Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (103)

31.

Огромната китайска империя стана известна за чужденците едва в най-ново време, а китайската стена, която досега отделяше тази неизмерима азиатска държава от цивилизования свят, се отваря твърде бавно.

Добре е известно за Китай, за живота, поминъка, обичаите, нравите, религията, писмеността, добродетелите и пороците на китайците. Но има още много неща, които са и ще останат дълго време тайни за света. Най-интересното е, че дори и последният китаец не издава тайни на чужденците. Почитателите на Конфуций изобщо са мълчаливи и дори в чужбина не казват какво става зад стените на държавата им. Те с хиляди напускат отечеството си и се заселват в Америка, но и там остават неми и се стремят само да печелят пари.

По-достъпни за чужденците са тези китайски области, които се намират близо до руската граница. За тях знаем вече нещо повече, отколкото за вътрешните предели на Китай. Така например в Урга, най-забележителния град на Монголия, всяка година става голям пазар, на който се стичат обитателите на по-отдалечените краища на небесната империя. Този пазар започна с любимото на всички зрелище. То се състои в наказание на всички престъпници, които са били осъдени през изтеклата година със смърт.

Тези наказания се изпълняват бързо и без всякакви смущения. Престъпниците се връзват на колове, а палачът им разпаря корема. На тези пък, които са осъдени да изтърпят съвсем позорната смърт, като например оскърбителите на императора и императорското семейство, предателите, неблагонадеждните политици и религиозните отстъпници, след разпарянето на корема им отсичат и главата.

С отсичането на главата китаецът се лишава и от гордото си украшение — от перчема, а без него няма достъп в китайското небесно царство и не може да види Конфуций и да се наслаждава на прелестите на рая. По този начин биват наказвани понякога стотици престъпници, а народът се възхищава от кървавото зрелище и ръкопляска на палача. С края на тази вандалска драма завършва програмата от първия ден на панаира в Урга.

Вторият ден е посветен почти изключително на ядене и пиене. Теснооките панаирджии започват гощавката си най-напред с пилаф или с яхния, после ядат сготвени паяци, пържени брашнени червеи, перки от акули, птичи гнезда, полугнило печено месо и пият шербет.

Във всяка къща се разнася нестройна музика, навсякъде се чуват смях, вик и врява. Народът нахлува в шатрите или застава учуден около фокусниците и вълшебниците, които показват изкуствата си в дъсчени бараки или в палатки и примамват хората с тъпани и свирки. Но най-много се посещават помещенията, където се пуши опиум. Там синовете на небесната страна смучат през наргилета тази отрова, която ги потапя в сънища, в които забравят, че се намират на земята, и им дава възможност да предвкусят райските наслади.

Така завършва и вторият пазарен ден в Урга.

Третият ден е посветен на продажбата на всякакви стоки, които се произвеждат в Китай.

Четвъртият ден е най-забележителният. През него се излага за продан най-търсената стока, за която мнозина се пропътували повече от хиляда мили. Този четвърти ден е посветен изключително на търговия с жива стока — с роби. Лица от двата пола са изложени за продан. Продавачите и купувачите се пазарят, а привечер богатият китаец събира купените роби и ги изпраща под надзор в своите плантации за чай или ориз, където с усилена работа трябва да докарат на господаря си печалба.

Този знаменит ден приключва с блестящи илюминации: безброй ракети осветяват нощното небе, множество народ се вълнува из осветените улици, нахлува в кръчмите и се напива от радост и възторг.

— Знаменитият панаир в Урга завършва с външна и вътрешна илюминация и на другия ден в града владее обикновената тишина, пияните изтрезняват и се залавят пак за работата си.

Четвъртият ден от панаира клонеше към обяд. Около дъсчените бараки, където бе изложена за продан живата стока, се трупаха множество купувачи. Но най-много се бяха събрали около палатката на един стар китаец. Той изкарваше робите си един по един и ги продаваше с наддаване. Ли Фонг, така се казваше търговецът, беше разпродал почти всичката си жива стока и бе спечелил доста пари. Окачените около врата му върви бяха пълни с четвъртити сребърни и златни китайски монети и показваха, че е имал сполучлив ден.

