Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 35гласа)

Информация

Корекция
NomaD(ноември 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Виктор Фалк. Капитан Драйфус. Роман в пет тома

Издателство А.М.Д., 1996

 

Художник: Владимир Владимиров, 1996

Библиотечно оформление: Кремена Рускова

Печат: „Абагар“, Велико Търново

История

  1. —Добавяне

ТОМ ЧЕТВЪРТИ

1.

Матийо Драйфус се разхождаше неспокойно в елегантното си жилище на улица „Фуршамбол“. Той изглеждаше изтощен и изморен и, наистина, ако се помисли, какви грижи го занимаваха, не ще бъде чудно, че този мъж в продължение само на две години остаря като за десет. Причината бе участта, която сполетя семейството му. При това се добавяше и собствената му скръб, която се таеше в сърцето му. Любовта му към Алиса през време на нейното отсъствие се беше усилила. Той нямаше никакво известие от нея. Съдбата на парахода „Бригита“, който беше изпратил да спаси Херманса от острова, а след това при възможност да избави и нещастния му брат от Дяволския остров, беше останала неясна. Дали параходът беше постигнал целта си, всичко ли беше добре на борда, дали Алиса е намерила Херманса жива и работи вече за освобождаването на брат му — това бяха въпроси, които Матийо всеки ден си задаваше по сто пъти и на които не можеше да намери отговор.

Матийо Драйфус въздъхна и седна до писалищната си маса. Тя беше покрита с карта, по която хиляди пъти вече проследяваше рейса на „Бригита“. Може би сега гледаше точно онова място, където беше потънал параходът на немеца Клаус Грот, а заедно с него толкова чудесни моряци… Матийо Драйфус покри с ръце лицето си.

— Алиса, скъпа ми, обична Алиса — промълви той.

— не ще те видя вече. Ах, най-щастливият и същевременно скръбен час на живота ми бе тогава, когато се осмелих да ти кажа, че те обичам и сложих пръстена си на твоя пръст. Дано това украшение, което ти подарих в знак на любовта си, да те закриля в далечната земя.

Тихо похлопване на вратата прекъсна мислите му. Влезе Жоржина. След изчезването на Андре, след отвличането му с балона, тя беше останала в къщата на Матийо Драйфус и му прислужваше. Макар и да нямаше дете за гледане, Жоржина трябваше да ръководи цялото домакинство, което вършеше много добре. За съжаление, отвличането на момченцето се отрази зле на леля Ерика. От този ден здравето й бе съсипано. Доктор Бургер, който често я посещаваше и се отнасяше любезно с нея, казваше:

— Има само едно средство, което може да излекува дамата. В деня, в който се намери, детето, тя ще бъде здрава. Матийо бе много благодарен, че Жоржина остана при него, защото не винеше нея за нещастието, което сполетя племенника му. А освен това се беше научил да цени и уважава добрите отношения на момичето.

— Жоржина, какво желаете? — попита той.

— Господин Драйфус, вън има един човек, който иска да говори с вас.

— Добре, пуснете го да влезе!

— Господин Драйфус, не зная, дали трябва да ви оставя да говорите с него, без свидетели. Откровено казано, той изглежда много подозрителен.

— Не си ли каза името?

— Не, ще го съобщи само на вас. Но по външност е доста отвратителен. Той е стар евреин, облечен в мръсни дрехи.

— Все едно, ще говоря с човека. Сега трябва да изслушваме всекиго. Особено в положението, в което се намираме.

Матийо едва го погледна и веднага възкликна:

— Господин Соломон Дулсети, ах, помня ви! Какво искате от мен? Не се нуждая нито от пари, нито пък искам да заложа нещо. Целта на посещението ви не ми е ясна.

Соломон Дулсети не се смути от нелюбезния прием, но както се виждаше, от думите на Матийо Драйфус, чу само това, което искаше да чуе и което му беше приятно.

— Господин Драйфус, голяма чест е за мене, че помните още стария Дулсети. Това е доказателство, че често сте мислил за мен?

— Вярно е, господине. Но трябва да призная, че споменът не е приятен. И така — какво ви води при мен?

— Една малка работа и ако ме изслушате, ще извикате „Боже справедливи, Соломон Дулсети е честен човек!“

— Тогава ще бъда принуден да променя мнението си за вас.

Евреинът пак се престори, че не чува тези думи.

— Господин Драйфус — продължи той и натисна черните си очила на носа, за да изглежда, може би, по-представителен, — господин Драйфус, кажете ми, не сте ли загубил пръстен?

Матийо поклати учуден глава.

— Пръстен ли? — каза той. — Не, не притежавам никакъв пръстен и не съм губил никакъв пръстен.

