Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (8)

Глава VII

Ще прескоча подробностите по сватбата. През цялото време чувствах, че гостите ме наблюдаваха, като се чудеха как бях успял да уловя на въдицата Вестъл и парите й. Знаех, че те ме възприемат като един излъскан и шлифован авантюрист. Прекрасно чувствах атмосферата около мен, макар че всички бяха хладно учтиви.

Напуснахме Клифсайд след полунощ, тъй като Вестъл държеше да види фойерверките. Добрахме се до летището и хванахме специален чартърен самолет, които трябваше да ни отнесе в Париж, а от Париж в Рим.

Мисълта да прекарам шест седмици сам с Вестъл не ми даваше покой. Освен екипажа, един прислужник за мен, слугинята на Вестъл и Ив Долън, чиято функция беше да се грижи за посещенията на забележителностите, нямаше кой да отнеме Вестъл от ръцете ми.

Ив Долън бе пристигнала по-рано и ни чакаше на летище Орли.

Беше уредила всичко и ние веднага бяхме настанени в един от най-хубавите апартаменти на хотел Риц.

Успях да отложа неизбежната първа брачна нощ, като изведох Вестъл следобед и вечерта и й показвах забележителности. Не се прибрахме в хотела до четири часа сутринта и аз настоях тя да спи сама, за да може да почине пълноценно преди полета за Рим. Вестъл бе толкова съсипана, че не направи никакви възражения. Спечелих още една нощ, преди задължението да се срещна с физическата прелест на брачния живот с нея.

Напуснахме Париж малко след обед и отлетяхме за Рим. От Рим отидохме в Неапол: там оставихме Ив да се качи на моторната яхта, а ние продължихме за Соренто. Там щяхме да прекараме три прекрасни дни и да се любуваме на природата. Вестъл искаше да види Везувий, Помпей, Капри и, разбира се, сините и зелените пещери.

Хотелът беше кацнал на планинската верига. От него се откриваше изглед към залива на Неапол и към пристанището. От този изглед ми спря дъха. Успях да видя дори Везувий и в далечината красивия остров Капри.

Това би било чудесно място, ако до мен бе примерно Глория, но имах лошата участ да държа за ръка Вестъл и да бъбря глупости. Тя се държеше като всеки прост американски турист, с непреодолим ентусиазъм да види и да се добере до всичко.

След обяд слязохме на частния плаж на хотела и прекарахме около час в морето. След плуването лежахме на горещия пясък, пиехме айскафе и си разговаряхме щастливо. Не ме питайте какво приказваше тя. Обръщах твърде малко внимание на онова, което ми казва. Внезапно обаче тя излезе с едно заявление, което направо ме вдърви.

— Чад, скъпи, тази нощ ще се приберем в стаята си рано. Женени сме вече от три дни и-и…

Насила се усмихнах.

— Зная, но имаше толкова много да се види и свърши. Добре, ще се качим рано.

Рано или късно това трябваше да се случи. Нямаше как да увъртам и да отлагам. Спомних си какво казах на Глория. В тъмнината няма голяма разлика между една жена и друга. Тогава вярвах в това, но сега открих колко съм грешил. Нощта се влачеше едва, едва. Нито единият от двама ни не можа да спи добре. Лежахме един до друг като чужди и аз започнах да се проклинам, че се ожених за нея. Казах си, че това е изпитание, което нямам намерение да повторя. Щях да й правя компания, но да си спя сам. На следващия ден Ив пристигна с „Ролса“ и отидохме до Помпей. Вестъл беше потисната, такъв бях и аз. Не си говорихме по пътя. Минахме през развалините на Помпей бързо. Туристическите разходки винаги са ми били скучни, а и Вестъл изглежда бе загубила ентусиазма си. Когато се връщахме към хотела, аз казах рязко:

— Още ли си така запалена да видиш Капри, Вестъл? Знам, че рекламата му е много пресилена, а и ще бъде претъпкано с туристи. Не би ли предпочела да отидеш на яхтата и да избягаш от тълпите?

Тя кимна, без да ме погледне.

— Добре. Нямам нищо против.

