Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (104)

32.

През сенчестите алеи на Елисейските полета, покрити от нощния мрак, вървяха две мъжки фигури. Те нарочно избраха това отдалечено място, за да не ги срещне някой. Разговаряха шепнешком.

— Драги Матийо — каза единият от тях, походката и движенията на когото показваха, че е офицер, макар че беше облечен в гражданско облекло, — значи вие сте уверен, че Естерхази предприел пътуване до Брюксел…

— Да — отвърна Матийо Драйфус. — Изключено е всяко съмнение. Последвах го до Брюксел и там го видях със собствените си очи. Той влезе в къщата на певицата Нинон дьо Клер и посети с нея бал с маски, уреден в операта. Е, сега съдете сам, полковник Пикар.

— Не ме наричайте на име — прекъсна го младият полковник. — Ако ни следи някой противник, може да пострада делото, на което служим и двамата.

— Нека бъде така, скъпи приятелю. Но оставете ме да направя заключенията си. На този бал видях със собствените си очи как в една закрита ложа бяха продадени четирите важни плана на представител на чужда държава. Също така разбрах от разговора на маскираните — бяха трима души, — че тези планове са откраднати от канцеларията на френския генерален щаб.

Неоспорим факт е, че певицата Нинон дьо Клер имаше пръст в тази нечиста работа, а тъй като Естерхази беше целия ден в къщата й и се пазеше да не го видят, с право можем да заключим, че той й е доставил въпросните четири плана.

Полковник Пикар се спря и погледна замислен към земята.

— Пътуването до Брюксел — отвърна той, — Естерхази трябва да е предприел същия ден, когато поиска отпуск, за да се прости уж с умиращата си майка. Но доколкото помня, майка му не живее в Брюксел.

— Тя живееше в Андора, в Пиренеите — прошепна Матийо. — Притежавам важно доказателство, че през онзи ден Естерхази не е пътувал до Андора. Доказателството ми се състои в една телеграма, която той подаде в парижката станция „Св. Лазар“ и съобщи на някой си абат Силван, че не му е възможно да тръгне незабавно за Андора, за да види умиращата си майка.

— У вас ли е тази телеграма?

— Притежавам копие и утре ще ви го изпратя по довереника си.

— Бъдете така добър. Тази телеграма поне ще докаже, че Естерхази не е заминал за Андора и че с това е измамил началството си.

— Ах, иска ми се поне да изобличим този подлец.

— Търпение, драги Матийо. Семето вече е хвърлено и жътвата наближава. Съсредоточих цялото си внимание на това дело и то не защото съм искрен приятел на нещастния ви брат, а защото искам да направя услуга на отечеството си. Откакто съм директор на справочното бюро в Генералния щаб, което се занимава главно с тайно наблюдение на ненадеждните и заподозрените офицери, изучих добре всички документи, които са във връзка с делото на брат ви и се уверих, че капитан Драйфус е невинно осъден и че истинският виновник е майор Естерхази.

— Господин полковник, защо тогава не заведете дело срещу него?

Пикар се огледа предпазливо и после прошепна на Матийо Драйфус:

— Отдавна имах намерение да направя това. Но трябва да ви призная откровено, че срещнах необикновено препятствие. По всичко изглежда, че не искат да преследват майора и че го покровителстват. С една дума, някои генерали не желаят да излезе истината наяве. Предпочитат нещастният ви брат да остане като Юда на Франция.

Матийо въздъхна тежко и обърна очи към звездното небе.

— О, бедни братко — изстена той, — ти си загубен. Твоите кости ще гният на Дяволския остров, а името ти завинаги ще остане опетнено…

— Няма да го бъде — извика полковник Пикар високо, като забрави предпазливостта. — Не, Матийо Драйфус, това няма да стане. Брат ви е станал жертва на срамно заблуждение и на подла клевета. Заклевам се в честта си, че костите му няма да гният на Дяволския остров и че честта му ще бъде възстановена. Колкото и силни да са неприятелите му, все пак ще сваля маската от лицето на черния майор и ще ратувам с всички сили да докажа истината. Тя ще върне брат ви от Дяволския остров пак във вашето семейство, а Естерхази ще заеме мястото му в Каена и ще изпита тези мъчения, които с дяволска хитрост стовари върху благородния капитан. А сега си идете, Матийо Драйфус, когато ми потрябвате, ще ви пиша!

Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха при изхода на Елисейските полета, където се виждаше Марсовото поле и величественият Трокадеро — грамадната сграда, която през 1879 година служеше на изложението.

