Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (6)

Глава V

Последната от предварителните схватки беше вече започнала. Когато напускахме ресторанта на стадиона и слизахме по слабо осветената пътека към нашите места до ринга, бързо открих, че вземането на Вестъл Шели навън за вечерта беше царски случай.

Тя носеше свободно падаща бяла вечерна рокля, с бял тюл, за прикриване на кльощавите й рамене. Беше в блясък от диаманти. Имаше диамантена якичка около шията си, диаманти в косата, диаманти отпред на корсажа на дрехата й, и диаманти на китките. Ефектът беше смайващ. Всяко нейно движение изпращаше великолепие от светкавици, които ме заслепяваха.

Отидохме на стадиона в един „Ролс Ройс“, голям колкото боен кораб. Джо, шофьорът, беше разкрасен с гладка, лъскава, бяла униформа, кожени ботуши до коленете, ръкавици и бяла островърха шапка с черна катарама на нея.

Чувствах се, като че ли съм хванат да участвам в някакъв холивудски епичен филм. Когато мениджърът дойде надолу по стъпалата, постлани с червена пътека, да я поздрави за първото й посещение на стадиона, тогава си помислих, че тази вечер е изключително събитие.

До средата на вечерята пристигаха журналисти, оставайки до края й, като постоянно насочваха светкавиците към нас. Изглежда, че мис Шели рядко се е явявала на обществени места и посещението на боксовите срещи причини голям фурор.

Нямахме голяма възможност да говорим помежду си по време на вечерята, тъй като вестникарските фотографи, репортери и метр-д-отелът ни тормозиха и в известен смисъл това беше добре. Но аз видях, че тя направи голям удар с излизането си, както и аз.

Странно е, но тогава не ми се стори, че нейният успех се дължи на това, че е в моята компания, а по-късно разбрах, че моето присъствие беше повдигнало духа й. Докато пиехме кафе с бренди, един снажен мъж със сурово изражение на лицето, в сив омачкан костюм, с късо подстригана коса, посивяваща леко на слепоочията, дойде до масата ни. Той се поклони на Вестъл, като й се усмихна сдържано.

— Това е нечувано, мис Шели. Вие на боксови мачове?

Очаквах да го отблъсне хладно, но тя се оказа твърде доволна, че той я е забелязал.

— Мистър Уинтърс ме убеди — каза тя, като ме погледна свенливо. — В края на краищата, човек трябва да опита всичко поне веднъж. — Тя докосна ръкава ми. — Това е лейтенант Сам Легит от градската полиция. Лейтенанте, това е мистър Уинтърс, банкерът.

За пръв път се виждах с Легит, но веднага забелязах, че той не ме хареса, както и аз него.

— Не съм ли ви виждал в „Пасифик“, мистър Уинтърс? — попита той, като ме пронизваше с твърдите си сиви очи. Интонацията на „мистър Уинтърс“ означаваше, че той знае, че съм само един чиновник, който може да бъде подритван от началника си, както и той от своя.

— Не зная — казах безразлично. — През банката минават толкова хора!

— Да, прав сте — той погледна от мен към Вестъл и обратно към мен. — Приятно ми е да се запознаем, мистър Уинтърс.

Не ми беше ясно защо и двамата трябва да се лъжем, затова не казах нищо повече.

— Знаете ли, ще накарам някого да наблюдава тези диаманти, мис Шели — продължи той. — Това заведение не е от най-добрите. Вие не се безпокойте. — Той й даде своята сдържана малка усмивка, кимна ми леко и се смеси с тълпата.

— Значи ти си имаш ченге да се грижи за теб?

— Лейтенантът и аз сме твърде добри приятели — каза тя като дете, което се хвали, че някога някакъв генерал го потупал по главичката. — Познавах го още когато участваше в патрули. Понякога се отбива при мен за вечеря и ми разказва полицейски случки.

