Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (122)

4.

Да, тя наистина я бе пропуснала. Херманса беше пристигнала и слезе от влака. За да обясним на почитаемите си читатели, защо Херманса е пристигнала сама в Париж, след като бе напуснала Южна Америка с Емил фон Пикардин, Легуве, Ервин, Одета и Антонина, ще кажем няколко думи за пътуването й.

Тя бе пропътувала щастливо с приятелите си бразилската девствена гора и бе стигнала до устието на Амазонка. Като пристигнаха там, завариха търговски параход на една голяма търговска фирма от Ню Йорк, с който решиха да пътуват. Пътуването не бе свързано с никакви опасности и те стигнаха благополучно в Ню Йорк, където научиха, че в пристанището се намира параходът „Гаскония“, който е готов да замине за Хавър. Херманса реши веднага да отпътува за Париж. Страшно безпокойство я караше да ускори заминаването си. Лоши сънища я бяха уплашили и някакво странно предчувствие й нашепваше, че голяма опасност грози малкия Андре. Съпругата на нещастния капитан Драйфус се страхуваше да не би да се е разболяло обичното й дете и набързо се прости с приятелите си. Стана й много тежко, когато подаде ръка на Емил фон Пикардин, с когото беше прекарала дълго време на самотния остров. Младият барон бе решил да се върне в Париж, но преди това искаше да възложи на някои адвокат делото си, за да може да живее сигурно, а дотогава искаше да остане в Америка. Легуве също обеща на Херманса, че ще се срещне с нея в Париж. Мечтата да види дъщеря си Долора го накара да се върне, но преди това искаше да помогне на Ервин и Одета, които бяха решили да купят с взетите от Каена пари плантация в Южна Америка. А Антонина реши да се присъедини към тях. Тя и Одета бяха станали близки приятелки, така че мисълта за раздяла им изглеждаше непоносима.

По-късно ще се върнем към участта на горките бегълци, които се надяваха, че са пристигнали в пристанището на сигурността и покоя, но се измамиха страшно. Оставяме ги на американска земя, където поне са сигурни, че френската полиция няма да ги преследва.

Херманса се качи на борда на „Гаскония“ и отплава. Параходът беше с добра скорост и пристигна скоро в Хавър. Нещастната не беше постигнала целта на пътуването си и се връщаше без обичния си съпруг, който трябваше да понесе мъченичеството си и да страда на Дяволския остров.

— Но поне ще мога да прегърна детето си — промълви Херманса, като съгледа светлините на Париж. — Още няколко минути и Матийо ще ми каже, че моето дете е здраво и че страшните ми сънища и предчувствия са били неоснователни.

Влакът спря и пътниците започнаха да слизат. Но къде остана Матийо? Херманса напразно го очакваше. Тя се разхождаше по перона, за да го съгледа, но напразно. Защо ли не беше дошъл? Дали е получил телеграмата? Можеше ли той да бъде толкова безчувствен? Нещастната пак се замисли за детето си.

— Боже мой, дано намеря Андре здрав! Накрая нае файтон и си тръгна сама. Херманса беше страшно развълнувана и докато се возеше, заплака горчиво за съдбата на нещастния си съпруг.

Файтонът спря. Херманса слезе и тъй като вратата на къщата бе отворена, се изкачи по стълбата. Отвори вратата на коридора и влезе, после стигна в работния кабинет на Матийо, но не намери никого. Стигна незабелязана в салона и другите две стаи. В салона бе сложена маса и на нея се намираха три прибора. Всичко беше осветено, но нещастната Херманса едва забелязваше това. Тя се спусна в стаята на Андре. Съпругата на ка питан Драйфус стоеше пред вратата на тази стая и вече беше хванала бравата. Коленете й трепереха и тя нямаше сили да я отвори. Вътре беше тихо, не се чуваше никакъв шум.

— Ох, колко съм страхлива — каза Херманса на себе си. — Аз, която съм се борила с опасностите на морето, с четириногите и двуногите обитатели на първобитната гора, сега не се решавам да отворя една врата, за да мога да прегърна детето си!

