Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (10)

11.

Дворецът на военния министър Мерсие бе богато осветен тази вечер. Пред главния вход спираха файтони. Аристокрацията на Париж слизаше от тях и се отправяше към великолепния дворец.

Военният министър даваше бал. Той беше поканил висшите военни началници — между тях бяха и полковник Пикардин, граф Естерхази и старият майор Форцинети. Освен военни, имаше и много цивилни, представители на разните държави и други високопоставени личности.

Павловна се разхождаше из залата под ръка с баща си княз Григорий Мирович. Красивото тяло на младата княгиня беше облечено в розова копринена рокля. Всички се възхищаваха от нейната красота и мнозина завиждаха на младия Емил фон Пикардин, който често бе при нея. Те изглежда че бяха създадени един за друг, обаче никой не предполагаше, че бяха вече и тайно сгодени.

Колкото и привлекателна да беше Павловна, тя не възбуждаше такъв интерес, както друго едно лице, може би още по-пленителна и красива жена.

Тя бе млада дама, около двадесет и пет годишна. Нейната красота не бе обикновена. Гордият й вид, привлекателните очи, разкошният тоалет, блясъкът на диамантите и аристократичните й маниери — всичко това два часа след пристигането й я правеше царица на бала.

Казваше се Алиса Велмур. Английският консул я беше довел със себе си в двореца на военния министър. Както се говореше, тя беше пристигнала в Париж едва вчера и щеше да остане само няколко дни в града.

Ако госпожа Легуве, уважаемата хазайка от улица „Наполеон“, видеше мнимата графиня Велмур, щеше много да се изненада, защото щеше да познае в гордата английска аристократка своята наемателка госпожица Тукер. Не е необходимо да споменаваме, че мнимата графиня беше Алиса Тери, детективката, ангажирана от нещастния Драйфус.

Цигулките, тръбите и флейтите започнаха да свирят, салонът беше осветен от хиляди лампи, мраморните стълбове, които подпираха галериите, бяха обвити в цъфнали рози, теменуги и момини сълзи, а в средата на залата бе статуята на републиката. До нея имаше един водоскок, който плискаше вода от четиридесет пръскала и се събираше в сребърен водоем. Близо до него бе поставено кръгло канапе от възглавници, на което беше седнала Алиса Велмур, заобиколена от видните кавалери на бала.

— Позволете, графиньо — поклони се старият генерален консул, — да ви представя господин майор граф Естерхази. Той ме помоли да ви запозная.

Естерхази гледаше с възхищение и учудване грациозното тяло на Алиса.

— Ако някога се говори за Англия, винаги се възхвалява великата морска сила, голямото й богатство и таланта на народа в политиката и търговията — каза той, като се поклони. — Обаче сега виждам, че Островът надминава със своите красавици и прочутия Париж!

— А пък аз — усмихна се Алиса — едва сега разбрах, че във Франция има едно изкуство, което не е познато на студените англичани. То е ласкателството, с което така добре си служите, че на човек му е приятно да го слуша, обаче лесно се забравя.

— Първото впечатление ни заставя винаги да говорим истината — отвърна Естерхази със светнали очи.

Тя засмяна му подаде танцувалната си картичка.

— Запишете, моля ви се, името си на тази картичка — каза тя, — също и това, което казахте за Англия!

Естерхази радостен и усмихнат изпълни желанието на хубавата жена. Той не можа да издържи на тържествуващите погледи на англичанката, отправени към него.

Детективката Алиса Тери действително тържествуваше. Сега тя имаше почерка на черния майор.

Алиса танцуваше с него и, когато погледите им се срещнеха, тя се усмихваше на мъжа, когото мразеше, защото го бе видяла в момент на престъпление и когото трябваше да предаде на съдебните власти.

— Ще имам ли щастието да ви видя пак, графиня Велмур? — пошепна й Естерхази, като я придружи до водоскока.

— Утре вечер заминавам — каза Алиса, — но скоро ще се върна и тогава ще остана четири месеца тук. Тогава и аз се надявам, граф Естерхази, че ще се видим пак.

Черният майор се поклони и се отдалечи.