Полковник Пикар се уви добре в пелерината си и закрачи бързо през Марсово поле, покрит от нощния мрак. От време на време се спираше и се оглеждаше наоколо, като че искаше да се увери, дали не го преследва някой.

Полковникът се приближаваше до една странна постройка, позната на целия свят — Айфеловата кула. Лятно време я посещават веселите парижани и се качват на различните й етажи, където се наслаждават на вечерната хладина между небето и земята. Но през зимата грамадата опустяваше.

Така изглеждаше и в началото на март 1897 година, когато Пикар се приближаваше към нея. Полковникът се озърна предпазливо и стигна до ниска врата. Тя затваряше входа към малка спираловидна стълба, която водеше към върха на кулата. Пикар се озърна още веднъж. Наоколо беше тихо. Цялото Марсово поле бе опустяло. Никъде не се виждаше жива душа. Полковникът извади малко ключе от джоба си, отвори вратата, влезе през нея, притвори я и започна да се изкачва по стълбата. Това беше трудно и уморително, но офицерът беше кален и добре трениран. След няколко минути беше вече доста високо. Кулата свършваше с тясна платформа. Около нея имаше желязна галерия метър висока, с две пейки за почивка на изкачващите се.

Но Пикар не седна. Той спря до желязната галерия, загледан във величествената панорама, която се откри пред него. Долу, в бездънна дълбочина, се простираше огромният нощен Париж. Великолепните му здания се забелязваха като детски играчки. Целият град приличаше на огнено море. Електрическите лампи и милионите газови светила, червеният огнен блясък, който изригваше от големите фабрични комини — всичко се сливаше пред очите му и образуваше исполински огнен облак, който сновеше над гигантския град.

Пикар можеше да разпознае доста ясно една четвърт от Париж, тъй като градът се дели на две. В едната живеят богаташите и аристократите, а в другата — онеправданата работническа класа, робите на капитализма.

Тази част на града, обиталището на бедствието и мизерията, бе мрачна. Изморените от делника си работници отдавна лежаха на твърдите сламени легла, за да събират нови сили за утрешния ден, когато трябваше да продадат отново на господаря своята работна сила.

Дребните търговци и занаятчии бяха не по-малко изтощени и също почиваха, или се мятаха цяла нощ в безсъзнание насам-натам в леглата си.

Да, драги читателю, такова е положението на окаяния, беден работник, занаятчия и дребен търговец в края на XIX век. Бедните хора, които упражняват честно някой занаят, или пък се занимавате с малка търговийка, в днешно време се свиват и не знаят как да се бранят срещу големите магазини и акционерни дружества. В тая ужасна борба за съществуване, те рано или късно трябва да пропаднат, макар и да са изучили основно занаята си и да разбират добре своята работа. Не могат да се конкурират с капиталистите, не могат да продават евтино произведенията си и пропадат.

В предградието на Париж, където владеят грижата, умората, нуждата и гладът, беше тихо, тъмно и печално. А там, където се пилееше злато по игралните маси, където развратни жени се къпеха в шампанско, където цъфтяха разюздаността, порокът и безделието и за една нощ се изхарчваха цели състояния, там пируваха до зори.

Пикар поклати печално глава.

— Чуден свят, загадъчно човешко сърце — промърмори той. — Едни спят, други се веселят и никой от тях не помисля за нещастния заточеник на Дяволския остров, когото невинно хвърлиха в ада. Нямат ли тези хора съвест, не мислят ли, че отечеството ни направи непростим грях? О, Францийо, бързай да заличиш това петно, за да не те сполети презрението на света и да не те постигне божието наказание!

Пикар свърши монолога си и се ослуша. Леки стъпки се чуха по стълбите. Полковникът бръкна с дясната ръка в джоба на горната си дреха и стисна револвера.

— Сега най-после ще науча — прошепна той развълнуван — кой ме покани на тая тайна среща. Мисля, че е жена, ако съдя по леките й стъпки. Да не е оная, която в анонимните си писма ми откри важни неща за черния майор? Вчера по пощата получих малък пакет, в който се намираше ключът от вратата на Айфеловата кула. Подателката ме помоли с няколко реда да я чакам днес около десет часа на това място, тъй като имала да ми направи важни открития за граф Естерхази. Е, сега съм тук и ще видя какво ще стане. Може би така са ме вкарали в капан. Но нищо. В револвера ми има шест патрона и няма да продам лесно живота си.

Зад Пикар се чу шум от женски дрехи. Той се обърна и видя пред себе си забулена дама, чието стройно тяло бе покрито с дълга дамска мантия. Полковникът и непознатата се погледнаха с изпитателни погледи, без да проговорят.