Ли Фонг удари с чук големия си там-там^[1], който висеше пред него и извика високо:

— Внимавайте, граждани на Урга, приятели, любимци, купувачи, отворете си очите. Сега ще извадя за продан два роба, които Са родени извън границите на нашето небесно царство! Те се наричат християни и отказват да приемат нашата вяра. Именно затова ще ги направим роби…. Приятели, такава стока се намира рядко. Онзи, който купи тези християни, може да има голяма полза от тях, защото са опитни в много неща, които на нас още са неизвестни.

Ли Фонг даде знак на един от слугите си. Пердето на палатката се вдигна. Павловна и Питу излязоха на подиума. Те бяха посрещнати с презрителни викове.

— Ли Фонг — извика един шкембест китаец, — тези двама християни трябваше да бъдат наказани още първия пазарен ден заедно с другите престъпници!

— Каква грозна жена! — каза друг. — Вижте, колко големи крака има. Дори и най-грозната китайка е по-хубава от нея!

Павловна не разбра ни дума от тези оскърбления. Може би горката не би чула виковете на китайците, дори и да знаеше китайски. Тя стоеше потънала в печал и скръб, а погледът й беше отправен в далечината. Младото момиче бе обхванато от апатия. Тя разбираше низостта на положението си. Отвращаваше я мисълта, че ще бъде продадена за пари като стока и отведена от някой китаец като робиня. Нещастницата Се утешаваше с мисълта, че в нейните ръце се намира средство, с което във всяко време може да се избави от ужасите на робството. Горката бе решила да сложи край на живота си, ако бъдещият й господар се отнесе недостойно с нея. Това страшно решение беше ясно отпечатано на лицето й.

Ли Фонг удари пак с чук там-тама и множеството млъкна.

— Приятели — извика търговецът на роби, — колко давате за тези двама християни? Вижте ги добре и после говорете! Това момиче има здраво телосложение, то ще може да изпълнява и най-тежката работа, била тя полска или къщна. Вярвам, че е вещо и във всички други работи, които жената трябва да знае. Купете го като робиня на жените си, те ще ви бъдат безкрайно благодарни, защото християните умеят да се грижат за господарките си и са добри и верни прислужници. Що се отнася до този мъж — Ли Фонг посочи треперещия Питу, лицето на който изразяваше страх и ужас, — не искам да скрия от вас, че има малък недостатък — човекът е гърбав. Но, приятели, това нищо не значи. Макар и гърбав, той може да носи тежки товари. Хора, колко ми давате за тези двама християни? Предложете цена за тях!

Но купувачите на жива стока мълчаха. Като че ли никой нямаше желание да стане господар на тези двама роби. Вместо предложения, до ушите на Ли Фонг достигнаха подигравки и смехове.

— Може би никой не ще ни купи — прошепна Питу на Павловна.

В същата минута множеството се размърда. Четирима носачи носеха изящно украсена носилка към трибуната. В нея седеше богато облечен китаец, нисък грозен човек с подпухнало лице и голям корем — белези, че яденето и пиенето бяха единственото му занимание. На шапчицата му стърчеше пъстро пауново перо — явен знак, че е големец.

— Това е мандаринът Квон Иинг — прошепна един от служителите на Ли Фонг. — Той е най-големият богаташ в Урга. Може би ще купи твоите християни — тогава можеш да благословиш Бога.

Множеството млъкна и мандаринът слезе от носилката. Хората му го вдигнаха на трибуната. Квон Иинг се приближи бавно до търговеца на роби и тихо размени няколко думи. Ли Фонг се поклони учтиво пред богатия знатен купувач и повика Питу.

Бившият директор на парижката тайна полиция измърмори страшно проклятие и после покорно пристъпи към мандарина. Дебелият китаец го заплю и после се отвърна от него.

След това Ли Фонг го заведе при Павловна.

