Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (117)

45.

Стефан сам не знаеше как стигна в института на Пастьор. Той се събуди от някакъв сън едва когато колата влезе в двора на болницата.

Дубиски скочи от файтона, хвърли на кочияша един златен наполеон и се спусна по стълбите към стаята на доктор Бургер. Докторът преглеждаше на писалищната си маса микроскопски апарат. Когато вратата се отвори, той се обърна.

— Господин докторе — запита Стефан с хриплив глас, — истина ли е, че моята съпруга, моята Юлиана страда от ужасната болест…

— Да, ваша светлост — отговори младият лекар след кратко мълчание, трогнат от болката на княза, — за съжаление е така, както ви съобщих по телефона. Съпругата ви показа застрашителни симптоми и макар че употребих веднага противосредство, според предписанията на покойния ми учител, не можах да направя нищо.

— Сега душевноболна ли е? — запита Стефан.

— Ако е само това… — сведе печално глава лекарят. — Но думата душевноболна е нищо спрямо това, което ще видите. Трябва да се приготвите за нещо много по-страшно и ако имате смелостта да видите така съпругата си, елате с мене.

— Да имам смелостта ли? Докторе, искам да отида при нея, искам да я прегърна, защото съм убеден, че на моите гърди тя ще намери спокойствие!

— Ваша светлост, за това не може и да се мисли — спря го доктор Бургер. — Нито вие, нито аз или някое трето лице смее да се приближи сега до болната. Ще трябва да се задоволите с това да наблюдавате съпругата си през малко прозорче.

— Боже мой, но защо?

— Защото едно ухапване, одраскване или каквото и да е нараняване, нанесено от бесен на здрав човек, заразява и него от тази страшна болест.

— А как давате на болната храна или лекарства?

— За тази цел при нея влиза прислужник, който е облечен с дебело гумено облекло, през което не може да проникне нищо. Слугата влиза само тогава, като тя не приема това, което й се даде през прозорчето. Елате, ваша светлост, можете да се убедите, че всичко, каквото можем да направим за вашата съпруга, е направено.

Стефан бавно се надигна от стола.

— О, Юлиана! — простена той със сълзи на очи. — Как ще го преживея…

Доктор Бургер поведе княза през един дълъг коридор, отвори малка врата и се изкачи с него на втория етаж. Двамата стигнаха малка стая, в която седеше прислужница. Посрещнаха ги странни викове — страшно виене, скимтене, лаене, подобно на вълк, който е готов да нападне жертвата си. След това виковете се превърнаха в звънлив смях.

— Не е ли почивала? — запита доктор Бургер прислужницата.

— Не — отговори тя. — Болестта става все по-страшна. Болната не приема нито супата, която й дадоха през прозореца и в която, както ми казахте, изсипах лекарството, нито пък портокала, който също съдържа успокоително средство.

— Опитахте ли да й дадете вода?

— Да, два пъти. Тя дръпна съда от клещите, с които й го подадох, но като забеляза, че е пълен с вода, веднага го захвърли.

— Това е един от симптомите на бяса — каза доктор Бургер печално на княза, който слушаше внимателно разговора му с прислужницата. — За съжаление, не можем да скрием, че болестта на госпожата е стигнала вече своя връх.

Стефан не можа да се сдържи повече. Той хвана ръката на доктор Бургер.

— Ще я загубя ли? — продума със задавен глас. — Докторе, заклевам ви, кажете ми истината! Ще загине ли съпругата ми от страшната болест?

Лекарят вдигна рамене.

— Ваша светлост, надеждата още не е загубена — промълви той някак несигурно. — Обещавам ви, че всичко, което е по нашите сили и знания, ще бъде направено, за да спасим съпругата ви.

— Благодаря ви, благодаря ви, не мога да живея без нея.

— Настоявате ли още да видите страшната картина, която представлява болната? — запита доктор Бургер след няколко минути.

— Да, докторе. Искам да узная пълната истина за участта й.

— Добре, елате тогава.

Бургер посочи към стената, където можеше да се види прозорец, закрит с дървен капак. Лекарят го отвори. Прозорецът имаше такова дебело стъкло, че никакъв удар или натиск на човек не можеше да го счупи.

— Погледнете през прозореца. Вие настоявахте.

Стефан опря до стъклото пребледнялото си лице. Картината, която видя, го изпълни с неописуем ужас, който за минута парализира крайниците му.