Бях изненадан, че се съгласи с такава готовност. Дотогава непрекъснато говореше с какво желание очаква да види Капри. Мислех, че тя бе разбрала колко ме отегчават тези туристически разходки и гореше от желание да ми угоди.

Ив беше отпред с шофьора. Наведох се и й казах, че сме решили да отидем направо на яхтата. После я помолих да уреди сметката в хотела и да ни прибере вещите. Тя кимна без да се обърне: чудех се, какво ли си помисли за тази внезапна промяна на плана ни.

Спряхме пред хотела и тя слезе. Погледнах с любопитство към нея когато колата започна да се отдалечава, оставяйки я под горещото слънце. Носеше гладка сива копринена дреха, бяла шапка с широка периферия и слънчеви очила. Изглеждаше спретната и елегантна и аз чак сега забелязах дългите й, красиви крака, с малки тънки стъпала. Бях изненадан. Досега си бях въобразявал, че на яхтата няма да има интересна жена и че времето ми ще трябва да минава в слушане на блудкавото бъбрене на Вестъл. Сега изглеждаше напълно възможно и вероятно това момиче да се окаже интересен компаньон. Тя поне не беше кльощава и грозна, макар че можеше да се окаже вкисната стара мома.

Яхтата беше петстотинтонно парче, блестящо бяла, със слънчеви навеси и всякакви луксозни добавки. Нашият апартамент се състоеше от голяма спалня с двойно легло, две тоалетни, стая за обличане с едно легло и една луксозна каюта.

— Харесва ли ти? — попита Вестъл, като ме погледна неспокойно.

— Чудесна е — казах. Надникнах в стаята за обличане. — Аз ще спя тук, Вестъл. Спя ужасно неспокойно и няма защо да те безпокоя. Можем да оставяме вратата между стаите отворена, за да си говорим докато лежим.

Правех се, че разглеждам сервираните прибори на масата, докато говорех. Гърбът ми бе обърнат към нея, но я наблюдавах в огледалото. Тя буквално рухна, когато казах последното. Лицето й увисна като на булдог. Изведнъж тя остаря. Изглеждаше по-изтощена и по-грозна от всякога.

— Аз… аз мислех, че сигурно ще ти хареса да спиш тук.

Обърнах се с лице към нея. Това трябваше да се спре. Да се спре окончателно.

— Оценявам дружеската страна на женитбата много повече от секса. Харесвам те, Вестъл. Мисля, че физическата страна на любовта е много надценена. За щастие ти и аз нямаме нужда се безпокоим за това.

Тя почервеня, после побеля.

— Но, Чад…

— Мисля, че е по-добре да извикам Уилямс и да го накарам да разопакова куфара ми — казах невъзмутимо, като се движех из спалнята. — Къде ще се срещнем? Предлагам в бара след половин час за да пием по чашка.

— Да.

Гласът й бе спаднал толкова, че едва я чух. Влязох в стаята за обличане и затворих вратата. Уилямс, моят прислужник, вече подреждаше дрехите. Съблякох се, взех душ, премених се в бяла риза и бели плетени панталони и се качих на палубата. Наведен над парапета, запалих цигара. Чувствах се неудобно. Знаех, че се отнасям зле с нея. Но тя беше толкова грозна и тънка, че ми бе невъзможно да имам физически контакт. Видях малкото корабче да пресича залива. Ив Долън стоеше до кормчията. Наблюдавах я като изтича по късата стълбичка до главната палуба и отидох да я поздравя.

— Някакви затруднения? — попитах.

По-безизразно лице не бях виждал. Големите слънчеви очила скриваха напълно очите а.

— Целият багаж е тук, мистър Уинтърс. Потегляме ли за Венеция?

— Утре сутринта.

Тя кимна и се обърна.

— Не си отивайте още. Елате да пийнем нещо.

Тя се спря полуобърната.

— Съжалявам, мистър Уинтърс. Нямам време.

Тя прекоси палубата към вътрешната стълба. За пръв път забелязах, че бедрата й се движат с плавно полюшване. Точно това завъртващо се движение обичах в женската походка.

Стоях, гледайки след нея, когато изведнъж осъзнах, че пулсът ми се ускори. Сякаш нещо в мен се събуждаше.