Младото момиче стоеше със сведени към земята очи пред дебелия човек, който беше впил поглед в него, като че през живота си не бе виждал жена. После опипа с тлъстата си ръка закръглените рамене на момичето. Дебелакът кимна доволен. Но когато искаше да продължи оглеждането и посегна към гърдите на младото момиче, Павловна отстъпи решително и го изгледа с презрение. Мандаринът Квон Иинг никак не се обиди от това. Напротив, той намери презрителния й поглед за забавен. Китаецът се смееше, дебелият му корем се тресеше, а малките му очи изчезнаха в подпухналото му лице. От учтивост и страхопочитание пред могъщия мандарин се смееха от все сърце и стоящите около него.

Търговецът на роби заудря още по-силно чука по своя там-там. Мандаринът току-що беше предложил цена за робите и искаше да я обяви на събраното множество.

Най-после се въдвори необходимата тишина и Ли Фонг извика високо:

— Приятели, високопоставеният могъщ мандарин Квон Иинг току-що ми предложи цена за робите християни. Този знатен човек, този любимец на императора и на небето благоволи дами предложи двеста сребърника за тях.

Множеството се учуди. Всички бяха на мнение, че тази цена е прекалена за двама европейци, които дори не знаят китайски език.

— И така, двеста сребърника — извика продавачът и вдигна чукчето върху там-тама, — дава ли някой повече? Двеста сребърника — първи път, двеста сребърника — втори…

Павловна с ужас забеляза, че дебелият мандарин хвърля върху нея алчни погледи — той считаше вече хубавото момиче за своя собственост.

— Двеста втори път — изрева Ли Фонг, — двеста…

— Четиристотин сребърника!

Тези думи, казани на добър китайски език, сепнаха множеството. Всички се обърнаха към посоката, откъдето се чу предложението.

Ли Фонг скочи и се мъчеше да разбере, дали този вик бе подигравка или изхождаше от личност, която би могла да му вдъхне доверие.

Квон Иинг седеше наглед спокойно, с кръстосани крака върху атлазена възглавница, сякаш това не го засягаше. Но в тъпия израз на лицето му все пак се долавяше любопитство към този, който се бе осмелил да удвои предложената от него цена.

Павловна и Питу също погледнаха с интерес непознатия.

— Четиристотин сребърника — потвърди гласът високо и ясно.

През навалицата си пробиваше път висок, снажен мъж и напредваше бавно към трибуната. Човекът беше китаец — това доказваха дрехите, които носеше под широката синя мантия, и дългият му перчем. Но чертите на този доста млад човек не бяха азиатски. Те издаваха благородство и интелигентност, а в големите му сиви очи се криеше нещо, което не беше характерно за китайците. Строгият му поглед понякога ставаше благ и приятен. Тогава очите му изразяваха добродушие и разум.

Такъв беше той и сега, когато се качваше по стъпалата на трибуната и се изправи до мандарина и продавача на роби.

Човекът стоеше спокойно със скръстени ръце на мястото си, без да погледне робите, за които наддаваше. Но той не погледна и мандарина, който седеше ням като тях на атлазената си възглавница.

Новият купувач беше познат на тълпата. Щом го видяха, почти всички го познаха и името му се понесе от уста на уста.

— Това е Хонг Вах, най-големият търговец на чай и най-заможният човек в Урга.

— Той и мандаринът са заклети неприятели.

— Ще бъде весело наддаване.

— Вижте само как този мошеник Ли Фонг потрива ръце и се усмихва. Подлецът ще направи добра търговия, ако тези бойни петли започнат да наддават.

И наистина Ли Фонг изглежда се надяваше на голяма печалба. Той удряше силно тантама и викаше с висок глас:

— Четиристотин сребърника! Добре познатият, високоуважаваният Хонг Вах ги предложи, кой дава повече?

— Петстотин — изсумтя дебелият мандарин.

— Хиляда — каза Хонг Вах спокойно. Мандаринът поклати глава и после изкрещя:

— Хиляда и сто в сребро!

— Две хиляди!

Някъде из тлъстините излезе лека въздишка, мандаринът изгледа накриво противника си, стана от възглавницата и се обърна към Ли Фонг:

— Лудост е. Боговете нека са ми свидетели. Тези християни не струват дори десета част, но ти давам за тях две хиляди и петстотин в сребро!

