Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (102)

30.

Неописуема ярост бе обхванала губернатора Грефин, когато му съобщиха за бягството на затворниците от Дяволския остров. Той управляваше поверената Му страна с тиранична строгост. От този жесток губернатор не трепереха само бедните затворници, но и чиновниците и населението. Държавните служители и гражданите пъшкаха под страшния му гнет и биваха жестоко наказвани и за най-малката грешка. Понеже притежаваше неограничена власт във Френска Гвиана, всяка негова дума беше закон, а имаше и обичая да записва законите с кръв.

Грефин беше много честолюбив и се гордееше, че в Париж го наричат тиранинът на Каена и са доволни от свирепото му управление. Правителството на френската република имаше причина да бъде доволно от жестокия си пълномощник. Години бяха минали без някаква жалба от Каена да стигне до ушите на управниците в Париж. Изглежда, Грефин разбираше от работата си. При други губернатори затворниците правеха опити за бягство, в които повече или по-малко участваха и подкупени чиновници. Но когато Грефин пое управлението, изведнъж се прекратиха всички нарушения в Каена. Губернаторът наказваше с камшика си безмилостно, както чиновниците, така и нещастните затворници, които гинеха в килиите на крепостта и по съседните острови.

Лесно можем да си представим как се разбесня Грефин, когато узна, че затворниците от Дяволския остров са избягали. Губернаторът направо полудя от гняв, когато му съобщиха за инцидента. Изненадата му беше двойно по-неприятна, понеже той се беше оженил повторно едва осем дни преди това. Взел бе прелестна американка, вдовица на полковник, която му донесе освен завидната си красота и значително богатство.

Госпожа Милдред Грефин беше твърде привлекателна личност, жена между двадесет и пет и тридесет, и с първия си мъж, полковника, бе прекарала доста неспокоен живот в Западна Америка. Тя се бе борила с него рамо до рамо против индианците, нерядко с опасност да бъде грабната от червенокожите и да странства след това в шатъра на някой индиански главатар. Полковникът стана жертва на отровна индианска стрела, а нещастната му вдовица се завърна в Ню Йорк, продаде имуществото на мъжа си и тръгна да пътешества.

По време на пътуването си се отби в Каена и престоя там няколко седмици. Грефин видя Милдред, влюби се до полуда в хубавата жена с черна коса и сини мечтателни очи и поиска ръката й.

Губернаторът беше двадесет и пет години по-стар от американката, косата му беше вече посивяла, а тялото му — изморено от тропическия климат. Но при все това Милдред прие предложението му и след няколко седмици те бяха венчани в църквата „Света Троица“ в Каена. Могъществото на Грефин, неговата длъжност губернатор на Френска Гвиана, надеждата, че този честолюбив мъж в скоро време ще бъде преместен в Париж, където му предстои бляскава кариера — това беше причината Милдред да се съгласи на този брак. Грефин беше упоен от щастие и му се струваше, че се намира на седмото небе. Този разсъдлив и студен мъж за пръв път в живота си усети онова чувство, което изпълва гърдите с горещи желания и тласка кръвта по-бързо в жилите. Хубавата Милдред успя да събуди у него страст, каквато никога не е вярвал, че притежава. Влюбеният тиранин забрави всичко и се отдаде с такова увлечение на сладостите на медения месец, че за пръв път занемари задълженията си и остави почти без надзор крепостта и околните острови. Точно тогава го порази като гръм съобщението, че Драйфус и другарите му са избягали от Дяволския остров. Нежният любовник се превърна пак в предишния суров и педантичен владетел. С трескава бързина даде нужните разпореждания за преследване на бегълците. Служителите, и те стреснати от събитието, стриктно изпълняваха заповедите му. Цяла Каена беше на крак. Навсякъде владееше вълнение, а гражданите с шепот предаваха помежду си вестта за невероятната случка.