— Надеждата за моето бъдеще става все по-голяма — каза си той, като се разхождаше из салона. — Приказни картини се рисуват пред мен, картини на богатство и сила, обаче ще се пазя да не поставя всичкото си щастие на една карта. Моята дама купа е прекрасната княгиня Павловна Мирович. Тя е млада и хубава като ангел. Има четири милиона зестра, които в моите ръце ще станат капитал и тогава ще мога да придобия половината свят. Наистина, сгодена е за барон фон Пикардин, обаче това не е пречка за мен. Ще отстраня това хлапе. Тъй като се осмели да пресече моя път, ще си изпати. А ако не успея с Павловна, тогава ми остава графиня Велмур. Тя изглежда е богата англичанка, ще я следя!

Казвайки си тези думи, Естерхази видя Павловна и барон Емил фон Пикардин в един ъгъл на залата. Те бяха се отдалечили, за да си кажат няколко любовни думи.

Черният майор се отправи към тях.

Той поздрави студено барона, но се поклони дълбоко на Павловна и каза с доверчив глас, който раздразни много Пикардин.

— Не желаете ли, княгиня Павловна, да танцувате с човека, с когото неотдавна бяхте приятели?

Павловна се смути. Двусмислените думи на графа я възмутиха толкова, че тя не можа да отговори. Баронът отговори вместо нея.

— Нейно сиятелство княгинята току-що ми каза, че е уморена и не желае да танцува.

Майорът погледна предизвикателно говорещия.

— Вие настойник ли сте на княгинята, барон фон Пикардин? — го запита той с нахален тон. — Аз се обърнах направо към княгиня Павловна.

Пикардин се изчерви.

— Аз говоря от името на моята годеница, граф Естерхази — каза грубо той, — и като неин годеник ви забранявам да й говорите на име!

— Благодаря ти, Емил — погледна го Павловна, — дай ми ръката си. Искам да си вървя.

— Почакайте малко — извика Естерхази и стана блед като стена. — След като чух всичко това, устата ми трябва да бъде няма спрямо княгиня Мирович. Въпреки това, желая да поговоря с вас. Господин барон, моля ви елате в онази стая, щом изпълните задълженията си към госпожицата. Виждате коя стая, нали?

— Да — отвърна Пикардин учтиво. — След десет минути ще бъда на ваше разположение.

— Какво значи това — изплаши се Павловна, — дуел заради мене?

Пикардин я привлече нежно към себе си вместо отговор.

Черният майор гледаше със злобна усмивка след младата двойка.

— Не ще бъдете заедно още много — каза той с дрезгав глас. — Вие се намирате пред бездната, в която ще ви хвърля.

После Естерхази влезе в посочената стая и седна до мраморна маса.

Не бяха изминали пет минути и Емил фон Пикардин влезе в стаята. Той бе много сериозен. Знаеше, че има работа с непримирим неприятел.

— Вие желаете да говорите с мене — каза той и без да поздрави се доближи до масата. Черният майор посочи един стол.

— По-добре седнете, защото разговорът ни не ще свърши скоро.

Пикардин седна.

— Вие знаете, че трябва да си оправим сметките — продължи Естерхази — и то възможно по-скоро и незабелязано.

— Когато пожелаете — отвърна баронът.

— Още сега — каза Естерхази, — ако желаете.

— На ваше разположение съм, господин графе. Надявам се още преди да свърши балът да получа картичката ви, след което ще представя секундантите си и те ще изберат оръжието и ще назначат времето и мястото за дуела. Смятам, че това е всичко, което има да си кажем.

Баронът искаше да стане.

— Още една дума — възпря го Естерхази. — Така е невъзможно да решим спора.

— Невъзможно ли? — изгледа го младият барон сърдито. — На кой честен кавалер е невъзможно да защити честта си със сабя в ръка и да измие една обида с кръв?

— Вие забравяте, че съм войник. На мене са забранени много неща, които са позволени на вас. Преди няколко месеца негово превъзходителство военният министър е издал заповед срещу дуелите и който от офицерите го наруши, ще бъде отстранен от служба.

— Честта на един човек стои по-високо от всеки военен или граждански съд.

— Моята чест е неопетненият ми офицерски чин. Не мислете, господин барон, че желая да се откажа от спора, напротив, аз искам дуелът да стане по-сериозен и с по-категорични последствия. Страхувам се, че ще се уплашите от този дуел, тъй като той има за цел моята или вашата смърт!

— Забранявам ви да говорите за моята смелост — прекъсна го Пикардин сърдито.