Тълпата се учуди на това предложение, докато изразяваше с безброй възклицания трескавата възбуда, в която се намираше.

Ли Фонг се усмихна, вдигна чукчето — извика с хрипкав глас:

— Две хиляди и петстотин в сребро — първи път, втори, тр…

— Две хиляди и петстотин в злато!

Търговецът Хонг Вах изрече предложението си с театрален тон, тъй като добре знаеше, че ще подейства като гръм върху множеството.

Две хиляди и петстотин в злато! Тълпата вдигна страшна врява, като чу лудешкото наддаване. Едни ликуваха, други го наричаха луд, че харчи такава огромна сума за двама нищожни роби, а трети се учудваха на неговото богатство.

Най-дълбоко впечатление направи това предложение върху Квон Иинг. Неговите дебели бузи, ръце и тяло започнаха да треперят. Мандаринът изпусна един особен звук и захвърли една от пантофите си в лицето на Ли Фонг, от чийто нос потече кръв, но при все това той учтиво се поклони пред големеца и му изказа голямата си преданост. Изглежда, не искаше да се раздели с такъв влиятелен човек.

Квон Иинг кипеше от яд. Юмруци и ритници се сипеха върху нещастните носачи, докато го сложиха на носилката. А когато го понесоха през множеството, той плюеше по главите на близкостоящите и псуваше непрекъснато.

В това време Хонг Вах пристъпи към търговеца на роби, за да уреди с него изплащането на обещаната сума. Извади от пояса си няколко пергаментни листа, малка бамбукова мастилница и златна писалка. Широкият гръб на един от служителите на Ли Фонг му послужи за писалищна маса и той написа няколко реда върху пергамента, след което предаде разписката на алчния продавач.

— Две хиляди и петстотин хайкуантаели в злато — каза той. — Ти знаеш кантората ми, на касата ще ти изплатят тази сума, щом покажеш разписката.

Ли Фонг сграби пергамента и се наведе да целуне полата на този Крез от Урга. Но Хонг Вах го ритна с крак, докато лицето му изразяваше отвращение.

Ли Фонг понесе и това унижение и без да изрази нищо, се изправи весело:

— Заповядваш ли, любимецо на боговете, благодетелю на човечеството, славно светило на Урга, заповядваш ли да вържа робите, които си купил?

— Не — беше натъртеният отговор.

След това Хонг Вах пристъпи към Павловна и Питу, които бяха застанали един до друг, и ги погледна бегло. По страните на Павловна се появи необикновена руменина, когато погледът му се спря върху нея. Но Хонг Вах остана равнодушен, заповяда на робите да го последват и закрачи през тълпата, която покорно му правеше път.

Павловна и Питу вървяха след него. Това им позволяваше да наблюдават ръста и гъвкавото му телосложение, в което нямаше нищо характерно за монголската раса.

— Мисля, че можем да се поздравим — прошепна гърбавият на спътницата си, — че не попаднахме в ръцете на онова отвратително тлъсто чудовище.

Павловна сви рамене и не отговори нищо.

Както преди, така и сега, тя не искаше да дружи с подлия Питу, който още търсеше случай, за да се сближи с нея, като я уверяваше в своето безкористно приятелство.

— Павловна, вие не ме удостоявате дори с отговор — изплака Питу. — Мисля, че именно сега трябва да се държим заедно. Нашата участ е еднаква и затова трябва да забравим миналото и да си подадем ръка. Питу се усмихна и после й протегна десницата си.

Павловна отвърна лице:

— Между нас не може да има нищо общо. По-скоро ще се доверя на един от тези азиатци, отколкото на вас. Вие ме докарахте дотук чрез лъжите си, но Божието правосъдие е наредило така, че и вие да паднете в същия трап, който изкопахте за мене. Питу, мразя ви и никога, дори и да ме сполети най-голямото нещастие, не ще поискам вашата помощ. Гърбавият сви рамене.

— Добре — прошепна той, — искате да остана ваш неприятел. Нека бъде така. Ще дойде ден, когато ще съжалявате за това.

— Предпочитам да ми бъдете неприятел, отколкото приятел.