Първата заповед на Грефин се отнасяше до нещастния Мурильо и подчинените му надзиратели. Те всички веднага бяха оковани и затворени в килиите на крепостта. Щяха да прекарат там, докато ги осъдят за тяхната немарливост. За броени часове бе подготвен за отплаване правителственият параход, на който щеше да се качи лично губернаторът, за да ръководи сам преследването на бегълците. Не беше изтекъл и половин ден, откакто бегълците бяха напуснали Дяволския остров и параходът с управника на колонията и рота войници се впусна в открито море.

Но внезапно се случи нещо, което нещастните бегълци биха приветствали, ако знаеха. Параходът беше изминал едва десет мили, когато се повреди. Грефин се гневеше, но всичко беше напразно. Параходът трябваше да се върне в пристанището за ремонт. Това именно причини закъснение от цели двадесет и четири часа. Нещастните бегълци бяха се вече зарадвали, че са спасени, но орисницата им явно им беше определила горчива съдба. След като поправиха парахода, Грефин продължи веднага преследването.

Наистина Легуве, Ервин, Одета и Антонина успяха да се изплъзнат, но благородният капитан Драйфус и бедният сакат Мирович попаднаха, в ръцете на тиранина. Двамата нещастници бяха оковани и затворени в хамбара на кораба. Грефин се завърна тържествено в Каена и извести на обитателите на града, че четирима от бегълците са намерили смъртта си в морето, но все пак е сполучил да хване освен убиеца и фалшификатора Григорий Мирович и най-важния затворник, предателя на Франция, разжалвания капитан Драйфус.

Двамата затворници бяха отведени в къщата на губернатора, където за през нощта ги затвориха в мръсна подземна килия. На сутринта дойдоха няколко въоръжени войници и заведоха Драйфус в работния кабинет на губернатора Грефин смяташе да го подложи на строг разпит и после да произнесе присъдата му. Той кимна на войниците да излязат вън и да го оставят насаме със затворника. Губернаторът се приближи до окования капитан и го измери със строг изпитателен поглед от главата до петите. Но Драйфус устоя на този поглед, без да трепне.

— Виждате — започна Грефин, — че вашите глупави бълнувания за свобода се осуетиха и че се намирате пак в моя власт. При това трябва да ви уверя, че няма да успеете да измамите нашата бдителност. Освен това знаете твърде добре, Алфред Драйфус, че поради бягството си заслужавате наказание, видът на което ще зависи напълно от вас. Кажете ми, помогнаха ли ви надзирателите при бягството?

— Господин губернатор — отвърна Драйфус без колебание, — ще ви кажа самата истина. Никой от надзирателите не е имал пръст в нашето бягство: Те не са и помисляли дори за подобно нещо.

— А Мурильо?

— И през ум дори не му е идвало.

— Лъжа — изръмжа гневно Грефин. — Доверих се на Мурильо, но подлецът ме измами. Не беше ли Одета, дъщерята на доставчика Панталон, която носеше на вас, предатели, оръжия, барут, сечива и други неща? А тази уличница беше годеница на Мурильо и само с негово позволение можеше да посещава Дяволския остров. Драйфус, вашите роднини са подкупили този испанец и това ми е ясно като бял ден.

— Господин губернатор, уверявам ви още веднъж, че Мурильо е невинен.

— Драйфус, вие сте луд — скочи Грефин. — Малко ли ви мъчеше Мурильо? Защо го защитавате? Ако признаете, можете да разчитате на моята милост. Трябва да се докаже, че някой от чиновниците ми има пръст в тая работа, иначе в Париж няма да повярват на моето донесение. Разбирате ли ме? Принуден съм да обвиня някого от чиновниците, че ви е помагал при бягството. Драйфус, нуждая се от вашето свидетелство. Ще свидетелствате ли против Мурильо? Капитанът поклати глава.

— Наистина — каза той, — Мурильо се отнася зверски със затворниците, той ни е мъчил, изтезавал ни е, създавал ни е невероятни притеснения, но все пак никога няма да се реша на такова долно отмъщение — да обвиня невинен човек. Господин губернатор, още веднъж ви казвам, че нито Мурильо, нито пък другите надзиратели знаеха нещо за нашето бягство.

Грефин сви рамене и се отправи към писалищната маса.