* * *

След вечеря двамата с Вестъл излязохме на палубата. Тя сложи някаква танцова плоча на грамофона и предположи нервно, че може би ще поискам да танцувам. Не беше добра танцьорка и след две плочи аз казах, че е твърде горещо за да продължаваме. Седнахме в плетените столове. Извиках на прислужника да ми донесе едно бренди.

Беше великолепна нощ. Звездите бяха диаманти на пурпурното небе, а светлините покрай залива бяха запомняща се гледка.

С подходяща девойка това щеше да бъде най-романтичното място на света, но с Вестъл то представляваше само вода, небе, светлини и горещина.

Разговорът съвсем ни убягваше и аз започнах да мисля за Ив Долън. Чудех се какво ли прави в момента. Съвсем сама на един такъв кораб, не мисля, че е приятно преживяване. Почувствах внезапно и силно желание да я намеря и да говоря с нея. Исках да се опознаем по-добре.

Оставих чашата си с бренди и станах.

— Ще се поразтъпча малко — казах. — Няма да се забавя.

Вестъл започна да става от стола, но изтърва чантата и табакерата си.

— Господи, не се смущавай! — казах рязко. — Почивай си тук. Трябва да си доста уморена.

Вдигнах чантата и табакерата й, сложих ги на масата и се усмихнах. Тя се отпусна обратно в стола си и погледна към мен.

— Не съм уморена.

— Разбира се, че си. Имаш толкова изтощен вид. Защо не се прибереш и да си направиш една добра почивка през нощта? Откакто напуснахме Клифсайд, всяка вечер си лягаш късно.

Когато казах, че изглежда изтощена, тя се дръпна назад и бързо обърна лицето си в сянката.

— Да. Сигурно ще си легна.

— Аз няма да се забавя. В случай, че си заспала, когато вляза, ще ти кажа от сега „лека нощ“ — потупах я по рамото и се отдалечих по палубата.

Щом излязох от светлото се обърнах и погледнах към нея. Тя седеше неподвижна и гледаше надолу към ръцете си. Ядоса ме отчаяно нещастният й вид и аз направих гневна гримаса. Изведнъж, годините, които трябваше да прекараме заедно изникнаха пред мен като непрекъсната, безкрайна и потискаща угроза.

Опитах се да убедя себе си, че всичко ще се оправи, щом се върнем в Клифсайд. Тя ще си има своите приятели, своя бридж, своите лекции и социални занимания. Аз пък ще си имам работата и Глория. Беше грешка да правим това дълго пътешествие, без никой да облекчи еднообразието ми и да ми помага в непосилната задача да развличам Вестъл.

Слязох на долната палуба. Там беше тъмно, светеше само луната. Чух гласове от бара и през прозорчето забелязах капитана и касиера, които играеха на карти, а прислужникът ми ги гледаше. Чудех се дали да се присъединя към тях, когато забелязах някакво движение пред мен.

Ив излезе от приемната и за миг застана в осветлението като в рамка, след това прекоси към палубата. Когато тръгнах напред за да я поздравя, от приемната излезе и фигурата на някакъв мъж и се присъедини към нея.

Отстъпих назад в тъмното. Познах мъжа. Беше Ролинсън, вторият офицер. Наблюдавах ги няколко минути, осъзнавайки едно силно и необяснимо чувство на ревност. Бях си я представял самотна. Бях планирал да й правя компания. А ето, че самотникът бях аз.

Ролинсън се приближи към нея, като говореше. Видях го да се пресяга и да я хваща за ръката. Тя рязко се отдръпна. След дълга пауза той каза:

— Хайде да танцуваме. Няма никой в приемната. Капитанът е в бара.

— Не искам да танцувам.

— О, Ив, бъди добра — помоли я той. — Не съм танцувал от седмици.

Тя повдигна рамене.

— Е, добре. Но не желая да закъснявам.

Наблюдавах ги, когато се върнаха в салона. След малко радиото засвири някакъв суинг. Чувствайки се ревнив и в лошо настроение, аз се прибрах в кабината си. Отворих лекичко вратата, влязох без палене на светлина и се запромъквах дебнешком през стаята към междинната врата, която стоеше отворена. Стигнах до там и останах неподвижен. Ослушвах се. От тъмнината дойде един хленчещ звук, който ме накара да замръзна. Беше Вестъл. Плачеше.