— Сигурно ви действа добре — забелязах саркастично. — Ако искате да видите голямата битка на ринга, по-добре е да тръгваме.

Седнахме на местата си, когато осведомителят представяше главната двойка. Следваше бой в петнадесет рунда между Джек Слейд, шампионът от средна категория и Дарки Джоунс, един почти неизвестен претендент за титлата.

Двамата мъже вече бяха на ринга и Вестъл бе вперила очи в тях. Казах й, че фаворит е Слейд и я попитах дали желае да заложи.

— Ще заложа за черния — отсече тя. — В него има нещо, което ме очарова. Виж тези мускули и тези очи. Сигурна съм, че той ще спечели.

— Няма никакъв шанс. Слейд не е нокаутиран от двадесет срещи насам. Той е в най-добрата си форма. Джоунс има хубав прав удар, но едва ли ще има случай да го нанесе.

— Не ме интересува. Ще заложа сто долара за черния.

— Добре, но да не ми кажете после, че не съм ви предупредил.

Промуших се през няколко дузини колене до пътеката и я прекосих до мястото, където седеше Лефти Джонсън.

— Добър вечер, мистър Уинтърс — каза той, като ми отправи похотлива усмивка. — Виждам, че тази вечер хвърчите нависоко.

— Сто за Джоунс, Лефти? О’кей?

— Разбира се. Изморихте ли се да си държите мангизите?

— Залогът не е мой. Аз ще сложа петдесет за Слейд.

Върнах се на мястото си и седнах точно когато удари гонгът. Джоунс изскочи от ъгъла си като изстрелян от оръдие. Последва един вихър, черна сянка и той се оказа в ъгъла на Слейд преди последният да е успял да се повдигне от стола си. Всичко се случи толкова бързо, че само зрителите покрай ринга успяха да видят подробностите. Юмрукът на негъра удари съкрушително челюстта на Слейд със силата на снаряд. Рингът беше точно над нас. Успях да видя как очите на Слейд се замъгляват и коленете му омесват. В следващият миг Джоунс замахна с ляв ъперкът. За негово нещастие беше с един миг по-бърз, отколкото трябва и юмрукът му пропусна челюстта на Слейд. Удари върху скулата, като успя да причини само кървене.

Слейд се смъкна на ръце и колене. Лицето му беше обърнато към нас, челюстта му увиснала, очите пусти, а сетивата — парализирани. Забелязах, че Вестъл се навеждаше напред с отворена уста, а пръстите й стискаха китката ми. Около нас се вдигаше толкова шум, че аз не можех да чуя нейните невротични писъци, но бях убеден, че тя пищи.

Половината от тълпата беше на крака, викаща до скъсване. Стадионът се тресеше от възбуда. Реферът избута Джоунс назад, като му показа един неутрален ъгъл. Джоунс едва ли го разбра. Беше превъзбуден. Съдията трябваше да му викне, за да го накара да се подчини. Забавянето даде на Слейд няколко ценни секунди. Наблюдавах го внимателно и забелязах в очите му искрица живот. Реферът се наведе над него, като отброяваше силно, а ръката му в такт се вдигаше.

— Подъл удар! — изкрещях в ухото на Вестъл. — Мръсник! Гадняр!

Не мисля, че тя чу думите ми. Беше все още наведена напред с горящи очи, а лицето й представляваше жестока и сурова маска, докато следеше броенето на рефера.

Слейд беше на крака при отброяването на девет. Когато Джоунс се стрелна през ринга, Слейд се вкопчи в него, висейки отчаяно и притискайки към себе си черните ръце, докато се бореше да приведе в действие разсъдъка си.

Съдията трябваше да раздели двамата мъже, при което във възбудата си Джоунс пусна в ход градушка от удари, вместо да отстъпи назад. Прицелваше се в противника си и подготвяше завършващия си удар. Слейд се прикри, отстъпи край ринга, преследван неотстъпно от негъра.