— Надменна жена — изстена гърбавият. — Не те ли е смекчила още нещастната съдба? Мислиш, че тук няма да мога да ти правя повече зло. Много се лъжеш, ако вярваш в това. Ще видиш кой ще съумее да спечели по-рано благоволението на новия господар. Такъв необразован азиатец лесно се лъже. Скоро ще му стана необходим, а тогава, когато поиска да ме възнагради за заслугите, ще го помоля да те даде на мен. И тогава, сладко ми гълъбче, ще станеш моя робиня и…

Хонг Вах внезапно се обърна и хвърли гневен поглед към Питу.

Гърбавият се стресна и се отдръпна от Павловна.

— По дяволите — измърмори той, — разбра ли какво казах, та ме изгледа, като че ли иска да ме прониже с погледа си…

Но Питу скоро се успокои, като видя, че китаецът се обърна и продължи пътя си.

— О, колко съм смешен — мърмореше си гърбавият, — че има ли китаец, освен дипломатите, който да разбира френски! Няма съмнение, че този търговец не разбира от този език. Но нищо, ще науча скоро неговия и тогава ще постигна целта си.

В това време те стигнаха кръстопътя на две улици. Там чакаше богата китайска каляска с две колела. В нея бяха впрегнати вместо коне или магарета десет здрави кули^[2]. До нещастните стоеше един исполински надзирател с кожен камшик в ръка.

Хонг Вах размени няколко думи с надзирателя и се качи в колата. Той седна на предното седалище, Павловна и Питу — на задното.

Надзирателят замахна с камшика си, нареди нещо и каляската полетя. Монголецът тичаше до нея и караше впрегнатите роби да бързат още повече.

Нещастните кули бяха голи до кръста и обути в сандали. Горещината беше ужасна. Слънцето печеше страшно. Бедните полуголи хора се пазеха от слънчевите лъчи само от една шапка, а над каляската бе разтворен голям копринен чадър.

Павловна съчувстваше искрено на потъналите в пот двуноги същества. Камшикът на надзирателя налагаше немилостиво гърба на всеки, който изоставаше. По голите тела оставаха кървави следи от ударите на камшика. Павловна се ужаси от това зрелище. Колко безчовечен и безчувствен трябва да е този мъж, който позволява да измъчват тъй безмилостно човешки създания!

Хонг Вах седеше спокойно в каляската си и гледаше хладнокръвно уморените, изпотени и окървавени роби.

— Каква ли ще е моята участ? — въздъхна младото момиче.

В сърцето на Павловна се появи още веднъж решението да предпочете смъртта пред унижението.

Каляската мина през много улици, край безброй много къщи, окичени със знамена и пъстри фенери, и излезе извън града. Пое по дълга яворова алея, след това по брега на лъкатушеща сребриста река и изведнъж при извивката на пътя се мярна сред разкошна растителност къща, приличаща на замък. Тя бе съградена от бамбуково дърво, като всички летни къщи в Китай, но така изящно, че Павловна забрави за минута скръбта си.

Този малък, но прелестен замък със своите кули, веранди, галерии, коридори, с плоския покрив, обрасъл с безброй красиви и благоуханни цветя, й напомни за приказките от „Хиляда и една нощ“.

Каляската влезе в широк двор-градина. Изведнъж се явиха десетина слуги, снеха господаря си от предното седалище и се готвеха да го въведат в замъка. Хонг Вах спря на стълбите до главния вход и каза няколко думи на един сивокос китаец. Старецът — навярно домоуправител — се доближи до Павловна, поклони се и каза няколко думи на китайски. За момичето този език бе чужд, но тя все пак разбра, че трябва да го последва.

Външността на домоуправителя, обноските и сериозността му вдъхваха доверие на момичето и тя го последва спокойно и без страх.