— Драйфус, всеки спи така, както си постила. Това ще знаете от опит… Сега искам да ви питам друго нещо. Вие ми казахте, че вашите другари се хвърлили в морето. Поддържате ли още това твърдение?

— Да. Легуве, Ервин, Одета и младият Антонио предпочетоха смъртта пред пленничеството.

— Безсрамна лъжа — кипна губернаторът. — Капитанът на един търговски кораб ми докладва днес, че хората му съгледали близо до сушата малка лодка, в която навярно се намирали другарите ви. Тъй като корабът беше френски, веднага се спуснал да преследва бегълците, но не успели да ги настигнат. Клетниците слезли на брега, оставили лодката и избягали.

Капитанът вдигна окованите си ръце и радостно възкликна:

— О, милостиви Боже. Благодаря ти за това съобщение! Милите ми приятели са се избавили. Горките, поне те се освободиха от Дяволския остров.

Губернаторът се усмихна злобно и продължи:

— Както виждам, вие смятате другарите си за избавени. Но това е измама и нищо повече. Обожаваните ви приятели са намерили, по всяка вероятност, отдавна смъртта си. Моряците на търговския кораб, насърчени от обещанието, че ще получат голяма награда, ако хванат бегълците, се спуснали подир приятелите ви, обсипали ги с град от куршуми и им отнели провизиите и оръжията. Сега ще ви стане ясно, че другарите ви ще загинат от глад и жажда или пък ще бъдат разкъсани от дивите зверове. Е, Драйфус, радвате ли се още за свободата на другарите си?

— Да, хиляди пъти да — извика капитанът с пламнали очи, — завиждам им за щастието, че са се избавили рт неправдите на тоя свят.

— Бихте ли били благодарен, ако заповядам да ви умъртвят? — запита насмешливо Грефин.

— Господин губернатор, вие нямате власт да направите това. Но ако това е възможно, бих приел смъртта като избавление.

От прага на съседната стая се чу тихо възклицание на учудване. От няколко минути вече вратата беше отворена и на прага й се показа женска фигура. Това беше Милдред, съпругата на губернатора. Погледът й спря върху стройната фигура на окования капитан. Лицето му бе бледо, но изразяваше красота, духовност и смелост — неща, които обикновено пленяват сърцата на жените. Разбира се, остарелият и прегърбен вече Грефин не можеше да се сравни с младия и строен Драйфус. Дали Милдред правеше подобно сравнение? Така поне изглеждаше. Красавицата хвърли бегъл, но презрителен поглед към белокосия губернатор и после изгледа затворника с неприкрито учудване. Когато той призна със страстен огън в гърдите си, че не се страхува от смъртта и я предпочита пред затвора, Милдред не можа да въздържи съчувственото си възклицание. В следния момент обаче, чертите на лицето й се върнаха в изражение на безгрижна гордост, тъй като губернаторът се беше обърнал и идеше към нея.

— А, вие сте тук, мила моя — посрещна я той усмихнат. — Елате по-близо. Погледнете този човек, той ме принуди да замина така ненадейно и да ви оставя сама. Това е разжалваният капитан Драйфус, предателя на Франция. Мисля, че ви говорих вече за него.

— Да, споменахте ми за нещастника — кимна губернаторшата. — Но още преди година бях чела по този въпрос в американските вестници. Драги Грефин, трябва да ви призная, че съотечествениците ми не споделят мненията на французите по това много шумно дело. Американците казват, че френското правосъдие е извършило страшно и подло убийство над капитан Драйфус и че с това цяла Франция се е опозорила.

Губернаторът хвърли бърз осъдителен поглед на съпругата си. Драйфус трепна от радост. Признанието на американката го беше трогнало. Нещастникът погледна благодарствено красивата жена и каза развълнувано:

— Благодаря ви, милостива госпожо, за искреното съчувствие на съотечествениците ви.

Милдред му се усмихна и на капитана се стори, че устните й прошепнаха няколко думи, които, за съжаление, не разбра. Грефин се беше приближил към писалището, наведен над него, та не чу думите на затворника, нито пък успя да забележи пламенния поглед, който съпругата му хвърли към нещастника.