— Толкова по-добре, господин барон, предлагам ви американски дуел.

— Как? Добре ли ви разбрах? Една игра на живот и смърт? Това не е човешко, господине…

— Не и в нашия случай — отвърна черният майор. — Вие обичате княгиня Павловна, аз също я обожавам; вие знаете, че един от двамата е излишен на този свят, затова заровете ще решат, кой от двамата трябва да изчезне.

Казвайки това, той извади от джоба си три зара и ги сложи на мраморната маса.

— Докато ви чаках, разпоредих един от слугите да ми донесе тия смъртоносни оръжия — каза черният майор усмихнат. — Заровете са еднакви за вас и за мене.

Нито едно мръдване на чертите му не издаваше тази подла лъжа.

Баронът беше облегнал глава на ръцете си и стоеше със затворени очи. Той не бе съгласен да повери живота си на игра, а от друга страна пък не искаше да се покаже страхлив. Накрая въздъхна дълбоко.

— Добре, нека да бъде така — каза глухо той.

— Знам, че имам работа с честен и храбър мъж — стана черният майор, тържествувайки.

Той едва скриваше подлата си радост.

— Не ни остава друго, освен да решим условията на дуела — продължи графът. — Предлагам следното: По-голямото число означава живота, а по-малкото — смъртта. Който изгуби, трябва в продължение на двадесет и четири часа да се лиши от живот. По какъв начин, това е негова работа, обаче самоубийството трябва да стане така, че никой да не разбере причините и всеки се задължава с честта си да не казва никому нищо за това. Щом заровете се хвърлят, осъденият е длъжен да подпише писмо, с което се задължава да се самоубие най-късно след двадесет и четири часа. Съгласен ли сте на тези условия?

— Те са обикновените условия на американския дуел — отвърна Пикардин.

Баронът едва чу думите на Естерхази, той непрекъснато мислеше за годеницата си, която обичаше горещо и сърдечно.

— Да започнем!

Черният майор подаде заровете на младия мъж. Пикардин ги взе. Устните му се разтрепериха, той дишаше тежко, зениците на очите му светеха като огън.

Баронът искаше да захвърли заровете на мраморната маса, но изведнъж му се стори, че някой го улови за ръката и един сладък познат глас му пошепна:

„Не го прави, Емил! Не играй с живота си, с нашето щастие.“

— Зле ли ви е? — попита графът засмян. — Желаете ли чаша студена вода?

Младият мъж се опомни, той погледна злобно черния майор.

— Ето моята игра — каза той. Пикардин хвърли заровете на масата.

— Тринадесет — отбеляза той. — Благодарен съм!

— Не вярвам да надмина това число. Черният майор взе заровете.

Той вдигна ръка, за да ги хвърли. Изведнъж обърна погледа си към завесата, с която беше закрита вратата и каза:

— Мисля, че са ни видели, тъй като завесата се раздвижи.

Младият барон стана, втурна се към завесата, разтвори я и погледна в залата.

В тази минута графът смени заровете, с които беше играл Пикардин, понеже не бе лесно да играе с живота си.

Естерхази хвърли заровете.

Баронът се отпусна с глух стон на един стол.

— За вас е животът, за мене — смъртта — каза той тихо.

Черният майор бе хвърлил петнадесет точки. За няколко минути беше съвсем тихо в стаята, чуваше се само тежкото дишане на нещастника.

— Заровете решиха — каза победителят в този дуел. — Ще разпоредя да, донесат перо и мастило за задължителното писмо.

Той стана и позвъни.

Един слуга се яви и запита какво желаят.

— Донеси ни перо, мастило и хартия, само никой да не те забележи!

След няколко минути слугата донесе желаното и го сложи пред графа, който,му даде една жълтица.

— Вие напишете писмото, а аз ще го подпиша — каза Пикардин тихо.

Черният майор се залови веднага за работа.

Младият барон се разхождаше разтревожен из стаята. Ушите му пищяха, червени пламъци се виеха пред очите му, сърцето му биеше силно. Стори му се, че небето и земята се сляха около него.

Изгубен е завинаги младият живот, на който допреди малко се радваше, изгубено е щастието на Павловна. Пред него зееше черният гроб, а зад него бе застанала една сянка, която протягаше ръце и му шепнеше:

„Ти си заложил своята чест и ти трябва да умреш, да умреш!“

Гласът на черния майор го събуди от мислите му.