Старецът я преведе през пищна градина към великолепен павилион, обрасъл с пълзящи растения. До вратата му ги посрещна стара китайка, навярно жената на домоуправителя. Тя хвана нежно Павловна за ръка и я въведе в павилиона, който се състоеше от четири отделения. Най-напред влязоха в приемната стая, която граничеше с гостната, после в спалнята, а накрая в банята. Стаите бяха украсени със златоткани килими, сребърни и златни съдове, изящни кедрови мебели и скъпи копринени завеси. Но най-великолепно и удивително беше наредена стаята за къпане. Порцелановите й стени бяха изписани от ръката на живописец, който бе вложил цялото си изкуство и бе нарисувал майсторски различни морски пейзажи. В средата й се намираше сребърна вана, а над нея имаше свод от син китайски порцелан, обсипан с безброй златни звезди. С натискане на един бутон небето се покриваше с облаци, от които падаше ситен дъжд.

В единия ъгъл на тази стая имаше голяма тоалетна маса от розово дърво, отрупана с различни мазила, пудри, помади, благоуханни есенции, сапуни — с една дума с всичко, което високопоставените китайски дами употребяваха, за да увеличат прелестите си.

Старата жена съблече Павловна и я отведе в банята. Във ваната я очакваше благовонна топла вода.

След като старата китайка се отдалечи, момичето заключи вратата и влезе във водата. Зеленикавата благовонна вода обгърна нежното й тяло. Девойката беше обхваната от приятно чувство. Стори й се, че тази благоуханна вода изми от нея всички скърби, спомени и унижения, на които беше подхвърлена през последните месеци. Горката забрави дори, че тук, в тази къща, не бе нищо друго, освен нещастна робиня, зависеща от капризите на господаря си. Изведнъж тя вдигна белите си ръце над водата, разтвори обятията си и извика, сякаш думите й можеха да стигнат до Пикардин:

— Емил, Емил, защо не дойдеш да вземеш своята Павловна. Ах, как скърбя за теб! Кога, кога ще те видя пак!

Павловна излезе от ваната, облече приготвените й копринени дрехи и оправи косата си пред огледалото. Тя не се докосна до нито един от безбройните предмети, защото не се нуждаеше от тях. Лицето й сияеше след банята като росна роза, а самата тя приличаше на райско цвете.

Старата китайка се усмихна, като видя момичето. Тя му помогна с грижлива и опитна ръка да стъкми и закачи зеленото китайско облекло. След това му поднесе златоткани чехли и му подаде голямо ветрило, украсено със седеф и различни скъпоценни камъни. Но когато посегна да среше косите на Павловна според китайския обичай, тя се възпротиви и ги пусна да падат на свободни къдри върху раменете й. После последва старата в трапезарията. Там беше сложена богата маса с редки и скъпи ястия, а на другата по-малка масичка имаше вино, плодове, сладко и разхладителни напитки от всякакъв вид.

Старата даде знак на Павловна да не сяда и излезе навън. След минута вратата се отвори и Хонг Вах влезе в трапезарията. Той беше още по-изящно облечен, отколкото преди и се упъти към Павловна, която го очакваше разтреперана. Сега трябваше да се реши съдбата й. Тя сведе поглед към земята. Стройният китаец стоеше пред нея, а тя не смееше да вдигне очи. Но изведнъж го погледна учудена. На чист френски език до ушите й достигнаха следните думи:

— Госпожице, съобщавам ви, че не ви смятам робиня. Вие сте свободна и можете да разполагате със себе си, както искате. Ако желаете, направете ми удоволствието и останете като моя гостенка.

Павловна беше толкова зашеметена от радост и учудване, че в първата минута не можа да каже нито дума. Най-после вдигна ръце, скръсти ги на гърдите си и извика радостно: — О, господине, каква доброта, какво великодушие! Вие жертвахте такава грамадна сума за мене…

— Не говорете за такива дребни работи — отвърна Хонг Вах. — Тая сума е нищожна в сравнение с моето богатство. Освен това, как щях да се оправдая пред съвестта си, ако оставех една християнка да попадне в ръцете на тези сурови китайци.

— Господине, какво говорите? Вие… вие… сте…

— Християнин, госпожице, и германец по народност! Но да оставим това засега. През време на обяда ще ви разкажа всичко. Моля, подайте ръката си, направете ми удоволствие и позволете да ви заведа до трапезата.

Павловна мислеше, че всичко това е сън!