Стените, както и подът на килията, в която се намираше обичната му съпруга, бяха покрити с дебели гумени възглавници. Светлината проникваше през стъклен покрив, но понеже беше нощ, светеше електрическа лампа. В тази стая нямаше никакви мебели, освен едно гумено легло в ъгъла. Там лежеше Юлиана.

Човек едва можеше да я познае. В буйствата си тя бе скъсала дрехите си и тялото й беше покрито само с тънка риза, скъсана на няколко места. Русите й коси бяха разплетени и висяха по лицето й, което бе страшно и разкривено от ужасната болест. Очите й бяха изпъкнали и приличаха на два тлеещи въглена, които бяха постоянно в движение. Устата й бе отворена и белите й малки зъби блестяха зад червените устни. От време на време езикът излизаше навън, покрит с бяла пяна, която течеше като от муцуна на животно. Руменината на лицето й бе заменена с бледост, а около очите личаха дълбоки сивосини сенки, в които имаше съсирена кръв. Пръстите на болната се свиваха конвулсивно и тя клатеше постоянно глава, като ту се опитваше да се изкачи по покритите с възглавници стени, ту пък заставаше на ръце и крака като животно. След това виеше хрипливо и лаеше като звяр, който иска да хване жертвата си, но тъй като не успяваше, ядът й растеше и тя се търкаляше по пода и удряше или дращеше лицето и гърдите си. От няколко рани по тялото и течеше кръв, която още повече увеличаваше страшната картина. Изглежда, че всичко човешко в нея бе изчезнало. Тя приличаше на звяр, на вълчица.

Лекарите са констатирали, че бесните хора, както по външния си вид, така и по звуците, които издават, приличат на онова животно, от което са били ухапани.

В началото нещастната Юлиана не забеляза този, който я наблюдаваше през стъклото. После погледът й се спря на прозореца и тя веднага се спусна към него. Болната заудря с юмрук по него и не успяла да направи нищо, се оттегли назад и се спусна отново с наведена глава към прозореца. Не стигна до него, удари главата си в гумените възглавници,които я отблъснаха, и падна на пода, измъчена от страшни конвулсивни тръпки.

Бледен като мъртвец, Стефан се отдръпна от наблюдателното си място. Той се олюляваше и доктор Бургер трябваше да го подкрепи.

— Докторе, дайте отрова на съпругата ми, убийте я — това е хиляди пъти по-добре, отколкото да страда.

Стефан стисна ръката на Бургер докато изричаше тези думи.

— По някакъв начин трябва да се сложи край на състоянието на съпругата ви — каза Бургер замислен. — Но не съм изгубил още надежда да я спася. Само е нужно да й се даде силно средство за приспиване, за да мога да я наблюдавам няколко часа, без да срещам съпротива.

— Приспивателно средство ли? — викна Стефан. — Да, докторе, този е истинският път. Когато спи, няма да чувства нещастието си.

— Добре, но кой ще й го даде? Това трябва да стане веднага. Единственият прислужник, който се осмелява да влезе при бясната, за нещастие е в отпуск до полунощ.

— Аз ще вляза при нещастната си съпруга и ще я принудя да вземе приспивателното средство.

— Ваша светлост, излагате живота си на опасност.

— Живота си ли? Какво ще струва за мен животът, ако умре тя! Не, докторе! Няма да ме отклоните от това намерение. При това ще видите, че Юлиана ще стане по-спокойна, когато отида при нея. Не се усмихвайте, докторе, любовта има сила и над страшната болест.

— Да бъде! — каза младият лекар и стисна ръката на княза. — Ще отида за приспивателното. Нали ще облечете гуменото облекло на прислужника?

— Не, в никакъв случай. Юлиана няма да ме познае, ако вляза при нея в онова облекло.

Доктор Бургер поклати глава и тръгна. След десет минути се върна и донесе едно шишенце с бяла течност.

— Ето приспивателното — каза той. — Трябва да налеете от него в устата на съпругата си.

— Добре, дайте го!

— Но трябва да сложите тези ръкавици, чувате ли, княже? Иначе не ви позволявам.

Стефан сложи гумените ръкавици и пъхна шишенцето в джоба на жилетката си.

— Готов съм! — каза той.

— Нека Бог да бъде с вас.

Доктор Бургер дръпна тихо бравата на вратата.

— Ще отворя вратата — каза той, — за да можете лесно за излезете. Прислужницата ще стои до вратата, а пък аз ще наблюдавам през прозореца.

Князът беше толкова смутен, че не можеше да проговори. Мисълта, че от него ще зависи помощта на съпругата му, която може би и ще я спаси, го развълнува много. Отвори тихо вратата и влезе в килията. Юлиана беше обърната гърбом към него и понеже възглавниците поглъщаха шума при ходенето, се промъкна незабелязан от нея.