— Подпишете се тук — каза Естерхази и му даде хартията, на която бе написал няколко реда.

Пикардин взе листа и прочете следното:

„Долуподписаният, заявявам, че самоволно и при пълно съзнание подписах настоящото и се задължавам, че утре на 13 ноември 1894 година до полунощ не ще бъда между живите, като се самоубия.“

Младият барон с разтреперана ръка подписа името си. Черният майор взе важното писмо и го скри в портфейла си.

Откъм залата се зачуха звуците на „Хубавата Елена“.

— Много съжалявам, бароне — каза Естерхази и се надигна, — обаче трябва да остана непоколебим.

Пикардин стана гордо.

— Нямам нужда от вашето съжаление, нито от съчувствието ви.

Той се обърна гърбом към черния майор и излезе от стаята.

Естерхази се изсмя коварно след него.

— Глупак, ти изгуби играта. Утре по това време красивата Павловна ще плаче за твоята смърт! Колко е горещо тук — каза той и сложи ръка на потното си чело. Ще отворя малко, за да се разхладя.

Майорът отиде към прозореца със спуснати завеси и понечи да ги вдигне. Изведнъж се отдръпна назад и побледня. Той вдигна ръце във въздуха, сякаш търсеше да се залови за нещо.

— Марион — извика той, — ти тука?

Бедното момиче стоеше до прозореца, осветен от луната. Тя беше облечена в бяла копринена рокля, около врата си имаше колие от истински маргарит.

Момичето погледна с презрение разтреперания мъж, който не се надяваше да я срещне на бала.

— Беше ли тук през цялото време — запита той още веднъж.

— Да.

— И си чула всичко?

— Аз видях, майоре, че си лъжец — извика Марион и се приближи до него. — Ти смени заровете!

Отговорът бе глух вик.

— Убиец — каза момичето, — ще отида в залата и ще кажа на всички, че си подлец.

Графът се нахвърли върху момичето, стисна лицето й и впи погледа си в нейните очи.

Марион се мъчеше да се освободи, но не успя, тъй като не можеше да устои на хипнозата, с която престъпникът я подчиняваше на волята си.

— Спи — викна гневно той, — спи — заповядвам ти да спиш!

Ръцете на момичето увиснаха и тя затвори очи. Беше хипнотизирана.

— Забрави всичко, каквото си чула и видяла тук — заповяда й той. — Забрави го и се събуди.

Хубавото тяло на момичето се разтрепера. Марион отвори очите си и погледна учудено. Графът се поклони усмихнато пред нея.

— Ще имам ли честта да танцувам с вас? — запита я той.

Тя кимна и му подаде ръката си. Оркестърът засвири. Марион и граф Естерхази се понесоха във вихъра на танца.

Беше шест часът след обяд. Студен ветрец подухваше и едри парцали сняг падаха от облаците, но щом снежинките се допираха до нещастната земя, се обръщаха на сълзи.

Слугата се появи в стаята на барон Емил фон Пикардин и запита господаря си да запали ли лампата.

— Не искам, Жан — отговори Пикардин. Баронът бе седнал до писалището и бе опрял глава върху ръцете си. — Оставете ме още четвърт час, после ще ви повикам, когато имам нужда!

Младият барон остана на тъмно. Да, бедният имаше нужда от тъмнина, тъй като и душата му бе обзета от мрак.

— Трябва да стана — каза си той. — Мога ли да се откажа да я видя още веднъж? Да почувствам онова божествено щастие, което обзема душата ми, когато видя чудната й красота…

Баронът стана изведнъж от стола, като че му бе дошло нещо наум.

— Трябва да отида при нея, искам още веднъж да стисна белите й ръце, искам още веднъж да прегърна младия и свеж живот, желая да чуя още веднъж от милите й уста, че ме обича и тогава ще целуна червените й устни и с тази последна целувка ще умра…

Пикардин повика слугата и му каза да запали лампата и да донесе палтото и шапката.

Жан изпълни заповедите на господаря си, но когато се доближи до него, за да му наметне дрехата, младият барон изведнъж поклати глава и каза:

— Ще остана у дома, старче.