— Чудно — прошепна Соломон Дулсети, — в Париж няма втори Матийо Драйфус. Но слушайте, да ви разкажа какво ми се случи преди малко.

Матийо трябваше да подаде стол на лихваря, на който той достойно седна, възхитен от любезността на домакина.

— Господин Драйфус, вие знаете, че заемам на всекиго пари срещу залог. Днес, когато седях до писалищната си маса и мислех за грижите на старите си години, вратата на магазина ми внезапно се отвори и една млада жена влезе при мене. Познах я. Тя е от Латинския квартал и през последните три години е живяла поред с трима студенти — един художник, един писател и един юрист, а може би и с много други, които не познавам. Малката Фифи е добро момиче, дава с пълни ръце, когато има нещо, но когато няма, залага всичко, дори и чаршафа от леглото, на което спи. И днес също искаше да заложи нещо при мене. Но какво? Заклевам се, че страшно се уплаших, когато тя сне от пръста си един диамантен пръстен, който струва повече от две хиляди франка. Госпожице Фифи, й казах аз, не ме правете нещастен. Откъде притежавате този пръстен?

Тя се засмя и отговори:

— Любовникът ми го подари!

— Любовникът ви ли? — втрещих се аз. — Госпожице Фифи, през живота си вие сте имала много любовници. Бог здраве да им дава. Кой от тях?

— Преди беше чиновник в един моден магазин — обясни тя, — после го взеха войник и го изпратиха далече от Париж. Господин Дулсети, не плаках дълго време за него. В началото се утеших с един млад студент, а после с един живописец. Преди четиринадесет дни пак останах вдовица, т.е. моят живописец ме напусна и ми остави много неплатени сметки за спомен. Такива са мъжете. И сега, помислете си колко бях изненадана, когато преди осем дни вратата на стаята ми се отвори и моят чиновник, когото бях вече забравила, влезе, облечен като красив подофицер. Колко се радвах! Той беше спестил през време на военната си служба и беше купил този пръстен, за да ми го подари. Прегърнах го и му казах, че през четирите години съм му останала вярна като злато. После се радвахме много и гледахме всичко, което може да види човек в Париж за пари, а сега сме останали вече без средства и искаме да заложим пръстена, за да можем отново да се веселим.

Соломон Дулсети направи кратка пауза. После бръкна в джоба на жилетката си и извади малък предмет, увит в хартия.

— Докато момичето говореше с мен — продължи той, — разгледах по-добре пръстена. Изведнъж забелязах, че отвътре има гравирано име. Взех лупата и прочетох: Матийо Драйфус.

Матийо скочи. Обзело го бе страшно вълнение.

— Пръстенът у вас ли е? — запита той. — Надявам се, че не сте оставили момичето да си отиде, без да го задържите…

— Боже справедливи! Господин Драйфус, за дете ли ме мислите в тези работи? Казвам ви, че в заложничеството вече съм станал генерал-полковник. Госпожице Фифи, казах аз, работата не е чиста с този пръстен. Трябва да събера сведения. Ако всичко е тъй, както ми казвате, и пръстенът не е откраднат или загубен, то още тая вечер ще донеса в къщата ви петстотин франка, които ще ви заема срещу законните лихви. Пръстенът ще остане при мене.

— Момичето съгласи ли се?

— Разбира се, че какво му оставаше друго? То ме помоли само да му заема три франка, с които отиде в отсрещната гостилница и купи за себе си и за своя любовник една печена кокошка, една торта и две шишета вино за закуска. Господин Драйфус, тези хора са много лекомислени. На сто години да стана, пак няма да закусвам така!

Матийо не чу думите на евреина. Треперещ от вълнение, той протегна ръка към него.

— Покажете ми пръстена!

Соломон Дулсети отви малкия предмет.

— Ето го, вижте името!

Матийо хвърли само бегъл поглед към блестящия диамант. После отиде до един стол и рухна като парализиран.

— Ой! — извика Дулсети и дръпна побелялата си козя брада. — Той умира в ръцете ми. Помощ, вода, господин Драйфус, смилете се, съвземете се!

— Оставете ме! — избута Матийо евреина, който му вееше с кърпата си. — Излезте, чакайте вън, оставете ме сам, ще ви възнаградя?

— Ще ме възнаградите ли? Както желаете. Дулсети излезе и затвори вратата зад себе си. Останал сам, Матийо заплака и отново погледна пръстена.

— Да, той е! — промълви той. — Това е пръстенът, който дадох на Алиса, когато се прости с мене. Зная, че докато е жива, не би го снела от пръста си. Значи, тя е мъртва. Алиса е мъртва, мъртва!

Хълцайки, Матийо допря пръстена до устните си и го целуна. Пет минути изминаха, докато Матийо овладее болката си. После решително стана от стола.