— Знаех — каза най-после забулената с нежен глас, — че полковник Пикар ще има смелостта да се отзове на анонимната ми покана. Но сега искам да се премахне тая анонимност и да се гледаме открито в лицата.

Непознатата вдигна воала си. Луната беше изгряла и Пикар видя на сребристата й светлина прелестно лице. Той се отдръпна смутен.

— Госпожице — каза полковникът учуден, — значи вие сте тази, на която трябва да благодаря за срещата! Вие ли ми изпратихте ключа от вратата на кулата?

— Да, господин полковник!

Пикар извади връзка писма от джоба на пелерината си и я показа на момичето.

— Ваши ли са тези писма?

— Да, господин полковник, аз съм тази, която ви направи разкритията за граф Естерхази.

— Мразите ли този човек?

— Да, мразя го, но повече го презирам.

— Защо?

— Ще го узнаете, когато ви кажа името си. Казвам се Лучия Натузиус.

— Вие сте… вие бяхте годеницата на граф Естерхази, нали?

Лучия кимна утвърдително. По красивото й лице се беше появила омраза, а по високото й чисто чело бе изписано с огнени букви, че е станала смъртна неприятелка на оня мъж, който без основание се подигра с нея.

— Госпожице — поде отново полковникът, — сега ми е ясно всичко. Също и на вас трябва да е известно, че Естерхази не е честен човек, както обича да се показва пред света. Вярвам, ще ми помогнете да свалим маската от лицето му.

— Господин Пикар, Естерхази е престъпник — изрече Лучия Натузиус твърдо. — Събрах доказателства за това и искам да ви ги дам.

Увлечена от раздразнението си, дъщерята на нотариуса беше се приближила близо до русия офицер. Пикар гледаше с учудване хубавото момиче, в очите на което светеше твърда и непоколебима воля.

— Господин полковник, чуйте ме — продължи Лучия след кратко мълчание. — Не мислете, че преследвам графа, защото ме е отблъснал и пренебрегнал. Заклевам ви се, че никога не съм обичала този мъж. Но с него се запознах при особени обстоятелства и се учудих на мъжеството му. Той спаси живота на баща ми и моя, когато бяхме заловени от разбойници в Пиренеите. Моят баща ми съобщи, че графът е много задлъжнял и когато сам той ми се закле, че ме обича, реших да се омъжа за него и да го избавя от финансовите му грижи.

Тя замълча за минута. Пикар се възползва от този момент и каза:

— Госпожице, Естерхази щеше да бъде щастлив, ако се беше оженил за вас.

Лучия поклати енергично глава.

— Господин полковник, вие искате да намалите разочарованието ми чрез комплименти. Но на мене не са ми нужни утехи. Може би щях да простя вероломството на графа и да се задоволя само с презрение, ако не бях научила, че ме е жертвал заради друга, недостойна жена. Това ме оскърби дълбоко и затова искам да му отмъстя.

— Значи, сега Естерхази има връзка с друга дама?

— Не наричайте това нищожно същество дама — разгневи се Лучия. — Тази жена е престъпница, тя е израснала в калта, греха и беззаконието и е позната доста добре на полицията.

— Ужасно! Такава ли жена е избрал графът!

— Тя му е любовница, съветница и приятелка. Баща ми се закле да унищожи Естерхази и е наел за това един детектив да наблюдава черния майор. Така наричат графа в Париж. Ние знаем всяка негова стъпка.

— Е, какво научихте? — запита Пикар с нетърпеливо любопитство, понеже предчувстваше, че ще чуе нещо, което ще му послужи като средство против омразния граф.

— Какво научихме ли? Узнахме, че граф Естерхази се е сдобил по необясним начин с голяма сума пари, че е удовлетворил всичките си кредитори и освен това разполага със значителни суми. Той плати и на баща ми стоте хиляди франка, които му бе заел. Но също така и любовницата му е станала изведнъж богата. Тя е напуснала майчината си къща — „Червената воденица“ — и е наела хубава вила на Елисейските полета. Има екипаж, държи слуги, играе ролята на елегантна дама в салоните, в които се събират известни хора от парижкия елит, за да прекарат нощите в развлечения. Детективът на баща ми ни уверява, че черният майор държи всяка нощ игралната банка и че любовницата му е променила името си. В кръга на престъпниците тя се казва Помпадура или Обезобразената, понеже страшен белег от нож грози лицето й, но сега се е преименувала в госпожа Дьо Буланси.

— Госпожа Дьо Буланси — повтори Пикар, — няма да забравя името!