Старият Жан учуден заклати глава. Той беше слугувал тридесет години при бащата на младия барон, затова го обичаше като свое дете и винаги му даваше добри съвети.

— Болен ли сте, господин барон? — запита той състрадателно. — Откакто си дойдохте от бала на военния министър, не сте спали и стоите все замислен до писалището. Безпокои ли ви нещо или някое нещастие ви е сполетяло? Това не е възможно. Вие сте млад, красив, богат, имате прекрасна годеница. Бог ви е обсипал с щастие, какво ви липсва?

— Няма нищо, Жан, добри ми приятелю, сложи още дърва в огъня, защото ме тресе.

Слугата засили огъня, а баронът отрони:

— Аз ще умра. Завещанието ми се намира при нотариуса. И за тебе се погрижих, така че ти няма да страдаш на старини.

— Какви мисли са ви обзели, господин барон — каза старецът със сълзи на очи. — Нека господ ви пази и закриля. Помислете си само какво ще стане с княгиня Павловна…

— Оставете ме сам, Жан, разговорът ме изморява.

Слугата излезе мълчешком от стаята, а Емил заключи вратата след него. После отиде при писалището си.

— Добрият старец искаше да ми напомни за Павловна, но аз не искам да я видя вече, защото това ще разкъса душата ми; ще й пиша и така ще се простя с нея.

Баронът седна и написа на бял лист с герб следните редове:

„Многообична ми Павловна!

Черна съдба ме е сполетяла и ме принуждава да се лиша доброволно от живота, от младия си живот, който желаех да прекарам с тебе, мое обично дете. Но това беше само една мечта. Благославям те, благославям те с хиляди горещи сълзи, които са достойни за един мъж, когато се прощава с любимата си. Словото Божие ни разказва за един свят, където чистите души се съединяват под огнено преображение за вечни времена. И ние ще се срещнем завинаги.

Сбогом, моя скъпа! Още една целувка — раздялата е тежка!

Емил фон Пикардин“

Нещастният млад мъж гледа дълго това писмо, сълзи бликнаха от очите му и оросиха листа. Най-после той го сгъна и го сложи в плик, затвори го и го запечата. Надписа го и го остави на масата.

Като стори всичко това, баронът отвори чекмеджето на писалището-и извади кутия от слонова кост. В нея се намираха няколко прекрасно изработени револвера. Пикардин взе един от тях. После взе лампата от писалището и я занесе към огледалото, което беше на една мраморна масичка и отразяваше лицето му.

Баронът се спря пред огледалото и насочи револвера към дясното си слепоочие.

Пръстът му обхвана спусъка на смъртоносното оръжие.

Изведнъж Пикардин се сепна. Дойде му една мисъл. Бедният отиде към писалището и взе плика, в който беше писмото до Павловна. Отвори го и написа с разтреперана ръка следните редове: „Павловна, пази се от граф Естерхази, пази се от черния майор!“

После сложи писмото в друг плик, адресира го отново и се приближи до огледалото.

Ръката му хвана пак оръжието.

— Прощавай сега, ти, единствено скъпо мое щастие! Нека твоят образ ме обкръжава, когато очите ми се затворя завинаги!

Хладната цев на револвера опря до слепоочието му.

— Емил, Емил, любими мой, моля те, отвори ми — аз съм твоята Павловна!

Оръжието падна от ръцете на Пикардин.

— Павловна ли е тук? Павловна? — извика той с разтреперан глас.

На вратата се похлопа още по-силно и Пикардин чу риданията на годеницата си.

Баронът вдигна револвера и го скри в кутията, която покри с копринена кърпа. После се упъти към вратата и я отключи. В следващия миг Павловна се хвърли в обятията му.

— Каквото искаш мисли за мен — забърза тя със сълзи на очи, — осъди ме, прокълни ме, презри ме, нека всички ме сочат с пръст, че съм дошла при тебе, каквото искат нека говорят, но не можех да постъпя другояче, трябваше да говоря с тебе и благодаря на Бога, че твоите ръце ме прегръщат и че се намирам до сърцето ти!

Пикардин не можеше да се противи на тази гореща и вярна любов.

— Павловна — каза той и я притисна с любов до гърдите си, — мое мило и красиво дете, какво те доведе тук? Скъпо и невинно гълъбче, ти си сторила необмислена постъпка. Ако хората разберат, че си дошла сама в къщата на годеника си, какво ще кажат злите езици? Клеветата няма да те отмине.