Тълпата, превъзбудена, му ревеше да го убие, но негърът нямаше опита да завърши с един удар. Гонгът удари точно когато Джоунс бе успял да вкара своя клатушкащ се противник в ъгъла и се готвеше да пусне нов див бараж от удари.

— Добре, това е то — казах с отвращение, когато черният се втурна сърдито назад към своя ъгъл. — Челюстта му е строшена! Какъв глупак! Да падне от един мръсен удар още в първия рунд! В следващият рунд вече няма да го бъде!

Вестъл още стискаше китката ми.

— Никога не съм се възбуждала така! — задъхваше се тя. — Това е чудесна гледка! Смяташ ли, че той има счупена челюст наистина?

— Ами погледни я! Виж начина, по които виси. Джоунс трябва само да го чукне с пръст по нея, за да падне на земята.

Вестъл се облегна назад. Очите й проблеснаха кръвожадно, докато фиксираше Слейд, немощно лежащ в своя ъгъл. Големият му гръден кош се повдигаше спазматично, а челюстта му висеше грозно отпусната.

Гонгът удари и Джоунс подскочи като пружина. Лицето му представляваше свирепа и ръмжаща маска. Слейд държеше ръцете си високо, за да предпазва счупената си челюст. Когато Джоунс се втурна към него, лявата ръка на Слейд се мушна напред, над гарда на противника и го улучи в лицето, изпращайки го със залитане назад. Слей се потътри към него. И двете му ръце се движеха с точността на бутала, докато удряха Джоунс.

Вестъл крещеше пак, а и цялата тълпа около нея. Секундантите на Джоунс му викаха да довърши противника си, но той се беше объркал. Винаги, когато се готвеше да пусне покосяващ удар, лявата ръка на Слейд го подпираше в лицето и го караше да губи равновесие. Слейд успя да се задържи така до последните секунди на рунда, но тогава негърът успя да го улови в момент на невнимание и му нанесе ужасяващ ляв удар по бузата. Агонизиращият вид на шампиона накара Вестъл да закрещи като луда. Слейд се свлече на едно коляно. Изглеждаше като ранен, но опасен лъв, безпомощно ръмжащ към черния боец. Последният се отдалечи триумфално.

От лицето на падналия се стичаше кръв: окото, носът и устата му бяха разцепени.

Гонгът спря броенето и секундантите на Слейд нахлуха в ринга за да му помогнат да се добере до ъгъла си.

— О, това е нещо сериозно! — извика Вестъл, гръдният й кош се повдигаше високо и бързо. — Не съм си и въобразявала, че един бой може да бъде толкова възбуждащ! О, Чад, така съм доволна, че дойдох с теб!

„О, Чад!“

Възклицанието й се беше изплъзнало неволно, но зрелището на двама биячи, които се мъчеха да си изкарат мозъците ме беше притъпило достатъчно, за да не обърна внимание на това което каза.

Третият рунд беше последен. Секундантите на Джоунс бяха успели накрая да набият в главата на негъра своите напътствия: не бързай, подготви си удара и му прикови главата.

Краят дойде през втората минута на рунда. Лява кука, последвана от дясно кроше: и двата удара експлодираха върху разбитата челюст на Слейд. Той издаде едно смразяващо кръвта грухтене, падна на ръце и колене, а лицето му побеля призрачно. Опита се да се отдалечи с тътрене, но усилието се оказа непосилно за него. Претърколи се по гръб, може би още в съзнание, но довършен.

Вестъл бе скочила на крака. Трябваше да я дръпна назад, иначе щеше да се залепи за престилката на ринга.

— Успокой се! — извивах й аз.

Тя се дръпна със сила от мен с призовани в ринга очи, но аз успях да я задържа. Не беше единствената, която се държеше като луд за връзване. Шумът би бил достатъчен, за да спука тъпанчетата ви.

Когато броенето свърши и вече бяха завлекли Слейд в ъгъла му, Вестъл колабира. Трябваше да я подхвана, иначе щеше да се срути.

