Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (106)

34.

Сутринта Лучия се срещна с баща си по време на закуска. На нотариуса му се стори, че дъщеря му е по-бледа от друг път.

Когато излезе слугата, който донесе кафето, Натузиус остави вестника настрана, наведе се над масата и запита:

— Е, дете мое, говори ли вчера с полковник Пикар?

— Да, тате, срещнах се с полковника в Айфеловата кула.

— И какъв е резултатът?

— Съобщих му какво сме научили за делото на Естерхази и какво знаем за госпожа Дьо Буланси.

— Много добре, дете мое. А какво ти каза полковникът. Ще се възползва ли от нашите съобщения? Можа ли поне да разбереш дали полковникът мрази този, когото ние преследваме и презираме?

— Татко, в това отношение можеш да бъдеш спокоен. Естерхази няма по-върл неприятел от Пикар. Но омразата на полковника е по-благородна от нашата, защото не произлиза от частни разпри, а от нравственото му убеждение, че злото трябва да се накаже и изкорени.

Лучия каза тези думи с тъга, но после се замисли. Тя не искаше да повери на баща си тайната на своето сърце и да му говори за отношенията, които се породиха миналата нощ между нея и Пикар. Нотариусът трябваше да чуе тази вест от полковник Пикар, когато поиска ръката й.

Горката не можа да мигне цяла нощ. Тя виждаше непрестанно хубавия мъж и й се струваше, че чувства още горещата му целувка по устните си. Да, Лучия разбираше ясно какво е истинска любов. Беше я обзело сладостно чувство, което не е изпитвала никога досега.

Натузиус забеляза промяната, която е станала от вчера с дъщеря му. Без да предчувства ни най-малко самата истина, той хвана ръката на Лучия и я погледна мило и загрижено.

— Дете мое — каза той, — какво ти е? Много си бледа и загрижена. Мога ли да те зарадвам с нещо? Имаш ли някакво желание? Кажи ми го само и веднага ще го изпълня. А, спомням си. Онзи ден в бижутерийния магазин на булевард „Италиен“ видя обеци, да са ти харесали? Научих цената им — двадесет хиляди франка. Готов съм да дам тази сума. Тези брилянтни обеци ще украсят хубавото ми дете.

Лучия махна с ръка.

— Татко, моля ти се, защо ми е тази скъпоценност? Имам достатъчно такива глупави играчки и ти виждаш, че не ги нося. Благодаря ти за добрината.

— Може би сърцето ти иска нещо друго? Още веднъж ти казвам, че съм готов да жертвам за тебе всичко.

— Благодаря ти, татко — каза Лучия.

В това време в стаята влезе слугата и донесе на сребърна табла визитна картичка.

— Господин Арман Боне моли за честта да говори с господин нотариуса — докладва той.

— Арман Боне ли? — повтори нотариусът тихо. — А, Боне. Не го познавам и няма защо да приемам този млад човек.

— Татко — каза Лучия и сложи ръка на бащиното си рамо, — щом не познаваш Арман Боне, откъде знаеш, че е млад? По всяка вероятност паметта ти е изневерила. Може би все пак го познаваш?

— Не зная, не си спомням, но, както и да е, кажете на този господин да дойде друг път.

— Господинът ми каза — отвърна слугата с видимо затруднение, — че няма да напусне къщата, докато не го приемете.

— Татко, трябва да го приемеш — настоя дъщерята на нотариуса. — Длъжен си да научиш защо този непознат човек се отнася така неучтиво. Франсоа, пуснете човека да влезе, а аз, тате, ще се оттегля.

Когато слугата излезе навън, за да изпълни заповедта на госпожицата, Лучия целуна баща си по челото и рече:

— Добри ми татко, може би ще можеш да помогнеш на един беден човек, срещу когото имаш от по-рано някакво задължение. Татко, ако е така, моля ти се, помисли, че преди малко искаше да ми купиш една играчка за двадесет хиляди франка. Радостта ми ще бъде много по-голяма, ако се уверя, че никой не напуска къщата ни с горчивото чувство, че над него е извършена несправедливост. И така, довиждане, татко.

Лучия се отдалечи с леки грациозни крачки в най-близката стая и притвори тихо вратата след себе си. Натузиус следеше любимката си с уплашени и загрижени очи, докато излезе от стаята.