Тя отвори и влезе в стаята, в която светеше лампа. Там се намираше леглото на сина, което беше покрито със сини завеси, а от другата страна, близо до кревата, където се намираше една писалищна маса, седеше леля й с наведена глава. Виждаше се, че старата бе заспала, както пишеше някакво писмо, понеже още държеше перото в ръка.

— Колко е остаряла добрата ми леля, колко е побеляла!

Това беше първата мисъл на Херманса, докато погледът й обикаляше всичко наоколо. После се отправи към леглото на детето си, но докато се доближи до него, се спря насила.

— Не трябва да бързам толкова. Тихо, да не го разбудя. О, Боже мой, той ще се стресне в съня и ще види майка си! Дали ще ме познае? Децата забравят бързо. Но не, Андре не ще е забравил майка си. Обично ми дете, единствена моя утеха, аз съм при теб, аз съм при теб!

Сълзи бликнаха от очите на младата майка, когато отстрани завесите на кревата. Но от гърдите й се изтръгна силен вик, зениците на очите й се разшириха, тялото й се разтрепера. Това бе вик, изразяващ ужас.

Леглото беше празно — любимецът й го нямаше в него.

Херманса хвърли възглавниците, дюшека, завивките и всичко друго, като че ли се надяваше да намери детето си под леглото, но не го откри никъде. Нещастницата хвана леля си Ерика за рамото и викна:

— Лельо, лельо, събуди се!

Но старата не мърдаше.

— Лельо Ерика, аз съм, Херманса, твоята Херманса, която се е върнала и скърби за детето си. Къде е Андре, лельо Ерика, защо не е легнал още да спи? Боже, всевишний, тя е мъртва.

Херманса бе хванала старата за раменете, за да я разбуди, но главата на нещастницата увисна настрана. Светлината на лампата ясно осветяваше лицето на Ерика, което бе бледо и студено. Нямаше съмнение, че нервна парализа беше сложила край на живота на старата жена.

— Мъртва, мъртва! — извика Херманса. — Леля Ерика, вярната приятелка на Андре, е мъртва, а детето го няма. Боже мой, не са ли свършили още бедите? Не е ли изпразнена още чашата на теглилата и мъките? Съвсем ли искат да ме опропастят?

Погледа на многострадалната жена се спря върху едно писмо. То лежеше на масата и се виждаше, че тъкмо при писането му смъртта е преварила леля Ерика.

Съпругата на капитан Драйфус взе писмото и го прочете на висок глас:

„Скъпа ми, обична Херманса! Още един час и ти ще се върнеш радостна, с надежда, че ще можеш да прегърнеш обичния си Андре. Страшен страх ме обзема при тая мисъл. Ти ще искаш от мен да отговарям за детето, тъй като бях избрана за негова пазителка, но Бог ми е свидетел, че съм го пазила като очите си.

Херманса, не съм виновна за това, което се е случило и ако не намериш любимеца си, ако той ти е отнет завинаги, о Боже мой, какво ми стана, внезапно, аз, аз, детето…“

Тук писмото беше прекъснато. При думата „детето“ смъртта е настъпила. От тия редове Херманса направи страшно заключение.

— Андре е мъртъв! — извика тя. — Моето дете не е вече между живите, детето мие отнето. Аз съм сама, сама!

Херманса рухна на пода. Конвулсивни тръпки побиха тялото й и тя захълца.

— Боже мой, затова ли ме спаси от хиляди опасности — извика тя съкрушена, — затова ли бях спасена от корабокрушението, глада, треската и замислите на злите хора, затова ли се завърнах в отечеството си, където ми бе отнето и последното, което имах? Господи, не ти ме остави да живея, а злият дух, сатаната, който мами хората със суетни надежди и се радва, когато падат от върха на щастието в бездната на ада!