— Изведи ме оттук, Чад — измънка тя. — Чувствам, че припадам.

През репортерите около ринга внезапно изскочи лейтенант Легит.

— Нужна ли ви е помощ, мистър Уинтърс? — извика той.

— Искам бързо да изляза оттук.

— Последвайте ме.

Той тръгна отпред, проправяйки си път така, както само ченге може. След него ходех аз, почти носейки Вестъл. Легит ни заведе до помещенията на персонала и съблекалните, далеч от тълпите, които се трупаха към изходите.

— Вие чакайте тук — каза той. — Ще докарам колата ви.

Стоях в слабо осветения коридор, усещайки горещия задушен въздух от арената върху лицето си. Мъчех се да поддържам Вестъл в отвесно положение.

— Как се чувстваш? — попитах я.

— Оправих се. Беше от горещината и възбудата. Никога не съм се чувствала така.

Тя повдигна лице и се вгледа в очите ми с поглед, който ме отхвърли назад като удар. Достатъчно дълго съм се въртял между жени, за да оценя правилно този поглед. В този момент тя ме желаеше така силно и така много, както въобще жената може да пожелае мъж.

Това ясно се виждаше в очите й, в начина, по който лицето й се беше отпуснало и по начина, по който кръвта пулсираше в гърлото й. Можех да я имам така, както можех да взема всяка улична проститутка след като си платя. Но повярвайте ми, това беше последното нещо на света, което желаех.

Видът на това разголено желание обаче ме шокира. Тя беше толкова изсушено, грозно, малко нещо, че аз никога не бях мислил по този начин за нея. Не можех да повярвам, че тя притежава такъв вид чувства, не и това мършаво, чупливо вързопче с кокали! Не само че изглеждаше невъзможно, струваше ми се даже неприлично.

— Твоето приятелче, ченгето, отиде за колата — казах, като отстъпих крачка назад, все още държейки ръката й, но спазвайки прилична дистанция помежду ни. Погледнах над рамото й по коридора, като търсих Легит. Не исках да види отвращението по лицето ми.

Тя се дръпна от мен.

— Сега съм добре. — Гласът й беше дрезгав и треперещ. — Горещината тук не се търпи.

— Хайде тогава да отидем и да намерим лейтенанта.

Направих движение да хвана ръката й, но тя ме отбягваше.

— Забравихте моите печалби. Няма ли да ми ги вземете?

— Лефти няма да избяга. Първо ще ви закарам до колата.

— Моля, вземете ги сега.

В гласа й се беше появила рязка нотка. Погледнах остро към нея. Тя обърна бързо глава, но не достатъчно бързо. Никога не бях виждал някого да изглежда толкова нещастен. Лицето й олицетворяваше отчаяние и мъка.

— О, моля те, върви си! — извика тя и гласът й изразяваше желание да се облее в сълзи.

Аз я оставих, като се чудех за какъв дявол беше всичко това.

Чак когато се връщах по коридора, след като прибрах печалбите й, ме осени едно възможно обяснение за нещастието й. Идеята дойде така внезапно, че ме накара да се спра на място. Нима тя е очаквала, че ще я любя в този невероятно неподходящ момент? Дали този поглед на крайно нещастие означаваше, че тя знае колко грозна е, и че е почувствала моето искрено отвращение към нея?

„Ти си луд, казах си аз, луд си да мислиш така. Това, че повечето жени си падат по теб не е основание да мислиш, че и тя ще увисне на врата ти. Не и тя, с нейната сила и седемдесет милиона под дюшек. Не може да е толкова празноглава, че да се влюби в един банков чиновник…“

Върнах се нагоре по пътеката бегом, но когато дойдох до коридора, от Вестъл нямаше и следа. Слязох до изхода, бутнах вратата и пристъпих в тихата, гореща нощ. Легит се появи пред мен.