Стефан само беше притворил вратата. Той се приближи до нещастната си съпруга. Болната още не усещаше, че този, който я обичаше повече от живота си, бе зад нея.

Княз Дубиски хвана бързо белите й ръце, дръпна ги на гърба й и ги притисна. Същевременно наведе тялото на Юлиана малко назад, освободи едната си ръка и извади шишенцето. Бясната викна и се помъчи да се освободи. Стефан я натискаше все по-надолу с ръката, в която държеше шишенцето, макар и да му бе мъчно, че употребява насилие спрямо обичното си същество. Но обстоятелството го изискваше. Докато държеше Юлиана в силните си ръце, той отстрани със зъби запушалката на шишенцето и го приближи предпазливо до устните й. Но преди още да го допре до тях, побеснялата заби зъбите си в гумената обвивка на ръката му. Тя хапеше с всичка сила, а той едва я държеше в ръцете си.

Чертите на лицето й внезапно се промениха. Зверската свирепост изчезна. Разумът й се възвърна.

— Стефане! — викна тя. — Стефане, ти си при мене. Боже мой, къде съм, как изглеждам? О, Стефане, срамувам се!

Тези думи смутиха княза. Те го въодушевиха и в същото време го измамиха за истинското състояние на съпругата му.

— Юлиана — продума той, — Юлиана, обична ми, ти ме познаваш, слава Богу, той ти даде сила да противостоиш на страшната болест!

След като каза това, Стефан пусна ръцете на болната и тя застана на две крачки от него, стиснала с ръце главата си.

— О, Стефане, ужасно страдам — промълви Юлиана с болка. — Струва ми се, че всичките ми кости са смазани и като че ли в главата ми вместо мозък има олово.

Изчерви се и засрамена пооправи дрехите си.

Първата мисъл на Стефан беше да съобщи на доктора. Той отиде до прозореца, похлопа по стъклото и се опита да обясни на Бургер, като се обърна гърбом към Юлиана.

— Елате, докторе, елате — викна князът силно, — нямаме нужда от приспивателно средство. Както ще видите, Бог е помогнал, моята съпруга да…

Внезапно силен удар се стовари върху главата му и той за минута остана замаян. Това внезапно нападение бе придружено от сърцераздирателно виене. После отвън се чуха страшни писъци и същевременно желязната врата на килията се затвори с шум и се заключи. Стефан не можеше да си обясни веднага станалото и уплашено се огледа. Той беше сам в килията. Съпругата му, неговата Юлиана, бе изчезнала. Стефан се спусна към вратата и се опита да я отвори, но напразно. Въпреки всичките му усилия тя не помръдна. Княз Стефан Дубиски бе пленен в същата килия, в която страдаше нещастната му съпруга. От гърдите му се изтръгна силен вик. После загуби съзнание и падна на пода. Красивият, многострадален мъж лежеше тих като смъртник в килията на побеснелите в института на Пастьор.

Докато Стефан бе обърнат към прозореца, нещастната пак бе обхваната от зверската си свирепост и вече не знаеше, че обичният й съпруг е при нея. Очите й загубиха небесния си блясък, който преди малко се отразяваше в тях като отражение на душата й. Чертите на лицето й се изкривиха, Юлиана заприлича на кръвожадна вълчица, която иска да избяга от клетката си. Без съмнение, болната искаше да направи това. С инстинкта на душевноболните, който е много опасен за надзирателите, тя позна, че вратата на килията й е само притворена. Ударът, който нанесе на Стефан, му отне възможността да й попречи при изпълнение на намерението си. В следната минута болната отвори вратата и избяга от килията.

Дежурната надзирателка се разкрещя и избяга на горния етаж. Доктор Бургер остана за минута като вцепенен. После понечи да се спусне след побеснялата, но тя бе слязла вече по стълбата, без да срещне препятствия. Вече беше късно и в института на Пастьор всичко бе утихнало.

Малцината, които съзряха бягащата побесняла жена с вдигнати за удар ръце, гледаха единствено да се спасят. Дори и самият вратар, комуто бе възложено да пази входа, избяга в стаичката си. Той беше прекарал дълги години във войнишки мундир, никога не бе се страхувал от куршумите и храбро бе посрещал неприятелите, но не посмя да се изпречи пред побеснялата.

Юлиана излезе на улицата. Нещастницата се загуби между многото хора, които я смятаха за пияна.