Милдред се върна в съседната стая, а губернаторът позвъни. Ординарецът влезе и отдаде чест.

— Старият Дакоста тука ли е?

— Току-що пристигна, Ваше превъзходителство.

— Доведи го!

След минута вратата се отвори и една необикновена мъжка фигура влезе в стаята.

Той беше дребен човек, с широки рамене и с лице като на куче. Дългите му посивели коси висяха чак под ушите и му придаваха изглед на същински булдог. Човекът с кучешкото лице беше облечен в стар войнишки мундир. Над панталоните му се виждаха високи ботуши, а в ръката си държеше широкопола сламена шапка. Очите му също имаха необикновен вид. Те бяха розови като на албиносите и изглежда, че не бяха свикнали с дневната светлина. Ясните слънчеви лъчи, които проникваха през широкия прозорец, ги бяха уморили дотолкова, че притежателят им беше принуден да ги държи затворени.

— Дакоста, заповядах да ви повикат — каза Грефин на влезлия.

— По дяволите, господин губернаторе — отвърна старецът, който, изглежда, не отбираше много от правилата на държание, — вие ме принудихте да изхвръкна от страшното си гнездо, което не съм напускал от пет години. Откакто умря от глад последният ми затворник, нито съм виждал човек пред очите си, нито пък съм търсил човеци. Храна ми носят всяка седмица с параходчето и я слагат в голяма кожена торба, която закачвам отвън.

— Добре, Дакоста — прекъсна го губернаторът, комуто дотегнаха празнословията на стареца, — повиках ви по важна работа. Тази нощ ще ви изпратя един човек в кулата на глада. Наред ли е всичко в тази развалина.

Човекът с кучешкото лице се разсмя толкова гръмко, че се видяха кучешките му зъби.

— Наред ли, господин губернаторе? — изхихика той. — Питате ме дали в кулата всичко е наред! Ха-ха, че може ли да бъде другояче? Вехтата сграда се руши все повече и повече. Когато зафучи бурята, стените се клатят така, че ще се срутят в морето. Господин губернаторе, и дупката на глада също е наред. Водата се качва и спада така равномерно в нея, че точно може да се определи, кога е приливът и кога отливът. По пода й се влачат безброй гадини, а отвън караулят големи акули, които с нетърпение се опитват да се вмъкнат вътре и да докопат жертвата си.

Дакоста свърши описанието с груб смях.

— Старче, отдавна ли обитавате тази страшна кула? — се включи в разговора Милдред от прага на съседната стая, като хвърли съчувствен поглед към Драйфус.

— От двадесет години, госпожо — отвърна Дакоста. — Доста отдавна, нали? Но вехтата кула ми е по-мила, отколкото хубавата ви къща. Там поне не виждам подлите хора. Там живея в един свят, който принадлежи само на мен. В полусрутената ми каменна кула съм виждал всякакви сцени. Тя надминава всякакви театри. Но, госпожо, това бяха само трагедии и то от най-страшните. Аз бях едничкият зрител — цялата публика се състоеше от моята личност.

— Старче, вие говорите като образован човек — продължи Милдред учудена.

— Може би съм бил някога — отвърна Дакоста почти грубо. — Господин губернаторе, да се върнем на думата. Кой е този, когото искате да пратите в моя театър?

— Ето този — каза Грефин, като посочи Драйфус.

— За колко време ще го пратите?

— Само за четири седмици. Клетникът е заслужил това наказание и струва ми се, че съм доста снизходителен.

— Четири седмици — викна Дакоста, като хвърли на капитана изпитателен поглед като лекар, който трябва да извърши тежка операция и преценява дали пациентът може да я понесе. — Четири седмици не са много, но не всеки ги преживява. Е, добре, очаквам го тази нощ. Сцената е готова, само актьорът още липсва. Нека дойде и той.

Човекът с кучешкото лице поздрави набързо и излезе.