— Мис Шели си отиде у дома — каза той, като ме наблюдаваше пронизително изпод ръба на периферията на меката си шапка. — Изглеждаше доста разстроена.

— Предполагам възбудата и горещината… — казах аз и не доизрекох края на мисълта си.

Би ли могла да се влюби в мен, питах сам себе си. Или пък е било едно внезапно животинско желание, което я бе обзело. Един физически подтик, възникнал у нея при вида на двама мъже, нанасящи си удари.

— Голямо трепане беше — каза Легит, като все още ме наблюдаваше.

— Голямо подхлъзване. Не бих повярвал, че Слейд може да падне от баламски удар — отвърнах аз. — Човек с неговият опит…

Легит извади пакет цигари и ми подаде една.

— Така е, когато някой се изпълни с увереност в себе си. Той се отваря широко за удар като този — каза той. — Често съм виждал да се случва така в моя бранш. Да вземем за пример, че някой извършва убийство. Създава си много неприятности и мисли как да се прикрие: фалшифицира си алиби или пък прави така, че да изглежда, сякаш е извършено от другиго. Тогава той решава, че е в безопасност. Но той не е, мистър Уинтърс. Този който реши, че се е подсигурил е крайно нестабилен и има голяма вероятност да се подхлъзне, както вие казахте. Точно когато най-малко очаква удар — бам! — и виж го паднал по гръб. Лошото е, обаче, че идва нещо много по-неприятно от счупена челюст.

— Да, мисля, че е така — казах аз без да обръщам внимание на казаното. — Е, добре, лейтенанте, аз ще мърдам. Лека нощ.

Чак до днес сутринта не бях си припомнял този разговор. Сега ми стана ясно, че Легит бе говорил твърде смислено. Убиец, които мисли, че е в безопасност, е широко открит за едно такова подхлъзване. Трябвало е да го знам по-рано. Точно когато мислех, че съм опаковал всичко без хлабави краища и — бам! Точно така както той го каза.

* * *

Когато се върнах в апартамента си след бокса, намерих Глория (няма значение другото й име), моята блондинка, която бях оставил да ме чака. Бях я забравил, след като Вестъл се самопокани за боксовите битки.

Тя седеше в едно кресло по червени бикини, сутиен и чорапи като рибарска мрежа, поддържани опънати нагоре от набрани небесносини жартиери. Ако вие харесвате заоблени жени, такива като Джейн Ръсъл, тогава ще харесате и Глория. Русата й копринена коса беше подстригана късо като на паж, дребното й дръзко личице не бе по-хубаво от това на кое да е момиче, леко безлично и леко привлекателно.

— Чакам те вече часове, миличък — измънка тя жаловито. — Страх ме е, че изпих всичкото ти уиски.

— Нищо, дай каквото е останало — казах аз, — а ти влез в кревата и мирувай. Трябва първо да свърша една работа.

Отидох до телефона и набрах номера на Вестъл. Докато чаках да ми се обадят, Глория отвори гардероба и избра от половината дузина найлонови нощници, които винаги държах на разположение, една червена. Тази нощница беше прибавила към колекцията самата тя.

— Не тази, за Бога — казах й, — в нея изглеждаш като пожарникар.

Тя ме погледна похотливо през рамо.

— Точно за това ще я сложа. Тази нощ имам намерение да действам като пожарникар.

В слушалката някой се обади:

— Домът на мис Шели.

— Тук е мистър Уинтърс. Свържете ме с мис Шели.

— Почакайте един момент, сър.

Докато чаках, наблюдавах Глория, която прекоси стаята и се затвори в банята. По линията се чу пукане и гласът на мис Долън.

— Да, мистър Уинтърс?

— Аз поисках мис Шели…

— Съжалявам, но мис Шели се оттегли.

— Не може ли да поговоря с нея за момент?

— Опасявам се, че не.

— Жалко. Нищо, няма значение. Ще й кажете ли, че съм се обаждал? Исках да зная дали е преодоляла разгорещяването и възбудата от боя.