Херманса се надигна бавно, като едва се държеше на крака. Тя се отправи към леглото на Андре и заплака, но когато след няколко минути се изправи, вече не плачеше. Очите й бяха сухи, чертите на лицето й смръщени, а устните й стиснати: така изглежда човек само тогава, когато е обладан от страшно решение. Херманса бе страдала премного и не можеше да понесе повече. С изчезването на Андре й беше отнета всяка надежда за живот и тя не можеше вече да разсъждава, защото иначе би си спомнила клетвата, която бе дала пред съпруга си, когато го бе посетила в подземната килия на военния затвор и когато бе поискала и от него да се закълне, че никога не ще посегне върху живота си, и му беше казала:

— Понеси болките си като герой и аз ще ги нося с тебе, докато стигнем края си!

Но кой би посмял да укори Херманса, че сега, при тия страшни душевни мъки бе забравила клетвата? Тя беше само слаба жена. И наистина, тая жена бе показала вече много пъти храбростта си. Но болките на една майка, която е загубила детето си, приличат на вълните на силно развълнуван океан, който поглъща всичко, когато корабът се пробие.

В очите на младата жена блестеше страшно отчаяние, тя се огледа като умопобъркана в стаята. Както изглежда, търсеше нещо, което най-сетне намери. Херманса откъсна дебелата, копринена връв, която служеше за вдигане на завесите, а сетне огледа стените. Там откри това, което искаше да види. На едната стена бе окачена голяма картина, която изобразяваше нея и съпруга й като младоженци. Капитанът в униформа изглеждаше млад, цветущ, а тя бе облечена в бяла копринена рокля. В очите на младата невяста блестеше предчувствие за щастие. Да, това бяха времена на щастието, което тогава й се виждаше неразрушимо. Но всичко бе минало…

Херманса стъпи на един стол, сне портрета като го наблюдаваше внимателно. Горчива усмивка заигра край устните й и тя го захвърли на пода. Скъпоценната рамка и стъклото се строшиха.

— Строшено, както щастието на фамилията Драйфус! — измърмори нещастницата, после завърза връвта за здравия гвоздей и направи примка, която внимателно надяна през главата си.

— Сбогом, Алфред! — извика тя. — Сбогом, обични мой, и не ме оставяй да чакам много. Ела при мене в гроба, при мен, да се съберем там, защото подли хора тук ни разделиха!

Очите на Херманса блеснаха, като че ли видяха нещо невероятно.

— Небето — извика младата жена, като простря ръце. — Алфред, Алфред, виж там горе ангелите, златната свобода!

Нещастната скочи от стола, той падна, връвта се обтегна и тялото й увисна. Няколко секунди изминаха и тя започна да се задушава. Внезапно зарита и обърна тялото си настрана. Още минута и всичко щеше да бъде свършено.

На прага се появи Матийо, който за минута спря като прикован в картината, която се откри пред очите му. До масата лежеше трупът на леля му Ерика, а на стената висеше Херманса. Матийо се спусна към леля си, но веднага разбра, че за нея е късно. Но младата съпруга на брат му още можеше да спаси. Той я хвана с лявата ръка, а с дясната дръпна връвта толкова силно, че я скъса. После сложи жената на едно канапе и отвърза примката, която щеше да я удуши. След това натисна копчето на звънеца. По всичко изглеждаше, че не иска да извика слугите, докато не отстрани всички следи от опита за самоубийство. Връвта беше скрил в джоба си, а колкото до портрета, всеки можеше да си помисли, че е паднал от стената и се е строшил.

Дойдоха вратарят и слугинята.

— Къде е госпожица Жоржина? — запита Матийо.

— Отиде на гарата да чака съпругата на господин капитан Драйфус — отвърна слугинята.

— Не се ли е върнала още?

— Не, вече три часа, откак е излязла госпожицата и… Боже мой, какво се е случило! Госпожата е безжизнена, а леля Ерика — мъртва!

Момичето се отправи с плач към мъртвата и зацелува ръцете й.

— Извикайте бързо доктор Бургер!

Първата помощ на Матийо беше дала резултат. Лекарят предписа още едно съживително средство и заповяда да сложат Херманса на леглото, а при леля Ерика не можеше да стори нищо и констатира само кръвоизлив в мозъка, който веднага е сложил край на живота й.

— Докторе — погледна го Матийо, — моля ви, останете още няколко часа тук, за да се убедя напълно, че снаха ми ще оздравее.

Младият лекар поклати глава.