— Каквото искат да говорят — изрече младата рускиня с твърд глас. — Ако можеше някой да надзърне в душата ми и да види колко съм страдала от вчера, той ще ми прости.

— Страдала ли си, Павловна! Не, ти не трябва да страдаш, моя мила!

— Не смея да страдам — каза тя с плач в гласа. — Мислите ли вие, мъжете, когато сърцето на жената се окървавява, когато се касае за тъй наречената ви чест? Всичко ми е известно, той ти е обявил дуел, обаче аз няма да позволя да стане това, не ще допусна да рискуваш скъпия си живот. Не, не, хиляди пъти не — това няма да стане!

Младата княгиня се запъти към писалището и без да иска дръпна копринената кърпа на масата.

Павловна видя писмото, което бе адресирано до нея.

Тя го отвори веднага и го прочете.

Погледна любимия си бледа като стена и разтреперана като сламка.

— Какво значи това? — извика княгинята отчаяна. — Ти си принуден да умреш? Ти ми пишеш за някаква тъмна съдба, която те принуждава да направиш това? Емил, Емил, едно лошо предчувствие ме е обзело и мъчи душата ми.

Момичето заплака силно.

— Клето дете, защо узна съдбата си преди време?

— Не съм я узнала преди време — извика Павловна и се отдръпна от ръцете му. — Бог ме е пратил навреме да те избавя от голям грях. Ти не ще сториш това, за което говориш в писмото. Не можеш да съкрушиш сърцето ми, ти трябва да живееш, да живееш за мене!

Ужасни мъки терзаеха душата на нещастния мъж.

— О, желал бих да живея за тебе — каза той с разтреперан глас. — Желал бих да се наслаждавам на щастието ти на този свят, но, уви, не ще се сбъдне. Смъртта се е загнездила в моето сърце и няма средство да се избавя от нея.

Павловна падна на колене пред него и прегърна краката му.

— Искам да зная истината — молеше се тя. — Съжали ме и ми кажи причината. Защо искаш да умреш!

— Не мога да ти отговоря — изстена баронът. — Заставен съм да мълча като гроба, който зее отпреде ми.

В коридора се чуха стъпки.

Старият слуга не искаше да пусне някакъв непознат в стаята на господаря си, но той извика с твърд глас:

— Остави ме, дошъл съм да направя едно добро за твоя господар, ти не знаеш каква опасност го застрашава!

Като чу гласа на този човек, Пикардин се стресна и вдигна княгинята.

— Граф Естерхази — извика той учуден и изплашено. — Павловна, скрий се бързо в отсрещния кабинет. Ако черният майор те види тук, твоята чест ще пострада.

Пикардин заведе годеницата си и я затвори в кабинета.

Черният майор влезе в стаята. Той се упъти към барона и го поздрави.

Пикардин го погледна презрително и не отговори на поздрава.

— Господин графе — каза той високо, — вие навярно сте дошли да проверите дали съм изпълнил обещанието си. Или може би искате да се порадвате на окървавения ми труп? Припомням ви, господин майор, че имам още време до полунощ и не желая присъствието на този, когото ненавиждам.

Естерхази извади от портфейла си записката на Пикардин.

— Лъжете се, господин барон — каза той спокойно, — не съм дошъл да проверя дали сте още жив, нито пък да се наслаждавам на окървавения ви труп. Само съжалението за тежката ви съдба ме накара да дойда у вас и да ви помогна. Бъдете уверен, господин бароне, че от сърце ви съчувствам. Вие сте богат и млад, и само можете да се радвате на живота. Затова реших да ви върна записката, с която се задължавахте да се самоубиете.

— Не желая никакво благодеяние, господин майор! Предпочитам смъртта, отколкото да се унижа пред вас — отвърна гордо Пикардин.

Но в душата на барона светна един лъч на надежда, че може да се спаси. „Не е лесно човек да умре толкова млад и щастлив“ — си помисли той печално.

— Не мислете, господин барон, че искам да ви направя някакво благодеяние — стресна го Естерхази студено и присмехулно. — Трябва само да ми обещаете една голяма награда, преди да ви върна записката.

— Награда. Какво искате за записката?

— Павловна.