Губернаторът позвъни и заповяда да отведат Драйфус в затвора. Милдред проследи с поглед нещастния капитан, докато вратата се затвори след него.

Навярно губернаторът би се отнесъл много по-строго към затворника, ако това желаеше младата му жена.

Настъпи тиха и ясна нощ. От Каенското пристанище тръгна лодка. На малката й мачта се намираше червен фенер, което показваше, че е правителствена. В лодката лежеше нещастният Драйфус с вързани ръце и крака. Четирима войници с пълни пушки го пазеха. Компанията допълваше още един чиновник, който седеше на руля.

Драйфус гледаше към ясното небе, като се наслаждаваше на множеството блестящи светове. Вече знаеше, че дълго няма да види ни луна, ни звезди и че, може би, ги гледа за последен път. Един вътрешен глас му подсказваше, че ще понесе и ужасите на гласа. Знаеше от надзирателите и затворниците за страшната кула на глада. Подочул бе, че в нея затварят нещастниците и им дават всекидневно само по парче хляб и малко вода. Знаеше и това, че мнозина са намерили там смъртта си, или пък са полудявали от страшни мъки и изтезания. Но измъченият Драйфус не се страхуваше, уповавайки се на Бога.

— Животът ми е в Божиите ръце — мислеше си той. — В кулата на глада не ще е по-лошо от Дяволския остров, а този Дакоста може би не е по-зъл от Мурильо.

Лодката беше достигнала най-издадения ъгъл на крепостната стена. На около петстотин крачки от това място се издигаха мрачни развалини във вид на кула и свършваха с голяма платформа, обкръжена с желязна галерия. Цялата старинна сграда стърчеше върху подводни скали, сякаш, че бе израснала от морето.

На кормчията предстоеше трудна работа, тъй като трябваше да прекара лодката през вълните, които се разбиваха с шум о стените на кулата. Но човекът си разбираше от работата — лодката ги премина успешно и спря пред тясна каменна стълба. В същия момент се отвори невидима на пръв поглед желязна врата. Войниците вдигнаха вързания Драйфус от лодката и го понесоха във вътрешността на кулата. Дакоста стоеше със запален фенер на стълбата и очакваше жертвата си. Човекът с кучешкото лице заповяда на войниците да сложат пленника на най-долното стъпало и да го оставят там.

— Ще го занеса сам в затвора — обясни той натъртено. — Човекът е вързан и не може да ми се противи.

Войниците се зарадваха, че се отървават от мрачната кула, за която се носеха страшни слухове. Те напуснаха сградата, влязоха в лодката и забързаха да се отдалечат от злокобното място.

Старецът заключи желязната врата след тях и се изсмя. Тогава се обърна и освети с фенера лицето на капитана.

— Какво ще стане с мене? — попита нещастникът. В същия миг той забеляза нещо странно. Старецът сложи фенера на горното стъпало и извади от пояса си дълъг блестящ нож. През главата на злочестия затворник премина мисълта: „Значи, мен ме изпратиха тук, за да ме премахнат тайно… Прощавай, Херманса, прощавай и ти, мой мили Андре. Ако има второ виждане, ще ви прегърна там горе, откъдето преди малко милиони звезди пращаха лъчите си върху мен.“

Човекът с кучешкото лице се наведе и започна да точи ножа си на едно от каменните стъпала.

— Дано ударът постигне целта — шепнеше Драйфус. — Дано не трепне ръката на убиеца! О, Боже, прати ми бърза и лека смърт, не ме оставяй да се мъча!

Дакоста бе свършил ужасното приготовление. Той се наведе с блестящия нож в ръка. Капитанът не трепна, а гледаше спокойно и усмихнато в лицето му.

— Старче — каза той, — ако имаш поне искрица от човешка любов в гърдите си, не ме мъчи и свърши по-скоро!

— Не бой се, ще изпълня желанието — отвърна човекът с кучешкото лице и червените му очи светнаха в полумрака като два разпалени въглена.

Ножът му премина като светкавица през въздуха. Капитан Драйфус бе затворил очи и знаеше, че настъпва последната минута от живота му!