— Ще й предам.

— Благодаря — спрях за момент и продължих — и, мис Долън, не съм ви благодарил още за…

Линията беше прекъснала.

Това беше вторият път, когато тя ми затваря телефона. Аз треснах слушалката върху вилката и навел глава, пийнах още малко уиски, като се мръщех срещу килима. Мис Долън започваше да ме интересува.

Глория излезе от банята, облечена в ярката червена нощница.

— Вестъл Шели ли търсеше сега? — попита тя, докато се изтягаше на леглото.

— Точно нея — отговорих и набрах домашния телефон на Блейкстоун.

— Тя ли беше тази, която взе за боксовите мачове вместо мен?

— Точно тя.

— Ало — изръмжа гласът на Блейкстоун.

— Тук е Чад — Казах му. — Слушай, Райън, можем да започваме. Уреждам четвърт милион в бонове да се вземат в брой утре и откривам специална сметка на името на мис Шели в Западнокалифорнийската Банка. Твоята работа е да въртиш тези пари и да й даваш месечна печалба. Границата ни за загуби е двадесет хиляди. Премини я и губиш сметката.

— Със сигурност няма да мина над пет хиляди загуба — отговори Блейкстоун. — Ще третирам сметката, като че ли е моя. Струва ми се, че ти и аз ще изкараме някой и друг долар.

— Това е идеята ми. Още нещо, Райън. Искам седмични сведения от теб, показващи точно какво вършиш в момента и какво възнамеряваш да вършиш. Ще оставя ходовете на теб, но искам сводната всеки понеделник сутрин. Ясно ли ти е?

— Разбира се. Ще я имаш.

— Добре. Започвай утре. Когато се нуждаеш от пари, обади ми се.

— Остави на мен, Чад.

Когато свърших, Глория прошепна:

— Чад, миличък…

Въздъхнах.

— Бях те забравил, какво има?

— Сценка ли разиграваше или това беше Маккой?

Погледнах към нея и се усмихнах. Тя беше полулегнала, малкото й личице стоеше нащрек и бебешко сините й очи изпъкваха възбудено.

— Не трябваше да слушаш какво говоря.

— Нима искаш да кажеш, че имаш четвърт милион?

Глория можеше понякога да бъде отегчителна. Важното беше, че можеше да си държи езика зад зъбите. Изведнъж изпитах остра нужда да разкрия на някого всичките си машинации с Вестъл.

— От последния път, когато ти беше тук — казах аз, — настъпиха някои промени. Аз станах финансов съветник на мис Вестъл. С малко късмет мога да понатрупам пари.

— Чувала съм, че тя е един малък ужас — каза Глория, като мързеливо се излегна на кревата.

— Така е — казах й, — но видимо моят мъжки чар, в комплект с нейния имидж, направиха голям хит. Тя почти ме прелъсти тази вечер.

Глория вдигна главата си и ме зяпна.

— Нали не се шегуваш?

— Сигурно не. Направих всичко възможно да не бъда груб, когато я отблъсквам. Ако не беше толкова отвратителна, сега щях да съм в нейния копринен диван, но за щастие не съм така закъсал.

— Ах ти, тъпо мъжленце — възкликна Глория, като се изправи внезапно. — Мислех, че имаш поне малко мозък в красивата си глава.

Толкова бях изненадан от тази декларация, че едва не изтървах чашата си с уиски.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако един мъж, притежаващ милион, се опитва да ме прелъсти, не бих го отблъснала — каза Глория. — Не бих го спряла, дори да имаше дървен крак и еленови зъби. Знам, че тя е слабичка, но не е чак толкова лоша. Колко точно притежава?

— Не зная. Най-малко седемдесет милиона, а е възможно и повече.

— Седемдесет милиона!? А ти каза по телефона, че си я убедил да ти даде на разположение четвърт милион?