Затворих вратата беззвучно, пипнешком се съблякох и влязох в леглото. Дори и през затворената врата можех още да чувам приглушеното й хълцане.

Заспах след ужасно много време.

* * *

Събудих се около шест часа. Слънцето нахлуваше през прозорчето и аз реших, че трябва да ставам. Обръснах се, сложих банските си и изтичах горе на палубата.

Морето изглеждаше синьо и привличащо. Не се поколебах и скочих от парапета. Докато плувах забелязах една глава с бяла шапка на около тридесет метра от мен. За момент помислих, че е Вестъл, излязла на ранно плуване, но плувкинята се обърна по гръб и видях, че беше Ив.

Увеличих скоростта си и я изпреварих.

— Ало, мис — извиках, — много рано сте станала.

— Добро утро, мистър Уинтърс. Тъкмо тръгвах обратно.

— Правете ми компания. Хайде да плуваме до оня сал.

Гледах я любопитно. Беше без очила и изглеждаше почти красива. Тя поклати глава.

— Съжалявам, но трябва да закусвам. Тази сутрин имам да върша много работа.

Заплува към яхтата. Обърнах се и тръгнах след нея.

— Добре. Можем да закусим заедно.

— Мисис Уинтърс няма да одобри това. Аз съм член от персонала й.

— И какво от това? Вие сте член и от моя персонал. Освен това мисис Уинтърс спи. Аз не обичам да се храня сам.

— А аз обичам! — каза тя късо и ускори темпото.

Плувахме до яхтата, без да кажем нещо повече. Тя се изкачи по въжената стълба, която висеше отстрани на борда. Беше облечена в цял бански костюм и аз видях приятната гледка на тялото й с капеща вода от него, докато се изкачваше. Видът на очертанията й под мокрия, прилепнал бански накара устата ми да пресъхне. Спрях да се изкачвам и се върнах. Лежах по гръб във водата и я зяпах. Тя се наведе под парапета и премина през палубата бързо, без да погледне назад. Изчезна в една кабинка недалеч от салона на долната палуба. Осъзнах, че сърцето ми блъска в гърдите. Изведнъж я пожелах силно. Никога досега не бях желал така някого.

* * *

Следващите три денонощия бяха мъчение за мен. Бях до гуша обсебен от това момиче. Беше ми в ума през целия ден и почти през цялата нощ. Не зная дали усети промяната в мен, но тя ме избягваше така изкусно, че аз я виждах само за къси мигове и то когато Вестъл бе с мен. Що се отнася до Вестъл, тя почти ме подлуди с патетичните си опити да ме заинтригува. Държеше се за мен като сянка. Винаги, когато ставах да се разходя по палубата, ставаше и тя. Исках да я удуша, но знаех, че тя само се опитва да върши най-доброто за мен.

На втората вечер аз успях да се откача от нея и слязох на долната палуба, надявайки се да срещна Ив. Забелязах я да седи в един стол, с Ролинсън и касиера, седнали на палубата до краката й. Всеки от тях бе зает да затъмни другия с някакви безумни истории.

Когато се върнах на горната палуба, ревнив и разярен, от тъмнината се появи Вестъл.

— Къде беше, Чад, скъпи? Търсех те навсякъде.

— Не можеш ли да ме оставиш сам поне за секунда? — изръмжах аз. — През целия ден си мотала пръсти из косата ми — шмугнах се край нея, влязох в кабината си и се заключих.

Знаех, че не трябва да й говоря така. Нервите ми обаче не издържаха. Не можех вече да я понасям. Съблякох се, сложих си пижамата и легнах на кревата. След няколко минути чух Вестъл да влиза в кабината си.

Ако можеше само този досаден меден месец да свърши и да се върна в Литъл Идън, помислих си и се присегнах за цигара. Веднъж да се върнем там и може би щях да хвана здраво в ръце положението.

— Чад!

Вдигнах глава и се намръщих. Вестъл ме викаше от другата стая.