— Трябва поне да се убедя — каза той на себе си — по кой начин е бил снет този пръстен от пръста й. Може би любовникът на тази жена, който се е завърнал от далече, ще може да ми даде нужните обяснения. Трябва да говоря с този човек.

Той отвори вратата и повика евреина:

— Господин Дулсети, заведете ме в дома на госпожица Фифи. Ще ви възнаградя отлично за загубеното време.

Дулсети погледна лукаво говорещия:

— Господин Драйфус, познавам още по-красиви момичета. Защо искате да отидете тъкмо при малката Фифи?

Матийо не знаеше дали да се смее или да се сърди на глупостта на евреина.

— Господине, какво мислите за мене! — викна той. — Искам да питам любовника й откъде е взел този пръстен. Хайде да вървим!

Соломон Дулсети не смееше да възрази.

Матийо съобщи на Жоржина, че ще излезе по работа и че ще се върне вечерта. При това погледна часовника си — часът беше четири след обяд. Скоро след това, когато стигна до ъгъла на улица „Фуршамбол“, нае файтон. Дулсети съобщи на кочияша къде да ги закара.

Не беше изминал и половин час, откак Матийо излезе от къщата си и един раздавач на телеграми позвъни. Вратарят отвори и го изпрати до първия етаж.

— Има телеграма за господин Матийо Драйфус!

Жоржина взе телеграмата, след като обясни, че господин Драйфус не е вкъщи и че го представлява тя. Когато раздавачът напусна къщата, Жоржина влезе в работния кабинет на Матийо, като гледаше замислено телеграмата.

Какво ли съдържа? Може би беше някакво важно съобщение, а Матийо Драйфус не беше тук… Жоржина не се колеба дълго. Тя я отвори и прегледа съдържанието й. Но когато прочете редовете, трепна. Подадена беше в Хавър и то още в дванадесет часа на обяд. Лесно можеше да се обясни защо е закъсняла толкова. От дванадесет до три часа след обяд парижката поща с безбройните си телеграми е претоварена. Но не закъснението развълнува толкова Жоржина, а името на тая, която беше подала телеграмата до Матийо. Подписът на това бързо известие гласеше: „Херманса Драйфус“. А съдържанието беше следното:

„Идвам от Ню Йорк. Пристигам в Хавър. Пътувам с бързия влак и ще пристигна в осем часа вечерта. Моля, чакайте ме. Много здраве на любимия Андре, когото се надявам да прегърна още днес.

Херманса Драйфус.“

Докато четеше редовете, Жоржина беше заета с разни мисли. Матийо Драйфус беше казал, че ще се върне преди вечеря, значи нямаше да може да отиде на гарата. Но все някой трябваше да отиде. Тя не познаваше съпругата на капитана, но все пак се надяваше да я познае, доколкото беше виждала нейните портрети. Но друго нещо измъчваше Жоржина. От телеграмата, която се получи, беше ясна надеждата, че жената ще види детето си. Тя не знаеше, разбира се, че Андре е отвлечен. Навярно и не допускаше, че неприятелите й не само опропастиха съпруга й, но отнеха и най-скъпоценното на сърцето й — нейното дете. Какво да отговори Жоржина на Херманса, когато я попита за детето? Този въпрос, без съмнение, ще бъде първият.

— Бедната — прошепна Жоржина, — отчаянието на майката ще бъде голямо. О, Боже, как да й съобщя страшното известие?

Дъщерята на наемателя от Белмари беше решителна натура, която не се спираше пред нищо. Тя реши, като представителка на Матийо, да посрещне Херманса на гарата и веднага започна да подрежда стаите, в които щеше да живее гостенката.

Жоржина съобщи на леля Ерика, че вечерта Херманса ще пристигне в Париж. Старата, която цял ден седеше на един стол, до който трябваше да приближат празния креват на Андре, заплака и беше явно, че се развълнува много.

— Горката Херманса, по-добре да бе загинала в морето — каза леля Ерика, като сключи ръце. — Тогава поне щеше да остане пощадена от това бедствие. Както аз ще умра от тази скръб, така и тя ще бъде съкрушена. О, тия подли твари, които ни го откраднаха, дано ги сполети гневът на небето, дано да загине и на тях това, което обичат най-много!

Жоржина успокои, доколкото можеше, болната. Но тя позна, че това известие подейства зле върху състоянието на леля Ерика. Момичето очакваше развълнувано вечерта. Стотина пъти вече бе погледнало през прозореца, дали не иде Матийо и щом звънецът звъннеше, изтичваше в коридора с мисълта, че е той.

Но часът беше вече седем, а Матийо все още не се завръщаше. Не можеше да се чака повече. Жоржина сложи шапката си, облече мантото и напусна къщата, за да отиде сама на гарата.