— Господин полковник — погледна го с очакване Лучия, — това исках да ви съобщя. Сега ви моля само едно — не ме осъждайте, задето по това време съм дошла при вас, в тази безлюдна кула. Екипажът ми ме чака пред Индустриалната палата. Баща ми знае за тая наша среща и я одобрява. Бях принудена да говоря с вас, но като се страхувах, ле вие, като истински и смел борец за истината, сте наблюдаван постоянно от шпионите на вашите неприятели, можехме да бъдем незабелязани само тук, сред височината на Айфеловата кула, където навярно никой не подозира присъствието ни.

— Благодаря ви, госпожице — промълви Пикар. — Вие не правите тая услуга на мене, а на правдата и човещината. Позволете ми да ви стисна ръката с искрено уважение.

Той протегна своята десница и Лучия сложи нежната си ръка в неговата. Почувства горещото му стискане.

— Сбогом, полковник Пикар — каза тя и тръгна. Но той я настигна.

— Госпожице, мога ли да ви придружа до колата? — запита. — Не ще бъда спокоен, ако ви оставя да си отидете сама през това пусто място.

— Господин полковник, принудена съм да не приема предложената ми от вас услуга. Не трябва да ни видят заедно. Пък и разстоянието до екипажа ми е малко.

Още веднъж — сбогом!

— Довиждане! — каза Пикар. Думата „довиждане“ беше изпълнена със сърдечност.

Лучия забърза надолу по стълбите. Непрогледната тъмнина я заобиколи. Но това смело и енергично момиче не познаваше страх. Тя знаеше, че полковникът се намира на платформата и че ще й се притече на помощ, ако й се случи нещо. Струваше й се, че въобще не може да я сполети никакво зло, когато се намира близо до такъв човек. Колко спокоен, смел и искрен е този полковник! Каква разлика между него и Естерхази, чието студено спокойствие маскираше подлостта му.

Чудно, Лучия не можа да отпъди образа на Пикар и сякаш той крачеше до нея, докато слизаше все по-замислена по спираловидната стълба. Тя стигна втората галерия и се облегна за миг на желязната стена. Момичето трепна. Стори й се, че чу зад себе си шепот. Дали Пикар не слизаше разговаряйки си сам? Не, това не може да бъде. Звънливият му глас още звучеше в ушите й и тя веднага позна, че този шепот не е негов.

Лучия се наведе над галерията и се ослуша. Не се ли изкачваха бързи крачки по стълбата? Не, не, трябва да се е излъгала. Сега всичко беше тихо.

Момичето почака още няколко минути. После продължи пътя си и излезе през малката желязна врата. Пред нея се простираше Марсово поле, потопено в магическата светлина на луната. То беше съвсем безлюдно.

Лучия направи няколко крачки, но изведнъж се спря й погледна уплашена ръцете си. Едва сега забеляза, че бе забравила малкия си бележник и кърпата си на платформата в кулата. Тя ги беше сложила на една от пейките, когато говореше с Пикар. На кърпата не обръщаше голямо внимание, въпреки че на нея беше извезан монограмът й, което не би било добре, ако попадне в чужди ръце. Но бележника не можеше да остави в никакъв случай. Той съдържаше кратки бележки за Естерхази и неговите операции, както и резултатите от предприетото от детектива проучване. Тази книжка можеше да осуети всичко, ако попаднеше в ръцете на приятелите на Естерхази. Разбира се, да се изкачи отново на платформата беше много неприятно. Освен това й се виждаше неловко да се срещне още веднъж с Пикар в тъмнината. Той, може би, ще си състави лошо мнение за нея, ако тя се върне пак в кулата. Но нямаше време за дълго мислене и бавене — тя трябваше да намери бележника си.

Лучия се върна и започна да се изкачва отново по стълбите. Естествено, изкачването сега беше по-трудно, защото се бе поуморила от предишното изкачване и слизане, но все пак тя стигна благополучно третата галерия. Момичето се отправи към балкона да подиша чист въздух и да отпочине за минута. Но едва стъпи на балкона и трепна. Високо над главата й се чу продължителен вик за помощ. Лучия беше решително момиче. Тя не се уплаши и не избяга, а остана на мястото си. Мисълта, че горе е станало нещастие или някакво престъпление, й даде сила и смелост. Впусна се във вътрешността на кулата като тичаше все по-бързо нагоре по стълбите. Момичето нямаше никакво оръжие, но в този момент не се и замисляше за това. Завладя я само мисълта, че горе, в пустата височина Пикар се намира в опасност. Каква беше тя, от кого е породена и какви последствия е имала за полковника — не знаеше.

— Какво се е случило? Всемогъщи Боже! Какво е станало? — питаше се тя запъхтяна, като се изкачваше все по-нагоре.