— Какво има?

— Искам те.

Колебаех се, след това сбих рамене, станах от леглото и отворих вратата. Тя седеше пред тоалетката. Лицето й бе сериозно. Гледаше право в очите ми и аз се обърках, като разбрах, че не мога да издържа на директния й поглед.

— Влез, Чад. Искам да ти говоря.

— Почти бях заспал — промърморих, но влязох вътре и седнах на леглото. — Какво има?

Тя завъртя лице, така че да гледа пак в очите ми.

— Ето какво искам да зная — каза тя, като сви ръцете си в юмруци. — Не си ли щастлив, Чад? Съжаляваш ли вече, че се ожени за мен?

Не бях очаквал такава фронтална атака и се сепнах. Бях се оженил за нея заради седемдесетте й милиона и бях загубил от зрение този очевиден факт. Въпросът й ме разтърси.

— Щастлив? Защо? Разбира се, че съм. Какво те кара да мислиш, че не съм?

Тя потопи погледа си в моя.

— Начинът по който се отнасяш с мен. Постъпваш, като че ли ме… ме мразиш.

— Но, Вестъл…

Станах от леглото и отидох при нея. Играех опасна игра. Проклинах се, че показах картите си така открито.

— Не, не ме докосвай — извика тя, като се сви и отдръпна. — Ти развали нашия меден месец. Аз си отивам у дома. Не желая да идваш с мен. Особено ако ще се държиш, както досега. С мен не можеш да се отнасяш така! Няма да го позволя!

— Какви безсмислици говориш?! — казах остро. — Разбира се, че не съм развалил медения месец! Какво мога да сторя, когато цялото това проклето разглеждане ме отегчава до смърт. Това е най-глупавият начин за прекарване на меден месец. Когато двама млади се обичат, те нямат нужда да се ровят из разни развалини по цял ден.

Тя погледна крадешком към мен.

— Ти не се държиш като влюбен в мен — извика буйно тя. — Ти даже не спиш с мен!

Сега вече започнах да се страхувам. В дъното на коридора виждах един развод. Трябваше да се измъкна някак от това положение.

— Как… Вестъл… по начина, по който ти се държеше, аз реших, че ти не желаеш да спиш с мен — извиках на свой ред аз.

— Как можеш да кажеш такова нещо? — възкликна Вестъл и скочи на крака. — Ти беше тоя, който каза, че физическата страна на брака не значи нищо за теб. Нима ме лъжеш непрекъснато?

— Слушай сега, Вестъл, не желая да говориш глупости. Имаше някакво недоразумение. Онази нощ се провалихме и ти го знаеш. Провалихме се, понеже ти действаше така, сякаш те отблъсквам. Какво тогава се чудиш, че се преместих в друга стая?

— Ти да ме отблъскваш? — Каза тя като се обърна настрани. — О, Чад, как можеш да кажеш такова нещо! Аз те обичам!

— Такова беше впечатлението, което остави в мен. Смятах, че се съобразявам с желанията ти, като отивам в другата стая. Искаш да кажеш, че искрено желаеш да споделя тази стая с теб?

Беше толкова загрижена да уреди нещата между нас, че не искаше да остави никакво съмнение.

— Разбира се, Чад — започна да трепери. — Искам да бъдем всичко един за друг. Нали и ти го искаш, Чад?

Дали го исках? По дяволите!

— Искам го естествено. Проклятие! Държим се като чифт глупаци! Мислех, че си се разочаровала от мен. Мислех, че искаш да останеш сама. Съжалявам, Вестъл, но ти наистина създаваше такова впечатление.

— О, Чад!

Тя започна тихо да плаче. Насилих се да се приближа към нея и да я прегърна.

— Всичко е наред, Вестъл. Не се разстройвай.

Мислих си за проклетите й пари. Какъв дявол ме бе накарал да си въобразя, че мога да ги спечеля, без да мина по този тежък път.

— Наистина ли ме обичаш, Чад?

— Обичам те.

Вдигнах я и без усилия я занесох до леглото. Усетих кокалестите й пръсти да се впиват в раменете ми.

Първата ми работа беше да изгася осветлението.