— Как Павловна? — извика Пикардин разгневен. — Не се ли срамувате да ми предлагате такава безчестна сделка? Вие искате да купите с моя живот невинното сърце на Павловна! Не, това никога няма да стане, по-добре е десет пъти да умра, отколкото да отнемете моята обична годеница!

— Както обичате. Вие знаете какво сте подписал. Или трябва да умрете, или да се лишите от вашата чест! Моето желание беше да ви спася, обаче вие отблъснахте предложението ми!

Черният майор се обърна, за да си върви. Той не беше дошъл още до прага и един треперещ глас го повика:

— Останете, граф Естерхази, ще направим сделката!

Павловна беше излязла от кабинета, от бледото й лице, от разтрепераното й тяло и зачервените й очи личеше, че тя бе чула всичко.

Естерхази се изненада, като видя младата княгиня.

— Вие ли сте това, княгиня Павловна? Какво правите в кабинета на барона? — извика учуден графът.

— Не се страхувайте, графе, стоката, която желаете да купите, не е изгубила нищо от стойността си. Бях принудена да дойда тук, защото предчувствах, че нещо застрашава моя годеник. Кажете, граф Естерхази, не искате ли да продадете записката на барон Пикардин срещу друга, по-ценна награда.

Очите на графа светнаха сатанински.

— Не, княгиня Павловна, стоката ми е скъпа, та за това мога да я заменя само с вас. Обещайте ми, че след четири седмици ще станете моя съпруга и тогава вие сама ще изгорите смъртната присъда на вашия годеник!

Павловна погледна отчаяно барона. После извади от пазвата си един златен кръст и го издигна тържествено:

— Заклевам се — произнесе тя с глух глас и със сълзи на очи — в името на Бога, в разпятието и в Света Троица, че ще…

— Не се заклевай, Павловна — извика баронът и се втурна към момичето.

Той дръпна кръста с разтреперана ръка.

— Остави ме да умра — простена той, — остави ме да загина, само не се продавай на този дявол в човешки образ, не се отдавай на вампира, който е излязъл от ада, за да ни изпие топлата кръв.

— Трябва — извика отчаяно нещастното момиче. — Емил, ти трябва да живееш, аз ще принеса тази жертва като последно доказателство за горещата любов, която ще свърши само с моята смърт!

После тя взе кръста от пода, притисна го до гърдите си и каза:

— Заклевам се, граф Естерхази, че ще стана ваша съпруга щом пожелаете.

Черният майор се поклони, улови ръката на Павловна и я целуна горещо.

Ръката й бе студена като на мъртвец.

— Дайте ми, моля, сега записката на барон фон Пикардин — каза момичето студено.

— Ето я — отвърна Естерхази. — Господин барон, уверете се сам, че е ваш подписът.

— Тъмнее ми пред очите — каза бедният мъж. — Не мога да различа буквите, но вярвам, че е същата записка, която ви дадох.

Павловна взе записката от ръката му и се запъти към огнището. Хартията хлътна в огъня и той лакомо я погълна.

— Господин барон фон Пикардин, сега вие сте свободен — каза тихо младата княгиня, — само Бог има право на живота ви.

Казвайки тези думи, очите й се напълниха със сълзи.

— Какво стори, Павловна, Павловна — извика баронът отчаян. — Ти избави моя живот, но унищожи щастието и живота на две души!

Благородното момиче наведе тъжно глава и се замисли. Изглежда, че нещастната трябваше да събере нови сили, за да изпълни решението си.

Павловна извади полека златния пръстен, който носеше на лявата си ръка. Протегна ръката си и го пусна на пода. После се обърна към Естерхази и каза:

— Вярвам, господине, че сте доволен сега.

— Всичко ще пожертвам за вас — заяви черният майор с престорена тържественост, — само да ви направя щастлива и да забравите тази минута.

Естерхази й подаде ръка, но тя се отдръпна с презрение от графа.

— Оставете ме — извика тя упорито, — искам поне тази вечер да принадлежа на себе си.

Княгинята се упъти към вратата, но се спря на прага и бе обърна към Пикардин.

— Емил, Емил — каза тя отчаяно и сви съкрушено ръце, — спомни си думите, които ти сам ми писа: „Тези, които са разделени тук на земята, горе, на небето ще се съединят!“ Сбогом, мой любими, сбогом завинаги!

