ден нападнали колонията и убили всички — жени, мъже и деца. Само няколко, които успели да избягат, останали живи. След много години, когато европейците посетили пак тая страна, снабдени вече с огнестрелни оръжия, пропъдили диваците в горите. В тая пещера намерили труповете на графа и дъщеря му, които останали непокътнати. И двамата умрели от глад. Оттогава насам тая сграда в морето се нарича Кулата на глада. Тайната пещера била забравена от всички. Само дядо ми и аз я знаем. Затова бъди спокоен, аз ще те снабдявам с храна и напитки.

— О! Йоланта, как да ти благодаря! — възкликна Драйфус и стисна ръката на момичето.

То отдръпна ръката си и лицето му се изчерви като коралите, които я обкръжаваха.

— Остави ме — помоли го тихо тя, — не ме измъчвай и не говори никога за благодарност. Каквото правя за теб, го правя, защото сърцето ми ме кара.

Милдред се размърда, момичето чу шума и прошепна:

— Тихо, другарката ми по съдба се събужда. Да отидем при нея.

Драйфус и Йоланта се приближиха до леглото, върху което се беше изправила съпругата на губернатора. Както се виждаше, тя не можеше да си обясни къде се намира. Внезапно извика и пак легна. Страшната треска, която се беше появила вследствие на разстроените й нерви, се усили. Йоланта поклати глава загрижено:

— С храна мога да ви снабдявам, но не и с лекарства. Нека Бог бъде милостив към тая нещастна жена, за да не стане кораловата пещера неин гроб. За сега сбогом, капитан Драйфус, утре пак ще ме видиш.

Йоланта удържа на думата си. Тя се появяваше всеки ден през цялата седмица и донасяше на пленниците хляб, печено месо или плодове. Но отказваше да каже на капитана как и откъде ги взема. Освен това беше много добре, че сляпата наглеждаше двамата, тъй като Равелак не се грижеше за поверените му пленници. Той ежедневно спущаше в бездната с въже един кош, в който се намираха два малки хляба и една стомна с вода. Наистина, с това човек не можеше да се нахрани, но и нямаше да умре от глад.

Драйфус знаеше по кое време Равелак идваше да спуска коша и отиваше да приема храната. При това злодеят винаги псуваше капитана и неприкрито се надяваше на другия ден да не го намери жив.

Равелак обикновено си отиваше бързо, тъй като се ужасяваше, от мисълта, че може да падне във влажната преизподня. Не му беше приятно в старата кула. В нея се сблъскваше с много неудобства, тъй като беше свикнал да води весел живот, да гуляе с приятелите си и да се хвали със своите подвизи. Губернаторът Грефин може би още си въобразяваше, че той трябва да му е благодарен за тая служба, но се лъжеше. Животът в кулата беше кучешки, понеже никога не виждаше жив човек. Само морските вълни правеха компания на злодея. Все пак всичко това нямаше да бъде толкова непоносимо, ако в Кулата на глада не съществуваше нещо друго, от което злодеят се плашеше най-много. Това именно караше новия пазител на кулата да поиска уволнението си от губернатора, щом му се отдадеше удобен случай.

Равелак се качваше внимателно по стълбите и се озърташе на всяка крачка, като че ли се страхуваше да не го настигне някой. Нямаше съмнение, че подлата душа на смелия парижки злодей се измъчваше от непреодолим страх. Той не се страхуваше от хората. С тях веднага би повел борба на живот и смърт, тъй като се уповаваше на силните си и здрави ръце, а и на опитността си. Но кой би се решил да предприема борба с невидими твари, с духове, които се явяват във всякакъв вид и понасят поражения, без да могат да се видят и хванат.

Равелак беше убеден, че кулата е обитавана от духове. В началото още не беше събрал достатъчно доказателства за съществуването им, пък и злодеят не беше толкова суеверен. Но това, което му се случи през последните осем дни в кулата, би накарало всеки разумен човек да повярва в привидения.

Духовете вече започнаха да се явяват. От радост, че капитан Драйфус е предаден в ръцете му, Равелак изпи няколко шишета вино, след което пиян се тръшна облечен на кревата. Внезапно му се стори като че ли бяла сянка се появи до него и опипа с ръка лицето му. После тя излезе неусетно от стаята му.

От една страна пиянството му, а от друга страна — страхът, не му позволиха да преследва бялото привидение. Равелак не знаеше какво бе виното, което му беше изпратил губернаторът на Каена. По вкус то беше превъзходно, но щом изпи половин шише, главата му натежа. Той се чувстваше уморен и когато задремеше на леглото или на някой стол, бялото привидение се явяваше и правеше разни пакости като с особена охота бъркаше в шкафа, в който той пазеше храната. Всеки път то вземаше нещо от там, което Равелак забелязваше веднага, щом се събудеше от дрямката си. Привидението му вземаше ту хляба, ту печеното месо или варените яйца, а понякога и цигарите. От ден на ден работата ставаше все по-неприятна за Равелак. Той започна да се съмнява във всичко и претърси цялата кула от платформата до зимника, но напразно. Не откри никаква човешка следа.

След няколко дни Равелак направи страшно откритие. Той беше взел две шишета вино с намерение да ги изпие, преди да си легне. Но когато ги разгледа внимателно, забеляза, че запушалките им не са в ред. Те бяха отворени и после отново затиснати в гърлата на шишетата, но не както ги запушваше машината на губернатора. В ума му се роди страшна мисъл. Дали това не бе някакво приспивателно средство? Той размисли и реши да открие тайната. Не вкуси нито капка вино, но когато наближи единадесет часа, се облегна на леглото и се престори на заспал. Злодеят не трябваше да чака дълго. Точно в единадесет часа вратата се отвори и на прага се яви бялото видение. През полузатворените си очи Равелак видя, че видението е младо, красиво момиче. В гърдите на злодея отново се породи предишната му страст и той едва се въздържа. Равелак наблюдаваше видението докато то се отправи към шкафа и го отвори. Извади копринена кесия от джоба си и я напълни с хляб и печена риба, която беше си приготвил за закуска. След това затвори вратата и тръгна обратно. Щом премина през прага, червенокосият скочи. Той събу ботушите си и тръгна след сянката. Всичко му бе станало ясно, но искаше да се убеди, че съмненията му са основателни. Момичето не можеше да бъде никой друг освен Йоланта, сляпата внучка на неговия предшественик. Той си спомни, че когато арестуваха Дакоста, никъде не намериха момичето. Очевидно, то се беше скрило в кулата и въпреки грижливия обиск не беше го открил. Но сляпата не можеше да изяжда толкова храна. Тя навярно я вземаше за пленниците, които се намираха във водния гроб.

Сляпата заслиза уверено по стълбите. Йоланта беше стигнала вратата, която водеше към водния трап. Тя не предчувстваше опасността, в която се намираше. Наведе се, извади голям ключ и я отключи. В минутата, когато стъпи на първото стъпало, две силни ръце обгърнаха снагата й. Тя бе вдигната,и в следната минута се намираше при вратата на кулата. Едно тежко тяло лежеше върху нейното, а ръцете й бяха стиснати в железни клещи. Нещастното момиче не виждаше кой е нападателят й, но въпреки това го позна.