— Лучия говори така, сякаш знае кой е този Арман Боне — измърмори той. — Но не, не, тя няма понятие от това и никога няма да научи тази тайна.

Вратата се отвори и в стаята влезе един млад, добре облечен момък, който се поклони пред Натузиус.

— Той е — прошепна нотариусът. После стана тежко и се отправи към посетителя си.

Арман Боне, младият счетоводител, когото намерихме в къщата на госпожа Небел и подслушахме тайния му годеж с Марион Форцинети, стоеше изправен в разкошно наредената стая и гледаше дръзко приближаващия се милионер.

— Вие ли сте господин Арман Боне? — поде нотариусът с твърде несигурен глас.

— Да, господине, така се казвам. На бедната ми майка не остана друг избор, освен да ми даде собственото си име. Ако при моето раждане не бях излъган, щях да се казвам Арман Натузиус.

Нотариусът трепна при тези думи и хвърли плах поглед към вратата, през която току-що беше излязла Лучия.

— Следователно — изрече той тихо, — искате да кажете, че сте мой син.

— Да, господине, така е. Но нека не говорим за това.

Арман изговори тези думи със страшно възбуден глас, а Натузиус му даде знак с ръка да се успокои. После попита все така тихо:

— Арман, бил ли е вашият живот толкова ужасен, че смятате за грях, дето съм ви дал живот?

— И още питате! — надигна се възмущение в гласа му. — Вие сте прелъстил майка ми и сте я изпъдил безпомощна на улицата, когато наближил тежкият й час. Вие сте измамил позорно горката ми майка и сте й дали само неколкостотин франка като остатък от стоте хиляди франка, които ви е дала на съхранение. За мене въобще не сте се сетили. Ако бях станал развратен, лекомислен и безчестен, ако днес лежах в някой затвор или поправителен дом, безсъвестният ми баща щеше да бъде виновен за това. Но, благодаря на Бога, бедната ми майка направи всичко, каквото можа, за мене. Тя е работила, блъскала се е да направи от мене добър и честен човек. А когато умря преди две години, последната й дума беше: „Арман, прощавам на баща ти всичко, което направи с мене, но това, което извърши с теб, може да му прости само Бог!“

Натузиус скри вълнението си, като се отвърна от момъка. Но след минута се обърна пак към него и промълви:

— Както виждам, въпреки всичко сте станал добър и честен човек. Обноските и облеклото ви доказват, че имате добра работа.

— Добра работа ли? — изсмя се Арман горчиво. — Вие не питахте как живеех по-рано. Наистина, сега съм по-добре. От няколко месеца насам съм счетоводител във фабриката на Прокасоновите наследници и получавам двеста франка месечна заплата.

— Двеста франка ли? Разбира се, това не е много.

— Те ми стигаха, докато бях сам. Знаете, че досега не съм идвал при вас с молба. Да, не съм се одързостил да ви напомня за моето съществуване. Но животът ми вече се промени и, макар и да не ми беше лесно, все пак реших да дойда у вас и да ви помоля за помощ.

— Какво се е случило?

— Запознах се с едно момиче, което обичам. Ние се сгодихме и искам да се венчаем. Но желанието ми е да заведа младата си жена в къща, където да живее нормално. Господин Натузиус, направете ми добрина и ми заемете няколко хиляди франка, за да започна собствена търговия. Уверявам ви, че ще увелича тези пари чрез прилежност и ще ви ги върна след няколко години с лихвите. Поправете онова, което сторихте по отношение на майка ми.

Арман Боне говореше просто, но умно и сърдечно. Натузиус, подпрял чело с ръка, слушаше внимателно. До тази минута той не беше поканил момъка да седне. Но сега му посочи с ръка стола:

— Арман, седнете до мен, искам да ви направя едно предложение.

Натузиус се отпусна на един стол, а Арман седна срещу него.

— Колко пари ви трябват, за да почнете тази работа — запита след кратко мълчание сина си Натузиус.

— Ако имах дванадесет хиляди франка — каза Арман зарадван, — бих могъл да уредя една фабрика за изкуствени цветя и да изкарвам добра печалба.

— Лъжете се — прекъсна го нотариусът сухо. — С такъв нищожен капитал не ще можете да устоите на конкуренцията. Ще ви дам четиридесет хиляди франка.