Емил фон Пикардин се залюля и се срина в безсъзнание.

Черният майор изгледа злобно жертвата си.

— Победих те — измърмориха зложелателните му устни. — Ти лежиш сега в праха, лежиш безсилен в краката ми.

После отиде до писалището, позвъни и каза на влезлия слуга:

— Занесете господин барона на леглото, стана му лошо, но скоро ще дойде на себе си, не е опасно!

Старият Жан се завтече към господаря си уплашен, а Естерхази с подла усмивка напусна дома на барон Пикардин, комуто беше отнел щастието.

Павловна тичаше като луда из тъмните улици. Едва ли някой може да опише душевното състояние на това нещастно момиче, което преди няколко минути се продаде на един отвратителен, безчестен човек, за да спаси любимия си. Бедната не можеше да събере мислите си. Само едно си повтаряше безспирно — че никога вече няма да бъде щастлива и че е погребала всичките си мечти и блянове.

Павловна тичаше бързо към двореца на баща си на улица „Св. Оноре“.

Изведнъж тя спря. Беше стигнала до голямо здание, вратите на което бяха отворени. Широки стълби водеха към главния вход, над който стърчеше кръстът на спасителя. Ухаеше на тамян и мирта.

Набожни и кротки хора се качваха по стълбите, влизаха и излизаха от зданието. По щастливите им лица се виждаше, че са намерили онова, което са желали — поука, утеха и душевно спокойствие.

Павловна се намираше пред храм.

Това бе православна църква, към която принадлежеше и княгинята.

В църквата се служеше вечерня.

— Ако се помоля, Бог ще изпрати своя мир в моето разбито сърце — каза си тя, влезе в храма божи и коленичи близо до главния олтар, на каменните стълби. Бедната наведе смирено глава и започна да се моли горещо.

Момичето се молеше на небесния цар да й даде сила и воля да понесе нещастието си, тя се молеше и за щастието на любимия си. Това благородно дете се молеше на бога да изличи името на Емил от сърцето й, той да я забрави и да бъде щастлив с някоя друга.

Мъката надви, тя закри лицето си с ръце и заплака.

Изведнъж чу зад себе си ехото на хълцането си. Павловна се обърна. Бледа красива жена бе коленичила зад нея. Беше на около четиридесет години, лицето й беше още хубаво, само около устата й се забелязваха печални бръчки.

Тя бе облечена в елегантни черни дрехи — изглежда беше богата жена. И тя плачеше зад дантелената си кърпичка, плачеше сърцераздирателно.

Павловна не смееше да погледне госпожата — чуваше само тихия плач на нещастната.

Дамата в черно облекло плачеше и се молеше:

— О, ти, Дева Марийо, която си родила Спасителя, пази моята дъщеря, която ми отнеха без да зная накъде я тласнаха вълните на злия живот. Ти, небесна майко, пази я да не стори грях, пази я от беда! И ако е твоята воля да видя още веднъж изгубеното си дете, Пресвета Богородице, освети ми пътя, по който да тръгна, за да я намеря!

Молитвата утихна, звуците на органа екнаха тържествено и трогателно из храма божи.

Павловна стана. Беше свършила молитвата си.

Дамата зад нея също стана. Тя избърса сълзите си с дантелена кърпа — не искаше никой да види, че бе плакала. После се отстрани, за да мине момичето.

Когато погледите им се срещнаха, непознатата изпусна сърцераздирателен вик. Той бе толкова силен, толкова страшен, че заглуши звуците на органа. Нещастницата протегна ръцете си към Павловна, като че бе видяла някое видение и извика:

— Наталия, моя Наталия! Пресветата Богородица е чула молбата ми!

След това се сгромоляса при стълбата, до която бе застанала.

Павловна извика за помощ.

Няколко набожни руснаци бяха наобиколили припадналата и я вдигнаха. Старият клисар също се притече на помощ.

— Тази госпожа ми е позната — каза той, — тя често идва на църква. Файтонът й я чака пред вратата. Нека някой отиде и повика слугата й. Това е госпожа Фон Ла Бриер, жената на парижкия градоначалник.

Павловна излезе от църквата. Момичето помисли, че нещастната е душевноболна и за това й се бе привидяло изгубеното й дете.

Княгинята си обеща, че всеки ден ще се моли за нещастната жена.