— Не мога — отговори той. — В дома ми се намира един тежкоболен, когото трябва да наглеждам. Той е маджарски велможа, княз Стефан Дубиски, чиято съпруга е побесняла и избягала от института Пастьор. Нещастният човек се е развълнувал толкова, че го обзе силна нервна треска. Тъй като обикнах княза, не исках да го оставя да лежи в хотела и го взех вкъщи, където под добрите грижи на майка ми се надявам да оздравее. Досега не се е свестявал, но избухването на болестта ще стане след няколко дена. И тъй като през тая нощ на госпожа снаха ви не е вече нужна моята помощ, понеже е изключена всяка опасност, сам разбирате, че мястото ми е до болния княз.

Доктор Бургер беше стигнал до вратата на стаята и искаше вече да излезе, но внезапно се обърна:

— Сега ми дойде нещо наум. Може би ще бъде интересно за вас. Представете си, тежкоболният княз Дубиски в бълнуванията си много пъти споменаваше името Драйфус и говореше за някакво посещение при Драйфус. Не сте ли се срещали някога с него?

— Не — отговори Матийо. — Трескавите фантазии на княза са лесно обясними, види се, трябва да е чел за участта, която е сполетяла нещастния ми брат, и тия спомени блуждаят в паметта му.

Доктор Бургер се поклони и излезе, а Матийо се върна при леглото на Херманса, където завари Жоржина, която се беше върнала. Тя обясни на Матийо защо се е забавила. Каза му, че е паднала в безсъзнание, но не му съобщи причината за това.

Матийо и Жоржина наглеждаха през нощта съпругата на капитан Драйфус. Предписаното от доктор Бургер лекарство възобнови кръвообращението й. Херманса заспа спокоен сън. Тя се събуди към пет часа сутринта и беше доста свежа, за да може да говори. Нещастницата веднага позна Матийо и простря ръце към него, които той нежно пое и целуна, а Жоржина се отдалечи тихо.

След кратко мълчание Херманса попита:

— Кога е умрял?

— Кой?

— Андре.

— Андре да е умрял? — запита Матийо. — Кой ти е казал това?

— Не го намерих в кревата му, а и писмото на леля Ерика… Боже мой, значи има надежда, той не е умрял!

Херманса се бе изправила в леглото и простря ръце към разпятието на Исуса. Сега Матийо разбра защо нещастната съпруга на брат му се е опитала да се самоубие.

— Сигурен съм, че нашият Андре е жив — каза той.

— Но къде е? — извика измъчената майка.

— Откраднаха ни го.

— Откраднаха го? Кой?

— Вярвам и мога да се закълна, че онзи, който е стоварил нещастието върху нас и комуто Бог ще върне това, което ни стори.

— Естерхази ли?

— Да, черният майор.

Херманса се изправи още, очите й блеснаха от гняв и тя продума:

— Граф Естерхази, ти погуби мъжа ми, защото самото френско правителство ти е помогнало за неговото съсипване. Само Бог може да помогне на невинния ми съпруг. Но сега ти ми открадна и детето. Тая жертва аз самата ще ти отнема. Да, аз сама! Наистина, аз съм слаба жена, но какво не би сторила една майка, на която открадват детето… Трепери, граф Естерхази! Часът, в който ще бъде снета маската ти, е ударил. С този грабеж ти препълни чашата на злодеянията си. Подлецо, ще узнаеш какво може да стори една майка, която се бори за детето си?

— Пък аз, Херманса — отвърна Матийо затрогнат от дълбоката печал на нещастната жена, — винаги ще ти помагам. Ах, само тя можеше да помогне истински. Нейната опитност и енергичност можеха да ни ръководят. Алиса, Алиса! Но ти си ни отнета, ти си мъртва!

Сега Херманса стисна десницата на младия мъж:

— Матийо, лъжеш се, Алиса е жива и се отправи за Каена, за да освободи съпруга ми.

— Жива ли е? — запита Матийо радостно.

— Да, заклевам се! Тя ми поръча да ти кажа, че ще те обича, докато умре.

Матийо премаля и се облегна до леглото на нещастната си снаха. Радостната вест го беше зашеметила.