— Четиридесет хиляди франка!

Арман стана разтреперан от радостно вълнение пред леко усмихнатия старец, който го изненада с щедростта си.

— Можете да изтеглите парите още утре от Лионската кредитна банка.

— Благодаря ви, хиляди пъти ви благодаря… Натузиус стана и отиде при писалищната си маса.

Написа един чек за четиридесет хиляди франка, после отключи с малко ключенце чекмеджето на касата, извади от него три банкноти по хиляда франка и направи знак на Арман да се доближи до него.

— Вземете този чек — каза той, като подаваше на момъка скъпия документ. — Четиридесет хиляди франка са ваша собственост и се радвам от цялата си душа и сърце, че можах да ви помогна.

— Татко, татко! Колко съм ви задължен!

— Сине, и аз съм ти задължен. Направих голямо зло на майка ти, а още по-голямо — на теб, като те Оставих безпомощен в живота.

— Татко, това вече е простено и забравено. Ако майка ми ме видеше в тази минута, щеше да бъде щастлива и успокоена. Давам ви ръката и обещанието си, че никога няма да се разкайвате, че съм ваш син.

— И мой брат! — викна един звънлив глас откъм вратата.

Лучия беше отворила внимателно вратата и се бе вмъкнала безшумно в стаята при двамата мъже. Натузиус трепна и закри лице с копринена кърпичка.

— Лучия, ти чу разговора ни — изстена той.

— Всичко, татко, и съм дълбоко трогната от добрината и справедливостта ти!

Тя хвана ръката на младия мъж, който гледаше учуден красивото момиче.

— Арман, брате мой — каза тя засмяна, — ние ще останем винаги верни приятели. Казвам се Лучия Натузиус и съм ваша сестра!

Момъкът се наведе и искаше да целуне ръката й, но Лучия му поднесе челото си, което той целуна.

— И тъй — продължи Лучия, — нашият съюз е потвърден. — Арман, нали ще ме заведете при вашата годеница? Тя трябва да е честно и добро момиче, достойно за любовта ви.

— Да, моята Марион е добра, храбра, благородна и скромна — каза Арман с възхищение. — В живота на бедната има печална тайна. Обична ми сестро, за това няма да говорим днес. Марион ще ви разкаже всичко сама.

— Ако е нещастна, ще я посрещна с двойно по-голяма любов — отвърна момичето.

— Тогава чуй, Арман — рече Натузиус, — и аз имам една молба към тебе. Ние имаме един смъртен неприятел. Той ни нанесе страшна обида и сме принудени да го накажем. Искаш ли да ни помогнеш да отмъстим на този проклетник?

— Татко, с най-голямо удоволствие. Ще направя всичко, с което мога да докажа благодарността си към вас и Лучия.

— Добре. Вземи тогава тази червена картичка и иди довечера след десет часа във вилата на госпожа Буланси, на Елисейските полета. Покажи картичката на вратаря и помоли да те заведат в игралния салон. Научих, че във вилата на тази госпожа играят мошенически на комар и плячкосват посетителите. Желая да узная всичко, което се върши в салоните. Кои лица се навъртат там, какво се говори и как се отнасят те при играта. Особено искам да узная нещо за самата госпожа Буланси и някой си Естерхази, който почти всеки ден е там. Препоръчай се пред тях за високопоставено лице и участвай живо в играта. За тази цел ти давам три хиляди франка, които можеш да жертваш за делото. Ще те чакам тук утре Но това време, за да ми съобщиш всичко. Разбира се, ти трябва да пазиш това в тайна и дори, моля те, да не съобщаваш и на годеницата си нищо.— Тате, разчитайте на мен — отговори Арман живо. — Бъдете уверен, че ще си отварям добре очите в къщата на госпожа Дьо Буланси и че нищо не ще остане скрито в това комарджийско гнездо.

При тези думи Арман сложи червената картичка и банкнотите в изящен кожен портфейл, където се намираше и важният чек. После стисна още веднъж сърдечно ръката на Натузиус в знак на благодарност и се прости с Лучия.

— Тате, виждаш ли — каза нежно и с възторг момичето, когато останаха пак сами, — това са безценните брилянтени обици, които носят радост. Благородното дело е най-доброто украшение за човека!