— Да, какво лошо има в това? Хайде сега, направи ми място! Идвам в леглото.

— Не още. Нека не прекъсваме тази тема, Чад. Тя ме заинтересува — каза Глория, като смъкна крака от леглото и започна да се разхожда безцелно из стаята. — Какво точно се случи тази вечер? Разкажи ми с подробности.

Аз й разказах за бокса, за реакциите на Вестъл. Разказах й какво се случи в слабо осветения коридор и как тя избяга от мен. Глория седна на масата и сключи ръце около коленете си. Слушаше съсредоточено и не ме прекъсваше. Накрая ме попита:

— И ти й се обади сега?

— Не. Не можах да заобиколя секретарката й.

— Но ти не беше достатъчно упорит.

— Не. Оставих й едно съобщение. Според мен това беше достатъчно.

— Съобщение? За Бога! Кога ще се научиш, че едно момиче не иска съобщение? Тя иска нещо по-осезаемо от съобщение. Няма значение. Ти трябва да й изпратиш цветя. Точно така! Една кутия с бели виолетки преди ставане сутринта ще свърши работа.

— Мислиш, че това е добра идея? Не съм на същото мнение. Тя може да си въобрази, че съм физически привлечен от нея, а, Бога ми, не съм!

— Какво ти става, Чад? — попита тя, като се втренчи в мен. — Ти чалдиса ли се, или какво?

— Какво се мъти в глупавия ти мозък?

— Не е толкова глупав, миличък! — Тя се пресегна за цигара и я запали.

— Бих могла да използвам малко от парите й. Ще ми бъде приятно да имам луксозен апартамент на „Парк Авеню“, където ще можеш да почиваш от време на време, когато пипнеш милионите й.

— Ти да не си откачила? — попитах, като се вгледах в нея.

— Не разбираш ли, Чад, когато една жена достигне нейната възраст, грозна, самотна и необичана, както е тя и в един момент се появи едър, красив, елегантен млад мъж, като теб, тя пада вътре. Изиграй си правилно картите, миличък, последвай моя съвет и след един месец ще бъдеш женен за нея.

— Женен за нея! — извиках. — Тя е последната жена на земята за която бих се оженил. Да я взема за жена! Не, ти просто си се побъркала. Представи си да бъда обвързан с тази изсушена, злонравна, миниатюрна маймунка за остатъка от живота си! Ти наистина си луда!

Глория ме гледаше сериозно.

— Добре. Представи си да си женен за седемдесет милиона долара за остатъка от живота си — каза тя меко, сякаш говореше на дете. — Представи ли си това вече?

Започнах да говоря нещо несвързано, но тя ме прекъсна.

— Мисли, мисли! Представи си, че си неотлъчно вързан за нея! Това съвсем не значи, че не можеш да си получиш удоволствието някъде другаде, нали? Аз ще те чакам непрекъснато в луксозния апартамент, за да ти бъда разтуха. Погледни нещата по този начин: Колко дълго мислиш, че ще имаш контрол над този четвърт милион? Ако не правиш любов с нея, тя ще стане кисела и свадлива. Тогава ще създаде един ад около теб. Ще измъкне парите си когато й скимне. Но ожени се, Чад и ще бъдеш с двата крака в меда. Бъди любезен с нея, гали я по главата и няма нищо на света което ще ти откаже. Аз те познавам. Щом веднъж започнеш обсадата, никоя крепост няма да ти устои.

— Млъкни! — прекъснах я. — Искам да помисля върху това.

Глория послушно седеше мирна, без да говори, но напрегнато ме наблюдаваше. Аз стоях в средата на стаята, вторачен в тавана в продължение на няколко минути. След това се обърнах и я погледнах.

— Какво реши, Чад?

— Май ще опитам — отговорих й и се ухилих. — В тъмното няма много разлика между една жена и друга, но седемдесет милиона долара са си толкова, откъдето и да ги погледнеш.